Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Велики Времена. На война - в мир

С предговор от Симеон Радев

Автор: Кирил Гривек
Код на продукта:246
Наличност:В наличност
Дизайн корица: © Издателство "Вакон", Марио Биджов
Редактор: Иван Б. Генов
Коректор: Нели Германова
Корица: Мека
Националност: Българска
Брой страници: 300
Издадена на: 02.09.2020
ISBN: 978-619-250-003-0
Цена: 16,00лв.
Кол-во:

Резюме

Велики Времена. На война - в мир

Книгата на Кирил Гривек съдържа разкази за преживени моменти, есета с исторически сюжет и репортажи за войната. Текстовете са свързани от идеята за човечност и съпричастност, от мисълта за величието на българския дух и трагедията на обикновените хора.

Всеки от разказите в първата част на книгата описва дните на Гривек като санитарен подофицер през войната. В тях са събрани цяла галерия от образи и емоции, описана е съдбата на българските войници, на французите, разкази за сърби и албанци, за места и съдби, и надеждите на обикновените хора във вихъра на една жестока война.

Във втората част са събрани есета и репортажи описващи с огромно майсторство животът на българите в началото на XX-ти век и годините по време на войните. Включени са текстове за живота и отношението на Йордан Йовков към природата и хората. Публикувани са два текста за Иван Вазов, в които Гривек пише с огромно уважение за малко познати детайли от живота на великия български писател като разказва за отношенията в семейството на Вазов и за последните дни на писателя.

Книгата „Велики времена“ е брилянтен пример за коректното пресъздаването на исторически събития през чувствителния поглед на един много талантлив писател.

Отзиви (2)

Автор

Кирил Гривек (Кирил Илиев Добрев) е български писател, роден на 10 юни 1896 г. в град Варна в семейство на търговец, собственик на склад за дървен материал. Завършва френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив и Висша търговска академия в Берлин. През 1923 г. се завръща във Варна и заедно със свои съмишленици основава Дом на изкуствата и печата, участва активно в културния живот на града. От 1925 г.
работи в редица културни издания във Варна като редактор и автор. През 1932 г. се премества да живее в София и започва работа като чиновник в Дирекцията по печата към Министерство на външните работи и вероизповеданията. След 9 септември 1944 г. той е съкратен и става книжар. Пише разкази, повести, пиеси, мемоари, детски книги, стихове, голяма част от творчеството му е посветено и вдъхновено от морето. Умира през 1987 г.

Откъси

Предговор от Симеон Радев

 

 

От Кирил Гривек бях прочел преди няколко години „Моряци“ и бях останал cъс смесени впечатления. В тях имаше недостатъци, които ме дразнеха. Явно бе, че те се дължаха на неопитност. Но имаше и несъмнени качества. Животът на моряците изглеждаше предаден с верността на близък наблюдател, а самото море — описано картинно и с някаква поетичност. „Моряци“ показваше вроден талант.

Една от най-хубавите теми в настоящата книга е пак морето. Гривек познава и магическото очарование, и ужаса на водната шир. Може би най-много го привлича ужасът. Сякаш в него въображението му намира нещо сродно.

В „Рихард Вагнер и Летящия холандец“, който е разказ за борбата на един гений със съдбата, Гривек описва и една буря. То е като драма за две стихии — вихъра и водата, — драма, в която действието се засилва с всяка сцена. Най-напред се показват две малки облачета, които изплават от морето и поемат нагоре, към висините, почти на хоризонта. Сега Гривек ще ни разкаже как от тези безобидни облачета ще се разрази нещо страшно. След половин час двете точици се превръщат в две ту жълти, ту оранжеви, ту червеникави кълба. Драмата поема своя ход.

„Като хамелеонови очи двете облачета менят цвета си, издигат се все по-нависоко, въртят се като топки, все повече се разрастват и се стремят да обхванат все по-голяма част от безбрежната морска шир. Сякаш търсят нещо над водата. Постепенно хоризонтът се покрива с бледа руменина, после потъмнява.“

Иде ли решителният миг? Не още. Морето като че ли готви своя удар зад кулисите.

„Не минава и час, и вятърът съвсем спира; платната на кораба, разхлабени, увисват неподвижни. Небето потъмнява.“

Но този зловещ покой е кратък. Развръзката настъпва:

„На север, но вече не тъй далече, от водата излизат и завиват нагоре, към небето, три широки, плътни колони, прорязвани от искри.“

Сега вятърът зафучава, небосклонът потъва в мрак и вълните се надигат на дълги гребени, покрити с пяна.

