Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Сляпо спускане

В търсене на най-дълбокото място на земята

Автор: Джеймс М. Табор
Код на продукта:273
Наличност:В наличност
Превод: © Мария Демирева
Дизайн корица: © Марио Биджов, Издателство ВАКОН
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Стоянка Душева
Консултант катерене: Алексей Жалов
Националност: Американска
Брой страници: 388
ISBN: 978-619-7300-99-4
Главен редактор: Елена Можолич
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Сляпо спускане

„Няма нищо по-замайващо главата от притегателната сила на бездната.“
Жул Верн, „Пътешествие до центъра на Земята“


През 2004 г. двама големи учени-изследователи се опитват да открият „дъното на света“. Американецът Бил Стоун се спуска в огромната, смъртоносна пещера Чеве в южната част на Мексико. А украинецът Александър Климчук се насочва към Крубера, смразяваща суперпещера в разкъсваната от война територия в края на Черно море в Абхазия, на границата с Грузия.
Двамата мъже прекарват месеци наред на почти две хиляди метра дълбочина, в абсолютен мрак, борейки се с бушуващи подземни реки, чудовищни водопади, пълзейки километри по корем на границата на невъзможното спасение.
Базирайки се на информация от личните дневници на участниците в експедициите и на часове интервюта, Джеймс М. Табор създава вълнуващо изследване на вечния стремеж на човека да открива. Разказва историите на  двама необикновени мъже, чието преследване на славата ги води до сладостта от триумфа и дълбините на трагедията.

Отзиви (4)

Автор

Джеймс М. Табор е роден във Вирджиния, израснал е в Кънектикът, завършил колеж във Върмонт, а след това Университет „Джонс Хопкинс“ в Балтимор,.
Книгата му „Завинаги в планината“, издадена през 2007 година – получава редица международни признания. Освен писател и журналист Джеймс Табор е съавтор и изпълнителен продуцент на филма „Пътешествие до центъра на света“, излъчен по History Channel, който разказва за проучване на пещерата Нах Тунич в Мексико, както и автор и водещ на популярната приключенска поредица „Велики приключения на открито“ на телевизия PBS. Материали на Табор са публикувани в медиите Time, Smithsonian, U.S. News & World Report, The Wall Street Journal, The Washington Post, Barron’s и много други печатни издания. Бил е автор и редактор на списанията Outside и Ski Magazine. За работата си казва, че обича да пише за екстремни спортове, за приключения и да показва хората, които с постиженията си променят света.

Откъси

Предговор

от Алексей Жалов

„Глътнах“ настоящото четиво почти на един дъх. Останах учуден как така авторът, който не е врял и кипял в битието на пещерняците, е успял да предаде толкова успешно случващото се в процеса на проучването на пещерите Чеве, Уаутла и Крубер, а и други подземни кухини. Освен това той е успял не само да освети знаменателните събития около овладяването на природата на посочените световни гиганти, но и да ни покаже драматизма и атмосферата на всяко подобно изследователско усилие. Носителите на това усилие са героите на повествованието. Те не са измислени, нито са измислени обратите, пред които са поставени. Авторът успява да влезе в реалността на житейските пътища и изследователските дирения на лидерите Бил Стоун и Александър Климчук, а и на някои от водещите им съратници, за да разберем колко могат да бъдат различни хората в делата и поведението си при преследването на едни и същи цели – откриването и проучването на най-дълбоката пещера на планетата. 
   Необходимо е да споделим, че много от събитията, отразяващи проучванията на системата Уаутла, а по-късно и Крубер (Вороня), не бяха далеч от полезрението на пещерняците в България. Спомням си, когато още през 1980 г. преведох и разпространих по възможните тогава начини информацията за трагичния инцидент на полските пещерняци Йозеф Кубер и Иржи Мусиол в пещерата Сан Аугустин, чието проучване дава фактическото начало на експедициите в този район на Мексико. Тогава на дълбочина 620 м Мусиол пада и си чупи крака. Кубер започва спускане, за да му помогне, но въжето се къса. Следва падане от 25 м, при което Кубер си чупи гръбначния стълб. 
   В края на 1998 г. в два последователни броя на информационния бюлетин на Българската федерация по спелеология „Спелеопрактика“ публикувахме превод на статия на Бил Стоун, поместена в National Geographic и описваща епопеята на проучванията в Уаутла три години по-рано. 
   По понятни причини прогресът на изследванията в Крубер беше изцяло във фокуса на нашето внимание. Дори нещо повече. В началото на 2005 г. в качеството си на изпълнителен заместник-председател на Българската федерация по спелеология осъществих контакт със самия Александър Климчук, за да уговоря участие на български пещерняци в поредната експедиция в пещерата. Последва дълга кореспонденция, която се увенча с получаването на покана за участие на трима българи в есенното издание на проучванията там. Детайлите какво и как обсъдихме чрез размяна на писма с Юрий Касян. В края на краищата за Кавказ отпътуваха Теодор Кисимов, Константин Стоилов и Орлин Колов. За наша радост, първите двама достигнаха до бялата точка, за която ще разберете в края на тази вълнуваща книга, намираща се на дълбочина 2080 м. Оттам нататък имаха път само пещерняците водолази. През 2013 г. Теодор и Коцето, този път придружени от Пламен Спилков, отново бяха в Крубер. Пламен достигна дълбочина 1200 м, Теодор и Коце дублираха успеха си. Тази експедиция обаче отвори възможност на Теодор чрез използването на водолазна екипировка да се гмурне в сифона Двата капитана, който е оттатък бялата точка, и да стане българинът, влязъл до почти най-ниската точка на Земята — 2145 м. Трябва да сме наясно, че краят на въпросния сифон е на дълбочина 2197 м спрямо входа на Крубер – точката, която съвсем доскоро се считаше за „дъното“ на планетата. Но, както ще разберете, прочитайки книгата, проучванията на пещерите са не само драматични, но и динамични. От две години насам се знае, че не Крубер, а пещерата Верьовкина, също в Кавказ, води световното първенство. Нейната дълбочина е 2212 м, но разликата между двата подземни гиганта е твърде крехка. Битката за подземно първенство продължава. Никой не знае какви ще са резултатите от предстоящата експедиция на украинските ни приятели, които настървено и методично работят по проекта „Зовът на бездната“, целящ увеличаване на дълбочината на Крубер чрез откриването на по-високо разположени нейни входове. 
   Американците с голямо упорство продължават изследванията си в Мексико. През 2013 г. Националната спелеоложка асоциация и Американската група за проучване на дълбоки пещери, създадена от Бил Стоун, започнаха систематична работа по Proyecto Espeleologico Sistema Huautla (спелеоложки проект „Система Уаутла“). Проучванията в Чеве не са преставали. И в двете пещери има чувствителен напредък. Системата Уаутла е дълга почти 90 км, а Чеве е вече 55. Но те заемат едва 10-о и 11-о място в ранглистата на най-дълбоките пещери в света. Дали бъдещето ще донесе промяна? Има вероятност, защото всичко в спелеологията е възможно, особено ако се доверим на Бил Стоун, един от главните герои на тази книга, който предвещава, че най-дълбоката пещера на Земята е в Мексико. Всичко е въпрос на време. Очакваме да видим как и доколко словата на незабравимия Христо Проданов „Където има воля, има и път“ са валидни в спелеологията. 

