Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
+
Explorer 15/2019
Explorer 15/2019
4,95лв.
Цена на пакета: 34,00лв.
Спестявате 10,95лв.!

Купи пакет
+
Explorer 15/2019
Explorer 15/2019
4,95лв.
Цена на пакета: 20,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
Книга за пътешествието на двама приключенци в страните от Югоизточна Азия

В къщата на Пау Ама

Двама фаранги из Югоизточна Азия

Автор: Цвета Брестничка
Код на продукта:269
Наличност:В наличност
Цветни страници: 32
ISBN: 978-619-7300-83-3
Издадена на: 10.2019
Размери: 140x210
Брой страници: 408
Корица: Meka
Националност: Българска
Дизайн корица: © Аделина Бонева
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Севда Драгоева
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

В къщата на Пау Ама

ПЪТЕПИС ЗА ОБИКОЛКАТА НА ДВОЙКА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ ИЗ МАЛАЙЗИЯ, ТАЙЛАНД, КАМБОДЖА, ВИЕТНАМ, ФИЛИПИНИТЕ, ИНДОНЕЗИЯ, СИНГАПУР И МИАНМАР.

В продължение на няколко месеца Цвета и Станислав с раница на гръб се катерят по планини и се спускат в пещери, надничат в гърлата на вулкании в скритите гънки на гетата в мегаполисите, преследват дракони и се гмуркат край коралови рифове, ядат копринени буби и крокодили, откриват петте пола на бугисите, срещат се с духове и живи мъртъвци и всеки ден научават нещо ново за този вълнуващ свят. Двамата пътешественици търсят необичайнатагледна точка към ежедневия бит на обикновените жители на региона. Пътеводител им е едно стихотворение на Киплинг, а водач – неизтощимото любопитство. В книгата, написана с много чувство за хумор и самоирония, са събрани лични впечатления, преплетени с богата информация за миналото и настоящето на всяка от осемте страни от това необикновено пътешествие. Тези, които обичат да пътуват, седнали удобно във фотьойла вкъщи, ще намерят в книгата много храна за въображението си. А тези, които не ги свърта на едно място, ще открият нови идеи за пътешествия и конкретна информация за осъществяването им.

Отзиви (2)

Автор

Цвета Брестничка живее с двете си страсти – пътешествията и писането. По време на следването си заедно с приятеля си Станислав обикаля на автостоп из затворения по това време социалисти-чески лагер. Още тогава се научава да разчита само на раницата и спалния чувал. Обиколката на Източна Европа на мотопед „Симсон“ е следващата авантюра, на която се отдават, преди да падне желязната завеса. Когато Западна Европа става достъпна и за българи, Цвета, Станислав и четири-те им деца тръгват на обиколка с кемпер. Скоро старият континент им отеснява и отново нарамват раниците на път за Индия, Южна Америка или Югоизточна Азия.

Откъси

                               

                                                        Част първа

                                      МАЛАЙЗИЯ: Откриваме света

 