„На север, над самата вода, сега се очертава една съвсем тъмна маса, която се доб- лижава към кораба със стихийна бързина. Оттам долитат все по-отчетливо и по-гръмко чудни съзвучия, като че се късат кордите на необятни арфи.“

Морето вече се разярява.

„Вълните, високи, грамадни, подхвърлят кораба като прашинка, издигат го нагоре във висините, спускат го изведнъж надолу, подемат го пак и го притискат, разгневени и обезумели...“

В тая буря Вагнер пътува за Лондон. Той стои до една мачта и гледа невъзмутимо. Но около него цари свръхестествена уплаха. Моряците знаят легендата за Летящия холандец, прокълнат от дявола да се скита вечно със своя кораб по моретата и да носи вятъра, който разтваря бездните. Един от тях вече го сочи на небосклона и всички викат ужасени: „Холандеца! Летящия холандец! Той иде! Ето, той води бурята, която ще ни погълне“.

Бурята вилнее все по-страховито. „От всички страни корабът е заливан с бесни води. И сякаш някой с нож прерязва въжетата на мачтите, платната се освобождават и се развяват горе зловещо, като бели знамена на смъртта.“

Прокълнатият призрак, който сее смърт-та по океаните, се откроява все по-ярко. „Ето кораба му, кораба на Летящия холандец! — викат те безредно. — Ето ги червените му платна и черните му мачти, по които пробягват сини пламъци. Ето го и самия него, на кораба. Ей сега ще ни удари с жезъла и ще ни потопи!“

Моряците шепнат молитви, чакат смърт-та. „Летящия холандец се приближава и те виждат как той вече вдига жезъла си. Но погледът му среща очите на Вагнер, който, безстрашен и безразсъден, гледа сляпо към него. И сякаш всемогъщи, божествени мълнии излизат от очите на този дързък човек, застанал сам до мачтата, горд и непоколебим... И ръката на Холандеца остава повдигната, безжизнена, сразена. Геният побеждава злия дух.“

Ще го кажа искрено: аз много по-малко харесвам тая символична среща между двете тайнствени сили, творчеството и разрушението — макар да е интересна сама по себе, — отколкото другото, останалото, което е поезия. „Вече от години аз общувам с моряци“ — пише Гривек, който е родом от Варна. Чудесното описание на бурята показва наистина един човек, дълбоко съпричастен с необятността и безбрежния живот на морето. Морето е научило Гривек да обича далечните простори. Това се чувства, когато говори за пустинята или за небесните висини. Само Багряна изглежда така влюбена в безпределността.

В настоящата книга Гривек ни говори и за двама големи писатели на българската земя — за Вазов и Йовков. Вазов беше един затворен човек с вдъхновена душа. Ние знаем много малко за него. Гривек ни го показва в кръга на семейството, патриарх за своите, както бе вече патриарх в литературата. Именитият поет угаснал без мъки. Но Провидението, което му дари една лека смърт, го прибра в печално време. Той не можа да види как България пак е възсияла. Същата скръб буди и трагичната участ на Йовков. Безсмъртният певец на Добруджа отнесе със себе си страшната мъка, че я оставя в робство. Като че за него е написан тоя болезнен стих на Бодлер:

 

Les morts, les pauvres morts

ont de grandes douleurs.[1]

 

 

От всички наши писатели Йовков имаше най-дълбок вътрешен мир и най-богата душевност, „Защото беше познал страданието и търсейки пътища, за да го забрави, той се приближаваше до Бога“ — пише Гривек. До Бога, тоест до красотата и до милостта.

Всичко е интересно в тази книга, но най-важни са няколко разказа. Те са ѝ дали заглавието „Велики времена“. Великите времена — това са годините на нашите борби за обединение и жестоките дни, последвали след тях. Участник във войната, Гривек познава покрай славата ѝ и скърбите, които тя носи със себе си. Но скърбите той описва не плачливо, а с твърда душа. Има нещо мъжествено в тия напомняния на старата болка. Да вземем разказа „Помакини“. Това е един епизод от нашето отстъпление в Македония. Авторът разказва как влязъл с войници в една селска къща, за да търси храна за частта си. В нея имало две млади селянки и една стара и болна на легло. Сцената, в която той показва тяхното отчаяние, когато са узнали от него, че българската войска си отива, е сърцераздирателна.

...