Алексей Жалов

 

ПРОЛОГ

В началото на XV век хората са твърдо убедени, че Земята е плоска.
   В началото на XXI век хората са също толкова убедени, че всички велики открития на света вече са извършени. Почти един век измина, откакто Пири стъпи за първи път на Северния полюс, а Амундсен — на Южния. Хилари и Норгей покориха връх Еверест през 1953 г., а Пикар и Уолш се гмурнаха в най-дълбокия океан през 1960 г. Армстронг и Олдрин стъпиха на Луната през 1969 г. Не след дълго играхме голф там и се движехме с бъги по лунната повърхност. Разбира се, всички тези открития бяха постигнати с цената на човешки жертви и под звъна на погребални камбани. 
   Но поддръжниците на теорията, че Земята е плоска, грешаха точно както и онези, които преждевременно оплакваха края на великите открития. Третото хилядолетие започна, а едно последно велико откритие продължаваше да чака своя час: най-дълбоката пещера на света. Суперпещерата.
   Екстремните пещерни проучвания са също толкова вълнуващи, трудни и смъртоносни, колкото и всеки подвиг на първопроходците в планината, океана, на полюсите или дори извън пределите на планетата. Когато узнава за съществуването на суперпещерите, Бъз Олдрин казва: „Вярвах, че не съществува по-враждебно място от лунната повърхност. Но вече не съм сигурен“. Предвид всичко това Олдрин не би се изненадал, нито пък някой друг, че ние стоим на най-високия връх на света през 1953 г., но 2000 г. идва и си заминава, а ние така и не намираме дъното му. 
   Чужди, причудливи и смъртоносни, суперпещерите са много повече от приключение. Бил Стоун, един от двамата велики изследователи на суперпещери, за които ще прочетете в тази книга, настръхва, когато репортер на NationalGeographic.com го пита как би описал клеймото „приключение“. 
   „Нека първо се освободим от етикета „приключение“ — парира Стоун и добавя: — Съвременното технологично изследване, с което се занимавам, е съвсем различно. Целта е да се върнем с нови данни, за да придвижим напред нашите знания за границите.“ С други думи, наука. Пещерите са същински рог на изобилието за науката и подпомагат проучванията в различни научни области, включително предотвратяване на пандемии, как се е формирала Земята, произход на извънземния живот, нови резервоари за петрол и мисии на Марс. 
И все пак търсенето на най-дълбоката пещера на света е най-голямата епопея за открития и приключения, за която някога сте чували. Въпреки драматичността, опасността и ценния принос за науката екстремните пещерни проучвания остават до голяма степен незабелязани. Отчасти се случва, защото предпочитаме нашите герои да са чисти и красиви. Помислете за най-голямата икона в света на научните проучвания — Нийл Армстронг: той е безупречен и чист, неговият рицарски костюм гори в бяло срещу сивата лунна повърхност и черния Космос.  Oт друга страна, спелеологията по своята същност е мръсно, тъмно и мокро занимание. 
   Но има и нещо друго. Още от XIX век разполагаме както със снимки, така и с кинематографски кадри на планинари. Добри подводни кадри има от 40-те години на XX век. Гледахме по телевизията как Нийл Армстронг направи великата си първа крачка. Но през по-голямата част от дългогодишната си история проучването на пещери остава извън нашия колективен поглед и съзнание. Едва в последните години усъвършенстваните батерии и технологиите за цифрови записи позволиха камерите да се спуснат в суперпещерите, чиято дълбочина достига хиляди метри, а дължината им — редица километри. И така, докато планинарите, водолазите и астронавтите се греят на лъчите на славата, екстремните експедиционни пещерни изследователи работят на тъмно както под земната повърхност, така и над нея.
   Всъщност подземният свят остава най-непознатата географска част от нашата планета. Някои дори го наричат Осмия континент. Планините, морските дълбини, Луната и дори марсианската повърхност вече са разкрити и изучени от хората и нашите заместници — роботите. Но не и пещерите. 
   Те са единственото останало царство, което може да бъде проучено само от първа ръка, чрез пряко човешко присъствие. На прага на XXI век станаха ясни три решаващи фактора за последното велико откритие на Земята. Първо, то вероятно ще бъде направено в рамките на следващите десет години. Второ, почти сигурно е, че ще се случи на едно от следните две места: района Абхазия в Република Грузия или щата Оахака в Южно Мексико. И накрая, един мъж ще оглави изследователския екип, който ще си спечели място до Амундсен и Хилари в пантеона на изследователските експедиции. Дали това ще бъде украинецът Александър Климчук или американецът Бил Стоун — и двамата посветили живота си на търсенето на дъното на света?
   Пещерите предполагат съпоставяне на противоположности: светлина и тъмнина, повърхност и подземие, безопасност и ужас. И двамата — и Александър Климчук, и Бил Стоун, са над петдесетгодишни, но във всичко останало те са толкова различни, колкото въобще е възможно да бъдат хората, вписвайки се прекрасно в списъка с противоположности. Климчук е нисък и слаб. Стоун е висок и мускулест. Климчук е тих, свит и добродушен. Стоун е дързък, нетактичен и обича да командва. Климчук е щастливо женен от няколко десетилетия. Стоун се развежда през 1992 г. и оттогава има поредица от връзки със силни, привлекателни и успешни жени, които обичат спорта и дейностите на открито. Към настоящия момент е сгоден за изследователката на пещери Вики Сийгъл, с план да се оженят през май 2010 г. Но между Климчук и Стоун има две съществени прилики: и двамата са учени и изследователи в класическата традиция на Магелан, Амундсен и Армстронг; готови са да рискуват всичко, включително своя собствен живот и живота на другите в името на окончателното откритие. 
Другите изследователи и учени разбирали историческата природа на подобно събитие. Но те също разбирали, че заради изложените по-горе причини то би могло да остане почти незабелязано, което би било повече от трагично. Първо, защото, който и да е, рискува всичко заради целта и когато я постигне, заслужава огромно признание и награда. Второ и навярно дори още по-важно е, че това откритие би било не само монументално, но и тъжно, защото би сложило край на хилядолетното търсене на тайните на Земята. Толкова завладяваща, а вероятно и плашеща е перспективата на финала на тази сага, че обичайно уравновесеното и сериозно списание National Geographic използва фраза на Жул Верн, за да го опише: „Надпревара до центъра на Земята“. 
   В зората на новото хилядолетие сцената е поставена за една изследователска драма в духа на епичната битка между Руал Амундсен и Робърт Фалкън Скот за покоряването на Южния полюс.
   Тази книга разказва историята на надпреварата за последното велико откритие и на мъжете и жените, които я спечелиха и изгубиха. 

 
ПЪРВА ЧАСТ
СТОУН
 
 
 
Правило №1: Нищо не е невъзможно (стига да не нарушава законите на физиката). 
Правило №2: Нарушете законите на физиката, ако можете.
Бил Стоун
 
 
 
 
1.
 
 
 
 
СПРЕТЕ.
Имаме смъртен случай.
 
Бил Стоун, който се намира на около 800 метра дълбочина и на близо 5 км от входа на мексиканската суперпещера Чеве, спира на място. На края на червено-бялата найлонова лента, която виси в тесния кладенец, по който той се изкачва, e закачена бележка. Съобщението е надраскано на лист от тетрадка и е закачено на лентата на нивото на гърдите, така че да не остане незабелязано. Белият лист се носи в пълния мрак на пещерата и блести толкова силно на светлината от челника на Стоун, че очите го заболяват. Това се случва малко преди полунощ в петък, 1 март 1991 г., макар че часът няма особено значение, защото в пещерата винаги е нощ.
   Стоун, крайно амбициозен и енергичен мъж с докторат по структурно инженерство, е 1,93 м на ръст, а мускулестото му тяло тежи 90 кг. Той е един от ръководителите на експедиция (другите са ветераните пещерняци Мат Олифант и Дон Кунс), чиято цел е да направи последното велико откритие на Земята, доказвайки, че Чеве е най-дълбоката пещера на планетата. Косата му е кестенява, има издължено издялано лице, силен врат и пронизващо сини очи, а между тях стърчи заострен нос. Стоун не е класически красив, но лицето му — поразително и далеч не изтънчено, привлича вниманието както на мъжете, така и на жените.
   Но не точно сега. След почти цяла седмица под земята той е мрачен, измършавял, с хлътнали очи, страните му са покрити с рунтава брада и той донякъде напомня образа на Исус.  Седмица под земята е наистина дълго време, но не и нещо екстремно според стандартите при проучванията на суперпещери, при които е съвсем обичайно изследователите да прекарат три или дори повече седмици в необятните подземни лабиринти.
   С трима спътници той е изминал половината от изнурителното двудневно катерене обратно към повърхността от най-дълбоката известна до момента точка на пещерата, която се намира на около 1220 метра по-ниско от входа и на разстояние 11 километра от него. Бележката и лентата са спуснати точно пред лагер 2 на експедицията, където има още четирима души от екипа. Те обясняват на Стоун какво точно се е случило. Около 13:30 часа същия ден един двадесет и пет годишен пещерняк от Индиана на име Крис Йегър влиза в пещерата с друг по-възрастен и по-опитен мъж от Ню Йорк — Питър Хаберланд. Йегър е спелеолог едва от две години и влизането му в Чеве може да се сравни с постъпката на катерач, който до момента е изкачвал само малки планини във Върмонт, но внезапно е решил да покори Еверест. Това сравнение е съвсем приемливо. Специалистите потвърждават, че изучаването на суперпещера като Чеве е като изкачването на Еверест — но наопаки. 
   Скоро след пристигането му в лагера по-опитните пещерняци дават на Йегър прякора Хлапето. Загрижен за безопасността на младия мъж, Джим Смит, ветеран и елитен изследовател на пещери, изнася на Йегър тридесетминутна лекция, която би трябвало да му подейства отрезвяващо. Обяснява му, че не трябва да влиза в пещерата без водач, че в началото трябва да носи само лек багаж за деня, да изучава маршрута по сегменти, да се адаптира към подземния свят, преди да предприеме по-дълъг престой там. Но Йегър не се вслушва в предупрежденията му. Той започва първото си спускане в пещерата с 25 кг багаж, планирайки седем дни престой под земята. 
Проблемите на Йегър не закъсняват. Само след три часа в пещерата той не успява да закачи правилно за седалката си рапел рака (механично съоръжение за спускане по въже. Европейците използват термина „десандьор“ или „Je descends“ — спускам). Той изпуска рапел рака, който е ключова част от оборудването при проучване на екстремни пещери. По-важни от него навярно са само светлините. Йегър не може да продължи надолу без него. 
   Той обаче използва рапел рака на партньора си, за да се спусне до мястото, където е паднал неговият. Имайки предвид, че един рапел рак е дълъг около 45 см, а пещерата Чеве е невъобразимо необятна и сложна, това по-скоро може да се сравни с търсене на игла в купа сено. Йегър има невероятен късмет и успява да намери рапел рака, което му позволява да продължи надолу заедно с Хаберланд. Спускането им не трае дълго, защото двамата бързо се изгубват и не успяват да намерят основния маршрут в продължение на четиридесет и пет минути. 
   След седем часа те пристигат на ръба на кладенеца, наречен „23-метровото“ спускане, защото вертикалният участък от ръба до дъното е точно 23 метра и единственият начин да стигнеш до долу е да се спуснеш на рапел. Според стандартите за суперпещерите вертикалните прагове са дълбоки десетки метри и са често срещани, така че спускането по този не е кой знае какво предизвикателство. Хаберланд тръгва първи и се спуска на рапел без инциденти. Когато стига в долния край, той откача рапел рака си от въжето и се отмества встрани, за да не пострада от камъните, които Йегър може да размести и избута от скалата. 
   Горе Йегър е със стандартни съоръжения за спускане, което включва и седалка, подобна на седалките, използвани при скалното катерене, но допълнително подсилена за нуждите на пещернячеството. Към седалката му чрез карабинер е закачен рапел ракът, а посредством него Йегър е прикрепен за въжето. Въжето се промушва през ролките на съоръжението подобно на змия, която се плъзга под и над стъпалата на стълба, като по този начин осигурява достатъчно съпротивление за натоварен с много багаж пещерняк като Йегър и му позволява да контролира скоростта на спускането си. 
   Преди да продължи напред, Йегър трябва да премести рапел рака от въжето, по което се е спускал, на друго въже, което да го отведе в долния край на 23-метровия отвесен участък.  Справя се успешно, отпуска се назад в седалката, за да започне спускането си на рапел, и мигновено разбира, че нещо не е както трябва. Въжето не спира движението му назад. Вместо това тялото му полита, сякаш е седнал на стол, и се прекатурва. По някакъв начин седалката му се е отделила от рапел рака, който пък остава закачен за въжето, по което се е спускал. 
Инстинктивно той опитва да се хване за въжето и висящия на него рапел рак. Ако нямаше никакъв багаж или пък беше взел лека раница с провизии само за един ден, той вероятно щеше да успее да се спаси, хващайки се за въжето или за междинната опора, захваната с болт в скалата. Навярно дори можеше да приложи техниката на спускане на рапел. Но това изисква почти свръхчовешка сила и би било непосилно трудно дори и без товар. Двайсет и пет килограмовата му раница прави прилагането на подобна техника напълно невъзможно и само след миг той полита във въздуха. Падането му е толкова бързо, че дори няма време да изкрещи. 
Падащите скали могат да се разбият и рикошират като шрапнели. Питър Хаберланд се отмества и скрива зад голям камък, затова не вижда падането на Йегър. Разбира, че нещо не е наред, едва когато чува движението на въздуха и хрущящия звук при удара на тялото върху твърдата скала след дългото падане. С надеждата, че Йегър е изпуснал само раницата си, Хаберланд го вика, но не получава отговор.
   Само след няколко секунди Хаберланд открива Йегър да лежи под долния край на въжето в локва, дълбока около седем сантиметра, обърнат на дясната си страна, лицето му отчасти е във водата, ръцете му са протегнати напред, сякаш посяга към нещо. Десният му крак е счупен, стъпалото е неестествено извито на 90 градуса — така че тялото е обърнато на една страна, а стъпалото сочи нагоре. Йегър няма пулс и не диша, но Хаберланд премества леко лицето му така, че устата и носът му да не са във водата. 
   Хаберланд се втурва към лагер 2 — спускането дотам отнема 20 минути, — където намира други двама пещерняци, Питър Бостед и Джим Браун. Те оставят бележката, висяща на червено-бялата лента, след което всички заедно се връщат при Йегър със спален чувал и комплект за първа помощ. Когато пристигат, забелязват, че от носа му е потекла малко кръв, но с изключение на това няма никакви други промени. Тримата правят сърдечен масаж и изкуствено дишане, но напразно. Крис Йегър е мъртъв. 
   За да се разбере какво точно е довело до инцидента, трябва детайлно да се познава спелеоложката екипировка. Но основната причина не е негодност на екипировката, а „грешка на пилота“. Йегър влиза в пещерата с прекалено тежък товар, уморява се, използва погрешно екипировката си и последно и най-лошо: не успява да осигури правилно фиксиращия карабинер, който свързва седалката и рапел рака му. Очевидно допуска тази грешка не веднъж, а два пъти, като след първия случай изпуска и изгубва рапел рака си.
 
   Когато Бил Стоун научава за случилото се, само поклаща ужасено глава. От самото начало присъствието на Йегър в лагера предизвиква безпокойството му. Йегър, приятелката му Тина Шърк и още един мъж, пътуващ с тях, изобщо не са част от първоначалния екип на експедицията. След като са изкатерили няколко вулкана, тримата са решили да пътуват до Чеве и са пристигнали в базовия лагер. Шърк, компетентен и добре подготвен пещерняк, в момента не се занимава с пещери заради счупена ключица, но е влизала в Чеве предишната година.  Другият мъж казва на Шърк и Йегър, че е успял да осигури разрешение за Крис да влезе в пещерата. Съществува известно несъответствие по този въпрос, но самият Стоун не знае нищо за въпросното разрешение. Според него тримата просто са се „натресли“ на експедицията. 
   Смъртта на Йегър повлиява на всички. След време Питър Хаберланд пише статия за списание за пещери, в която казва, че в онзи момент се е чувствал „разстроен и разбит“. Тина Шърк е съсипана. Другите реакции варират от гняв към прекалено ентусиазирания новак  през скръб заради смъртта на млад човек до ужас, породен от факта, че разлагащото се тяло ще остане в пещерата. От своя страна Бил Стоун е натъжен от безсмислената загуба на един млад живот. Ядосан е, защото смъртта на Йегър изправя ръководителите на експедицията и целия екип пред един труден проблем, чието решение би застрашило живота на други хора. И той се страхува не толкова от това как ще извадят тялото на Йегър, а по-скоро, че смъртта му може да прекрати експедицията преждевременно. Възможно е да са били на косъм да открият път към най-дълбоките тайни на Чеве и дори на световната история — предположение, което съвсем не звучи смешно. Но в онзи момент времето на експедицията, изглежда, е изтекло, при това доста бързо. 
   Стоун е напълно посветен на мисията на експедицията — финансово, емоционално и физически. Интензивната му работа и сериозният му стил не оставят съмнения за отдадеността му. Той е на тридесет и девет години и макар времето му все още да не е изтекло съвсем, чува неумолимото тиктакане на биологичния си часовник. Тридесет и девет години са пределът за дейности като екстремното планинарство и изследването на дълбоки пещери, които поставят жестоки изисквания към физическата форма на участниците. 
   Подобно на олимпийски спортист, който тренира цял живот, за да прекара едва няколко минути в преследване на златния медал, Стоун разбира, че му е отнета изключително ценна възможност. Ситуацията го дразни особено много, защото възможността му е открадната от човек, който според него изобщо няма никаква работа в Чеве.
   Също като олимпийски състезател Стоун осъзнава, че може би никога повече няма да му се отдаде подобна златна възможност в суперпещерата Чеве, а навярно и никъде другаде по света.
 
 
 
 
2.
 
 
 
 
Но смъртта стои над всичко и останалите съображения би трябвало да почакат. Йегър — или по-скоро трупът му, е отговорност на експедицията, независимо дали това се харесва, или не на членовете ѝ. Мексиканските власти, които поначало не се чувстват особено комфортно с тези големи пещерни експедиции, предизвикващи вълнение сред някои затворени и суеверни хора от местното население, изглежда, ще бъдат доста недоволни от смъртния случай. Още по-лошото е, че те може би ще поискат тялото, но нямат уменията, необходими за изваждането му от пещерата. Тази задача ще бъде възложена на Бил Стоун, останалите ръководители на експедицията и другите пещерняци. Но проблемът е, че досега никой не е вадил тяло от толкова дълбока пещера като Чеве. 
   Суперпещерите крият много повече опасности от всяка друга подложена на проучване екстремна среда. Самото спускане в тях и обратното изкачване са прекомерно опасни. Изваждането на тяло, мъртво или живо, от дълбините на всяка една пещера е по-тежка задача и значително увеличава опасността. В същата година, в която загива Крис Йегър, пещернячка на име Емили Дейвис Мобли счупва крака си само на четири часа и няколкостотин метра под входа на пещерата Лечугила в Ню Мексико, която е голяма, но далеч по-безопасна от Чеве. Повече от сто спасители я изваждат на повърхността за четири дни. Един експерт изчислява, че всеки час спускане на здрав пещерняк в Лечугила се равнява на един ден изкачване по време на спасителна акция, което изследователите определят като „екстремна вертикалност“. 
   „Екстремна вертикалност“ описва отлично онази част от Чеве, през която трябва да бъде транспортирано с носилка тялото на Йегър. След входа си пещерата се спуска над 900 вертикални метра надолу, подобно на стръмно стълбище, на разстояние от 3,5 км, преди да започне да става що-годе равна. Но изобщо не става въпрос за плавно спускане. Тези 900 метра включват безброй особености и образувания, сред които тук-там има по някое равно място, а в Чеве основната посока е надолу. Само една от гигантските шахти е дълбока 150 метра. Подобно на хората, които се занимават със скално катерене, пещерняците също наричат такива вертикални участъци „пропасти“. Съществуват и по-къси отвеси — всъщност много от стръмните участъци са именно такива, както и водопади, тесни пролуки, през които се преминава лазешком, езера, огромни полета, осеяни с големи камъни, и още безброй уникални пещерни формации, които няма как да бъдат описани, а само заснети с камера.
   В цялата пещера има деветдесет такива отвеса, които изискват спускане на рапел. Тридесет и три от тях се намират между тялото на Йегър и повърхността, включително и споменатото вече 150-метрово чудовище. За да могат да се изкачат обратно по всеки един от тези тридесет и три вертикални участъка, носейки тялото, спасителите трябва да монтират специални системи за теглене от въжета, макари и противотежести. Колкото по-голяма е скалната стена, толкова по-сложна трябва да бъде системата за извличане на носилката. 
   Опъването на въжета и поставянето на подобни системи за изтегляне, особено на големи стени, би било по-опасно в сравнение със спускането на рапел и изкачването обратно нагоре по скалата. Това би изисквало преуморени пещерняци да висят на въжетата часове наред, в тъмнина, понякога под потоци студена вода, в болезнено хапещи ремъци, за да монтират клинове, планки и макари. И всичко това трябва да се случи преди самото изтегляне на тялото, което би включвало използването на живи хора като противотежести, както и куп други неприятни и опасни задачи. Изваждането на човешко тяло от пещера съвсем не се ограничава до описаното тук, което дава само малка представа за сложността на процеса. 
   Дърбин, бащата на Йегър, пристига няколко дни след инцидента заедно с роднина на семейството и още един приятел, пещерняк от Индиана. Междувременно останалите хора от екипа обезопасяват тялото и го преместват недалеч от мястото на инцидента. Следва седмица на дискусии между ръководителите на експедицията и близките на Йегър. Не е изненадващо, че Стоун застава начело на своя екип. Той и останалите смятат, че е неразумно членове на експедицията да се излагат на риск в опит да извадят труп. Стоун, който също е и добре подготвен катерач, посочва, че планинарите често погребват своите загинали другари на място. (По онова време на Еверест са загинали около 130 души и телата на повечето от тях са все още там.) Стоун посочва още — навярно не особено деликатно, но съвсем правилно, че изваждането на тялото би било много по-лесно, ако го оставят да престои няколко години в пещерата, като по този начин позволят то да се разложи. След това по-малък екип много по-безопасно би могъл да извади костите. 
   Следват разгорещени дискусии най-вече между Стоун и останалите ръководители на експедицията, от една страна, и приятеля на Йегър от Индиана, от друга. Накрая е решено: никой няма да влиза в Чеве, за да вади тялото. В крайна сметка Дърбин Йегър осъзнава, че един опит за изваждане на тялото може да доведе до нови инциденти, и неохотно се съгласява синът му да бъде погребан в пещерата Чеве. 
   Единадесет дни след инцидента няколко от членовете на експедицията пренасят тялото на Крис Йегър (едва ли можем да си представим в какво състояние се е намирало) малко по-нагоре до пясъчна ниша, където по-рано са открили подходящо място за полагането му. Те изкопават подходящ гроб, погребват Йегър с тениска с логото на експедицията, провеждат християнска погребална служба и издигат надгробна плоча с надписи, изписани със сажди от карбидна лампа. 
   Проблемът с тялото е решен, но мексиканските власти остават неспокойни. Местните чиновници разбират, че експедициите могат да направят важни открития, които на свой ред да стимулират туризма, както се е случило в държавите в Централна Америка с руините на ацтеките и маите. Членовете на експедициите също внасят пари в местната икономика, когато купуват различни стоки, наемат сгради и местни носачи. 
   Но пещерняците предизвикват безпокойство у местните жители, повечето от които вярват, че тези чужденци крадат злато и ценни артефакти, въпреки огромните усилия на Стоун и останалите ръководители да ги уверят в противното. Те се противопоставят доста категорично на набезите на пещерняците поради религиозни и духовни причини. За тях пещерите са дом на божествата, които почитат, и са точно толкова свещени, колкото катедралите и джамиите за християните и мюсюлманите. Мисълта, че чужденците живеят в тях, дефекират и уринират, правят секс и оставят боклука си, е безкрайно оскърбителна. Подобни действия биха били приети за оскърбителни и във Ватикана, и в Свещената джамия в Мека. 
   Смъртта на пещерняка обърква плановете на всички. Участниците в експедицията знаят, че законът по тези места е коренно различен. Хора са изпращани в затвора по каква да е, а понякога и без никаква причина. И може би има и по-лоши места от мексиканските затвори, но те са в дъното на списъка. 
   Ръководителите на експедицията получават нареждане да се явят в полицейския участък в близкия Куикатлан. Там Стоун провежда дълъг и мъчителен телефонен разговор с областния прокурор на щата Оахака. Изненадващо за всички става ясно, че прокурорът настоява Стоун и останалите пещерняци да извадят тялото на Йегър от пещерата и намеква за затвор, ако не го сторят. В крайна сметка Стоун успява да го убеди, че ако настоява да види лично тялото на Йегър, това може да доведе до още смъртни случаи. Прокурорът неохотно се съгласява, изръмжавайки, че ако още някой загине в пещерата, тялото му ще бъде извадено оттам, защото иначе ги грозят строги наказания. Никога преди не е съществувало подобно изискване.  Стоун го смята за абсурдно. Изпълнен с възмущение, той вярва, че това също е последица от безразсъдството на Йегър. 
   За изненада на екипа властите не гонят експедицията от Чеве или от страната. Стоун решава, че са избегнали проблема, но не за дълго. Следва ново искане експедицията да приключи, но този път то идва от напълно неоспорим източник — мексиканската полиция. Причините за искането обаче са различни. 
   То не идва от Оахака, а от Индиана. Родителите на Крис Йегър смятат, че не е приемливо пещерняците да обикалят около и върху пресния гроб на сина им в пясъчния пещерен проход. В пещерата Чеве е извършено погребение; необходимо е да мине известно време, преди активното изследване да бъде подновено.
   Членовете на експедицията се съобразяват с желанието на семейството, макар това да означава край на усилие, едва наскоро започнато, за което мнозина са жертвали времето и парите си и са се излагали многократно на големи рискове. Истината е, че ако зависи изцяло от Бил Стоун, експедицията ще продължи. Осъзнавайки това, някои от членовете на екипа са ужасени. Как биха могли да продължат напред — все пак това е само пещера — с тялото на наскоро загиналия млад мъж, което лежи вътре, но тежи и на съвестта им? 
   Стоун обаче действа по съвсем различен начин. Той посочва, че корабите, които са се връщали от Новия свят, обичайно са губели 30% от екипажа си, а в някои случаи дори повече. Казва, че смъртните случаи не са спрели изследователи като Скот, Амундсен или пък Луис и Кларк. Насочвайки вниманието към по-съвременни експедиции и усилия, той осмива, при това публично, плахия подход на НАСА по отношение на космическите проучвания. Но решението за случващото се в Чеве не е еднолично негово. 
   Слуховете за смъртта на Крис Йегър и събитията след това бързо се разпространяват и водят до разногласия в общността на пещерняците. Според малцинство от сериозни хора с научни познания, запознати с прецедентите в историята на научните проучвания, погребването на покойник вътре в пещерата е приемливо. Мнозинството от хората обаче считат, че тази постъпка е отвратителна. До настъпването на лятото разногласията постепенно стихват и експедицията и смъртта на Йегър вече не са в светлините на прожекторите. Облекчен, Стоун решава, че инцидентът е зад гърба му. 
    Но съвсем не е така. В началото на 1992 г. приятелят на Йегър от щата Индиана организира експедиция за изваждане на тялото с помощта на Тина Шърк. Те имат късмет, разчитат на помощта на екип от талантливи полски пещерняци, които изваждат тялото на повърхността за три дни. Поляците несъмнено са много добри, но изваждането на тялото със сигурност е по-лесно сега, отколкото година по-рано поради причината, посочена от Стоун на Дърбин Йегър. Разлагането свършва своята работа и тялото, макар че към онзи момент все още не е само скелет, бива извадено от пещерата на части. 
   За пореден път „позорно известният инцидент с Крис Йегър“, както го определя Стоун, подпалва нови противоречия. Мнозина американски пещерняци, сред тях и Стоун, са възмутени, че парвенюшки екип от чужденци е нахлул в „тяхната“ пещера. Други, най-вече приятелите и семейството на Йегър, подкрепят стореното. 
Фактът, че двама други ръководители на експедиции и бащата на Крис Йегър участват във взимането на първоначалното решение тялото да бъде оставено в пещерата, изглежда, се губи някъде по трасето. Отчасти това се дължи на прямото държание на Стоун, несъмнено ярка и необичайна личност, както и на резкия му маниер — всичко това го превръща в своеобразен гръмоотвод, който привлича критики. Журналисти от няколко списания, прекарали кратко време със Стоун, го намират за нелюбезен и далеч не благоразположен. Отношението им е недвусмислено отразено в статиите им, публикувани в широко четени и влиятелни списания като Outside, National Geographic Adventure и The Washington Post Magazine, които го описват като „деспотичен“, „вманиачен“ и „помпозен“. 
   Стоун е амбициозен и енергичен, а поведението му, характерно за тип А личности, успява да отчужди и някои представители на пещерната общност. Двама от пещерняците, интервюирани на ранен етап от проучванията за написването на настоящата книга, дават идентични отговори при споменаването на Стоун: „Той е задник“. Третият споделя мнението и добавя: „В неговите експедиции умират хора“. 
   Важно е обаче да се отбележи, че мнозинството от хората, слизали под земята със Стоун, хвалят неговия кураж, интелигентност, сила и най-вече несломимото му постоянство, което десетилетия наред му позволява неотклонно да преследва една цел, макар всеки път щом я доближи, тя да изчезва в далечината като мираж. 
   Стоун не е генетично предразположен към любезности и наследява поне две от суровите черти на характера, които често наблюдаваме при великите изследователи и хората, направили значителни постижения: той е класически алфа-мъжкар, личност тип А. Една от най-забележителните характеристики на тип А е крайното нетърпение, водено от влудяващо чувство за спешност. Остава открит въпросът дали такива хора понасят по-трудно глупците или забавянията. Те приемат всичко — от окосяването на моравата до организацията на големи експедиции — за състезание срещу времето, което, изглежда, постоянно изтича и не им достига. 
   Като оставим настрана любезностите, характерните черти на алфа-мъжкарите и тип А наистина имат определени предимства като например желанието — някои дори биха казали нуждата — да се изправят пред предизвикателства, които за нас, останалите, изглеждат непонятни в най-добрия случай и безумни в най-лошия. Всъщност далеч преди края на XX век добре осведомени и надеждни източници чертаят паралели между Бил Стоун и амбициозния, брилянтен, безстрашен италиански алпинист Райнхолд Меснер, несъмнено един от най-великите планинари на всички времена. 
   Сравнението има своите достойнства, но едно от неговите следствия не се споменава толкова често. Истинското величие рядко се постига без косвени щети. Подобно на Меснер, Стоун също преследва олимпийски цели с непреклонна праволинейна страст, като и на двамата те им струват скъпо: бракове, любови, сигурност, приятелства, както и живота на приятели. 
   Стоун рязко и категорично отхвърли молбата ми да се присъединя към една от експедициите му до мексиканската суперпещера като част от предварителното проучване за написването на настоящата книга. Уреждането на първата ни среща отне месеци отчасти заради натоварения му график и отчасти, защото той не беше очарован от перспективата да пилее ценни часове с писател. Когато най-после се съгласи да се видим за интервю, ми бе трудно да не очаквам някаква комбинация от капитан Ахав, Курц и Спайдърмен. 
   Впрочем това навярно не би било никаква изненада. Кой нормален човек в крайна сметка би жертвал всичко за привилегията да отиде в ада?
...
Издателство Вакон © 2021 - Изработен от iSenseLabs