Ето ме – на разстояние 9 000 километра, 40 години и 4 деца от онзи следобед, в който за пръв път се срещнах с магичните думи от книжката за Пау Ама. Залепила съм нос на илюминатора на самолета и не мога да откъсна очи от морето зеленина под нас. Да, да, знам, че не ми прилича да се държа като 10-годишна хлапачка, но нали затова човек тръгва на път? За да напусне рамките на обичайните условности и да изпробва нови идентичности. А пък с новите идентичности е като с новите обувки – рядко ти лепват от раз, трябва си време да ги поокършиш, да изтърпиш претритото и мазолите, докато ти легнат по мярка. И още нещо трябва – да се вживееш в тази идентичност, да ѝ се посветиш, да ѝ се довериш. Фалшивата игра тук не се наказва с освиркване от публиката, а с разочарованието от пътуването – нещо ти е криво, не ти е интересно, не ти е удобно... Много хора го правят – остават толкова силно свързани с домашната си идентичност чрез навиците, представите, очакванията си, дори и чрез непрестанното ровене в телефоните, за да следят реакциите на близки и познати „у дома“, че накрая се чувстват измамени от новите преживявания. Може би само запазването на детското умение да се посветиш изцяло и безрезервно на това, което правиш тук и сега, е в състояние да ти докара и детското усещане за безметежна радост, и удоволствие от преживяното. Това е, което ще се опитваме да направим през следващите няколко зими – да събудим и преживеем детето в себе си. Имаме опит и си даваме сметка, че да пътуваш с дете (било то и вътрешното ти дете), не е само радост, а върви в комплект с променливите му настроения, подскачащото внимание и от време на време среднощни кошмари. Но сме готови да рискуваме. За нас Малайзия е идеалното място, където да се появим без багажа от предишни натрупвания. На практика не знаем нищо за нея, освен че се намира на полуостров Малака (което се оказва вярно само наполовина, защото впоследствие научаваме, че по-голямата ѝ част всъщност е разположена на остров Борнео), че е един от най-големите производители на кокосово масло в света и че е независима от има-няма 60-ина години. Но всичко това бледнее в представите ни в сравнение с безспорно зашеметяващия факт, че Малайзия е федерация, която се управлява от 9 султана, а те се редуват на кормилото през 5 години. Само си представете – 9 султана, 9 гъмжащи от интриги султански двора, 9 раздирани от амбиции династии… Сигурно във всеки клас в малайзийските училища има най-малко по 3 принца. Представата за средновековни игри на тронове малко трудно прави място в главата ми за информацията, че Малайзия е най-големият световен производител на компоненти за компютри и има собствена космическа програма, но нали затова сме тръгнали насам – да откриваме свят, за който всъщност почти нищо не знаем. Съвсем преднамерено не сме се подготвяли, искаме да преживеем срещата по начин, подобен на този, по който детето навлиза в света – без предварителна информация, без изградени нагласи и без очаквания. На чисто.

 

                                                                    Куала Лумпур

                                                              Започваме на чисто

Измъкването от утробата на самолета към летището на Куала Лумпур донякъде прилича на раждане в добре уредена клиника, а ние сме в ролята на дългоочакваните новородени: посрещат ни цветя, прекрасна организация с ясни обозначения за възможностите, които има пред нас, добре уреден транспорт с вътрешен влак между отделните сгради и пълна лежерност от страна на властите за всякакви формалности от имиграционен характер. Хвърляме зимните си дрехи с облекчението, което вероятно бебето изпитва, когато се измъкне от ненужната вече плацента. С усещането, че сме почти голи и съвсем леки, се отправяме към изходите на летището. Включили сме на режим „пестене на всяка стотинка“, за да имаме ресурс да удължим максимално престоя си из тези земи, и се впускаме да проучим възможностите за най-безболезнено откъм финанси придвижване към града. Възможностите са или да ползваме бързия влак, който според рекламата ще ни откара за 28 минути срещу 35 рингита, или да се задоволим с редовната автобусна линия, която ще ни стовари на гарата KL Sentral срещу 10 местни парички. Опитваме се да открием някой още по-натурален, а следователно и по-евтин вариант, но не успяваме. В крайна сметка се возим с автобуса около 40 минути по перфектни магистрали през изненадващо сресани джунгли, съставени предимно от палмови дървета, покрай чисти нови квартали с плътно наблъскани една в друга двуетажни къщички или огромни 20–30-етажни жилищни сгради. Предградията на Куала Лумпур ни смайват с чистота и ред – виждаме само едно 16 местенце с порутени ламаринени бараки, но то е толкова малко, че докато мигнем, вече сме го отминали. Ако не е някаква политика от типа „да не се изложим пред чужденците“, с прокарване на магистралата през проспериращи райони, стандартът в околностите на града е впечатляващ. Хостелът ни е на пет минути пеша от KL Sentral. Районът е твърде любопитен – само една широка улица разделя квартала на небостъргачите, хилтъните и банките от 2–3-етажната блъсканица на Малката Индия. Ние очевидно сме откъм облагодетелстваната страна – нашата гледка са лъскавите нови сгради на новите квартали, а от техните прозорци се вижда само човешката гмеж на автентичния живот на индийските преселници. Не можем да не сравним тукашната Малка Индия с истинската Индия, която сме избродили надлъж и нашир, и да не се съгласим, че разликата е огромна – тук липсва истинска блъсканица, а и мръсотията не е особено убедителна. Имаме късмет, че сме избрали Малката Индия за първа спирка в Куала Лумпур. Чувстваме се в свои води сред уличните гостилнички, пазари за цветя и джунджурии, музика от всеки прозорец и неуморна тълпа, устремена по собствените си невидими закони в неясна за нас посока. Народът е пъстър – индийци, китайци, малайци – но липсва силно подчертаване на национални или етнически особености. За цялата първа вечер виждаме само две-три момичета, облечени в сари. Повечето девойки и млади жени в индийския квартал са в пъстри, но универсални дрехи, само червената точка на челата напомня за произхода им. На въпроса ми за допустимостта на късите панталони в този град собственикът на хостела чак се обижда: „Тук да не ви е Близкият Изток? Естествено, че няма никакъв проблем!“. Все пак вечерта се оказвам единствената, която разхожда шорти по улиците, но поне не ме сочат с пръст и не ме замерят с камъни. От първата вечер изнасяме едно силно впечатление – големия брой слепи хора по улиците. Срещат се толкова често, че престават да са събитие – потропват с бастунчетата си по тротоарите, пресичат улицата без проблем, вървят 17 редом с някой зрящ и почти не си личи да имат затруднения. Със свито сърце обсъждаме възможността да върлува някакво местно заболяване, което масово поразява хората. Как иначе да си обясним толкова висок процент на незрящи сред населението? За притеснение си е – как ли се лепва такава болест? Хазяинът обаче ни успокоява: просто се намираме в района, където е разположена Националната асоциация на слепите и хората си ходят там по някакви си техни въпроси. В квартала е пълно и със студиа за масаж, където работят незрящи – както нашият хазяин правилно отбелязва, за тази работа очите не са решаващи, а това е един добър начин хората да си бъдат взаимно полезни, вместо да чакат или дават помощи. Бре, да му се не видят и малайзийците, как само са го измислили… Вторият ни ден в откриването на Куала Лумпур е посветен на разнищване на историята на града и страната като цяло. Решаваме да изследваме по-старата част на двумилионния град, като си оставим най-модерните квартали за следващия ден. Това деление е доста условно, защото ни се налага да пресечем доста райони с небостъргачи, докато се докопаме до по-старата част. Куала Лумпур се оказва много по-спокоен и дружелюбен град, отколкото сме очаквали. Трафикът е съвсем човешки, даже на моменти твърде рехав. Шофьорите спират на светофари и пешеходни пътеки, нервност никъде не се усеща. Даже изведнъж улавяме, че нещо категорично не е както трябва – ами да! – липсва характерното за Азия регулиране на движението основно през клаксона. Като цяло в движението цари някаква проветривост и лежерност, няма нагнетяване на напрежение или бързане. Градът има обаче един съществен недостатък от наша гледна точка – не е мислен за пешеходни преходи на дълги разстояния. Отделните квартали са практически отцепени един от друг от многоетажни детелини и пресичащи се във всички посоки многолентови платна и много трудно откриваш легален начин да прескочиш от квартал в квартал, ако не ползваш кола или градски транспорт. Общественият транспорт е добре уреден и не е скъп, дори има няколко безплатни линии GoKL, които обикалят по-значимите 18 обекти на центъра. Ние обаче си знаем нашето и с упоритост, заслужаваща и по-добро приложение, мерим улиците с крачкомера. Всички по-интересни неща в града са на пешеходно разстояние (проверено!) и ако не са неудобствата по откриване на подходящи места за пресичане на големите пътни артерии, разходката ще е съвсем ненатоварваща. Времето засега е с нас. Температурите са над 30 градуса, но в следобедните часове небето се забулва в плътни облаци и спасява бедния пешеходец от безпощадния пек. Високите сгради хвърлят подходяща сянка, на много места пешеходните зони са покрити с навеси или пък са в сянката на дърветата, така че доста успешно се придвижваш от място на място, без да се овъглиш. В края на целия ден бродене дори нямаме зачервяване на бледите си зимни ръце и крака, само бузите ни малко горят. Първата ни среща с малайзийската история и култура става в Museum Negara, или Националния музей, който удобно за нас се е разположил от другата страна на KL Sentral. Сградата му не е особено внушителна, знанията ни за местната култура – също, така че влизаме вътре с доста голяма доза скептицизъм и европейска надменност. Очакваме няколко макета на сламени колиби и лодки-еднодръвки да погъделичкат любопитството ни и да си ходим. Обаче оставаме очаровани. На скромната територия на музея се намират експонати, които ни препращат към зората на човечеството, ама още съвсем-съвсем преди развиделяване. Находките от праисторическо време от този регион са едни от найценните, които дават представа за пътя от Homo erectus до съвременния мислещ човек. Не само скелетите на праисторически хора, но и начинът, по който са правени погребенията, скалните рисунки и каменните сечива, дават богат материал на учените да датират едни от най-ранните следи на човека по тези места. Експозицията не само че разполага с изключително ценни находки, но и самият начин на излагане е много интересен – с използване на холограми, диорамни изображения, озвучаване и анимация. Детето 19 в нас ликува, докато щракаме наред разни копчета, за да задействаме театъра на сенките по стените на изкуствената пещера, която точно възпроизвежда мястото на едни от най-старите находки на пещерно изкуство. Средновековието е представено със смяната на местните династии, надцакването им по пищност с династиите на съседен Сиам и битката за надмощие между прииждащите португалски, холандски и британски колонизатори. Както всички знаем от историята, местните губят от тази битка и се превръщат в полуголи работници за оризовите и каучуковите плантации и медните рудници. По островите, предимно на Борнео, остават някои недокоснати от цивилизацията племена, които дялкат своите дървени идоли и лодки-еднодръвки (знаех си, че ще има лодки-еднодръвки!), стрелят с отровни стрелички през бамбукови цеви и живеят в наколни жилища. Само Сандокан остава да защитава честта на нацията, но той пък нали е измислен герой, не е отразен в музея. Известно време по тези земи безчинстват и японците, докато в края на краищата през 1957 г. Малайзия обявява независимостта си. Сега Малайзия е страна с бурно развиваща се икономика – стабилен ръст от 6 % на брутния вътрешен продукт през последните над 10 години – и дори собствена космическа програма. Тук преобладава ислямът и това се вижда и с просто око по забрадките, които крият косите и ушите на много от жените по улиците. Все пак покриването на лицата е рядко явление, а разголените рамене и крака на туристките и представителите на други местни религиозни общности не предизвикват смут. Единственото място, където се следи за стриктното спазване на мюсюлманските ограничения, са джамиите, където жена не може да влиза, освен ако не е покрита от глава до пети. След набега през историята тръгваме да откриваме чудесата на природата на този край. Паркът „Пердана“ е таман за тази цел – не пропускаме да се позабавляваме с играта на думи: „таман“ на малайски значи „парк“. Натурална джунгла, която е прорязана от алеи за разходка и с обособени отделни кътове, посветени на различни животни и растения. Най-популярното място в рамките на тази градска джунгла 20 е Птичият парк – най-големият в света парк за свободно летящи птици. Доста се чудим как ли ги задържат да не се разхвърчат из целия град, докато не виждаме титаничните конструкции, които държат мрежата над няколко десетки декара площ и ги превръщат в огромна волиера. Вътре наистина има свободно летящи папагали, фламинго, пауни, тукани и други екзотични пернати, но немалка част от обитателите просто си живеят в просторни клетки като в зоопарка – не че нещо, ама да не се изпоядат едни други. За нас най-вълнуваща се оказва близката среща с един нахален тукан, който настойчиво си иска почерпка от посетителите на кафето и после надменно се оттегля в гъстия листак на джунглата. Недалеч от Птичия парк се намира и Паркът на пеперудите, но там разглеждаме само магазина в преддверието – изложените експонати са толкова многобройни, че абсолютно изчерпват капацитета ни да се чудим на всякакви видове дневни и нощни пеперуди, богомолки, скорпиони, скакалци и неизброима друга инсектна фауна. Да учиш зоология в Куала Лумпур трябва да е голямо удоволствие – всеки час може да се превръща в откривателско пътешествие. От таман „Пердана“ лесно се излиза в стария град – на един хвърлей място са площад „Независимост“ (Датаран Мердека му викат тука) със Султанския дворец и Градската галерия с впечатляващия огромен макет на града, джамията „Джамек Масджид“ на мястото на сливането на реките Кланг и Гомбак, където градът е възникнал преди 140 години, Часовниковата кула и широко рекламираната в пътеводителите улица „Петалинг“ в Китайския квартал. Петалинг по наше мнение е едно голямо Илиянци, където освен ментета на известни марки се предлагат и специфични китайски храни като пресовани гъски или плочки сушено месо – и двата артикула изглеждат като старателно гладени с валяк. Може би за някой стерилен западняк това е интересно и вълнуващо място, но на нас ни изглежда твърде познато, за да ни спечели за фенове. Интересно е обаче да се види как улицата мени лицето си през различните часове на деня – от изпразнена за почистване през ранната 21 утрин през два реда щандове по обед до плътни редици сергии, през които трябва ребром да си пробиваш път надвечер. И никого не го мързи да мести и подрежда по няколко пъти в денонощието, всичко става с лекотата на игра и организираността на добре отработена военна операция. Едно от любимите ни занимания е да се отбиваме в уличните павилиони или в някоя гостилничка, за да пробваме местни специалитети – пържени пилета с размер на гълъб, люта риба, още по-люти октоподи, скариди на клечка... За последните изпадаме в ожесточен спор дали са коремчета на скариди или на гъсеници, но поради езиковата бариера продавачът не успява да отсъди кой крив, кой прав. Така или иначе се съгласяваме, че са вкусни. Пием горещо мляко с кафе – милк кофи – почти на всеки ъгъл и сме единодушни, че местната рецепта за приготвяне на тази напитка от кондензирано мляко и гореща вода е доста добро решение. А пък разбъркано с ледени кубчета, става истинско спасение от жегата и умората. Денят неусетно клони към края си, ние вече плетем крака, а екваториалният проливен дъжд ни застига заедно със сумрака на входа на хостела. Прибираме се с надеждата, че това няма да е началото на едно от честите наводнения в региона. Поне е успокоително, че полуостров Малака е стабилен в сеизмично отношение и ще ни се размине съчетаването на земетресение с наводнение. Късметлии сме си ние. На следващата сутрин едва се надигаме от леглото заради жестоката мускулна треска. Тук е тежка лятна жега, но календарът сочи януари и за нас зимното обездвижване си казва думата. С въздишка решаваме, че ще отстъпим от принципите си да пешеходстваме до припадък и ще се натоварим на градския транспорт, за да се изсипем при Кулите Петронас. Вземаме градската железница от KL Sentral и след 5 спирки сме в центъра. Куалалумпурците (каква дума!) са много икономични в използването на езика и наричат града си KL, а KLCC съответно e Kuala Lumpur Convention Center, около който са и кулите близнаци. Кулите Петронас са наистина впечатляващи. Не ни е трудно да се оставим на възхищението пред този устрем, блясък и хармония. Откъдето и да ги обикаляш, все стоят 22 добре. До 2004 г. са били най-високата сграда в света, сега са „само“ най-високите кули близнаци със своите над 80 етажа и над 450 м височина. На 42-ия етаж двете кули са съединени с покрит мост, който е една от големите атракции на града – всеки уважаващ себе си турист се чувства длъжен да се качи там и да нащрака панорамни снимки. Добре, че не се чувстваме туристи, иначе сигурно щяхме да се изядем от яд, че билетите за днешния ден вече са разпродадени. В основата на Кулите е разположен молът Suria, но това не ни се вижда много вълнуващо – мол като мол, голям, лъскав, климатизиран, подреден. Само дето, докато си вътре, не можеш да разбереш в коя точка на света си – може да си във всеки един мол на планетата. Пазаруването въобще не ни е на дневен ред – предстоят ни поне два месеца на обикаляне с раница на гръб и всеки грам в тази раница трябва да бъде абсолютно необходим. Така че се помотаваме из търговския рай от чиста добросъвестност, откриваме огромната книжарница на последния етаж, в която изравяме цели 5 различни пътеводителя за България, и се сещаме, че Малайзия, с нейното 30 милиона население и 330 000 кв.км площ, май не е представена с нито един пътеводител на нашия книжен пазар. Другото приятно откритие в мола е, че в заведенията на местния фут корт можеш да хапнеш доволно добре на народни цени – информация, която всеки пътешественик с ограничен бюджет би оценил по достойнство. Паркът край Кулите е ювелирно чист и подреден, но за Куала Лумпур това не е изненадващо. Изненадващ е относително малкият брой хора, които се разхождат или излежават из него. Дори детският кът с размер на малко кралство е рядко населен. Само в басейна до него има повечко дечица, които джапат в плитката вода, валят се по корем и по гръб и се поливат едно друго. Но и там няма повече хлапета, отколкото на една средна детска площадка в Южния парк на София. Градът прави впечатление на слабо населен – как постига този растеж и развитие във височина и ширина, изглежда напълно необяснимо. Следобед се покатерваме на хълма на Телевизионна- 23 та кула, другата извисяваща се забележителност на Куала Лумпур. „Покатерваме“ не е много точна дума в случая, защото насред пътя ни пресреща униформен служител с весел червен помпон на кепето, който ни уведомява, че има безплатен микробус до върха на хълма. Нали днес ни е ден за нарушаване на пешеходните обети, качваме се и на микробуса. Той ни стоварва на входа на кулата – „менара“ по тукашному – която наистина е оформена като минаре. Веднага щом изкачваме първите стълби, трима танцьори в народни носии се спускат да ни забавляват с фолклорен танц. Добре, де, допускам, че може и да не е било специално заради нас и просто това да им е работата, но си изглежда, като че ли го правят само за да ни зарадват. Около кулата е построено етноселище, което представя типичните къщи от различните райони на Малайзия, в единия ъгъл на хълма има малка зоологическа градина, а на самия връх е отделено специално внимание на стогодишно дърво, за което се разказва трогателната история как проектът на кулата бил променен и тя била построена няколко метра встрани от първоначално замисленото място, за да бъде запазено дървото. Малайците са удивително мили понякога. Единственото място в града, където попадаме сред тълпа, е районът на Букит Бинтанг с неговите модерни магазини и най-големия куалалумпурски (пак го казах!) мол Павилион (Pavillion), който удря в земята и Суриа (Suria). Тук властва очакването на китайската Нова година и джунгла от китайски червени фенери, изкуствени цъфнали дръвчета и безбройни изображения на коне ни подготвят за Годината на коня според китайския хороскоп. Общото ни впечатление е, че в Павилион преобладават китайците – почти няма забрадени жени, просперитетът е още по-видим и претенцията на младите хора да са в крак с най-новите тенденции се набива на очи. Много по-интересно ни се вижда обаче връщането от квартала на Павилион към квартала на кулите Петронас – над километър дълъг пешеходен пасаж се вие на височината на третия етаж над улиците, дворовете, тротоарите и паркингите. Не е някаква ламаринена пасарелка, а поредица от ръкави от стомана 24 и стъкло. Почти като в космическа станция. Куала Лумпур ни обръща представите за градска планировка. Нарочно се връщаме на смрачаване при кулите близнаци. Гледката на осветените им профили на фона на притъмняващото небе те изстрелва право в бъдещето. Почти си сигурен, че това се случва на някоя друга планета, на която си попаднал по неведоми пътища. Предстои ни да се разделим с този град, който току-що сме открили. Знаем, че прощаването няма да е завинаги – с евтините полети на Еър Азия Куала Лумпур е идеалната отправна точка за изследване на цяла Югоизточна Азия и ние ще се убедим в това с поне 20 кацания и излитания от неговите летища в течение на три зими, посветени на тази част от планетата. Но не е само удобството на полетите – градът наистина ни разкрива един свят, за който не сме и подозирали, че съществува. Също като децата сме очаровани от откритието си и също като тях постепенно осъзнаваме, че нищо не е така идеално, както ни се е видяло в началото – започваме да забелязваме и тежката миризма от откритата канализация, и пробягващите тук-там по фасадите на сградите плъхове, и момичетата, поели пътя на „нощните пеперуди“ по улиците на центъра… И въпреки това Куала Лумпур си остава едно от любимите ни места в региона. Когато няколко години по-късно ни се удава възможност да го споделим и с Любчо и Боми, и с Пепси и Адриан, той се превръща и в нещо като наш дом – място, където се събират семейството и приятелите.

Подобни Заглавия
Между Нирвана и Самсара
В някои пътешествия губиш себе си, в други се откриваш. И понякога, само понякога намираш щастието по средата. ...
Цена: 15,00лв.
Садху
Повече празници, отколкото дни, повече богове, отколкото хора, повече багри, отколкото селища!  Индия е ст...
Цена: 18,00лв.
Омъжена за Бутан
Закътано в източния край на Хималаите, лежи малкотo, но необикновено кралство Бутан. Невъобразимо далечно и п...
Цена: 17,00лв.
Търсене из тайнствена Индия
Невинаги е възможно да прочетеш страниците на душата по буквите на тялото.                  ...
Цена: 20,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs