Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Съветистан

Пътувания в Туркменистан, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан

Автор: Ерика Фатланд
Код на продукта:272
Наличност:В наличност
Превод: © Маргарит Дамянов
Дизайн корица: © Марио Биджов, издателство "Вакон"
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Стоянка Душева
Националност: Норвежкa
Брой страници: 480
ISBN: 978-619-250-016-0
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Съветистан

 

Незабравимо пътешествие из бившите съветски републики в Централна Азия ― Туркменистан, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан. Страни по Пътя на коприната, оставени на кръстопътя на историята. Разкази, срещи с хора, политика и минало в едни недокоснати от модерния свят места и райони, окъпани в злато и лукс.  

Тази книга е блестяща комбинация от пътепис и история, която ще промени представите ви за един отминал режим и живота след това. 

 

Повече за книгата на:

http://www.dw.com/bg/колко-хубаво-се-живее-в-съветистан/a-38464854

https://clubz.bg/52981-kak_se_jivee_v_syvetistan

https://www.goodreads.com/book/show/46158740-sovietistan

 

 

 

Отзиви (2)

Автор

Ерика Фатланд е родена през 1983 г. и следва социална антропология в Университета в Осло. Книгата ѝ от 2011 г. „Селото на ангелите“ представлява репортаж от мястото на събитието за терористичните атаки през 2004 г. в Беслан. Автор е и на книгата „Годината без лято“, която описва мъчителната година след клането на норвежкия о-в Ютьоя през 2011 г. Говори осем езика и живее в Осло.

Откъси

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
 
 
Карта на Съветистан
Вратата на ада 
 
ТУРКМЕНИСТАН
Карта на Туркменистан 
Непознати хора 
Мраморният град 
Диктаторстан 
Пустинно цвете 
Падането на диктатора 
Последната експедиция 
Ерата на върховното щастие 
На границата 
 
КАЗАХСТАН
Карта на Казахстан 
Оазис със суши и банкомати 
По релсите 
Морето, което изчезна 
Империята 
Казахско поло 
Пионките на Сталин 
Столицата 
Големият експеримент
Слабо сърце 
Бащата на ябълките 
Умореният активист 
Тежка ръка 
 
ТАДЖИКИСТАН
Карта на Таджикистан 
Столицата на „Мерцедес Бенц“ 
Извън времето 
Тъжната сервитьорка 
Лицата на войната 
Голямата игра 
Карта на руската експанзия през XIX век
Страната в подножието на слънцето 
Нека заедно да се борим с корупцията! 
 
КИРГИЗСТАН
Карта на Киргизстан
Миг свобода
Не плачи, вече си моя жена
Хората орли
Последните немци в Рот-Фронт
Гръцки ядки
Пет дни през юни 
Тишина в чакалнята
Носите ли със себе си порно, госпожице?
 
УЗБЕКИСТАН
Карта на Узбекистан 
Изкуството да си придаваш вид
Тъканта на мечтите 
Музеят в пустинята
Богът на памука 
По следите на изгубеното време
Перли по Пътя на коприната
Крайна гара
 
Послеслов: Смъртта на един диктатор
 
Ерика Фатланд
СЪВЕТИСТАН

Вратата на ада

Изгубих се. Пламъците в кратера заличиха звездите и изсмукаха светлината от сенките. Огнените езици съскат и плюят. Хиляди са, някои големи колкото кон, а други ситни като дъждовни капчици. Нежна топлина докосва страните ми. Носи се сладникава, неприятна миризма. От ръба се откъртват камъни, които беззвучно се търкулват в пламъците. Отстъпвам назад в търсене на по-сигурна опора. Пустинната нощ е студена и лишена от ухания.
Горящият кратер е създаден неволно през 1971 г. Съветски геолози смятали, че в района има газ, и започнали да сондират. Наистина намерили газ – огромно находище. Веднага били съставени планове за мащабен добив. Един ден обаче земята под сондата внезапно се отворила – като огромна усмивка с дължина 60 метра и дълбочина 20 метра. Зловонен метан изригнал от кратера. Сондирането веднага било прекратено, а инженерите и геолозите си събрали багажа и се махнали. За да се ограничи потенциалният риск за местните хора на няколко километра оттук, които трябвало да си запушват носовете заради противната миризма на метан, било решено, че газът трябва да изгори. Според геолозите това щяло да отнеме няколко дни или седмици.
Единайсет хиляди и шестстотин дни, или повече от 30 години по-късно, кратерът продължава яростно да пламти. Местните го наричали Вратата на ада. Само че вече няма местни. Селото било изселено от първия президент на Туркменистан, който не искал посещаващите кратера туристи да виждат мизерните условия там, така че всичките 350 жители били преместени другаде.
Първия президент също вече го няма. Починал две години след разчистването на селото. Неговият наследник, зъболекарят, постановил кратерът да бъде запълнен, но към момента никой не е сипал и една лопата във Вратата на ада, а метанът продължава да се просмуква през хиляди малки дупчици от очевидно неизчерпаемото подземно находище.
Тъмнината ме обгръща. Виждам само танцуващите пламъци и надигащия се прозрачен газ, който е захлупил като капак кратера. Нямам представа къде се намирам. Постепенно започвам да различавам камъни, ридове, звезди. Следи от гуми! Тръгвам по тях – 100 метра, 200 метра, 300 метра, внимателно се движа пипнешком напред.
Отдалеч газовият кратер изглежда почти красив: хиляди пламъчета, които се сливат и се превръщат във висок оранжев огън. Бавно вървя напред по следите и се препъвам в други следи, после в трети, които се пресичат напосоки: пресни, дълбоки и влажни следи и сухи, загубили очертанията си и прашни. Звездите, които вече изпълват небето като светулки, не ми помагат особено. Аз не съм Марко Поло, а пътешественик от XXI век, който е в състояние да се ориентира единствено посредством джипиеса на телефона. Само че айфонът в джоба на панталона ми е умрял, така че въобще не може да ми помогне. Но дори и да имах пълна батерия и мрежа, пак щях да съм все така изгубена. В пустинята няма улици с имена – няма никакъв ориентир, за който да се хвана.
Два снопа светлина разсичат нощта. Към мен се е засилил автомобил – ревът на двигателя е почти непоносим. Зад тъмните стъкла зървам фуражки и униформи. Дали ме видяха? Обзема ме параноя, че търсят мен. Влязох в страната, една от най-затворените на света, под лъжлив претекст. Въпреки че внимателно подбрах думите си и не казах на никого защо съм тук, сигурно отдавна са се досетили. Никоя студентка няма да дойде тук сама на организирана екскурзия. Едно бутване и мога да изчезна завинаги във Вратата на ада, която ще ме погълне и изпепели.
Фаровете ме заслепяват и после изчезват също така внезапно.
Правя единственото смислено нещо. Избирам си най-високото място наоколо и се изкатервам догоре през сивия мрак. Оттук Вратата на ада изглежда като светеща уста. Пустинята се е разпростряла във всички посоки около кратера подобно на пухена завивка. За миг ме обзема чувството, че съм единственият човек на планетата. Странно въодушевяваща мисъл.
После забелязвам лагерния огън – нашия малък лагерен огън – и се запътвам право към него.


Туркменистан

Непознати хора

Гейт 504. Сигурно имаше някаква грешка. Всички други гейтове започваха с 200 – 206, 211, 242. Да не би да бях на грешния терминал? Или още по-лошо – на грешното летище?
На истанбулското летище „Ататюрк“ Изтокът среща Запада. Пътниците представляват смайваща смесица от поклонници на път за Мека, изгорели шведи с пълни с водка „Абсолют“ торби от безмитния магазин, бизнесмени в костюми конфекция, шейхове с бели роби и забулени в черно съпруги, приведени под тежестта на европейски дизайнерски чанти. Никоя друга авиокомпания на света не лети до повече дестинации от „Търкиш Еърлайнс“ и по правило всеки, запътил се към някоя по-неизвестна столица с непознато име, може да очаква да се прекачи на друг самолет тук. Компанията лети до Кишинев, Джибути, Уагадугу и Усинск. Както и до Ашхабад – моята дестинация.
Най-сетне зърнах почти незабележимия номер в края на дълъг коридор. 504. Крачех към гейта, който сякаш се отдалечаваше, колкото повече се приближавах към него, и тълпите от хора оредяваха. Накрая останах сама в най-далечния край на терминала, в забутано ъгълче на летище „Ататюрк“, където малцина бяха стъпвали. В края на коридора имаше широко стълбище. Спуснах се в свят на пъстри забрадки, кафяви овчи калпаци, сандали и кафтани. Само аз се отличавах с маратонките и шушляковото си яке.
Към мен се засили тъмнокос мъж с тесни очи. В ръцете си държеше пакет колкото възглавница, грижливо облепен с кафяво тиксо. Дали не бих го пренесла вместо него? Престорих се, че не разбирам руски. Sorry, sorry – измърморих и забързах напред. Що за мъж е, ако не може да носи собствения си багаж? Две жени на средна възраст в дълги лилави роби и големи шалове в тон, увити около главите им, се застъпиха за него. Толкова много ли иска? Толкова ли не мога да му помогна? Sorry, sorry. Нямаше начин да тръгна да помагам на някакъв туркмен, когото въобще не познавах, с подозрителния му пакет. Всички аларми в главата ми звъняха.
Не бях минала и пет-шест метра и отново ме спряха. Стройна млада жена около двайсетте, облечена в дълга червена роба, ме хвана под ръка. Дали не бих ѝ помогнала с багажа? Само мъничко?
– Нет! – казах аз твърдо и се отскубнах.
Щом стигнах до чакалнята, разбрах: почти всички пътници имаха много, твърде много ръчен багаж и служителите на авиокомпанията охраняваха входа към гейта, въоръжени със свирепи изражения и кантари. Щом пасажерите преминеха проверката обаче, те започваха да измъкват още пакети, които бяха залепили с тиксо към телата си.
Очевидно нямаше граници за това, което жените можеха да скрият под дългите си одежди. Те разтоварваха багажа си със смях, без да се притесняват, че стюардесите могат да ги видят. Нали вече бяха минали.
При все това основната загадка оставаше без отговор: защо, за бога, бяха помъкнали толкова много ръчен багаж? Една от стюардесите на гейта сигурно беше забелязала озадачената ми физиономия, тъй като ми кимна разбиращо и ми даде знак да се приближа.
– Жените въртят бизнес – обясни ми тя. – Идват в Истанбул поне веднъж месечно да купуват разни неща, които продават с печалба на пазара в Ашхабад. Почти всичко, което се продава в Туркменистан, е произведено в Турция.
– А защо не прибират всичко в куфари? – попитах аз. – Да не би да ги е страх, че багажът им ще се загуби?
Стюардесата се разсмя.
– О, повярвайте ми, те имат и куфари!
Качването продължи дълго. Пътниците с прекомерно много ръчен багаж, а това бяха почти всички, трябваше да залепят евтините найлонови торбички с тиксо и да ги оставят в багажното заедно с останалия багаж. В самолета цареше пълен хаос. Жените сядаха където им харесваше, въпреки гръмките протести на белобради мъже с кафтани. Щом някой се оплачеше, в спора веднага се включваха още двайсетина мъже и жени.
– Моля, обърнете се към кабинния екипаж, ако има някакъв проблем със запазените места – инструктира ни една от стюардесите по звуковата уредба, но никой не го правеше. 
Притисната между кафтаните и памучните роби, нямах друг избор освен да се нося заедно с накъсания поток по пътеката. Една стюардеса успя да се провре през морето от тела, въртейки очи.
На 17F, моето място, вече се беше настанила матрона на средна възраст с лилава роба.
– Сигурно е станала грешка – казах аз на руски. – Това е моето място.
– Не бихте искали да разделите три сестри, нали? – отговори жената и кимна към двете матрони на местата до нея. Изглеждаха почти еднакви. И трите седяха и ме зяпаха.
Извадих бордната си карта, посочих номера и после седалката.
– Това е моето място – повторих аз.
– Не бихте искали да разделите три сестри, нали? – повтори матроната.
– Къде да седна тогава? Това е моето място.
– Можете да седнете там – посочи ми празна седалка отпред. 
Когато отново отворих уста да възразя, тя ме изгледа с поглед, който искаше да ми каже: Не бихте искали да разделите три сестри, нали?
– Не е до прозореца – измърморих аз, но послушно седнах на посоченото ми място. 
Не исках да разделям три сестри, факт. Но още повече не исках да седя четири часа сама до две от тях. Когато се появи законният собственик на мястото, където ме пратиха, аз го препратих към трите сестри зад мен. Мъжът моментално се отказа от всеки опит за преговори и отмина нататък да си търси място назад. Когато самолетът пое по пистата, по пътеката още се щураха четирима безпомощни мъже, които търсеха къде да седнат.
Обикновено заспивам в момента, в който колелата се отлепят от асфалта, но по време на този полет не можах дори да мигна. Мъжът до мен смърдеше на стара пивоварна и непрекъснато мляскаше, докато спеше. А високата жена до прозореца нетърпеливо потропваше по екрана пред нея. Не успя да намери нищо, което да събуди интереса ѝ, но не се отказа и продължи да натиска с растящо раздразнение.
За да минава времето, разлиствах малкия спретнат туркменски речник, който си носех. За останалите четири страни, които възнамерявах да посетя, имаше интензивни езикови курсове със самоучител – с учебници, работни тетрадки и дивидита, и в миг на оптимизъм си ги бях купила всичките. За Туркменистан обаче успях да намеря единствено тази скромна книжка, наполовина речник и наполовина разговорник. Втората част предлагаше полезни примери от рода на: „Женен(а) ли сте?“, „Не, вдовец/вдовица съм“, „Не разбирам, говорете по-бавно, моля“. Авторът постепенно те въвеждаше в ситуации и проблеми, които можеха да възникнат при пътуване в страната: „С колко часа закъснява полетът?“, „Работи ли асансьорът?“, „Карайте по-бавно, моля!“. Разделът за хотелите ме накара да се притесня: „Тоалетната е запушена“, „Няма вода“, „Спря токът“, „Изключиха газта“, „Не мога да отворя/затворя прозореца“, „Климатикът не работи“. След тези общи, но не чак толкова страшни проблеми авторът се беше заел да отрази редица по-тревожни ситуации, в които може да се окаже човек – от „Дръжте крадеца!“ и „Повикайте линейка!“ до по-ключови изрази като „Не бях аз!“ и „Не знаех, че не трябва!“. Накрая имаше кратка, но жизненоважна глава, посветена на контролно-пропускателните пунктове. Научих как е „Не стреляйте!“ и „Къде е най-близката международна граница?“ на туркменски. После оставих книгата.
Жената до прозореца се беше отказала да намери нещо за гледане и вече хъркаше с широко отворена уста. Затова просто си седях и гледах набразденото с червени жилки вечерно небе. През следващите осем месеца щях да посетя пет от най-новите страни на света: Туркменистан, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан. Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г., тези републики за първи път в историята си стават независими държави. И оттогава насам почти не сме чували за тях. Въпреки че заемат територия от четири милиона квадратни километра и имат общо население от над 65 млн. души, повечето от нас не знаят, общо взето, нищо за района. Със сигурност е парадоксално, че човекът, който ги е „прославил“ най-много на Запад, е британският комик Саша Барън Коен. Неговият филм „Борат: Културен обмен с Америка за напредък на великия братски казахстански народ“ стана голям хит в Европа и САЩ. Коен решил, че Борат трябва да е от Казахстан именно защото никой никога не бил чувал за тази страна. Така щял да разполага с пълна творческа свобода. Тези части от филма, които уж се развиват в селото на Борат в Казахстан въобще не са снимани там, а в Румъния. „Борат“ стана първият непорнографски филм, забранен в Русия след разпадането на СССР. Властите в Казахстан заплашиха да съдят филмовата компания, но в крайна сметка осъзнаха, че това допълнително ще навреди на репутацията на страната. Фактът, че един нелеп филм се е превърнал в най-важния ни ориентир, говори предостатъчно за нашето невежество относно района: Казахстан е деветата по територия страна в света и въпреки това години наред след излизането на филма беше наричана просто „родината на Борат“ дори и от сериозни новинарски агенции.
Постсъветските държави в Централна Азия обикновено са наричани с общото понятие Туркестан, както бил известен районът през XIX век – или просто „становете“, а понякога и с хумористичното Далечестан. Наставката „стан“ идва от персийски и означава „място“ или „земя“. Съответно Туркменистан означава „Земята на туркмените“. Въпреки общата наставка петте „стана“ са удивително различни помежду си: Туркменистан се състои от над 80% пустиня, а повече от 90% от Таджикистан са планини. Казахстан дотолкова е забогатял – благодарение на нефта, газа и други изкопаеми, че наскоро се кандидатира за домакин на Зимните олимпийски игри. Туркменистан също разполага с големи запаси от нефт и газ, докато Таджикистан е беден като църковна мишка. В много градчета и села там хората имат ток само за по няколко часа дневно през зимата. Режимите в Туркменистан и Узбекистан са толкова авторитарни и корумпирани, че могат да се сравняват със севернокорейската диктатура: няма свободна преса и президентът е всемогъщ. В Киргизстан, от друга страна, народът вече е свалил двама президенти.
Въпреки че петте страни се различават в редица отношения, те споделят един и същ произход и съдба: в продължение на почти 70 години, от 1922 до 1991 г., те са част от Съветския съюз – гигантски социален експеримент без паралел в историята. Болшевиките отменили частната собственост и други права на личността. Целта им била комунистическо общество без класи и те не се спрели пред нищо, за да я постигнат. Всички социални сфери претърпели радикални трансформации. Икономиката била направлявана от амбициозни петилетни планове, селското стопанство било колективизирано, а тежката индустрия била създадена повече или по-малко от нулата. Личността била подчинена на общото благо: цели народи били заточени в изгнание, а милиони били обявени за „врагове на народа“ по религиозни, интелектуални или икономически причини. Били екзекутирани или изпращани в трудови лагери в затънтени краища на империята, където шансовете им да оцелеят били минимални.
Хората масово страдали, а социалният експеримент се превърнал в катастрофа в екологично отношение. Не всичко в Съветския съюз обаче било толкова лошо. Болшевиките наблегнали на училищата и образованието и почти успели да изкоренят неграмотността в части от Съюза, където по-рано тя била вездесъща, например в Централна Азия. Инвестирали в пътна мрежа и инфраструктура и предоставили на всички съветски граждани достъп до здравеопазване, както и до балет, опера и други социални и културни блага. Стига да говорел руски, човек можел да се оправи навсякъде – от Карелия на запад до монголските степи на изток, и където и да отидел, по пилоните се веели червените комунистически знамена. От балтийските пристанища до бреговете на Тихия океан обществото било организирано според един и същи идеологически модел, като управляващата руска класа заемала всички властови позиции. В своя разцвет Съветският съюз обхваща една шеста от територията на Земята и е дом на над 100 етноса.
Докато растях, краят на Съветския съюз вече се виждаше. Когато бях във втори клас, огромният съюз започна да се разкъсва по шевовете и после бързо се разпадна. Картата на света се промени през есента на 1991 г.: петнайсетте републики, които заедно образуваха Съветския съюз, известен още като Съюз на съветските социалистически републики (СССР), едва ли не за една нощ се отделиха и станаха независими държави. В рамките на няколко месеца Източна Европа се сдоби с шест нови страни – Естония, Латвия, Литва, Беларус, Украйна и Молдова. В Централна Азия се появиха пет нови държави: Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан. А в района на Кавказ се пръкнаха още три: Грузия, Азербайджан и Армения.
На 26 декември 1991 г. Съветският съюз беше официално разпуснат.
Докато бях в училище обаче, продължихме да използваме старата карта в часовете. От време на време учителят я развиваше и ни посочваше новите страни, които не бяха отбелязани с никакви граници. Години наред трябваше да се справяме с въображаемата граница на огромната суперсила, която вече не съществуваше, и с невидимите, но реални граници на тези нови държави. Спомням си, че бях очарована както от размерите им, така и от физическата им близост. Съветският съюз, име, което – подобно на Югославия или на Втората световна война – вече беше покрито с праха на историята, по-рано беше най-близкият ни съсед.
Първата ми среща с бившия Съветски съюз се случи в компанията на голяма група финландски пенсионери. Прекарах последната си гимназиална година в Хелзинки и си бях купила билет за евтина автобусна екскурзия до Санкт Петербург. Щом стигнахме границата, атмосферата осезаемо се промени: пет пъти въоръжени войници се качваха да проверяват паспортите и визите ни. Когато спряхме да обядваме във Виборг, неколцина възрастни хора избухнаха в плач.
– Някога беше толкова красиво градче – каза една жена.
Между двете войни Виипури, както е финландското му име, бил вторият по големина град във Финландия. После, след Втората световна война, финландците били принудени да отстъпят тази част от Карелия на Съветския съюз. Навсякъде имаше признаци на упадък: боята се лющеше от сградите, улиците бяха целите в дупки, а хората изглеждаха мрачни и сериозни, облечени в печални тъмни дрехи.
В Санкт Петербург ни настаниха в бетонен блок. С широките си булеварди, уморени тролейбуси, класически сгради в пастелни цветове и неучтиви продавачи на билети градът беше едновременно трогателен и враждебен; беше грозен и красив, отблъскващ и примамлив. Помислих си, че никога повече няма да се върна тук, но едва завърнала се в Хелзинки, си купих няколко учебника по руски. През следващите няколко години усвоявах лексиката и падежите, борех се със свършения и несвършения вид на глаголите и упражнявах меките и твърдите съгласни пред огледалото. Последваха още пътувания до Санкт Петербург и Москва, но също и към периферията на бившия Съветски съюз – Северен Кавказ, Украйна и Молдова, както и до отцепническите републики Абхазия и Приднестровието. Навсякъде, от планините на Осетия до палмите на Крим и от сънливия Кишинев до московските задръствания, имаше следи от Съветския съюз. Беше оставил отпечатъка си върху сградите и хората и местата изглеждаха по един и същи начин, независимо на колко стотин километра едно от друго се намираха.
Въпреки че мненията за Путин и днешна Русия варират от дълбоко възхищение до безсилие и омраза, навсякъде се натъкнах на същата носталгия по съветската епоха. На практика всички, които бяха достатъчно възрастни да си спомнят Съветския съюз, копнееха за доброто старо време. Първоначално това ме изненада, тъй като бяхме учили за трудовите лагери и изселванията, за непрекъснатото следене, безнадеждната финансова система и екологичните катастрофи. Никой обаче не ни беше преподавал за самолетните билети, които били толкова евтини, че все едно били без пари, нито за субсидираните почивки в санаториуми на морето за изнурените работници, нито за безплатните ясли и образование за всички, да не говорим за купищата добри новини. Преди идването на Горбачов вестниците и новинарските емисии били пълни с добри новини и положителни истории. Според държавните медии всичко в Съветския съюз вървяло като по вода: нямало престъпност, никога не се случвали никакви инциденти и с всяка изминала година се достигали все по-големи висоти.
Колкото повече пътувах из Русия и бившия Съветски съюз, толкова повече се разпалваше любопитството ми към периферните райони на империята. Много от етническите групи, колонизирани от Русия през XIX век и впоследствие превърнали се в субекти на Съветския съюз, бяха съвсем различни от руснаците като външен вид, език, начин на живот, култура и религия.
Това с особена сила важеше за народите в Централна Азия. Когато руснаците пристигнали, повечето хора в най-северните райони, днешните Казахстан, Киргизстан и Туркменистан, били номади. Реално нямало държави и обществото било организирано доста свободно според клановата принадлежност. Хората на юг, на територията на днешните Узбекистан и Таджикистан, били уседнали, но вече от векове били изолирани от света, така че обществото в много отношения било инертно. Съответно феодалните ханства Хива и Коканд и емирството Бухара, понастоящем и трите в рамките на Узбекистан, станали лесна плячка за руските войници. И номадските племена, и другите централноазиатци били основно мюсюлмани. По улиците на Самарканд и Бухара жените по традиция се покривали и полигамията била широко разпространена – както и сред номадите. През XI век градове като Бухара и Самарканд били важни научни и културни центрове, но по времето, когато пристигнали руснаците, тази златна интелектуална епоха отдавна била останала в миналото: преди 100 години малцина в Централна Азия можели да четат, а малкото съществуващи училища наблягали основно на религиозното образование.
През вековете много различни народи – перси, гърци, монголи, араби и турци – завладявали Централна Азия. Честите нашествия били цената, която Централна Азия трябвало да плати за местоположението си между Изтока и Запада. Само че именно то позволило на много градове и градчета да процъфтяват покрай търговията с коприна между Азия и Европа преди повече от хиляда години.
Досега нито една чужда сила не се е намесвала толкова систематично и до такава степен в ежедневието на централноазиатските народи, колкото съветските власти. По царско време руснаците се интересували най-вече от финансови печалби, така че създали памучни плантации и контролирали централноазиатските пазари, но обикновено не се намесвали в живота на местните хора. Дори позволили на емира на Бухара да остане на трона – стига да прави каквото му кажат. Съветските власти обаче имали по-амбициозен план: щели да създадат утопия. В рамките на няколко години хората в Централна Азия били подложени на контролиран преход от традиционно кланово общество към краен социализъм. Всичко от азбуката до положението на жената в обществото трябвало да се промени, при необходимост със сила. И докато протичали тези драстични промени, Централна Азия на практика изчезнала от световната карта. По време на съветския режим големи части от района били херметично затворени за външни хора.
Какви следи са оставили върху тези страни, върху живеещите там хора, върху градовете и пейзажите годините на съветска власт? Дали е оцеляло нещо от оригиналната култура от досъветско време? И което е най-важно – каква е съдбата на Туркменистан, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан през годините след рухването на Съветския съюз?
Качих се на самолета за Ашхабад с тези въпроси, записани в бележника ми. Решението да започна пътуването си от Туркменистан се основаваше на факта, че той беше най-труднодостъпен. Едва няколко хиляди туристи посещават страната годишно и изискванията за виза са много строги. В Туркменистан почти не са допускани чуждестранни журналисти, а малцината акредитирани са следени през цялото време. В документите за виза бях написала, че съм студентка, което всъщност не беше лъжа, тъй като все още се водех записана в университета в Осло. След като месеци наред си разменяхме имейли с туристическата агенция, две седмици преди планираната ми дата на заминаване ме уведомиха, че поканата ми е потвърдена. Най-сетне можех да си купя самолетни билети и да започна да се готвя за път.
По време на нощния полет на всеки два часа часовниците се местеха напред с един. Когато самолетът започна да се спуска, на изток сияеше червеното слънце. В момента, в който колелата докоснаха земята, всички пътници разкопчаха коланите си. Кабинният екипаж се беше предал и не направи никакъв опит да вразуми мъжете с кафтани, които се препъваха по пътеката и събираха ръчния си багаж. През овалния прозорец зърнах новия терминал на летището, който блестеше на сутрешното слънце, целия от бял мрамор.
Никога не се бях чувствала по-далеч от дома.

....

 

Казахстан

Оазис със суши и банкомати

Ничията земя между Туркменистан и Казахстан се оказа по-обширна, отколкото изглеждаше. Слънцето печеше от ясното синьо небе, но в пустинния въздух се усещаше и хладен повей. От другата страна на оградите от бодлива тел кафявата гола земя се простираше във всички посоки. С изключение на двата гранични пункта, тук нямаше нито сгради, нито хора – само вълци и много километри лошо поддържани съветски пътища.
На половината път ме задмина камион. В крайна сметка явно не бях единственият човек, прекосил границата този ден. Шофьорът спря и ми предложи да ме закара за последните няколкостотин метра. Веднага щом се качих в кабината и затворих вратата, започна да се оплаква.
– Тия не са нормални – изсъска той на руски и размаха дебело тесте документи. Беше казах и му се налагаше да преминава границата няколко пъти месечно. – Всеки скапан път правят едно и също. Отнема часове. Преди, когато бяхме част от Съветския съюз, човек не се и замисляше, като пресичаше границата между Казахстан и Туркменистан. Никой не те спираше, просто си минаваш. Сега искат да проверяват всеки скапан документ!
По времето на Съветския съюз хората поне на теория можели да пътуват свободно в огромната империя, от Талин на запад до Владивосток на изток. Заедно с независимостта се появил и пограничният контрол. Докато Европа вървяла в противоположната посока – към свобода на движението, в Централна Азия били построени стотици нови гранични пунктове. Хиляди войници, полицаи и митничари били ангажирани с опазването на границите, начертани по времето на Сталин през 20-те и 30-те години на ХХ век. Хората, които по-рано прекосявали невидимите линии, без въобще да се замислят, сега трябва да се подготвят за подробен разпит, безкрайно попълване на формуляри и най-щателна проверка на багажа, преди да им бъде позволено да преминат през оградите от бодлива тел. Ако извадят късмет.
За щастие влизането в Казахстан беше по-лесно от напускането на Туркменистан. Казахските служители на граничния контрол бяха усмихнати и ефективни и за броени минути приключихме с цялата бумащина и визата ми беше подпечатана и подписана според правилата. 
– Има ли тук таксита? – попитах.
– Таксита? Тук? – младият граничен полицай ме изгледа невярващо. – Знаете ли колко път има до най-близкия град?
– За нещастие – да, зная.
– Отвън има няколко камиона – каза той. – Може би ще успеете да хванете на стоп някой от тях за част от пътя. Почакайте, ще питам.
Той излезе от съвсем скромния офис. Ето ме и мен – с паспорт в ръка и подпечатана виза, напълно готова, но неспособна да пресека старта. За щастие полицаят скоро се върна.
– Дамиар, който работи тук, отива в Актау. Можете да пътувате с него. Но първо бихме искали да ви поканим на обяд.
Граничните полицаи обядваха в мазето. Сервираха им две достолепни жени с дантелени престилки и бели забрадки. Десетината мъже сърбаха супата от солено месо с нескрито удоволствие. Чаят се лееше като река.
– В Норвегия имате ли крал? – попита най-възрастният полицай.
Кимнах.
– Значи той решава, така ли?
Обясних, че не кралят, а политиците взимат решенията.
– Но той все трябва да решава нещо – възрази сивокосият мъж. – Иначе какъв е смисълът да е крал?
– Той е важна национална фигура – казах аз. – И хората го обичат.
Мъжът недоверчиво поклати глава. Изглежда, му беше мъчно за краля. После късогледият мъж до мен се приведе и попита със заговорнически шепот:
– Имате ли много негри в Норвегия?
– Не много – отговорих.
– Това е добре – кимна той одобрително.
– Само че имаме доста пакистанци – казах му аз.
– О, пакистанците не са добри – отвърна той и направи физиономия. – Нито пък китайците – добави той, но по-скоро на себе си.
Дълго време не се чуваше нищо освен сърбането на десетина мъже, довършващи купите си със супа. Бях извървяла само няколкостотин метра, а всичко беше различно. Лицата около мен не бяха с европеидните черти на туркмените – бяха по-монголоидни, с тесни очи и високи кръгли бузи. Тонът беше по-спокоен, същевременно малко по-груб. Дори супата имаше различен вкус.
Само че зеленият чай си беше същият. Както и пътищата. Първите часове по пътя в Казахстан много приличаха на последните часове по пътя в Туркменистан. В крайна сметка пътят беше същият, прокаран от съветски инженери много преди да бъдат построени граничните пунктове. Туркменско-казахската граница очевидно не беше приоритет на нито една от страните и настилката беше такава, че през първата част от пътуването трябваше да се движим на зигзаг, за да избягваме най-лошите дупки. За сметка на това пътят беше изцяло на наше разположение. От двете страни на асфалта пустинята се простираше докъдето поглед стига, равна и лишена от цвят.
– Вчера убих този вълк – каза Дамиар и посочи пухкавата опашка, която висеше от огледалото за обратно виждане. 
– Застреля ли го?
– Не, карах колата. Опита се да се измъкне, но аз го подгоних и накрая го ударих. Като се прибера и покажа опашката на съседите, те ще ми дадат подарък или пък някакви пари. Винаги получаваш награда, ако убиеш вълк. Наоколо има твърде много, истинска напаст.
После, без никаква пауза, Дамиар започна да се оплаква от казахския президент. Хората, които дръзваха да критикуват президента от туркменската страна на границата, го правеха шепнешком, независимо колко далеч бяхме от подслушващи уши. Дамиар казваше направо каквото мислеше, без въобще да го питам.
– Вече от твърде много време е на този пост, от 1991-ва! – викна той. – Назарбаев се бои да даде глас на младите, това е проблемът. Въобще не си правя труда да гласувам на избори, и бездруго са подправени. Цялата система е опорочена. Ние, обикновените хора, въобще не изкарваме достатъчно – едва 300 или 400 долара месечно. С толкова не може да се живее.
– Приемате ли малки подаръци от хората, които преминават границата?
– Не, разбира се! – Той се ухили. – За какъв ме взимате?
Според годишния доклад на „Трансперънси Интернешънъл“ Казахстан е най-малко корумпираната страна сред постсъветските държави в Централна Азия, но това е по-показателно за неговите съседи, отколкото за самия Казахстан. Той е все така в долната част на списъка, на 140-о място от 177 страни, на 13 места зад Русия. Подобно на Туркменистан Казахстан има големи запаси от нефт и газ и е несъмнено най-мощната икономика в Централна Азия. Освен това дълго време беше смятан за най-демократичната република в района, но това също говори повече за околните режими. Президентът Нурсултан Назарбаев е държавен глава, откакто Горбачов го назначава през 1989 г., и не показва признаци скоро да се откаже. С всяка изминала година той става все по-авторитарен и самовластен, а реална политическа опозиция не съществува. Свободата на изразяване е застрашена: през последните няколко години режимът закри редица независими вестници и интернет сайтове. Въпреки това на фона на Туркменистан Казахстан създава усещането за бастион на свободата.
Мобилният телефон на Дамиар иззвъня.
– Ти ли си, скъпа? – Извинявай, миличка, но няма да мога да се измъкна тази вечер. – Да, знам, че обещах тази вечер да се прибера, но трябва да работя, има толкова много за вършене тук. – Ще се видим утре, кажи на децата, че ги обичам!
Едва беше затворил и телефонът му пак звънна.
– Да, бейби, пристигам. – Не, не ти се обадих вчера. – Да, знам, че обещах да ти се обаждам всеки ден, но вчера нямаше никакво покритие, знаеш как е. – След един час съм при теб, красавице. – Не, не по-рано, няма да успея. – Да, идвам направо при теб.
Дамиар въздъхна дълбоко и ми намигна.
– Жени, ъъъ… само проблеми.
Когато стигнахме в Актау, той паркира колата в жилищен район с много панелни блокове на известно разстояние от центъра. Оттам трябваше да хванем такси. Обясни ми, че не искал приятелите му да видят колата и да разберат, че вече е в града. Искал „да си почине една вечер без кавги“. Преди да отиде при любовницата, която през последния час беше звъняла на всеки пет минути, за да е сигурна, че пристига, той ме остави край голям търговски център в центъра на града.
– Само да не останеш с погрешно впечатление – каза той на тръгване, – двамата с жена ми много се уважаваме. Какво ще кажеш да се видим на по питие по-късно тази вечер, когато се освободя – само ти и аз?

Търговският център в Актау беше истинско откровение – fata morgana, оазис на западната цивилизация. Посрещнаха ме познати марки. Магазините бяха пълни с хора, всичките с дънки, къси поли, кожени якета, високи токчета, маратонки. По високоговорителите звучеше последният хит на Адел. А в един ъгъл се натъкнах на редица банкомати. Пъхнах картата си в един от тях и избрах да изтегля 30 000 тенге, малко повече от 100 долара. Като по чудо машината започна да отброява банкноти.
В менюто на ресторанта на приземния етаж имаше суши и паста. Поръчах си и двете. Един от сервитьорите ми даде паролата за безжичния интернет и преди да успея да кажа „Сезам, отвори се“, всичко забранено в Туркменистан беше налице. „Туитър“. „Фейсбук“. „Ютюб“. Докато се тъпчех със суши и равиоли, наваксах с активността на приятели и познати във „Фейсбук“. Една приятелка се беше подстригала. Приятелят ми беше самотен. Една приятелка от училище беше родила. В Осло беше пукнала пролет, ако се съдеше по всички снимки със слънчеви очила и първи бири на открито. Когато пътува в интернет ерата, човек рядко се чувства далеч от дома. Дори в Туркменистан, където интернетът е все още нещо относително ново, от време на време успявах да почета малко норвежки вестници онлайн. Тук можех да избирам каквото си поискам.
Когато местният ти вестник е само на един клик разстояние, скоро целият свят ще носи дънки, произведени в Китай. Макар монголоидните черти около мен да бяха непознати, вече не се чувствах далеч от дома. Всички ориентири ми бяха известни; знаех как работи тази система.
След като отново бях сред култура, която приличаше на западната, още по-ясно можех да видя странностите на Туркменистан: страната продължава да е извън пазарната икономика. Въпреки че властите са се отказали от комунизма и сивите бетонни блокове са заменени от бляскави бели мраморни сгради, икономиката продължава да е херметично затворена и се регулира като по съветско време. Западните марки са рядкост и, общо взето, няма конкуренция, която да си заслужава да бъде спомената, да не говорим за свободна конкуренция. 

– Искам да отида в хотел „Чагала“ – казах на шофьора на таксито.
– Какъв е адресът?
– Не успях да намеря името на улицата в интернет, но е в първи микрорайон.
– Аха, значи ще го намеря – увери ме шофьорът. – Като се изключи Президентският булевард, в Актау улиците нямат имена. Градът е разделен на микрорайони и всяка сграда и апартамент си имат номер. Аз живея в осми микрорайон, сграда 50, апартамент 9. Осем, петдесет, девет. Практично, нали?
Всяка илюзия за западна култура изчезна. Отново бях в Съветския съюз.
Карахме по широките открити улици. От двете страни имаше ниски функционални жилищни блокове, боядисани в ярки цветове и обградени от морави и дървета. Актау е град, построен според съветските принципи. Трудно можеш да откриеш център или сърце. От време на време се появяват величествени тухлени къщи, построени в по-американски стил, които свидетелстват за настоящия нефтен бум: това е един от най-богатите – и най-скъпи – градове в Казахстан.
Актау е основан през 60-те години на ХХ век, след като в съседство са открити залежи на уран. Няколко години по-късно станало ясно, че районът е богат и на нефт и метали, и градът започнал да се разраства. От 1964 до 1991 г. се казвал Шевченко по името на прочутия украински поет, който бил заточен тук от цар Николай I през 40-те години на XIX век. По онова време усещането сигурно е било като за края на света, далеч от всичко, почти без постройки, с изключение на издигащата се тук руска крепост.
На равни интервали подминавахме плакати на сивокос мъж с костюм, заобиколен от усмихнати деца с балони.
Посочих шарените плакати:
– Това президентът ли е?
– Разбира се – отговори шофьорът небрежно, без дори да погледне.

...

 

Таджикистан

Столицата на „Мерцедес Бенц“

Над дърветата прозираха първите утринни лъчи. В далечината червено-бяло-зеленото знаме на Таджикистан се вееше на сутрешния бриз. Флагът, който тежи 300 килограма и е дълъг 60 метра и широк 30 метра, е достатъчно впечатляващ сам по себе си, но това важи в още по-голяма степен за пилона, на който виси – със своите 165 метра той е най-високият свободно стоящ пилон за знаме в света, поне засега. В последно време високите пилони явно набират популярност.
Всичко започнало през 2001 г., когато една компания в Абу Даби поръчала 123-метров пилон по случай националния празник. Хората от Обединените арабски емирства вече можели да се похвалят с най-високия хотел в света, най-големия полилей в света и най-голямото молитвено килимче в света. А сега и червено-белият флаг на Абу Даби се веел от най-високия пилон в света. Само че славата му не продължила дълго. През 2003 г. йорданският крал Абдула вдигнал 127-метров пилон в столицата Аман. На следващата година поръчал още един, който бил с три метра по-висок от първия. Така за кратко двата най-високи пилона в света се намирали в Йордания. После, през 2008 г., Туркменистан станал първата бивша съветска република, включила се в състезанието, като счупил рекорда със 133-метровия пилон в Ашхабад. Две години по-късно азербайджанците подобрили всички предишни рекорди със 162-метров пилон, който се издига в Баку. Отново обаче радостта им била краткотрайна, тъй като след по-малко от година таджикското знаме започнало да се вее от 165-метровия пилон в Душанбе.
Истинският победител в това международно състезание за пилони обаче без съмнение е „Трайдънт Съпорт“ – компанията, построила всеки един от рекордните пилони. След успеха на този в Абу Даби фирмата установила, че съществува почти ненаситен пазар, а едва шепа други компании, ако въобще имало такива, разполагали с уменията да създадат рекордно високи пилони за знамена. От 2001 г. насам „Трайдънт Съпорт“ се занимава само със знамена и пилони. На интернет сайта на компанията пише, че строи монументални пилони от 90 до рекордните 165 метра – или по-високи. Затова просто ще трябва да изчакаме, за да видим дали Таджикистан ще може да задържи рекорда. Вече се носят настойчиви слухове, че и Саудитска Арабия, и Дубай планират да инвестират в нови пилони. 
Фактът, че богатите на петрол държави като Азербайджан, Дубай, Туркменистан и Саудитска Арабия могат да си позволят да се съревновават за най-висок пилон, едва ли е изненадващ. Откъде обаче таджикските власти са взели пари?
Таджикистан е най-бедната постсъветска държава. Страната не разполага нито с нефт, нито с газ, а 90% от територията ѝ са планини. Само 7% от сушата са годни за земеделие. Индустрията на страната, доколкото съществува, се управлява зле и Таджикистан зависи от помощта на чуждестранни организации, за да функционира. Смята се, че половината население живее в бедност, а около 20% от осемте милиона жители оцеляват с по-малко от два долара на ден.
И все пак най-високият пилон в света се намира в Душанбе.

* * *

Твърди се, че Душанбе е най-красивата столица в Централна Азия. Алеите от големи кичести дървета хвърляха дълги сенки върху ниските неокласически къщи в пастелни цветове. Улиците бяха прашни и широки, строени за социалистическото бъдеще, а половината настилка беше запазена за велосипедистите, които очевидно също щяха да се появят в бъдеще. За четирите дни, които прекарах в Душанбе, видях един човек на колело – възрастен мъж на разнебитен ръждив стар велосипед. Уличното платно, изглежда, беше царство на жените, които се скитаха на групички по две-три, облечени в многоцветни пъстри памучни туники до коленете и широки панталони в тон. Повечето пускат свободно дългите си черни коси или ги връзват на опашка; малко са тези, които се забраждат. Лицата им са светли и овални, с кафяви бадемовидни очи и прави тесни носове. За разлика от казахите и туркмените, които са потомци на монголски и тюркски племена, таджиките са с персийски произход, а таджикският е толкова подобен на персийския, че много студенти, изучаващи фарси, карат специализацията си в Душанбе, а не в Техеран, където политическото напрежение е по-голямо. Основната разлика между двата езика е азбуката: фарси се пише на арабска азбука, докато таджикският все още използва кирилицата.
Сутрешното слънце беше затоплило въздуха, който вече беше приятен като през летен ден в Норвегия. В другия край на големия площад, зад един овален фонтан, се намираше сграда, която беше едновременно скромна и величествена. Беше доста малка като за престижна сграда и странно ниска и квадратна, но горди класически колони повдигаха фасадата ѝ. Това беше домът на Таджикския академичен театър за опера и балет. Въпреки че Душанбе се намира на източния предел на империята, на границата с Китай и Афганистан, съветските власти осигурили на града собствена опера и балет, както подобава на столица. Минах покрай няколко възрастни жени, които хранеха птиците около фонтана, и се отправих към касата, за да разбера какво се играе през следващите няколко дни. Касата беше затворена, а репертоарът на плаката, който включваше постановки на оперите и балетите на Чайковски, беше от предходната година.
Преди Таджикистан да получи статут на съветска социалистическа република през 1929 г. – след като първо бил част от Социалистическа република Узбекистан, Душанбе представлявал голямо село с 3000 жители. Новата република имала нужда от столица и изборът се спрял на селото, което било прочуто с пазара си в понеделник – на таджикски Душанбе означава „понеделник“. От 1929 до 1961 г. градът се наричал Сталинабад и неокласическите сгради се появили именно в този период, особено в годините след войната.
Днес някога скромното село е най-големият град в страната и има 700 000 жители. След 1991 г. много от ниските къщи в пастелни цветове били съборени и заменени от модерни жилищни блокове, но някак си старата селска атмосфера се е запазила. Сякаш никой не бързаше, хората се разхождаха бавничко по тротоарите и с изключение на богаташите, които минаваха с големите си джипове, никой не надуваше клаксона и не повишаваше глас. А огромният червено-бяло-зелен флаг се развяваше над покривите.
Като поддържах неотклонен курс към пилона, аз се озовах в голям тучен парк. В далечния край на парка, близо до пилона, имаше великолепен палат със златен купол и толкова много колони, че изглеждаше безсмислено да ги броя. Като стил и размери новият президентски дворец в Душанбе въобще не отстъпва на тези в Астана и Ашхабад. Подобни екстравагантни сгради не са изненадваща гледка в богати на петрол страни като Туркменистан и Казахстан, но какво правеше целият този лукс тук – в най-бедната от постсъветските държави? Откъде са се взели парите?
Президентският дворец и пилонът не са единствените подобни изненади в столицата. До хотел „Хаят Риджънси“ се строеше най-голямата чайна в света, а непосредствено извън центъра на града се строеше бъдещата най-голяма джамия в Централна Азия. Щеше да бъде с капацитет 150 000 души, което е над една пета от населението на Душанбе. За сравнение джамията „Хазрат Султан“ в Казахстан, която понастоящем е най-голямата в Централна Азия, може да побере 10 000 души. Емирът на Катар предложил да плати лъвския пай от цената на гигантската джамия, но няма подобна яснота относно начините за финансиране на чайната, която според прогнозите ще струва 60 млн. долара.
Недалеч от президентския дворец се намира друга огромна постройка – националната библиотека на Таджикистан и най-голяма библиотека в Централна Азия. Открита е през 2012 г. и заема площ от 45 000 кв. метра на девет етажа. Има място за 10 млн. книги и за да се запълнят лавиците, имаше призив към всяко домакинство да дари книги за откриването. Журналистите, които са влизали, казват, че само в половината зали има книги – в останалите рафтовете са празни.
Вратата на величествения главен вход с високите му стройни колони и тъмни стъклени повърхности беше заключена. Някакви момчета ми обясниха, че за ежедневни нужди се ползва вратата на мазето. Край слабо осветената врата стоеше възрастен пазач в стегната синя униформа, който връщаше всички желаещи да влязат.
– Съжалявам, библиотеката днес е затворена. – Съжалявам, затворено е. – За днес затворихме.
– Но часът е едва десет и половина – възразих аз.
Пазачът предпазливо се огледа наоколо.
– Днес няма ток – каза той съвсем тихо. – Опитайте някой друг път. Може би утре ще има ток.
Пред официална на вид сграда от другата страна на улицата имаше огромен плакат на мъж в костюм сред царевично поле. Мъжът имаше рунтави вежди, а гъстата му тъмна коса очертаваше триъгълник в центъра на челото. От видяното в Туркменистан и Казахстан се досетих, че това няма кой друг да е освен президента на Таджикистан Емомали Рахмон.
Подобно на много от колегите му кариерата на Рахмон следва стръмна траектория. Родителите му били земеделци в Куляб – провинция в Югозападен Таджикистан. Следвал икономика в университета, а после се върнал в Дангара, където бавно се издигнал в редиците на колхозната система. От 1987 до 1992 г. бил председател на колхоза „Ленин“, а през 1990 г. бил избран като народен представител във Върховния съвет. По време на гражданската война, продължила от 1992 до 1997 г. и отнела живота на между 50 000 и 100 000 души, Рахмон направил звездна кариера. През ноември 1992 г. станал председател на Върховния съвет, а през 1994 г. бил избран за президент с 59,9% от гласовете. Ако може да се вярва на таджикските власти, избирателната активност била 95% – въпреки бушуващата гражданска война.
Веднъж щом човек се нанесе в президентския дворец в някоя централноазиатска република, много трудно можеш да го накараш да се изнесе доброволно. Верен на традицията, Рахмон също се е задържал там и след като въвел страната в XXI век, продължил да затяга хватката си около властта. Той и съпругата му Азизмо имат седем дъщери и двама синове и всичките заемат високи постове в държавната администрация: една от дъщерите им е първи заместник-министър на външните работи, а големият му син е начело на митниците. Култът към личността на Рахмон не може да се сравнява с този, на който се радва президентът на Туркменистан, но със сигурност и той е тръгнал по същия път: на официални събития към него все по-често се обръщат с Джаноби Оли, което означава „Ваше Височество“. През 2007 г. той премахва руския суфикс на фамилията си и от Рахмонов става Рахмон, което на таджикски означава „милостив“. А наред с ежедневните си задължения като президент е намерил време да напише десетина книги, включително и своя шедьовър „Таджиките в огледалото на историята“, в който прокарва чудновати аналогии между настоящето и славното минало на таджиките по време на Сасанидската империя през VI век. Книгата на Рахмон е „духовен дар за таджикската нация“.
По време на президентските избори през 1999 г., две години след прекратяването на огъня, Рахмон печели невероятните 97,6% от гласовете при рекордната избирателна активност от 98,9 процента. На изборите през 2006 г., които са бойкотирани от опозиционните партии и са описани като мирни, но без „реален избор и смислен плурализъм“ от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Рахмон е преизбран със 79,3% от гласовете. Активността отново надхвърля 90 процента. През ноември 2013 г., само няколко месеца след моето посещение, се проведоха други избори. И макар на теория Рахмон да се състезаваше с още шестима кандидати, никой не се съмняваше особено в резултата. Самият Рахмон беше толкова убеден, че ще бъде преизбран, че дори не си направи труда да води кампания. Въпреки това се погрижи съперниците му да получат минимално отразяване в медиите, така че на практика и те бяха лишени от предизборни кампании.
В столицата на Рахмон няма недостиг на величествена архитектура, но не може да се каже същото за добри места за хранене. След като бях минала покрай безброй магазини, предлагащи мобилни телефони втора ръка и пиратски дивидита, най-сетне намерих единственото европейско кафене в Таджикистан, което беше пълно със служители на международни хуманитарни организации. Седнах на една маса отвън и се загледах в трафика. Не беше оживен, но имаше поразително много беемвета и мерцедеси. Лъскавите бели и черни возила се точеха като перли от гердан. Отново се зачудих откъде идват парите. Повечето таджики получават под 80 долара месечно, а една трета от населението страда от недохранване. Таджикската държава не може да осигури на гражданите си достатъчно електричество през зимата, да не говорим за ваксини за бебетата срещу най-опасните детски болести. Въпреки това тук могат да се видят повече луксозни коли, отколкото по улиците на Ашхабад и Астана.
Едва след като се прибрах в Норвегия, научих отговора на загадката с колите. Идваха от Германия. Щателно разследване с помощта на модерно джипиес оборудване позволило на немската полиция да проследи 200 откраднати луксозни автомобила, сред които и много беемвета и мерцедеси. Полицаите предполагали, че колите са продадени на престъпни банди в Източна Европа и Русия, но за своя изненада установили, че новите собственици на автомобилите са всъщност висши служители в президентската администрация на Таджикистан, както и приятели и роднини на президента Рахмон.

...

 

Киргизстан

Миг свобода

Киргизстан е единствената постсъветска държава в Централна Азия, където заемащ поста президент се е отказвал от него по своя собствена воля. Освен това страната държи централноазиатския рекорд по брой президенти, макар и да не са толкова много. За сравнение лидерите на Казахстан и Узбекистан са назначени навремето от Горбачов и макар днес да са посивели и с повече бръчки, болшинството от хората продължават да ги подкрепят – поне ако вярваме на резултатите от изборите.
Всички карти, които илюстрират класации по свобода и демокрация, показват най-малкия съсед на Казахстан с различен цвят от околните страни. Киргизстан е най-демократичната държава в Централна Азия. Малката бедна планинска страна не само че позволява най-голяма свобода на печатното слово в района, но се класира и в челната стотица по икономическа свобода, далеч пред своите авторитарни съседи. Освен това е единствената централноазиатска държава, въвела парламентаризма, ограничавайки по този начин властта на президента. Всички други „станове“ са автокрации, макар и просветени в най-добрите случаи.
Дали тази свобода е осезаема? По-различен ли е въздухът? Не, просто свободата е налице, без много-много да се шуми. Човек забелязва не толкова свободата, колкото липсата на страх. Хората не понижават глас, когато критикуват властите. Не се оглеждат уплашено, когато направят някой коментар относно правителството. Тук хората се смеят на политиците, дори на президента. Открито им се подиграват. Сякаш няма забранени теми. Първият киргиз, с когото се запознавам – Убраим, се киска, докато ми обяснява как получава помощи за безработни, макар че има две бакалии. Идеята не била негова – твърди той, – а на служителя от бюрото. Сключили сделка, според която Убраим получава помощи десет месеца, а служителят задържа последните две плащания. Така и двамата печелят. Помощите не са големи – петдесетина долара на месец, но за щастие Убраим не зависи от тях, за да се прехранва. Корупцията е единствената категория, в която Киргизстан има по-ниска оценка от някои от съседите си: класиран е на 150-о място от 177 страни, след Казахстан и Русия, но все пак преди Туркменистан и Узбекистан, които са непобедими в много от тези класации.
Столицата Бишкек продължава да има подчертано руско излъчване. Не се виждат много забрадки и бели плъстени калпаци. Повечето хора носят модерни дрехи: дънки, маратонки и вечните кожени якета. Освен това по улиците се чува почти толкова руски, колкото и киргизки. Ситуацията в Киргизстан през 50-те години на ХХ век е много подобна на тази в Казахстан – киргизите са едва 40% от населението, тоест малцинство в собствената си страна. 
Първите руски и украински заселници се появили в киргизките степи в края на XIX век и по съветско време в страната имало почти толкова руснаци и украинци, колкото и киргизи. След разпада на Съветския съюз голяма част от руснаците и украинците се изселили обратно на Запад и днес киргизите са над 70% от населението. Понастоящем в Киргизстан има по-малко от 370 000 руснаци и повечето живеят в Бишкек.
Бишкек е най-зелената столица в Централна Азия. Водата от топенето на снеговете в околните планини осигурява свежест на множеството паркове и дървета и придава на града приветлива, почти селска атмосфера. Да преброждаш широките сенчести улици на Бишкек е като да се върнеш няколко десетилетия назад във времето. Малко се е променило, освен името: до 1991 г. градът се е казвал Фрунзе – по името на родения тук болшевишки водач. След независимостта получил вариант на старото име Пишпек, което очевидно идва от киргизката дума за ведро за мляко, използвано за направата на ферментиралото кобилешко мляко кумис. Ако обаче човек се върне назад чак до согдийския, Пишпек би могло да означава и нещо като „Град в подножието на планините“. Независимо дали е така, описанието подхожда на местоположението на града. Отвъд социалистическите жилищни блокове величествената планина Тяншан се извисява в небето.
Много от улиците получили нови имена, което дори 20 години по-късно продължава силно да обърква таксиметровите шофьори: „Ленински проспект“ е станал „Чуйски проспект“, „Правда“ е преименувана на „Ибраимов“, „Карл Маркс“ вече е „Юнусалиев“ и т.н. Бишкек не притежава нито мраморното величие на Ашхабад, нито авангардния модернизъм на Астана и не може да се сравни дори с бедния Душанбе, който в крайна сметка може да се похвали с много висок пилон за знаме, чисто нов президентски дворец и толкова голяма библиотека, че в страната няма достатъчно книги, за да я запълнят. Вместо това Бишкек е непретенциозна столица – навсякъде има широки улици, солидна съветска архитектура и просторни открити бетонни площади. През последните години покрай съветския бетон са се появили редица турски молове, а старите руски ресторанти са се преобразили в модерни суши барове. Червените пропагандни плакати с цитати от последните конгреси на партията отдавна са сменени с реклами за козметика и електрически уреди, но голямата статуя на Ленин още стои – само дето сега е на не толкова видно място зад историческия музей.
Човек би казал, че броят на екстравагантните сгради и мраморните фасади е обратнопропорционален на демократичното развитие на страната. Киргизстан е единственият „стан“, който не си е позволил нов президентски дворец. „Белият дом“ – съветски мастодонт, смесица от неокласицизъм и архитектурен „брутализъм“, продължава да е седалище на президента и правителството.
Всичко изглеждало обещаващо още от самото начало, също като в Таджикистан. Първите избори, които били проведени в началото на 90-те години на XX век, били сравнително открити и свободни. Само един човек стигнал до кандидатурата за президент, но няколко партии получили разрешение да участват в парламентарните избори. Първият президент на Киргизстан, Аскар Акаев, силно се различавал от своите колеги в съседните страни: не бил инженер, а квалифициран физик; освен това нямал зад гърба си политическа кариера, когато през 1987 г. бил избран за първи път във Върховния съвет на Киргизката съветска социалистическа република. Започнал като защитник на демокрацията и прозрачността, но с течение на годините пропастта между теория и практика ставала все по-дълбока, а резултатите от изборите – все по-нереалистични.
Икономиката също тръгнала надолу. Когато Киргизстан бил част от Съветския съюз, субсидиите от Москва образували три четвърти от общия му бюджет. С изключение на селскостопанската продукция и златото от един рудник, който вече е канадска собственост, Киргизстан продължава да не изнася нищо съществено. Само след няколко години независимост външният дълг надминал брутния вътрешен продукт, цените скочили до небето паралелно с периоди на галопираща инфлация, а заплатите изоставали. Когато през 2005 г. Акаев се опитал да промени конституцията, за да може да бъде избран за четвърти път, на народа му дошло до гуша. На 24 май разгневени демонстранти щурмували президентския дворец и правителствените сгради, а в южните части на страната овладели важни административни институции. Заедно със семейството си Акаев избягал в Москва, където получил политическо убежище.
Тъй като през пролетта в цял Киргизстан цъфтят диви лалета, въстанието било наречено Революцията на лалетата – подобно на Революцията на розите в Грузия през 2003 г. и Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. Впоследствие били открити тайни дневници и документи, които изваждат на бял свят степента на корумпираност на управлението на Акаев: подробни ценоразписи показват, че място в парламента можело да се получи срещу 30 000 долара, докато посланически пост в хубава западна столица струвал почти 200 000 долара.
Наследникът на Акаев, Курманбек Бакиев, се оказал не по-малко корумпиран, даже напротив. Той незабавно назначил няколко свои роднини на ключови постове, а по време на неговото управление редица членове на парламента, политици от опозицията и журналисти починали при загадъчни обстоятелства. Корупцията не изчезнала, а хората не живеели по-добре. През 2010 г. цените на горивата и електричеството се увеличили повече от два пъти. Когато през април същата година властите арестували няколко политици от опозицията – преди планирани обществени срещи в Талас, Нарин и Бишкек, търпението на хората се изчерпало. На 7 април гневни демонстранти отново щурмували Белия дом. Този път загинали 87 души. По-късно сваленият президент и брат му Джаниш Бакиев били осъдени задочно на доживотен затвор за това, че наредили на охраната да открие огън по протестиращите. Семейство Бакиеви живеят в Беларус, където получили политическо убежище.
Като гаранция, че следващият президент няма да е толкова лош като предишните двама, Киргизстан въвел парламентаризма – за първи път в Централна Азия. Президентът трябва да се отчита пред парламента и министър-председателя и има ограничена власт. Роза Отунбаева наследила Бакиев като временен президент до следващите избори през 2011 г. Тя не само станала първата жена президент в региона, но и първият президент, който доброволно напуснал поста, както било предварително решено.
Малкият Киргизстан единствен от петте „стана“ се вдигнал срещу държавата и свалил от власт действащ президент. При това не веднъж, а два пъти. И така, защо Киргизстан? Или, ако трябва да сме по-конкретни, защо не се е случило в нито една от другите страни? Едно от възможните обяснения е бедността. Революциите обикновено се зараждат и успяват в бедни страни или в страни, където голяма част от населението е бедно. Навремето Руската революция била тласкана от гнева, породен от огромната пропаст между богати и бедни, а и Оранжевата революция, и Арабската пролет били предизвикани от бедността и покачването на цената на живот.
Киргизстан е сред най-бедните постсъветски републики. Над една трета от населението живее под линията на бедност и подобно на Таджикистан страната успява да върже двата края единствено благодарение на парите, които мигрантите работници пращат от Русия. Въпреки че ситуацията може и да не е изострена, навсякъде се виждат признаци на бедност – например мизерните битпазари по тротоарите, където пенсионерите се опитват да продадат каквито ценности имат: свещник, стара ваза, четири непрочетени книги. Някои седят само с буркан със слънчогледови семки пред себе си или пък със стар кантар, на който минувачите могат да се претеглят срещу жълти стотинки.
И Туркменистан, и Казахстан имат големи запаси от нефт и газ. Висшите класи тънат в пари, а представителите на средната класа също имат възможности за успех. Таджиките пък толкова се боят, че страната отново ще пропадне в боеве и хаос, че повечето хора са готови да гласуват отново и отново все за същия президент. Примиряват се с корупцията, шуробаджанащината и потъващата икономика, стига страната да е стабилна. Узбекистан, на запад от Киргизстан, също е беден, макар и по-богат от съседа си, а президентът не се спира пред нищо, за да остане на власт. Узбекският режим е един от най-репресивните в света, почти наравно с режимите в Туркменистан и Северна Корея. А това е още един важен фактор: възможността и готовността на режима да прибегне към насилие. Първият президент на Киргизстан, Акаев, наредил да не се стреля по демонстрантите в Бишкек. Наследникът му не бил толкова принципен, но изоставил всичко и побягнал, когато осъзнал, че битката е загубена. Узбекският президент, от друга страна, вече е използвал танкове и автоматично оръжие, за да възпре протестиращите, и едва ли ще се поколебае да го направи отново.

Докато другите постсъветски държави в Централна Азия са далеч по-безопасни от повечето европейски страни – благодарение на големия брой полицаи, в Бишкек хората са съветвани да не излизат след мръкване. Престъпността расте и има все повече и повече случаи на нападения и обири.
Една вечер, когато си хванах такси до хотела, с учудване видях зад волана млада жена. Сигурно беше забелязала изненадата ми, тъй като веднага започна да ми обяснява:
– Имам четири деца, нямам мъж, а родителите ми починаха. Всъщност съм учителка по образование, но заплатата е 150 долара месечно, а с толкова не може да се живее – не и ако трябва да храниш четири гърла. Да карам такси и да поема риска, е единственият ми избор, въпреки че в колата се качват всякакви типове, особено нощем…
Докато изминавах няколкото метра от таксито до входа на хотела, внезапно ме осени какво ми липсва. Бях в Киргизстан вече повече от седмица, а още не знаех как изглежда президентът Алмазбек Атамбаев. Стените в Бишкек бяха облепени с филмови плакати и реклами на козметика. Малцината мъже, на които беше отпуснато някакво място, бяха красиви и с тен, със снежнобели усмивки, широкоплещести и мускулести, облечени с дизайнерски дрехи.

...

 

Узбекистанз

Изкуството да си придаваш вид

Огромният ресторант на хотела изглеждаше като украсен за сватба, но аз бях единственият посетител. Докато се хранех, към масата с усмивка се приближи русо момиче. Протегна ръка и се представи като Мария.
– Казаха ми, че сигурно ще ви намеря тук – започна тя на английски с отлично произношение.
– Кой ви каза? – попитах предпазливо. 
Бяха ме предупредили, че тайната полиция в Узбекистан е вездесъща и че всички чужденци, особено ако пътуват сами, са следени. Тъй като е почти невъзможно да получиш журналистическа виза за Узбекистан, шепата чужди репортери в страната обикновено работят под прикритие. Ако бъдат разкрити, рискуват да бъдат депортирани. Това е нищо в сравнение със съдбата, която може да сполети местните журналисти: въдворяване в лудница, мъчения, чисто и просто убийство (което никой не си прави труда да разследва) или дълга присъда в затвор при нечовешки условия. Всичко това е стандартно отношение към борците за свободно слово в Узбекистан.
– Рецепционистът, кой друг? – отвърна приветливото синеоко момиче. – Каза, че една туристка тъкмо се е настанила и че вероятно ще ви открия в ресторанта. Аз съм журналистка от държавната телевизия „Узбекистан 1“ и правя репортаж за частните предприемачи в Андижан.
Нямаше нужда да ми казва, че каналът е държавен, тъй като това важи за всички телевизии в Узбекистан.
– В Андижан има много частни предприемачи и по тази причина районът е доста необичаен – каза ми момичето. – Имате ли време за едно интервю? За нашите зрители ще бъде интересно да разберат какво мисли един чужденец за страната ни.
– Аз тъкмо пристигам – отговорих. – Затова се боя, че нямам много какво да кажа.
В момент на параноя ми хрумна, че Мария е изпратена от Службата за държавна сигурност, узбекистанското съответствие на КГБ, за да разбере какво правя в тяхната страна, и че интервюто е само извинение да ме разпита. 
– Това няма значение – увери ме Мария с поредната широка усмивка. – Просто да споделите първите си впечатления от града.
– Още нямам почти никакви впечатления… – започнах аз. Усмивката изчезна от очите на Мария и тя се умърлуши.
– Нека първо си довърша салатата – казах. – После можем да започнем.
Докато се хранех, Мария ми разказа за мечтата си да напусне Узбекистан и да отиде в чужбина. За предпочитане в Германия. Тъй като беше етническа рускиня, тя се чувстваше чужденка в собствената си страна. След рухването на Съветския съюз може би половината етнически руснаци напускат Узбекистан и се преселват в Русия или в Казахстан. Сега тук са останали по-малко от един милион. Руският вече не е официален език и много млади узбеки предпочитат да учат английски. Мария говореше узбекски, само че с акцент.
– Не мога да замина, докато не съм работила задължителните три години за държавата – каза тя с въздишка. – Всеки, който завърши държавно учебно заведение в Узбекистан, трябва да работи поне толкова на държавна работа.
Всеки прохождащ норвежки журналист би подскочил от радост, ако някой му гарантираше работа в националните медии, но Мария копнееше да се измъкне. Искаше да започне нов живот в Германия. Не си правеше илюзии, че образованието ѝ и опитът в узбекската държавна телевизия биха ѝ били от полза на Запад, и беше готова да учи отново.
Когато приключих, излязохме на верандата, която предлагаше панорамна гледка към нещо, което Мария нарече Стария град. Нито една от лъскавите кафяви фасади не изглеждаше да е на повече от една-две години.
– Ето ни с Ерика Фатланд, туристка от Норвегия – обърна се Мария сериозно към камерата. – Какви са първите ви впечатления от Узбекистан, госпожице Фатланд?
– Всичко тук е изненадващо модерно – казах аз и веднага съжалих, че използвах думата „модерно“. Дали нямаше да прозвучи обидно? Мария се усмихна ентусиазирано и разбрах, че иска повече подробности. – Тук има толкова много нови сгради – допълних аз.
– В Андижан има над 50 000 предприемачи и малки бизнеси – фантастичен пример за търговската дейност, която се поощрява и подкрепя от нашето правителство. Какво ще кажете за това?
Това, което наистина исках да кажа, беше, че ми звучи като чиста диктаторска пропаганда, но вместо това се чух да изричам:
– Това е прекрасно. Активното предприемачество е благотворно за икономиката и растежа на страната и помага за намаляване на безработицата. Тъкмо идвам от Киргизстан, където има много голяма безработица и младите хора отиват да си търсят работа в Русия. Много е тъжно.
Няколко милиона узбеки се препитават като работници мигранти в Русия, но предположих, че само президентът може да си позволи да коментира нещо подобно по държавната телевизия. Всъщност няколко месеца по-рано беше изразил възгледите си за това по доста груб начин: „Днес в Узбекистан има много малко мързеливци – каза той. – Под мързеливци имам предвид тези, които отиват в Москва да метат улиците и площадите. Човек може да се отврати от узбеките, които отиват там за къшей хляб“. Може би е също толкова отвратен и от мисълта, че парите, които узбекските мигранти изпращат у дома от Русия, възлизат на една пета от брутния вътрешен продукт на страната.
– Какво мислите за факта, че 90% от колите в Андижан са произведени в Узбекистан?
– Това е много впечатляващо и положително за узбекската икономика – отговорих с усмивка. – Прекрасно е, че узбеките толкова много подкрепят местната автомобилна индустрия.
Мария надълго и нашироко ми благодари за интервюто и отново каза, че много се радва, че ме е намерила.
– Зрителите наистина ще оценят външната гледна точка – каза тя.

Андижан. Името навява асоциации за кръв и смърт. Ако потърсите града в „Гугъл“, един от първите резултати е „Андижанското клане“. Обикновено туристите, пристигащи тук от Киргизстан, бързат да продължат нататък. Тук няма нищо, което да си струва да се види. Единствената джамия, оцеляла от земетресението през 1902 г., е разрушена от пожар през 80-те и сега е запазена само част от фасадата около входа.
Преди да напусна Андижан, исках да видя площад „Бобур“, където се беше случило клането. Според официалните данни в сблъсъците загинали 187 души. Независими източници твърдят, че били поне три пъти повече. Преди да тръгна на обиколка обаче, първо трябваше да разреша един практически, но доста рискован проблем: имах нужда от пари.
Узбекските пари са тема за отделна глава. Забранено е да се плаща в каквото и да било друго освен в узбекски сомове – част от стратегията, целяща да превърне сдобиването на местните с чужда валута в трудна или невъзможна задача. Стойността на сома е изключително непостоянна и инфлацията е неконтролируема. Когато сомът заменил рублата през 1993 г., обменният курс за един долар бил определен на седем сома. Сега на черния пазар трябва да наброиш 2800 сома за долар. Разбира се, официалният курс е по-нисък – около 2200 сома, но за обикновените хора и честните бизнесмени е почти невъзможно да се сдобият легално с долари. Дори държавните предприятия трябва да чакат седмици, за да получат чужда валута, а има строги квоти. Властите не са направили нищо, за да коригират разликата между черния пазар и официалния курс, като вместо това максимално се възползват от разминаването в сферата на вноса и износа. С други думи, продават стоки по официалния обменен курс, а после сменят парите на черния пазар.
Както и в Туркменистан, чужденците трябва да си носят достатъчно долари, когато посещават Узбекистан. Картите не вършат почти никаква работа. Теоретично в Ташкент има банкомати, които приемат „Виза“ и „Мастъркард“, но през повечето време не работят. Няколко банки в столицата предлагат „парични аванси“, но само срещу голяма такса. Така че всъщност всичко опира до доларови банкноти и черния пазар. Всички хотели обявяват цените си в долари, които обръщат в местната валута по курса за деня. С изключение на държавните хотели, които са длъжни да използват официалния обменен курс, всички останали използват този на черно. С други думи, човек също е длъжен да използва черния пазар – не за да спечели, а за да не загуби. Строго погледнато, е незаконно да обменяш пари на черно, но всички го правят, дори полицаите. Дилърите стоят на точно определени места, обикновено близо до пазарите, с найлонови торбички, пълни с пари.
На черноборсаджийските ъгли в центъра на Андижан валутите се шепнат като някаква парична поезия.
– Киргизки сомове!
– Долари!
– Руски рубли!
– Евро!
Приближих се до един мъж със златни зъби и двудневна брада.
– Бих искала да обменя 300 долара, моля – казах аз тихо.
– Само 300 долара? – провикна се той в отговор. – Не повече? Ами евро? А киргизки пари?
Поклатих глава.
– Окей, по днешния курс това прави 840 000 сома.
Кимнах. Не направи абсолютно никакъв опит да скрие незаконната сделка, просто измъкна осем пачки от мръсна найлонова торба, които възлизаха на 800 000 сома. После с трескава бързина изброи още 40 банкноти по 1000 сома, които ми връчи заедно с пачките.
– Ако искате да смените още, знаете къде да ме намерите – каза той и ми намигна.
Заради лудешката инфлация узбеките са майстори в броенето на пари. Могат светкавично да броят големи пачки пари, като в същото време следят разговора и не гледат в ръцете си. Тъкмо беше пусната банкнота от 5000 сома, но явно още не беше влязла в обща употреба, тъй като всичко се плащаше с банкноти по 500 и 1000 сома, дори да ставаше въпрос за няколко милиона.

Като изключим факта, че чантата ми беше пълна с банкноти, имах чувството, че съм пристигнала някъде в Средния запад. В сравнение с Таджикистан и Киргизстан Узбекистан е невероятно модерен. Чисто новите кафяви фасади са построени в модерен стил и навсякъде има неонови надписи, рекламиращи FAST FOOD. Всъщност по главната улица нямаше други ресторанти, така че човек не можеше да си поръча „бавна храна“. Почти всички надписи бяха на латиница. Пак не разбирах узбекските думи, но заради латинските букви ми се струваха по-малко чужди. По тротоарите гъмжеше от хора. Повечето бяха облечени в западни дрехи, макар някои жени да бяха забрадили косите си. Нито един мъж нямаше дълга брада, както беше обичайно за узбеките в Киргизстан. В Джалал Абад дори бях видяла жени с черни покривала – нещо немислимо от тази страна на границата. Да си пуснеш дълга брада или да носиш ислямско облекло в Узбекистан, е все едно да си просиш ареста.
Въпреки многото си конфликти и различия бившите комунистически лидери в Централна Азия са единодушни поне за едно: искат да попречат на ислямисткия фундаментализъм да пусне корени. Затова са се обявили за умерен държавен ислям, основаващ се на традиционните според тях централноазиатски ценности. И в различна степен са успели. В Таджикистан и Узбекистан са въведени паралелни ограничения: ислямското облекло е забранено и са позволени само определени джамии, одобрени от държавата. В Туркменистан ограниченията са толкова жестоки, че човек трудно може да открие дисидентски религиозни и политически групи, а на хората е позволено да се молят единствено в държавните джамии или у дома. Властите в Казахстан също държат под око религиозните групи в страната, но към момента ислямските фундаменталисти не са сериозен проблем там – казахските номади никога не са изповядвали строга форма на исляма. Нито пък киргизите. 
Ядрото на централноазиатския ислям традиционно се е намирало в плодородната Ферганска долина, която понастоящем е разделена между Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан. Преди революцията през 1917 г. тук имало джамии на всеки ъгъл, а жените с паранджи били обичайна гледка. Паранджата е традиционна женска дреха, широко разпространена сред узбечките и таджичките. Покрива цялото тяло от главата до петите, а лицето е скрито от воал от конски косъм. Одеждата може да е в най-различни цветове, но по правило воалът е черен. Когато комунистите дошли на власт, централноазиатските жени били освободени от паранджата и воала – независимо дали го искали, или не.
След разпадането на Съветския съюз религията отново започнала да процъфтява във Ферганската долина и са се появили и радикални ислямистки групировки като Хизб ут-Тахрир – ислямистката освободителна партия. Много от най-активните ѝ членове служили на съветска страна във войната в Афганистан. Там младежите за първи път се срещнали с исляма – разтърсващо преживяване за много от тях.
Един от тях е Джумабай Ходжиев, който служил като парашутист по време на войната в Афганистан. През 1991 г., по това време 22-годишен, приел бойното име Джума Намангани и създал салафитската групировка „Адолат“ („справедливост“) в родния си град Наманган във Ферганската долина. „Адолат“ призовавала за налагане на шариатския закон в Узбекистан и за кратко успяла да си спечели позиции в части от Ферганската долина. Там живее близо една трета от населението на Узбекистан, а в долината се отглежда огромна част от селскостопанската продукция на страната. Затова за президента Ислам Каримов било належащо да си върне контрола върху долината. Задействал се през 1992 г. – „Адолат“ била забранена и няколко от членовете ѝ били арестувани. Намангани и последователите му избягали през границата с Таджикистан, където се сражавали заедно с ислямистите в гражданската война. Когато подкрепата за тях отслабнала, избягали в Афганистан и Пакистан, където се свързали с Осама бин Ладен. През 1998 г. „Адолат“ се възродила като Узбекистанско ислямистко движение. Когато на следващата година в Ташкент избухнали няколко бомби – предполагаем опит за атентат срещу президента Каримов, властите побързали да обвинят ислямистите като цяло и в частност Узбекистанското ислямистко движение. При експлозиите загинали 16 души. Каримов се отървал без драскотина.
Подобно на много от своите централноазиатски колеги президентът на Узбекистан има забележителна кариера. Роден е през 1938 г. в Самарканд в много бедно узбеко-таджикско семейство. Успял да завърши образованието си благодарение на стипендии и се дипломирал като машинен инженер от Централноазиатския политехнически институт. Очевидно в Централна Азия пътят от инженер до пожизнен диктатор е много кратък. Първоначално Каримов си изкарвал прехраната като механик в самолетния завод в Ташкент, като в същото време учил икономика. През 1966 г. бил назначен в Министерството на финансите и започнал неотклонно да расте в йерархията. След няколко промени на върха заради корупционни скандали и етнически размирици във Ферганската долина през 1989 г. Горбачов назначил относително неизвестния Каримов за първи секретар на Узбекистанската комунистическа партия. Каримов си създал име на авторитарен лидер, който следва партийната линия, но е скептично настроен към реформите на Горбачов. Подкрепил опита за преврат на консервативните комунисти в Москва през август 1991 г. Превратът не успял и на 31 август Узбекистан обявил своята независимост. Основната мотивация не е силното желание за национална независимост, а стремежът да се избегнат либералните реформи на Горбачов и да се запази системата в настоящия ѝ вид.
Узбекистан се превръща в една от най-жестоките диктатури в света. С голямо лукавство Каримов използва страха от етническото насилие, ислямисткия фундаментализъм и нестабилните съседи като извинение да управлява с железен юмрук. Приоритет номер едно е стабилността. Демокрацията, човешките права и икономическият растеж са второстепенни. Узбекският режим е печално известен с нарушаването на човешките права. Например с цел намаляване на прираста на населението акушерите в някои райони са инструктирани да стерилизират определен брой жени месечно. Жените влизат в болница за цезарово сечение и си тръгват, без да знаят, че вече не могат да имат деца. Честа практика е затворниците да бъдат измъчвани и насилвани с цел изтръгване на признания. Един от любимите методи за мъчение е да сложат на заподозрения противогаз и да затворят всички клапани. Над 99% от случаите, които стигат до съд, завършват със затвор. През 2002 г. има голямо обществено възмущение, когато двама младежи, арестувани по подозрение в религиозен фундаментализъм, са сварени живи. А това е само един пример. В книгата си „Убийство в Самарканд“ бившият британски посланик в Узбекистан Крейг Мъри описва как затворниците често били връщани на семействата им в затворени ковчези – заедно с охранител, който да се погрижи роднините да не отворят ковчега преди погребението.
Дълго време Западът се прави, че не забелязва нарушаването на човешките права в Узбекистан. Когато САЩ започнаха война в Афганистан след терористичните атаки на 11 септември 2001 г., режимът на Каримов сключи изгодна сделка с американците, които наеха военни бази на узбекска територия. Внезапно САЩ и Узбекистан се оказаха съюзници във войната срещу тероризма, а президентът Буш изрази големи симпатии към борбата на своя колега с ислямския фундаментализъм. Само че колко опасна беше заплахата от фундаментализъм в Узбекистан? И дали наистина Узбекистанското ислямистко движение е отговорно за бомбите в Ташкент през 1999 г.?
Днес повечето експерти по тероризъм, например Обединеният център за анализ на тероризма, смятат, че това е малко вероятно. Бомбените нападения просто са твърде професионално изпълнени, а подобни действия не са приписвани на Узбекистанското ислямистко движение нито преди, нито след това. Има няколко фактора, които навеждат на мисълта, че терористичното нападение е било дело или на самото правителство, или на фракции в управлението, които са искали да се отърват от Каримов. Атентатът е последван от множество арести и стотици хора са хвърлени в затвора по подозрение в незаконна религиозна активност и заговор срещу държавата.
Макар много експерти да вярват, че Узбекистанското ислямистко движение няма пръст в бомбите през 1999 г., то със сигурност е отговорно за отвличането на кмета на Ош в Киргизстан през същата година. Освен това тяхно дело е отвличането на група японски геолози в Южен Киргизстан. По-късно кметът и геолозите са освободени. Една година по-късно, през 2000 г., членове на движението отвличат четирима американски алпинисти в Южен Киргизстан. Американците успяват да избягат само след няколко дни, но тези инциденти сериозно подкопават репутацията на узбекските ислямисти и на запад, и в останалата част от Централна Азия.
Сутринта на 29 март 2004 г. узбекската столица отново е разтърсена от поредица атентати: атентаторка самоубийца убива шестима полицаи на пазара „Чорсу“ в Ташкент. Час по-късно друга жена с експлозиви е застреляна от полицията на автобусна спирка в друг район на града. А малко по-късно охраната на президента убива мъж, който е преминал с кола през контролен пункт пред президентския дворец. Автомобилът, изглежда, е оборудван като кола бомба, но не оставя кратер, когато се подпалва. Същото се отнася и за бомбата на пазара „Чорсу“ – ако вярваме на бившия посланик Крейг Мъри, който пристига на мястото малко по-късно. Предишния ден 11 души са убити по време на полицейска акция в Бухара. От полицията заявяват, че обект на акцията е била работилница за бомби и че едно от самоделните устройства е избухнало по време на нападението. Според свидетели обаче полицаите хвърлили гранати в сградата. През следващите няколко дни още 13 души са убити в хода на полицейски операции.
Властите веднага обвиняват Узбекистанското ислямистко движение, „Ал Кайда“ и „Хизб ут-Тахрир“ – Ислямистката освободителна партия. Експертите по тероризма не са толкова сигурни, че тези организации са отговорни. Много неща не пасват: нито една от бомбите не оставя кратер; родителите на предполагаемите атентатори самоубийци са задържани от полицията няколко часа преди атентатите да се случат и т.н.
Бомбите в Ташкент са последвани от нови арести, включително на 23-ма бизнесмени от Андижан, които са заподозрени като членове на „Акрамия“ – организация в правителствения списък с терористични групи. Вероятно арестите са подбудени от други фактори, свързани с пари и власт. След дълъг процес присъдите трябва да бъдат обявени на 11 май 2005 г. Въпросната сутрин няколко хиляди поддръжници се събират пред съда, за да чакат присъдите, поради което съдията решава да отложи заседанието. На следващия ден няколко от инициаторите на демонстрацията са арестувани. През нощта група въоръжени мъже нахлуват в затвора, където са задържани бизнесмените, и няколкостотин затворници успяват да избягат. Въоръжените мъже взимат за заложници над 20 души от различни административни сгради и искат Ислам Каримов да подаде оставка като министър-председател на страната.
В същото време няколко хиляди души се събират на площад „Бобур“ в центъра на Андижан. Събирането бързо прераства в протест – не толкова срещу ареста на бизнесмените, колкото срещу икономическата ситуация в Узбекистан. Няколко протестиращи са особено гласовити. „Защо Узбекистан е на 137-о място от 159 страни в индекса на корупцията?“ – иска да разбере един от демонстрантите. Започват скандирания срещу Каримов. Все повече и повече хора прииждат на площада през целия следобед на 13 май, а наблизо заемат позиция няколко хиляди въоръжени войници. Протестиращите не помръдват от местата си. Появява се слух, че президентът Каримов пътува за среща с тях.
В късния следобед войниците отцепват всички улици, водещи към площад „Бобур“, и започват да стрелят. Демонстрантите са в капан. Никой не знае колко души са ранени и убити този ден. Според чуждестранните журналисти броят им е някъде между 400 и 600; други твърдят, че е по-голям. Много от свидетелите заявяват, че видели как войниците стрелят по хора, които вече били паднали ранени на земята. Част от труповете са закарани в столицата със специален чартърен полет, а други са погребани в масови гробове в покрайнините на Андижан.

Не съм съвсем сигурна какво очаквах да видя. Може би повече полиция. Струпване на сили за сигурност, бариери, тайни агенти с тъмни очила и черни кожени якета. Само че площадът беше пуст, като се изключат двама млади влюбени, които седяха на една пейка и се гледаха в очите. Нямаше никаква следа от клането. Фасадите на сградите, които гледаха към площада, бяха нови и лъскави. А насред площада имаше голяма статуя на Захир-уд-дин Мухамад Бабур, основател на Моголската династия в Индия през XVI век. Той бил роден в Андижан през 1483 г. Първият моголски император гледаше към обширния площад в самотното си величие.
Клането през 2005 г. поражда сериозни критики от страна на западните правителства. Дори САЩ не могат да си затворят очите за подобна крещяща злоупотреба с власт. Топлите отношения охладняват и на американците е казано до края на годината да напуснат територията на Узбекистан. Всички западни журналисти и организации са изгонени.
Узбекските власти винаги са твърдели, че събитията на площад „Бобур“ са предизвикани от Узбекистанското ислямистко движение, което по-късно сериозно отслабва след смъртта на един от основателите му в Афганистан. Днес то е най-активно в страни, където има гражданско недоволство, както и в Пакистан и Ирак, и вече няма база във Ферганската долина.
Според правителството заплахата от екстремисти продължава да е много висока. Затова властите следят изкъсо различни религиозни групи, а няколко хиляди узбеки все още са зад решетките по обвинения в религиозен екстремизъм и заговор срещу държавата.
Най-голямата заплаха за стабилността на Узбекистан обаче не са ислямските фанатици, а влошаващото се здраве на Ислам Каримов. Президентът вече е на 76 години. От известно време се носят слухове за здравословното му състояние, а когато в продължение на няколко дни не се е появявал публично, коментаторите започват да се чудят дали не е получил удар и не е в кома. Каримов отдавна е преминал пенсионната възраст, която в Узбекистан е 60 години, и е надхвърлил с 11 години средната продължителност на живота на узбекските мъже.
Какво ще стане, когато железният му юмрук вече не стиска здраво страната?

...
Издателство Вакон © 2021 - Изработен от iSenseLabs