Целият предговор от Симеон Радев в книгата на Кирил Гривек Велики времена, може да прочетете в книгата.

 


 

Откъс от първа част на книгата Велики времена.

НА ВОЙНА

 

         В навечерието

 

Есента на 1912 година ме завари в предградието на Одрин, Караагач — там, където е гарата. Бях вече трета година ученик във френския колеж „Св. Василий“[2], клон на Пловдивския френски колеж с пет класа.

Ние бяхме всичко около четиридесет пансионери, но колежът се посещаваше и от много приходящи. Идваха ученици даже от Одрин, който отстои на три километра от Караагач.

Почти всички ученици бяха християни — българи, гърци и арменци. От пансионерите близо половината бяхме българи — от стара България и от турска Тракия.

Както винаги, учебните занятия започнаха на първи септември. Но целият град беше в тревога. Войски сновяха ден и нощ из улиците, медните тръби разнасяха из околността загадъчни звуци. Ние гледахме как маршируват, изпрашени и изнурени, войниците на Османската империя и всяко оръдие, което те мъкнеха в полето, късаше нещичко от душата ни.

Одрин тогава наброяваше повече от сто хиляди жители, които намираха поминък около войската и крепостта.

Всеки четвъртък и неделя следобед ни извеждаха извън града, на разходка край реката или в полето. Когато излизахме на разходка, ние винаги срещахме таборите, които спокойно изпълняваха своите учения и мушкаха с щиковете на пушките си завързанитe и изпънати български войници, направени от слама и зебло. Гледахме ние техните бавни, уморени движения, чувахме кресливите викове на младите стегнати офицери, слушахме и безредно разпръснатите по полето тръбачи и се питахме: какво ли ще става?

Войските прииждаха всеки ден. От Цариград пристигаха цели влакове с боеприпаси. Привечер на перона на гарата се разхождаше младежта на Караагач, а когато пускаха и нас от пансиона, отивахме и ние там да се полюбуваме на предизвикателно хубавите левантинки. Но ето че военните забраниха на младите хора да се разхождат на гарата. Това засили у населението подозрението, че се готви нещо необикновено, че предстоят някакви особени събития.

В колежа също цареше възбуда. Гърците, които дотогава се държаха доста резервирано към нас, българите, изведнъж станаха по-любезни и даже дружелюбни; те предугаждаха нещо, което ние още не можехме да схванем. Но най-много ликуваха армен- ците. Те идваха при нас, стискаха ни ръцете и викаха непринудено:

— Vive la Bulgarie![3] Ура!

Те всички бяха приходящи — пансионери арменци нямахме. Всяка сутрин те носеха най-фантастични новини: кой в града какво казал, кое турско семейство приготвяло вещите си за път и тъй нататък.

Един ден донесоха в колежа френски вестник, който излизаше в Цариград. От този вестник узнахме, че България обявила мобилизация.

Спряха и влаковете от България. Но отците французи, нашите възпитатели, не обелваха нито зъб. Те се правеха, че нищо не знаят, и учебните занятия продължаваха най-редовно. Обаче ние, българите, малко мислехме за уроците. Мислехме повече за завързаните сламени български войници, които турците тъй безмилостно дупчеха. Имаше между нас и един българин от Узункьопрю. Казваше се, струва ми се, Божко. Той никога още не беше виждал български войник.

— Че как може — питаше той — тъй да стои вързан българският войник и турчинът да го муши?

И искри излизаха от очите му. Той свиваше юмрук и добавяше:

— Туй нещо не може да бъде! Ще видим ний кой е от слама!

Имаше и един ученик турчин в най-горния клас, казваше се Серафедин ефенди. Той беше по-възрастен от нас, висок и тънък, също пансионер, но едновременно ни преподаваше по турски. Турският език не беше задължителен, обаче аз, познавайки говоримия турски, посещавах часовете му, за да науча и писмения. До мен на чина седеше Божко, който, бидейки турски поданик, трябваше да учи и турски. Става един ден Божко да декламира турското стихотворение „Ватан“ („Отечество“). И всяка дума — пълна с пламък, всеки звук облъхнат с трепета на вдъхновението. На очите му се появиха сълзи. Серафедин ефенди слушаше разпаления младеж и когато свърши стихотворението, той каза пред всички:

— Вие, българите, сте добри патриоти. Народ като вас не умира. Отоманската империя е била велика, когато и българите са били в нейните владения.

След години аз узнах, че той, Серафедин ефенди, бил роден в България и владеел много добре български.

Един ден ни изведоха на разходка доста далеч от Караагач, на юг към Ортакьой. Вървяхме покрай едни върби, излязохме на открито поле и току пред нас изскочи една могила, изкуствено направена от пръст. Докато още се чудехме какво може да бъде това, пред нас блеснаха гърлата на две оръдия. Спряхме. При нас дойде един турски офицер и учтиво ни попита накъде сме тръгнали. Не знам какво му отговориха нашите перове[4], но офицерът ни покани да разгледаме крепостта. Тая крепост впрочем съвсем не ни се видя тъй страшна; тя притежаваше само няколко големи оръдия, поставени върху релси, и по всичко изглеждаше, че е временна, построена сега.

Докато ние още разглеждахме оръдията, навън войници наизскачаха. Дошъл беше един бозаджия с два големи гюма.

— Татлъ̀ боза бал гиби![5] — викаше той.

Едното му око следеше бозата да не прелее чашата, а другото играеше дяволито. Облечен беше като албанец, но лицето и ръцете му бяха бели и нежни. Той чевръс- то прибираше монетите, а на онбашиите[6] наливаше без пари. Дойде и при нас и като чу, че си говорим на български, усмихна се и бързо наточи и нам боза. Но перовете ни забраниха да пием, понеже той имаше само две чаши, които не измиваше.

 

* * *

 

Вечеряхме в пансиона от седем и половина до осем часа̀, след това разполагахме с още половин час, който прекарвахме на двора, и после отивахме да спим.

Слуховете за война бяха станали все по-настойчиви. Една вечер след храна, тъкмо бях-ме излезли на двора, когато дочухме далечни топовни гърмежи. Кавалерийски коне препускаха из улиците, целият Караагач беше потънал в мрак. Ние, българите, веднага се събрахме на съвещание. Излъчихме една делегация от пет души, които се явиха незабавно при директора, отец Сатурнѐн, един високоблагороден французин. Той ни изслуша с видима загриженост и ни призна, че е обявена война между България и Турция. Обаче добави, че не трябва да се опасяваме, защото колежът представлява неприкосновена територия съгласно капитулациите, които великите сили бяха наложили на турците. Нашият Божко и още двама българи от Лозенград дръпнаха настрани куртките си и в поясите им блеснаха стоманени ками…

— Да не сте обезумели? — продума директорът.

— Не, не сме обезумели. Ние още тая вечер ще прекосим полето и ще отидем при българите.

Наистина това беше едно безумие. Навсякъде из полето се движеше аскер и там ги очакваше явна гибел.

Директорът, бледен като платно, поглади брадата си, па посегна полека и прибра и трите ками. Никой не му оказа съпротива. Най-възрастният измежду нас беше шестнадесетгодишен...

 

* * *

 

С последния влак ние, българите, потег- лихме за Цариград, придружени от отец Жозафат, българин, който пътуваше с френски паспорт. Впрочем всички ние сега бях-ме французи, пътувахме с френски книжа и в конски вагони. Строго ни се забрани да говорим на български. Ние държахме пред себе си френските вестници с часове, макар че мнозина от нас, постъпили за първа учебна година в колежа, още не разбираха нито бъкел френски...

На гарата Кулели Бургас излязохме на перона да търсим вода. Изведнъж локомотивът тревожно засвири и потегли. Едва успяхме да се хванем за вагоните.

Наши български кавалерийски отряди били забелязани на хоризонта към североизток и влакът с все сила побягна напред.

От Цариград с луксозния румънски пътнически параход „Принчесита Мария“ отпътувахме за Кюстенджа[7].

Палубата е пълна с пътници. На пейката до мен също седи един пътник, елегантно облечен. Приближава ни проверяващият и пътникът до мен му подава книжата си. Взирам се в моя съсед и се чудя. Боже мой, къде съм виждал това лице? Търся в паметта си и оставам поразен: не е ли това бозаджията? Същите живи, неспокойни очи, същата кожа, с няколко постоянни гънки на челото. Само мустаците му намалели наполовина... Той забелязва моето недоумение, усмихва се. И без да проговори, отминава към моста и се изгубва.

Още бяхме на Босфора. В парахода имаше и турци...

В Кюстенджа между пътниците се мерна и той. Някой го очакваше на кея. Те се прегърнаха и единият от двамата каза гласно на български:

— Слава Богу!

...

Целият текст от книгата на Кирил Гривек Велики времена, може да прочетете в книгата.

Следва от първа част:

На парахода
Ружа
Кузма
Албанци
Помакини
Бягство
Дамянов
През Добруджа
Часът продължава

 


 

Откъс от втора част на книгата Велики времена.

В МИР

 

Иван Вазов сред своето семейство

 

 

Бащата на Иван Вазов, Минчо Вазов, беше заклан от турците през Освободителната война; загина и един брат на поета, Михаил (роден през 1863 г.), убит в София през 1887 г. Останаха шестима братя: Иван, Никола, Киро, Георги, Владимир и Борис, и две сестри — Ана и Въла. Всички бяха женени, с изключение на Никола, който остана стар ерген. Поетът живя само девет месеца със съпругата си, след което те се разделиха завинаги. Всички братя и сестри се преселиха в София заедно с майка си Съба, но Киро, който е лекар, се премести по здравословни причини в Стара Загора, където живее и до днес. Най-възрастен беше Иван (род. 1850 г.). Никола бе само една година по-млад, а най-младият бе Борис.

Иван Вазов живееше под един покрив с майка си, с брат си Никола и сестра си Въла, женена, с едно дете, момиче. Домакинството уреждаше Съба с помощта на дъщеря си Въла, която след смъртта на майката пое изцяло грижата да наглежда дома на поета. В двора на къщата на ул. „Вълкович“, сега ул. „Иван Вазов“, се щураха винаги по няколко бабички сопотненки, които идеха в София, настояваха, че са от Вазовия род, и се настаняваха там на прехрана и спане за дни, понякога за седмици. Никой не проверяваше роднинските връзки на тия неканени гостенки и ако се съди по броя им, целият Сопот заедно с близките села ще излезе все Вазовски...

Братята и сестрите на Вазов, макар и да живееха отделно, образуваха едно общо семейство. Никой не успя да ги разедини; даже нашите жестоки политически нрави, които направиха врагове не малко бащи, деца и братя, никак не се отразиха върху отношенията на Вазовци. Те никога не станаха върли партизани[8]. Но станаха върли защитници на истината, на правдата, горещи ратници и борци с думи и дела за свободата и просветата на българското племе.

И затова даже сред партиите, на които съчувстваха, те имаха много врагове, особено измежду водачите им, защото не се съг- ласяваха с техните недопустими партизански прояви и открито ги осъждаха.

На върха на Вазовия род стоеше Иван. Към него бяха обърнати погледите на всички братя, сестри, снахи и зетьове, него всички зачитаха като вожд, който няма равен на себе си. И за самата му майка той беше предопределен да застане начело на семейс- твото, и тя наравно с всички свои деца и близки почиташе волята на най-големия си син, който беше кротък и благ, великодушен и справедлив. Той не умееше да заповядва. Неговият дух, висок и благороден, създаваше тази чудесна семейна привързаност, тази доброволна дисциплина; която никой никога не посмя да наруши.

Той водеше семейството не защото беше най-възрастният от децата. Някои от братята му бяха с по-експанзивни натури, с твърда като стомана воля, и все пак те благоговееха пред него, който се плашеше от дрязгите, проявяваше изумително търпение и една всеотдайна любов, която стопляше погледа му и стопяваше и най-силното упорство. Семейството му се издържаше главно от брат му Никола, подпомаган от всички братя и сестри. Поетът, изоставен на неговите оскъдни писателски възнаграждения, не би могъл да поддържа дома си. За него парите не съществуваха, той не знаеше нито цената им, нито предназначението им. Познаваше силата им само в тежките години на българската родна книжнина, когато нашите писатели трябваше със свои средства да печатат книгите си. А колко наши писатели имат свои собствени средства? В това отношение винаги и във всички страни най-зле са били най-даровитите. И народният поет е трябвало в началото да прибягва до услугите на някои от по-заможните си братя, които с най-голяма готовност му се притичали на помощ, за да улеснят издаването на съчиненията му. Даже за построяването на къщата е трябвало да се сключи заем с Българската народна банка; и до днес е запазен записът на заповед от 1897 г., подписан от майката Съба М. Вазова, в качеството на длъжница, и от Иван и Владимир като поръчители, със сконтант Георги. Парите не са играли никаква роля за всички Вазови, те винаги се подпомагаха едни други — било за да придобият по-високо образование, или при други нужди — и никога не си търсеха сметка: каквото се даваше, даваше се безвъзмездно и завинаги.

И при тия материални несгоди поетът не изгуби нищо от уважението, което изпитваха към него братята и сестрите му. Напротив, близките му се радваха, когато можеха да му бъдат полезни, но той само в крайни случаи се съгласяваше на това събиране на кесиите, от които неговата винаги биваше най-тънката...

Иван Вазов беше станал глава на това голямо и бележито семейство, което даде най-видни представители на българския книжовен, военен, политически и обществен живот.

Почти всека седмица на тържествена вечеря у поета се събираха всички братя и сестри. Ана живееше по-далече и се появяваше по-рядко. Братята идваха със съпругите си, понякога водеха и децата.

Тези ежеседмични вечѐри бяха като семейни срещи, на които братята обсъждаха нашите най-важни политически, обществени, книжовни и военни въпроси. Трима от братята бяха получили военно образование. Разговорите се водеха по време на и след вечерята, която се провеждаше при един и същ ред, като всеки знаеше своето място както на трапезата, така и в разискванията.

На поета бе отреден особен стол, по-широк, с облегало. Той заемаше централното място, а срещу него седеше майка му. Пристигаше в трапезарията винаги последен, когато всички вече бяха заели местата си. Слизаше от стаята си, която беше на горния етаж, винаги спретнато облечен и наметнат с шал — беше зиморничав и често страдаше от гърло. Обичаше да го чакат и докато не влезеше в трапезарията, вечерята не почваше. Влизайки, той кимваше любезно на всички, видимо доволен, че се намира в средата на своето семейство.

От лявата му страна седеше Никола — голям шегобиец, майстор на безобидния хумор, който винаги започваше много сериозно и завършваше с някоя изненадваща шега. Никой не би допуснал, че се касаеше за шега — той умееше да говори живо и цветисто, гласът му беше внушителен и тежък. Единствен Никола си позволяваше да се закача с големия си брат и привидно искаше да дели с него влиянието, което поетът имаше сред семейството. Никола малко четеше произведенията на брат си, но по природа беше голям критик и често закачаше поета с неблагоприятни отзиви за съчиненията му. На масата се говореше повече за политика, но също и за най-новите творби на поета. Никола беше принципен противник на Иван, който никак не обичаше да води спорове и затова брат му вземаше връх. Но ето че с Никола започваха да спорят другите братя, които винаги бяха на страната на поета. По време на разговора Никола внезапно се издаваше, че дори не е и чел творбата, която критикува — това обикновено откриваше сам поетът, който мълчеше и не се намесваше до момента, когато беше вече убеден, че Никола пак спори по навик. Тогава всички избухваха във весел и шумен смях, в който вземаше дейно участие и самият Никола. И когато го питаха защо се отнася така безогледно и недружелюбно към призванието на брат си, той отвръщаше:

— Стигат ми скрибуцанията, които всяка нощ не ми дават мира. Не ми се нравят стиховете му, защото ги пише нощем. Виж, ако ги пишеше денем, сигурно щяха да ми се харесват.

Стаята на Никола се намираше точно под кабинета на поета, който, пишейки през нощ-та, постоянно местел стола си, движел се насам-натам и смущавал съня на брат си.

Зает със своята ежедневна работа като притежател на воденици край София, Никола можеше да отделя малко време за четене. Той беше предприемчив — единственият търговец в семейството.

Доктор Кирил често идваше в София и се явяваше на тия вечери. И той бе разговорлив, весел, но по-въздържан, много уважаваше поета и живо следеше книжовната му дейност.

Георги, с неговата борческа природа, с открит и буен нрав, говореше без стеснение: той одобряваше, но и решително възразяваше със свити вежди и на висок глас. Често в увлечението си той вдигаше ножа или пълната вилица, за да подчертае правотата на своето становище.

Като най-млади Владимир и Борис бяха и най-въздържани; и те вземаха живо участие в разговорите, но спазваха по-умерен тон.

Говореха и зетьовете.

Сестрите и снахите само слушаха. Кротки, внимателни и услужливи, те отбягваха да вземат участие в разговорите. Някои от снахите с по-подчертан самостоятелен характер не харесваха много това отстраняване на женския свят, но бяха тактични и в присъствието на майката Съба не даваха израз на разбиранията си. Вечерята беше винаги твърде обилна. В кухнята имаше всичко в изобилие — готвачът Христо, сопотчанин, разбираше добре от занаята си и не се противопоставяше на нарежданията, които получаваше от всички страни — всеки искаше от него да сготви любимото му ястие и по тоя начин трапезата се изпъстряше с най-разнообразни и вкусни гозби. Поетът най-много обичаше лозови сарми, сарма в було и постна яхния от бял фасул.

Майката Съба внимателно следеше разговорите, явно зарадвана, даже сияеща, че вижда всичките си чеда около себе си. Тя се обаждаше, защитаваше умело свои собствени гледища даже по политическите въпроси. Беше будна жена, много обичаше да чете, преглеждаше ежедневния печат и беше в течение на големите събития. Нейните приказки бяха пропити с мъдрост, която предизвикваше възхищение у събеседниците ѝ.

Поетът следеше с жив интерес тези разговори, усмихваше се одобрително. Рядко се намесваше. Братята ту снишаваха, ту повишаваха глас, а поетът спокойно вечеряше, без да се смущава от този шум, на който беше привикнал, и уверен, че разискването никога не може да вземе лош край. Той не пропускаше нито една дума, нито едно мнение. Към края, като съдия, който е изслушал страните, се обаждаше и той, уеднаквяваше становищата и умиряваше атмосферата. Обикновено още когато почваха да затихват разговорите, той незабелязано се измъкваше и се прибираше в стаята си, за да се занимава със своята книжовна работа. Когато обаче разговорите продължаваха все със същия повишен тон и нямаше никакъв изглед скоро да бъдат приключени, поетът се намесваше и почти винаги намираше подходящото и приемливо за всички решение. Тази негова намеса се дължеше още и на желанието му да отърве снахите и сестрите си от тия отегчителни разногласия по чужди за тях теми. И най-чудното беше това, че накрая, когато ставаше вече време да се разотидат, всички разногласия изчезваха и братята постигаха общо споразумение.

Тези редовни семейни вечѐри се разредиха след смъртта на майката на поета Съба, която се помина през есента на 1912 г., и особено след като през 1917 г. почина и Никола.

Тези важни разговори на Вазови имаха обществено значение. В архивите на бившия цар Фердинанд и на бившите български министър-председатели сигурно ще бъдат намерени книжа, произхождащи от Вазови, които с немислима проницателност са предвиждали нещастията, които по-късно сполетяха България. Преписи от такива книжа и днес се съхраняват у семейство Вазови. Те застъпваха своите становища и открито, в печата, когато намираха това за нужно.

Когато тия срещи се разредиха, Вазови започнаха да си устройват семейни литературно-музикални забави с предварително установени програми, в които племенниците на поета декламираха стихотворенията му, свиреха и пееха. Поетът имаше двадесет племенници, десет момичета и десет момчета, от които трима са кръстени на негово име. Веднъж в месеца всички Вазови се събираха поред ту у Георги, ту у Владимир, у Борис, Ана или Въла, на голямо съб-
рание, в което участваха и децата. Слагаха две огромни трапези — за възрастните и за децата. Вечерята не продължаваше дълго, защото трябваше да се изпълнява дълга програма, някои номера от която приключваха неочаквано драматично. Това се случваше, когато някоя от племенничките трябваше да рецитира лирично стихотворение от поета и не знаеше как да предаде сърдечните пориви на автора, та придружаваше със сълзи треперещия си от вълнение глас. Момчетата бяха куражлии: гръмко и с патос те декламираха патриотичните стихотворения на поета и извикваха умиление у него. По-възрастните племенници, както и снахите, пееха и свиреха. Иван Вазов беше много музикален.

Поетът обичаше да разговаря поотделно с всички свои племенници и по време на разговора се държеше с тях като с големи хора, подсмихвайки се под мустак. Той с удоволствие се занимаваше с тях, лепваше им разни прякори като Сенатор, Заратустра и други. Когато срещнеше на улицата някой от своите малки племенници, който го подминаваше незабелязано, му слагаше бастун в краката и като го спираше, му казваше:

— А, пардон, аз помислих, че е Хектор.

Хектор беше любимото му куче. Сив булдог с черна муцунка, то не се отделяше от поета, не си играеше с другите кучета, имаше интелигентни очи; то беше много сериозно, но и завистливо — не позволяваше на поета да гали други животни.

Иван Вазов много обичаше децата, но не понасяше глъчката им. Виковете им го дразнеха. Затова той ги търсеше поотделно и тогава с готовност разговаряше с тях, разпитваше ги за училището, за книги, за игри и винаги с голямо внимание изслушваше обясненията им. Но когато ги виждаше заедно в шумни игри, той ги отбягваше. Понякога малките му племенници и децата на по-големите му племенници се събираха у него и вдигаха такава непоносима врява, та сестрата на поета Въла ги отвеждаше бързо в съседния двор и ги оставяше да играят там.

 

* * *

 

Помежду си братята на поета даже в негово присъствие проявяваха без притеснение своя вазовски темперамент. Те ценяха мнението му и когато то беше противно на тяхното, действаха с истинска дипломация, макар и да знаеха, че той не е нито сприхав, нито нервен. Понякога той не им отговаряше — изразът на лицето му предаваше отговора му по-ясно и от думите. Това се случваше, когато не беше съгласен, и макар предметът, за който се говореше, да не се отнасяше за тяхното семейство, той се въздържаше да изказва гласно своята отрицателна оценка.

Когато говореха за някое лице, неприязнено настроено спрямо него, или когато го задяваше Никола, той казваше:

— Не го гледайте, че е такъв, той много е такъв.

Понякога братята подлагаха на жестока, но справедлива и обоснована критика заядливите критикари на поета, разглеждаха съвместно отзивите им и неведнъж ги изобличаваха в умишлено злепоставяне и пренебрежение.

Неловко се чувстваше поетът, когато говореха за неприятелите му.

Никой от семейството му не помни да е казал тежка, жестока дума или присъда за някого. Той се отнасяше със снизхождение дори към най-върлите си противници.

Не беше общителен.

Самотен бродеше той из улиците на града, из градините и близките поля, наб- людаваше хората, които не го познаваха, отбягваше погледите на ония, които го разпознаваха, съзерцаваше природата, слушаше чуруликането на птичките. Искаше да се чувства като всеки смъртен и не му харесваше, когато неговите почитатели идваха в дома му или го спираха по улиците, за да поговорят с него или да вземат подписа му за спомен. Обикновено той не ги приемаше в дома си, като молеше сестра си да им каже, че не е вкъщи. Не приемаше даже големи свои приятели. Не искаше да се показва и чувстваше най-голяма неприятност и стеснение, когато го сочеха из улиците.

Той се явяваше весел само пред своите близки сродници. Тези семейни срещи го разведряваха и ободряваха. Той сам спохождаше от време на време домовете на своите братя и сестри, интересуваше се за тях, питаше за здравето на децата им.

През летата Вазов прекарваше цели седмици при братята си — в Горна баня при Георги, в Рибарица при Владимир, в Костенските бани при Борис. Навсякъде той се чувстваше прекрасно, споделяше радостите на братовата си челяд и с нищо не ѝ досаждаше.

Иван Вазов беше тих, смирен човек. Но имаше неспокоен вътрешен мир, непрекъснато се тревожеше поради нещастията на народа си, изживяваше ги и много страдаше. Беше мълчалив и никому не издаваше своята мъка. Само пред своите братя той разкриваше грижата, която беше вечна спътница на живота му — грижата за България. Истински философ. Думите му бяха винаги обмислени. Той малко говореше и се трогваше от всички прояви на правда и на човещина. Сърцето му беше много голямо и можеше да побере всичките неволи на неговия народ — той приемаше безропотно тъгите и терзанията на Родината и постоянно ги носеше със себе си. И затова беше винаги сериозен, дори смутен, с плах, болезнен поглед. Той се вълнуваше и се тревожеше, но беше оптимист, вярваше в доброто, и в най-тежките моменти една светла надежда сгряваше душата му.

...

Целият текст от книгата на Кирил Гривек "Велики времена", може да прочетете в книгата.

Следва от втора част:

Последният ден на Иван Вазов
Йордан Йовков
Рихард Вагнер и Летящия холандец
Любовта в живота и творчеството на Рихард Вагнер
По въздуха
Зомбарт
Чаплин в Берлин
При киноактрисата
Величието на пустинята


[1] Мъртвите, бедните мъртви изпитват най-силната болка (фр.) 

 

[2] „Сен Базил“ (фр.). – Б. р.

 

[3] Да живее България! (фр.). – Б. р.

 

[4] Les Pères – католически отци (фр.). – Б. р.

 

[5] Нали знаете – това е най-сладката боза! (тур.). – Б. р.

 

[6] Онбашията (букв. „десетник“, тур.) е бил полицейският началник в малките градове. – Б. р.

 

[7] Дн. Констанца в Румъния. – Б. р.

 

[8] Тогава се употребява в смисъл наполитикани“, „политици“. – Б. р.

 

Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs