Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 35,00лв.
Спестявате 5,00лв.!

Купи пакет

Пътешествие като на кино

Автор: Андрю Маккарти и Дон Джордж
Код на продукта:264
Наличност:В наличност
Превод: © Мария Демирева
ISBN: 978-619-7300-63-5
Размери: 142x210
Брой страници: 264
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Photolibrary&iStockphoto
Редактор: Гергана Рачева
Коректор: Севда Драгоева
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Пътешествие като на кино

Алек Болдуин

Брук Шийлдс

Ричард Е.Грант

Брус Бересфорд

Боб Балабан

Сара Бернхард

Още от древността актьорите са разказвачите на истории. В наши дни и откакто Холивуд излезе от студията, тези разказвачи пътуват до най-далечните краища на света, за да разпространяват своите приказки. Помолихме някои от най-големите пътешественици в кино индустрията да ни разкажат своите собствени истории - лични, вдъхновяващи, забавни, смущаващи и незабравими преживявания по време на път.

Сборникът с пътеписи включва 33 истории от световни звезди от киното, сред които Алек Болдуин, Брук Шийлдс, Боб Балабан, Джош Лукас, Пол Кокс, Нийл Лабют, Ричард Е. Грант, Сандра Бернхард и Брус Бересфорд.

Пътеписите им са събрани и редактирани от Андрю Маккарти и Дон Джордж.

Отзиви (4)

Автор

Андрю Маккарти

 

Андрю Маккарти е актьор, режисьор и автор на пътеписи. Снимал се е в повече от двадесет филма, сред които „Красиви в розово“, „Огън на свети Елмо“, „На дъното“, „Клуб „Радост и късмет“ и „Водопадите Мълхоланд“. Участва в бродуейската пиеса Side Man, отличена с награда „Тони“, както и в пиесата The Boys of Winter. Снимал се е в няколко телевизионни сериала, включително в два сезона на „Триумфът на червилата“. Режисира няколко серии от известния тв сериал „Клюкарката“. Сътрудник и редактор в списание National Geographic Traveler. Негови статии са публикувани в Atlantic, Slate, Travel + Leisure, Bon Appétit, Islands, Afar и National Geographic Adventure. През 2010 г. получава наградата за Пътуващ журналист на годината  на Асоциацията на американските журналисти пишещи за туризъм.

 

Дон Джордж

 

Дон Джордж е редактор на редица пътеводители и книги на  Lonely Planet, включително A Moveable Feast, The Kindness of Strangers and Tales from Nowhere. Автор и на Lonely Planet Guide to Travel Writing. Дон е редактор на отдела за пътешествия на Lonely Planet, редактор в San Francisco Examiner & Chronicle и създател и редактор на раздела Wanderlust на интернет портала Salon.com. В момента е автор, редактор и колумнист в National Geographic Traveler, редактор и блогър в Gadling.com и редактор на списанието за литература и пътешествия Recce (www.geoex.com/recce). Дон често участва в телевизионни  и радиопредавания като експерт по туризма  и организира беседи с известни писатели. Съосновател и председател на ежегодната конференция за автори на книги за пътешествия и фотографи Book Passage.

Откъси

Съдържание

 

Предисловие - Андрю Маккарти и Дон Джордж

Спомени от Ел Ей - Алек Болдуин

Аз, флейтата и Флейтичка - Малкълм Макдоналд

Делфинова любов: бразилски романс - Дейна Дилейни

Меден месец с акули - Рик Марин

Любов на остров - Дани Клейн Модисет

През Йордания и Сирия - Джош Лукас

Да опознаеш Армения и да преоткриеш себе си - Андреа Мартин

Арктическо приключение - Брук Шийлдс

Non Mia Piace Siena - Айлийн Хейслър

Дневник от Маями - Ролф де Хеер

В търсене на могилата на делфина  - Бил Бенет

Египетска магия - Антъни Сатин

Вълшебната градина на Нек Чанд - Пол Кокс

Чудесата на Уитби - Нийл Лабют

Един ден в Истанбул  - Рик Стивс

История за едно рунтаво куче - Айлис Кируан

Промяна на плана в Реал де Каторсе - Боб Балабан

Снимки в Румъния: Онова, което не те убива… - Паулина Порижкова

Тайландски краски - Ерик Богосян

Кралят и аз - Ричард Е. Грант

Зад кадър: заснемането на „Томб Райдър“ в Ангкор Ват - Ник Рей

Преследване на монаси в Тайланд - Джо Къмингс

Изгрев в Балибо - Робърт Конъли

Надпревара в кръг в Брум - Арън Педърсен

Индия: семеен портрет - Стефани Марч

Зовът на Мароко - Сандра Бърнхард

Насред гватемалската пустош - Брус Бересфорд

Кала - Джим Шарман

Ненужни вещи - Джон Сийл

Пътешествието на живота ни - Антъни Едуардс

Домът е там, където... - Дан Букатински

Дженифър - Джейс Алегзандър

Животът е река в Индия - Брет Пасел

 

 

Предисловие

 

Основната идея зад този сборник е съвсем ясна: актьорите са разказвачи на истории още от времената на древните гърци. А откакто Холивуд излезе извън рамките на киностудиата, тези разказвачи пътуват до отдалечени  кътчета на земята, за да разказват своите истории.

 „Холивудските типажи“ са номади, от една страна заради работата си, но често и по природа. Актьорите винаги пътуват с широко отворени очи и наострени уши – понякога го правят несъзнателно, друг път нарочно. Те постоянно търсят характери, вглеждат се дори в най-малките детайли от поведението на хората или промените на гласа им, събират цялата тази информация, за да си я припомнят след време и да я използват в някоя роля. По време на пътешествията си писателите се ослушват за реплики, които ще „отключат“ героите, а режисьорите се потапят в атмосферата, за да създадат на екрана реалистичен свят. Повечето хора от киното ще ви кажат, че създаването на филм е по-лесно в студио, но далече по-богато и увлекателно, когато се прави „по пътя“.

Хрумна ни, че може да бъде полезно (а и забавно) да помолим някои от тези странстващи разказвачи да споделят най-личните, вдъхновяващи, забавни, смущаващи и човешки истории, преживени по време на пътешествията им. Резултатът надхвърли нашите очаквания: тридесет и трите истории, написани от прочути актьори, режисьори и сценаристи от целия свят са богати, ярки и дълбоко лични. Всички тези истории са се случили на най-различни места по света, различават се по своите сюжети и настроение, но има нещо, което ги обединява: пътешествието може да направи живота ни по-хубав, по-весел, изпълнен със знания – може да го промени. 

Половината от тези истории разказват за преживелици по време на снимките на филм. Другата половина не са свързани със снимачния процес. Случвали са се  преди кариерата на автора да е започнала,  други се развиват в моментите на затишие между големите триумфи или пък в краткотрайните застои в кариерата.

Постарахме се да подредим разказите в хронологичен ред и по тематика. Започваме с две истории, случили се в далечното минало – невероятно топлият и мъдър спомен на Алек Болдуин за Лос Анджелис и трогателният разказ на Малкълм Макдоналд за епичното пътуване по света като млад, в компанията на неговата флейта и приятелка на име Флейтичка.

Историите в сборника плавно преминават в романтични спомени от Бразилия, Австралия и Хаваите. След това ви представяме пет разказа, обединени от темата за  промяната, постигната благодарение на преодолените трудности по време на пътуването.

Следва емоционалния разказ на Бил Бенет „В търсене на могилата на делфина“, и четиринадесет истории, в които се говори за приключения по време на снимачния процес. Насядали около снимачната площадка, актьорите, сценаристите и режисьорите често се забавляват, разказвайки си случки за „славните дни“ и знаменитите си провали,  нерядко с типичното за всяка публична личност фукане. Историите ни успяват да уловят част от атмосферата: някои от тях разказват за приключенията и откритията, които са направили, докато са проучвали местата за снимки или информацията, необходима им за написването на сценарий. Други се фокусират върху трудностите на снимачния процес в отдалечени кътчета, често без  нужната инфраструктура, но и за неочакваните богатства и разкрития, които точно тези места могат да им донесат.

В последната част на този епичен сборник ви представяме няколко семейни истории, които разглеждат темите за изградени и съсипани връзки, преодолени предизвикателства, научени уроци, смърт и промяна. Последната история в книгата, невероятният разказ на Брет Пасел „Животът е река в Индия“, красиво разказва за многоликите дарове, които пътуването може да ни поднесе, стига да сме отворени и да вярваме на света, на нашите близки и на самите себе си.

Независимо дали снимат в студио, или в някое отдалечено кътче по света, дали работят по сценарий или импровизират, разказвачите на тези истории разкриват, че не се различават от нас, обикновените хора. Те имат своите слабости, копнежи и положителни качества. И точно като нас, едно пътуване по широкия свят може да ги трогне и промени.

 

 

Алек Болдуин

 

Спомени от Ел Ей

 

Лос Анджелис е бил болното ми място през целия ми живот. Няма да сгреша, ако кажа, че повечето лоши неща, които съм преживял са се случили именно в Ел Ей, а повечето хубави – в Ню Йорк. В един момент положението се влоши толкова много, че всеки път, щом кацнех в града, имах усещането за лично поражение и упадък.

Чувал съм какви ли не анализи. Чичо ми Чарлс казваше, че „ако наистина си един на милион, значи в Ню Йорк има още седем души като теб“. Приятелят ми Кен пък твърди, че Ню Йорк е река със свои естествени подводни течения, които сякаш те дърпат в някаква посока, а Ел Ей е езеро. И в него няма никакви подводни течения, затова трябва да гребеш, за да стигнеш там, където искаш. Някой друг пък ми каза: „Ел Ей ще подложи на изпитание всичко, което обичаш – както приятелите ти, така и интересите ти, защото трябва да шофираш много дълго, за да стигнеш до тях!“. Друг познат ме посъветва да излизам повече навън и да се занимавам с дейности на открито. Да се захвана с делтапланеризъм. Да се катеря в националната гора „Анджелис“. Но метрото ме привличаше много повече. 

Чувал съм най-различни мнения по тази тема. Ел Ей не е град, а „най-шикозното предградие в света“. „В Ел Ей има страхотни театри“, уверяваха ме често. Пицата им горе-долу става. Там е най-доброто суши. Жените. Киното. Но аз бях един от хората, които най-силно мразеха Ел Ей. Онзи трафик. Магистралата „Сан Диего“ ми приличаше на червен килим, който води право към Ада. Спомням си как през 1983 г. шофирах колата си – кабриолет, модел Karmann Ghia, на север по шосе 405. Отивах на прослушване в Бърбанк, въздухът над Долината се стелеше като горчица, а очите ми сълзяха. Помня, че прочетох в LA Weekly, че заливът Санта Моника е толкова замърсен от оттичащите се води, че плажните спасители, доживели до пенсия се разболяват от рак. От 1983 г. до 1985 г. живеех постоянно във Венис. И нямах търпение да се махна оттам.

Сега Ел Ей ми се струва много различен. Разбира се, с възрастта мнението ми по много въпроси вече е далеч по-меко от преди. Но ето го моя Ел Ей, или поне моите спомени за него. И как виждам града сега.

***

Първият ми апартамент беше на „Ларабий“, северно от булевард „Сънсет“. През януари двамата с моя приятел и съквартирант Тък бяхме прекосили страната с моя кабриолет и задниците ни бяха замръзнали от студ в Тексас. Живеехме съвсем близо до ресторант „Спаго“, както и до стария музикален магазин „Тауър Рекърдс“. Понякога прекарвах часове наред в „Тауър“ и се питах дали някога ще изкарвам достатъчно пари, за да си купувам музиката, която искам. Сприятелих се с група писатели, които работеха за Гари Маршал. Всички те не бяха местни. Заедно ходихме в ресторанта „Ориент Експрес“ на Лиу Мичъл в квартала Миръкъл Майл и хапвахме „гурме китайска храна“, много преди появата на ресторантите „Мистър Чоу“. Приятелката ми Дейна си поръчваше месо от гълъб в кошнички от маруля. После отивахме в един апартамента на „Сънсет плаза драйв“, пиехме и правехме всякакви други забранени от закона неща до късно през нощта. Сутрин изтрезнявахме с игра на тенис у Дейна. Или пък двамата с Тък се обаждахме на тенис кортовете „Ла Сиенега“ и резервирахме корт с фалшиви имена. „Обажда се д-р Кац. Бих искал да запазя корт за 11 часа“. Човекът в охранителната будка дори не ни поглеждаше, когато отивахме да играем.

След няколко месеца Тък и аз се преместихме във Венис. На кръстовището на „Сънсет“ и „Спийдуей“. Точно срещу нашия апартамент имаше празно, неасфалтирано място. Автомобилите упорито паркираха в мекия пясък и затъваха. Хората винаги ни молеха да извикаме влекач. Късно през нощта колите паркираха на мястото и се събираха на купон. Ние ги замеряхме с яйца, залягахме зад парапета на терасата ни на втория етаж като снайперисти, докато накрая на хората не им писнеше и не си тръгваха.

В понеделник сутринта във Венис пристигаха цяла флотилия общински камиони за смет. Заедно с тях идваха и огромни машини за почистване на пясъка, които събираха отпадъците и правеха плажа чист и спретнат, почти като игрище за голф. Друг екип измиваше пейките от всичко, което беше текло по тях през уикенда. Обикновено ходех в кафене „Лафайет“ за най-добрите хуевос ранчерос[1] в Калифорния. Готвачите приличаха на аристократични воини на палачинките, които те гледаха с едва доловима усмивка. Знаеха, че приготвят за теб най-хубавото и най-аристократичното ястие, което ще опиташ през живота си. Знаеха, че точно в онзи момент ти имаш нужда от тяхното заведение. Ти също го знаеш. Местните често казваха, че духът на стария Венис е умрял, когато кафене „Лафайет“ е затворило врати. В онези мигове се чувствах точно като във филма „Ярки светлини, голям град“. Звукът от плискащата се вода, с която измиваха почистените с дезинфектант дървени седалки.  Жуженето на необятния пясък. Птиците, които се наслаждаваха на последните остатъци от храната, преди да бъдат изхвърлени. Ароматът на „Лафайет“ и стоическото самообладание на Воините на палачинките.

Хари Пери[2] на ролкови кънки. Ресторант „Фигтрий“. Лудият предприемач на име Джингълс[3], който се е занимавал с какво ли не по цялото протежение на крайбрежната дървена алея във Венис. Първо беше музикант в група, която свиреше прочутия албум на Бийтълс „Оркестърът на Клуба на самотните сърца на сержант Пепър“. После стана масажист. След това започна да гадае бъдещето, четейки на длан. Мисля, че единственото, с което не се е занимавал във Венис е да рисува портрети на Джони Деп.

След три години се преместих отново в Ню Йорк. Върнах се и срещнах бившата ми съпруга. Оженихме се и се преместихме в Долината. Първоначално я мразех. После постепенно започнах да я обичам заради липсата на преструвки. С бившата ми съпруга често ходехме в Малибу през уикендите. Хващахме шосето „Енсинъл каньон“ заради дългото, живописно пътуване. Насочвахме се по многобройните места по шосето „Канън Дюм“, огърлицата, оформена от плажовете Матадор, Пескадор, Ла Пиедра и Николас. Тогава все още местните власти не бяха асфалтирали паркингите и не бяха поставили броячи. Сядахме на стръмния бряг и гледахме сърфистите на плажа Николас, четяхме неделния брой на New York Times. След това вечеряхме в „Джефрис“. Старото заведение „Малибу Ъдоуб“. „Мууншадоус“. „Нептюнс нет“ с всички мотористи, които се препичат на слънце, облечени в кожените си дрехи.

Дори и сега си мисля за страхотната мексиканска храна в „Тиа Хуана“ в западен Ел Ей. За някой стар филм в „Ню Бевърли“. За млечната ферма „Джонстънс“ в Бевърли Хилс. За музея „Пол Гети“[4], старият и новият. Ресторант „Патрикс Роудхаус“. „Мадео“. Ботаническата градина „Дескансо“. „Дюкс“. Пазаруването на ризи в магазина на „Цитрон“ на Монтана Авеню. Заведението „Вайн Стрийт Бар енд Грил“. Концертната зала „Уолт Дисни“. Мисля си какво е да стоиш на плажа Зума през ноември, загърнат с одеяло. А сега, когато шофирам по Тихоокеанската крайбрежна магистрала към парка Лео Карильо, за да се насладя на залеза, си мисля…вече не мразя Ел Ей. Изобщо не го мразя.

 

 

 

 

 

 

[1] Типична мексиканска закуска, която се състои от пържени яйца, царевична или пшенична тортиля и сос от домати, люти чушки, лук и магданоз. Сервират се с ориз, боб и резенчета авокадо – б.пр.

[2] Музикант от афро-американски произход. Уличен изпълнител на крайбрежната алея във Венис, известен с това, че докато свири на електрическата си китара, кара кънки – б.пр.

[3] Истинското му име е Робърт Нюман и е една от легендите на крайбрежната улица във Венис. Защитава най-различни каузи, например правата на животните и веганството – б.пр.

[4] Съществували са две сгради на музея, в Брентууд и Малибу, в които са били изложени произведения на изкуството и колекция от антични експонати. От 1997 г. експонатите от двата музея са изложени в специално изградения „Гети център“ – б.пр.

Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs