Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Пътеписи отвъд океана

От дивия и непознат американски югозапад – Юта, Аризона и Невада, до Вулканичните планини в Мексико и град Пуебла

Автор: Владислав Михайлов
Код на продукта:264
Наличност:Извън тираж
Дизайн корица: © Фиделия Косева и Мира Минкова
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Стоянка Душева
Корица: Мека
Размери: 142х210
Националност: Българска
Брой страници: 298
Цветни страници: 24
Издадена на: 11.2020
ISBN: 978-619-250-005-4
Цена: 18,00лв.
Кол-во:

Резюме

Пътеписи отвъд океана

Загадъчните Ню Орлеанс, Юта, югозападните щати - Аризона и Невада, до цветните градчета в Мексико. Kнигата „Пътеписи отвъд океана“ ще остави тръпчив вкус на пpиключение, аромат на стара история и усещане за преживяно през погледа на един смел пътешественик.  

Пътувайки назад в спомените си, Владислав Михайлов се връща към всяка извървяна крачка през историята, музиката, културата, кухнята и не на последно място - природата, на южните щати в САЩ и Мексико. Спомените му го връщат в миналото, когато енергията и младежкият му ентусиазъм му позволяват да проявява здравословна доза безразсъдство, спонтанност, гъвкавост и комбинативност, за да преживее пълноценно своите  пътешествия.

Книгата „Пътеписи отвъд океана“ ще ви потопи в едно позабравено, диво и магическо минало в родината на джаза и вуду ритуалите.

Отзиви (1)

Автор

Владислав Михайлов е роден на 24 юни 1968 г. в София. Има магистърска степен от УНСС,  специалност „Икономика и организация на труда”, и завършени курсове по „Човешки ресурси”, „Пари и банкиране”, „Маркетинг”, „Международен бизнес мениджмънт” към университета „Делауеър” в САЩ. Две години учи операторско майсторство и режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Владислав Михайлов е икономист по образование, а по призвание е пътешественик, оператор, фотограф и писател. Журналист на свободна практика и член на СБЖ от 1987 г. Има десетки публикации в различни вестници и списания в страната и в чужбина. Автор на пътеписите „Америка - дневник на пътешественика“ (1998) и „Хавай“ (1999). Пътешественическият му дух го отвежда до далечни места, величествени планини, пустини, жадувани острови,  древни селища и съвременни световни центрове в близо 30 страни. Автор на множество филми и фотографии.

Между 1993 и 2012 г. живее и работи в САЩ. Семеен, с три дъщери.

Откъси

 

ПЪРВА ЧАСТ

ЮЖНИТЕ ЩАТИ: ЛУИЗИАНА, 
АЛАБАМА, МИСИСИПИ 


ВТОРА ЧАСТ

ПОСОКА — ДИВИЯТ И НЕПОЗНАТ АМЕРИКАНСКИ ЮГОЗАПАД:
ЮТА, АРИЗОНА И НЕВАДА


ТРЕТА ЧАСТ

СРЕД ДЕБРИТЕ НА МЕКСИКО — ПУЕБЛА И ВУЛКАНИЧНИТЕ ПЛАНИНИ

 

ГЛАВА 1

ОТКЪДЕ ДА ЗАПОЧНА?


Откъде да започна? Екстравагантен и колоритен, Ню Орлианс е безспорно най-интересният град в Съединените щати, с характерна европейска архитектура. Противоречив по вид, това е град, привикнал с неочакваното, изненадващото, нетипичното, с шумното веселие по улиците, непринудеността, живостта и контраста. Един невероятен град, окъпан от пръските на влажния океански въздух, облечен пищно и шарено, с вкус и без вкус — като сладостна креолка в пъстри, цветни одежди, град, огрян от субтропични галещи лъчи и отразен в дълбоките води на величествената и спокойна Мисисипи, която се извива като чудовищна анаконда, сливайки се с тихия простор на Мексиканския залив. 
Ню Орлианс е заобиколен от блата и мочурища, които гъмжат от алигатори, отровни змии, риби, птици и насекоми, както е било винаги, стотици години. Само че туристическото око, надничащо през палубата на удобното екскурзионно корабче, би видяло единствено първото измерение на този див, запазен свят. В блатата на места се забелязват поставени „кутии“ за ловците, които оттам се прицелват в птиците. Често под магистралния мост, в блатата, рибари ловят раци от лодките си.
На север, непосредствено извън града, се простира обширно езеро, наречено на френския изследовател Пончатрен — един от пионерите на тези земи. То се пресича от най-дългия в САЩ магистрален мост — 24 мили (38 км). Водите под този мост са солено-сладки поради просмукването на океанските води. Те са рай за рибарите, които и тук, и в река Мисисипи, обгръщаща централната част на Ню Орлианс, ловят и сладководни, и морски риби с едно хвърляне на мрежата. Блатата са като решето от водните пътища, прокарани от човека — 172 на брой около града, както и от стотиците естествени ръкави, наречени „пръсти“, които завършват със „сляпа улица“. Наколни магистрални мостове се извисяват над обширните блата надлъж и нашир.
На 40 минути път с кола от Ню Орлианс се простира Мексиканският залив, където е и делтата на Мисисипи — входна врата за по-големи океански кораби, които оттук навлизат навътре в страната до столицата на Луизиана, Батон Руж. По-нагоре реките Мисури, от запад, и Охайо, от изток, се вливат в Мисисипи, чиито ръкави достигат на север чак до големите Мичигански езера. Мисисипи изменя курса на течението си на всеки 200 години. От двете ѝ страни се нижат на мили разстояние една до друга захарни плантации. Край Ню Орлианс са само шест, в щата Луизиана са петдесет, а общият им брой в южните щати надхвърля двеста. Те са обзаведени по вкуса на френските и английските благородници от средата на XIX век и още тогава някои от тях са имали газово осветление, воден резервоар, свързан с вътрешен тръбопровод, въглищни печки и камини. Екстериорът на други е подчертан с готически прозорци, изрисувани тавани, конзоли и орнаменти от ковано желязо. Имат градини, които наподобяват европейските дворци, а една от плантациите е известна със сенчеста алея от двестагодишни дъбове. За дъбовете казват, че растат и са в младежка възраст докъм стотната си година, умирали, когато навършели две хиляди години… В района на плантациите край Ню Орлианс е отчетен най-големият брой вековни дъбове в САЩ. Парчетата земя на плантациите са тесни и дълги, защото са разположени покрай реката и са притиснати от блатата. Половината плантаторски имения сега са частна собственост, а другите са музеи. В този район са заснети много филми като „Отнесени от вихъра“ и „Интервю с вампир“, сниман в плантацията „Дестрахан“, създадена през 1787—1790 г.
Ню Орлианс има най-голямата в САЩ, а може би и в света дренажна система поради две причини. Първата е подморското равнище на земите тук. Те са заобиколени от стотици мили алувиални, наносни почви и блата, които представляват почти 40% от територията на целия щат Луизиана. Другата причина са внезапните обилни и поройни дъждове. Шокира фактът, че този воден терен се разраства доста бързо поради голямата жадна уста на океана, която поглъща заедно с просмукващото блато по цял акър земя на всеки шест минути (площ от близо половин хектар)! Тук се води борба „за“ и „против“ блатото. Парадоксалното е, че то хем трябва да се ограничава, за да се спаси земята, хем да се опазва, за да се съхрани дивият свят в него. Главната причина за този изобилен воден проблем на Ню Орлианс е равнинният релеф, липсват дори незначителни възвишения или хълмове. В целия щат Луизиана най-високата точка е само 535 фута (165 м) над морското равнище, а най-ниската точка е на пет фута (1,64 м) под морското равнище и се намира в Ню Орлианс. Преди 40 хиляди години районът на града е бил под океана, все още има следи от това време: безбройни мидени черупки са смесени с почвата на парковете и улиците на Ню Орлианс. Днес обаче океанът е на 40 минути шофиране от града.
Блатата в Луизиана биват т.нар. суомп и марш. Повечето американци не знаят каква е разликата между тях. Суомпът е блато гора или гора, залята с вода. Дълбочината му е само няколко фута, достатъчно за риби, птици, змии и алигатори, за да плуват. Пресича се от безбройни водни пръсти или баюс, които нямат изход, по-големи са от поток, по-малки са от река, и от естествени и изкуствени канали, изпъстрени с моторници, лодки и баражи. Красотата и тишината на такова блато омагьосват особено при ясен ден на залез-слънце. Дърветата, които растат в такова блато, са плешивият кипарис, декориран с висящ на кичури сребрист испански лишей, както и зелените дъбове и върби, които са доста различни от сухоземните си братовчеди. Водните пръсти или баюс, както са ги нарекли индианците, също както и океанът следват за приливите и отливите си Луната. Покоят на блатото сутрин или вечер се нарушава от мощния рев на алигатора, който оповестява, че е царят на тази водна джунгла. Следва писъкът на жерава, игрета, синята чапла или дори пеликана, след което отново настъпва тишина.
Във втория тип блато, марш, растителността се състои от ниски храсти, тръстики и треви. Казано по български, това е мочурище. Но и тук човек трябва да се пази от алигаторите, дори на суша те бягат бързо, като куче.
Територията на тези влечуги в САЩ се разпростира от мочурливите земи на Каролинските щати през Флорида, където единствено в Америка се срещат и крокодили, различни от алигаторите, Луизиана и до крайбрежните блатисти райони на Тексас. В миналото алигаторите са били застрашени от изчезване, днес те са защитени от закона и броят им нараства, както и бизнесът за отглеждането им във ферми, предимно заради великолепните им кожи. По този начин се регулира равновесието в природата, а потребителският пазар се задоволява изцяло от продуктивността на фермите. 
Някои хора обичат живота сред блатата и са изградили тук своите домове, често това са наколни жилища, към които единственият път е по вода. Те се занимават с риболов, с отглеждане на алигатори, дори приготвят специалитети от месото им, което на вкус наподобява пилешкото. Различни деликатеси от алигатор може да се намерят в местните кейджън ресторанти. На туристите обикновено се предлага да опитат наденичка от алигатор, забодена на пръчка като хотдог. Тя се прави от бузите и краката на влечугите (с повече кръвоносни съдове са) и част от опашката, чието месо е по-бяло. Така омесената наденичка, плюс подправките, се пече на скара (барбекю) и хич не е лоша на вкус. Ако човек не знае, че е от влечуго, ще си помисли, че яде свинско. Единствената разлика е, че е малко по-твърда и жилава и изисква повече дъвчене, но така пък удоволствието се удължава. Аз лично не бях разочарован от нея, напротив, изненадах се, тъй като очаквах нещо по-неприятно. И все пак, няколко дни по-късно, когато бях в Матаморос, Мексико, на реката Рио Гранде на границата с Тексас, разбрах, че предпочитам жабешки бутчета, понеже са почти като бялото месо на пилето. 
Местните заселници в блатото със свои малки колонии по водните ръкави имат и друг занаят — събират и преработват испанския лишей, висящ от кипарисите. Той обаче не е нито испански, нито лишей, а единствено по рода си уникално американско растение, сродно на ананаса! То окичва дърветата от Северна Каролина до Южна Америка със своите сребристозелени плитки и е едно от най-живописните чудатости на природата. Испанският лишей не е паразит, ами епифит — растение без корени, което живее от атмосферната влага. Върху ластарите му са разположени много мънички люспици — кори, те задържат дъждовните капки и по този начин лесно ги абсорбират, като намаляват изпаряването на вътрешната влага. Растенията се хранят от богатите на минерали клетки, които се измиват от дървото домакин. Колкото по-голям е броят на клетките, толкова по-изобилен и избуял е лишеят. Ето защо той се среща на големи гроздове върху много стари или загниващи дървета. Наричат го също дълъг лишей или зеленчукова конска грива. Стъблата му растат до 25 фута (8,3 м), а листата никнат от тях като конец. Испанският лишей е епифитът, който покрива най-голям брой дървета. Той не ражда плодове, само понякога продуцира малки жълти листенца. Предимно декоративно растение, той се използва от местните жители в Луизиана като материал за пълнеж при тапицирането и пакетирането.
Много змии като отровните медноглава змия, коралова змия, гърмяща змия и воден мокасин и неотровните обикновена водна змия и кралска змия населяват блатата.

 

 

ГЛАВА 2

ИСТОРИЯ НА ЛУИЗИАНА


Като вкусно „гъмбо“ Луизиана е комбинация от много съставки. Нейното изненадващо разнообразие идва от смесицата на много култури — африканска, британска, карибска, френска, испанска и индианска. Вероятно най-отличителният ѝ компонент е каджунският, чийто диалект, храна и музика характеризират южната част на щата. Северна Луизиана е била заселена главно от англичани и шотландци и е типично южняшка. Земите по западната ѝ граница са подобни на тези в Тексас. 
Населението на Луизиана по тогавашни данни бе 4315 млн. жители, които обитават 48 523 кв. мили площ. По големина щатът е на 31-во място в САЩ. Шофирането е разрешено от 16-годишна възраст, а играта на комар — след навършване на 21 години. Това според мен е парадоксално, защото един 16-годишен хлапак може да причини тежка катастрофа, докато играта на хазарт не е толкова рисковано начинание. Консумацията на алкохол е без ограничение на възраст и място. Най-големи местни празници са тези на „Марди Гра“, които са техният вариант на нашите Заговезни. В щата се събира 4% данък върху печалбите, като на някои места той се удвоява. В Ню Орлианс се налага 5% данък върху продажбите на алкохол и храна, както и на консумацията във всички увеселителни заведения. А 2% е данъкът върху кината и театрите. Плаща се и данък за нощувка според броя на стаите в хотела или квартирата.
Въпреки че откривателят на плодородния басейн на реката, сега познат като Северна Луизиана, бил изследователят Ернандо де Сото, първият човек, който забил дървен кръст в земята на Луизиана и предявил правото на собственост за Франция през 1682 година, когато територията става френска колония, бил французинът Рене Робер Кавалие дьо ла Сал. След няколко неуспешни опита на различни места той основал първата постоянна колония в Начитогес през 1714 г. Активна миграция към колонията започнала обаче 4 години по-късно, когато през 1718 г. Жан Батист дьо Биенвил ле Мойн основал Ню Орлианс. Населението на френската територия се увеличило след 1760 г. с пристигането на френскоговорещите акадианци (каджуни), които британците изгонили от Нова Скотия (сега канадска провинция). Те се заселили предимно в източните прерии, в баюсите на блатата и покрай Долна Мисисипи.
Жан Батист ле Мойн приел предизвикателството да основе град на това блатисто и мъгливо място между великата река и езерото Пончатрен, прилично по размерите си на море. Било пълно с алигатори, змии и комари и едва ли е било място, извикващо мечти за просперитет. Но Ле Мойн заповядал на своя помощник Адриен дьо Пьоже да планира селище с размерите на правоъгълник и така бил основан Френският квартал, а всъщност — Ню Орлианс. Селището било наречено Ла Нувел Орлиан в чест на регента на Франция Луи Филип. Било времето на малолетния крал Луи XV. Първи заселници станали пленените от французите английски и испански затворници. За три години — между 1718 и 1721 г., те построили улиците на Френския квартал. Индийската компания, представена от Джон Лок, организирала транспорта на колония от немски фермери и работници. Но от всичките 10 000 заселници, обладани от порива за нов и по-добър живот, само 1600 издържали на суровите условия и оцелели от болестите. Наводнения, епидемии и недостиг на храна правели оцеляването постоянна борба. Утайката на френските затвори също била докарана тук. Но тези окаяници, събрани от кол и въже, отказвали да работят. Нямало никаква реална комуникация с кралския двор или с управата в Париж, което правело ситуацията трудна. Все пак с много усилия градът бил укрепен и защитен от блатата и реката чрез диги, които държали краката на жителите сухи, когато нивото на Мисисипи се покачвало с повече от пет метра над равнището на улицата. През 1723 г. Ню Орлианс се утвърдил като столица на френската Луизиана. Елитът на креолското общество подражавал на благородниците и самия крал във Версай. Това било  предизвикателство срещу суровата природа. Креолците, хора с френско-испанско родословие, били тогавашните аристократи. Често поради незнание се счита, че те са смесица от бялата раса с чернокожата или индианците, но това е напълно погрешно. Втората характерна група хора по онова време, доста по-различна от първата, били каджуните (кейджуните) — потомци на акадианците, изгонени от Канада в средата на XVIII век. Акадия, откъдето идват акадианците, e бивша провинция на Канада в рамките на Нова Скотия (Нова Шотландия). Първо е френска колония (1610 г.), след това шотландска (1621 г.), по-късно е върната на Франция през 1632 г. След осем десетилетия френска имиграция Акадия е предадена на Англия с договор от 1713 г. Мирните френски фермери, около 10 хиляди, са принудени през 1755 г. да напуснат района. Две трети от тях са депортирани и разпръснати по крайбрежните области на щатите от Мейн до Джорджия. Останалите се преборват да достигнат френските селища в Квебек и Луизиана. През онези 80 години — 1723—1803, Луизиана и Ню Орлианс преминават последователно през френско и испанско управление. Френските фермери се заселват около Лафайет, един регион с 22 енории, познат под името Акадиана. Техните потомци, наречени каджуни, все още говорят френски диалект и спазват традициите на прадедите си. Техният майчин език е бил френският, а английският им диалект е отличителен. Били фермери и селяни, които живеели главно в блатистите и крайречни местности на Луизиана. Придвижването им до Ню Орлианс, предимно с лодки, траело с дни и не било никак лесно и безопасно. Със сегашния моторен транспорт днес това е само една разходка около час, без много изгледи за среща с алигатори и змии, но тогава…
През 1724 г. френският двор издал един хуманен кодекс за гражданските права на чернокожите, касаещ децата на робите, които ставали свободни, за разлика от родителите си, които умирали като роби. Според този закон всеки човек се раждал свободен и се третирал с уважение. Цветнокожите, родени в Луизиана след издаването на този акт, били свободни да се женят и отглеждат децата си, да притежават собственост и имот, дори да се образоват в Европа. Това било първата стъпка за освобождаването им от робство, направена от французите. За разлика от тях, американците и англичаните изобщо и не мислели по въпроса. Затова в началото на следващия XIX век, когато Луизиана станала американски щат, янките не могли да повярват на очите си, когато видели свободни по закон чернокожи, някои от които дори с по-добро материално положение от тях. Преди това обаче историята на щата преминава през 40 години испански колониализъм. Франция отстъпва Луизиана на Испания през 1762 г. при опит да се отърве от финансовия товар на една експанзия, с цел да се справи по-леко с войната между французи и индианци. През това време бойките испанци разбили и обърнали в бягство британците от Батон Руж — сегашната столица на Луизиана (в превод — червена пръчка) и Западна Флорида, които се разпръснали от полуострова до източните брегове на Мисисипи. Така Испания скоро вече господствала над крайбрежието на Мексиканския залив и нейното управление общо взето било мъдро. 
Когато монах Антонио Седала пристигнал в Ню Орлианс да въведе Светата инквизиция, испанският губернатор безцеремонно го депортирал, заявявайки, че Инквизицията едва ли ще помогне на колониалната имиграция. Аристократичните испанци продължили изтънчения и фин начин на живот, въведен от французите. Развили и захарната индустрия в близките до града плантации. Захарната тръстика, както и сега, поради благоприятните климатични условия виреела добре. Всъщност тя расте с 2,5 см на ден, докато достигне два метра и половина височина. В онези дни производителността се определяла от количеството роби, които плантаторът можел да си позволи да има, тъй като почти всичко се извършвало на ръка. Колкото повече роби, толкова повече захарна тръстика се сеела и обработвала. Кораби по Мисисипи или лодки през блатата били решението на транспортния проблем. Но е било истинско пътешествие. Пътуването траело обикновено към 45 часа, и то изпълнено с доста рискове. При съвременния сухоземен транспорт това разстояние се преминава за около час и половина. Произвежданата гранулирана захар била качествена и имала добър прием по различните части на света въпреки ограничителната търговска политика на Майка Испания.
Ню Орлианс горял два пъти, но и двата пъти бил възстановяван успешно. Към края на Френско-индианската война Франция отново хвърлила око на Луизиана. Поради извършваните жестокости напрежението между французи и британци нараснало в началото на 1800 г. Наполеон принудил Испания да върне колонията на Франция. През април 1803 г. само за един месец правото на владение на Луизиана преминало от Испания към Франция, а после и към Америка. Бонапарт продал Луизиана на американското правителство за 15 млн. долара. 
В началото на XIX век населението на Ню Орлианс било с пъстър многонационален състав. Половината от жителите били негрите роби, плюс свободно родените им по-млади роднини. Останалата половина били американци, италианци, хора от Карибските острови и, разбира се, креолите, както и мулати и квартерони (първите наполовина, а вторите — с четвърт чернокож произход).
На 30 април 1812 г., в последните месеци от войната между англичани и американци, Луизиана станала 18-ият американски щат на съюза. Британски и американски официални лица подписали мирен договор в град Гент, Белгия. Новините за него обаче не стигнали навреме до военните кораби по крайбрежието на Луизиана. Затова, все още без да знаят това, британските войски нападнали и окупирали Ню Орлианс 15 дни след прекратяването на войната. Целта им била да си осигурят достъп до вътрешността на страната с контрол над Мисисипи. Повече от 5400 кралски войници ветерани атакували 4000 американски войници, набрани измежду завербувани креоли, индианци чокто, африкански роби, пирати и гранични платени доброволци. Начело на неопитните наемници, решени да защитават града си, бил генерал Андрю Джаксън, подпомаган от пиратите на Жан Лафит. Те удържали победа. Генерал Джаксън станал национален герой и осигурил американските права над територията на Луизиана. По-късно, през 1828 г., на 61 години, той бил избран за седмия президент на САЩ.
Пиратът Жан Лафит, популярен с подвизите си на контрабандист, приватир и невероятен патриот, събрал под свое ръководство неорганизираните пирати в залива Баритария на юг от града. В първите години на миналия век Лафит разработил печеливш контрабанден бизнес чрез една ковачница във френската част на Ню Орлианс. През 1814 г. британците неуспешно опитали да купят верността му, като му предложили 30 000 долара в злато и капитански чин в Британския кралски флот. Лафит обаче съобщил за намерението на англичаните да атакуват Ню Орлианс на американския губернатор Уилям Клейбърн. Той върнал жеста доста неблагодарно и подло: изпратил федералните сили да нападнат пиратската колония в залива. Но вместо да отвърне на атаката, благородният пират отказал да стреля срещу американския флаг и оставил федералната войска да унищожи контрабандисткото убежище. Лафит предложил на генерал Джаксън помощта си при защитата на Ню Орлианс в замяна на пълна амнистия за него и неговите хора. Генералът приел и закалените в битки буканири се били честно срещу британците. След изгонването на окупаторите всички в града вдигнали наздравица за Жан Лафит. Но неговата стара разбойническа душа го призовала отново и през 1817 г. той отново организирал пиратска колония, този път на остров Галвестън в Тексас и възобновил плячкосването на испански кораби. Нарекъл я Кампече, а централната сграда — Мезон Руж. От кораба си „Гордост“ Лафит давал „разрешение“ на капитаните пирати да атакуват кораби, плаващи под флаговете на всички националности. Когато обаче един от неговите капитани атакувал американски плавателен съд, срещу Лафит били изпратени кораби, на американския флот. Той се съгласил да напусне острова без бой. След като за последен път направил шумно пиршество, той запалил пиратското си свърталище, качил се на кораба си „Гордост“ и отплавал завинаги незнайно къде. Останала само легендата за него и слухове за закопано съкровище.
След победата си над британците градът на американците и креолите започнал да просперира благодарение на неограничаваната търговия с другите щати. Културите им се смесили и повлияли една на друга. Янките допринесли със своята агресивна проницателност в бизнеса, а елегантните креоли пък за отплата ги научили да оценяват един по-галантен начин на живот. През 30-те години на XIX век Ню Орлианс бил вторият най-голям град в САЩ след Ню Йорк, а през 40-те заемал четвърто място по големина. Периодът от 1800 до 1860 г. представлява златната ера. Населението на Луизиана нараснало повече от десет пъти — от 50 хиляди до над 700 хиляди души, благодарение на разрасналото се земеделие. Плантациите процъфтявали благодарение на тежкия робски труд в полетата за памук и захарна тръстика. Богатите собственици на плантации причислявали към своя политически район робите, вписвали ги като избирателни членове и така си осигурявали контролния пакет в местните общини. Търговците и фермерите обаче били слабо представени. През 1853 г. жълтата треска отнела живота на 10 000 души. Епидемията се разпространявала бързо поради лошата канализация и комарите в блатата. Всеки десети умирал. Следите от тази трагична година все още са в старото гробище на Ню Орлианс, наречено Каменния град. Името му е напълно точно — вместо в гробове покойниците почиват в гробници с големината на миниатюрни къщички или островърхи катедрали, строени като че за деца. Те са изящно орнаментирани с гравюри, статуи и колони. Днес гробището е една от забележителностите на града и е посещавано от много туристи. Внушителните гробници не били издигнати само поради разточителността на богатите робовладелци и аристократи. Основният проблем, впрочем той съществува и днес, се състоял в блатистата земя, в която е невъзможно да се погребат умрелите. С погребването им само биха се появили нови епидемии и болести. За да се предпазят труповете от разлагане в блатистата земя, те трябва да се погребат над земята, за да не потъват. И тогава, и днес покойниците в Ню Орлианс или се полагат в неколкоетажни тухлени кутии, т. нар. гробове над земята, или се изгарят.
В годините на Гражданската война между Севера и Юга (1861—1865) Луизиана е към единадесетте южни щата, които се обединяват в конфедерация начело с Южна Каролина. Жестокостите на войната, естествено, оставят своя кървав белег. През 1862 г., съюзните сили окупират Ню Орлианс, докато из цяла Луизиана се лее кръв. Войските на Севера заедно с новоосвободените от робство чернокожи маршируват край унищожените плантации, край стъпканите поля и разрушените сгради. Неблагоприятните атмосферни условия, оскъдната земеделска механизация, насекомите и не на последно място политическата корупция досъсипват затъналата в дългове икономика на Юга. Възстановяването ѝ продължава до 80-те години на миналия век, когато и Ню Орлианс почти се посъвзема. Усилията на хората за нов живот дават резултат и с преодоляването както на жълтата треска, така и на канализационните проблеми градът бързо става голям разпределителен център с търговско пристанище, какъвто е и до днес.
Комбинацията от начеваща дърводобивна промишленост и индустриализация съживява щата в края на 90-те години на XIX век. Сондирането на първия петролен кладенец през 1901 г. разкрило големите минерални ресурси, които щели да дадат възможност на Луизиана да стане водеща в химическата индустрия. Бързо се развили компании за нефт, сол и сяра. Под водите на залива бил открит нефт и неговото извличане започнало през първите години на ХХ век. Неспособните политици обаче не успели да се справят със събирането на данъци върху приходите, за да облагодетелстват щата, и повече от печалбите отишли в корпорациите на Севера. Едва след Втората световна война нефтът и природният газ станали главен източник на богатство. И точно когато петролната индустрия западнала, хиляди тръгнали към Щата на пеликаните. Туризмът се оказал спасителният пояс за местната икономика. Особено силно бил застъпен през 80-те години. 
Забележителностите и изкушенията в Ню Орлианс са много и различни. Една от тях е каджунската кухня, популярна през 80-те години. И днес тя привлича много туристи в Лузиана. В менюто ѝ се включва почернена лютива риба — традиционно местно ястие. Любителите на музиката са притеглени от ежегодния фестивал на джаза и старинната музика зайдеко, чиито трели се изпълняват на назъбена дъска за пране. 
По-авантюристичните посетители са съблазнени от обещанието за пиршества и веселби, те правят „поклонение“ на ежегодния легендарен фестивал „Марди Гра“, или „Марди Грас“, както го изговарят американците.

Географски данни: Луизиана има около 7500 мили водни пътища. Реките Мисисипи, Уошита и Южна Ред Ривър се извиват през широките равнини към мрежата от баюси и блатни местности, достигайки до плажовете, покрити с черупки и солни куполи, в близост до Мексиканския залив. Над 40% от територията на Луизиана са наносни земи и блата. Големите крайбрежни езера всъщност са затворени заливи с приливи и отливи. Друг вид езера са т.нар. конски подкови, хамути или полумесеци, чиито имена идват от формата им, образувана от изменението на курса на течение на реките, особено на Мисисипи. Трети вид езера пък са образувани от запушени притоци на Ред Ривър. На север и северозапад са разположени ниски хълмисти площи с борови гори. На юг от Ред Ривър земята се превръща в прерия, която постепенно се слива с един широк 30 мили пояс от блата и мочурища близо до крайбрежието. Басейнът на река Атчафалая на запад от Батон Руж е последното в Америка недренажирано напоително блато, получило се като следствие от басейна на реката.
Икономическата база на Луизиана е широка, но тя е най-известна с петрола, газта и нефтохимическите продукти. Огромни рафинерии и манифактурни заводи, разположени главно в един индустриален коридор между Батон Руж и Ню Орлианс и около езерото Чарлс, произвеждат една четвърт от всички нефтохимически продукти в САЩ. Щатът е третият пo пречистване на нефтени продукти в Америка. 
Земеделското стопанство също е силно развито. Луизиана е измежду десетте най-големи производители на сладки картофи (от типа на ряпата, но всъщност с вкус на тиква), ориз, памук, соя и пекан. Захарната тръстика дава по две реколти на година, като втората реколта идва от полетата, оставени за угар. Зърното и захарта се преработват в зърнодобивни и захарни фабрики, намиращи се около плантациите близо до реката. 26% от всичките рибни и морски храни в САЩ се добиват в Луизиана. Щатът е водещ производител и на сол, сяра, леки камиони, морски плавателни съдове, както и на продукти, свързани с въздушното пространство и авиацията, облекла, дървен материал и дървообработване, мебелна промишленост и др. Разнообразието на икономиката се допълва и от местоположението на щата при устието на Мисисипи. Голямото търговско пристанище на Ню Орлианс е едно от петте най-натоварени в Съединените щати. То и пристанището на Батон Руж са измежду петте най-оживени в САЩ. Те заедно с другите две международни пристанища на щата — при езерото Чарлс и южното луизианско пристанище при Ла Плейс, се справят с повече от 250 милиона тона товари годишно. 
Условия в Луизиана са отлични за риболов, лов и каране на лодки. Едно от най-големите изкуствени езера — Толедо Бенд резервоар, на границата между Тексас и Луизиана предлага 1200 мили брегова линия с изобилни възможности за риболов, гребане, плуване и къмпинг. В Луизиана се намират някои от най-големите щатски убежища и резервати за диви животни. Крайбрежните блата и езерата са зимен дом за двадесетина вида патици. Сърни, елени, катерици и диви пуйки населяват боровите хълмове, мочурищата и блатата. По река Мисисипи има няколко важни участъка в миграционния път на прелетните птици. Те са главни квартири на повече от 4 млн. водни птици, както и места за почивка на други 4,5 млн. пътуващи пернати към и от тропическите зони. Освен условия за къмпинг, пикник, риболов и плуване парковата система предлага и исторически, археологически, културни и природни места. Разнообразните култури, развлеченията и историческите забележителности превръщат Луизиана в неустоима дестинация за всеки турист.

 

 

ГЛАВА 3

СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ ВЪВ 
ФРЕНСКИЯ КВАРТАЛ


Ню Орлианс е главно средище за висше образование. В него се намират седем университета. Заради многоезичното население Ню Орлианс притежава топлина, енергия и упоритост. Жителите му са с приповдигнат дух и самоувереност. Визитната картичка на Ню Орлианс гласи: „Градът, който забравя грижите си“. Не че грижите са го забравили, но Ню Орлианс просто е избрал да ги пренебрегне. Камбанен звън се разнася на всеки час от катедралата „Свети Луи“ на централния площад и оглася центъра, в който живеят около пет хиляди души. Като че ли е непрекъснат празник. Звуците на тромпети, саксофони, хармоники, банджо, китари и други музикални инструменти се сливат в ритмите на класически и нов джаз. Носи се приятен и ароматен мирис на печено кафе, на банани, на меласа, на уиски. Очите на изумения турист жадно поглъщат увеселителните зрелища, екзалтираните тълпи. Той приковава поглед в някоя танцуваща група или се надвиква в състезанието за най-мощен глас „Стела“. И който заглуши с най-висок децибел останалите, получава съответно награда. Не полюбопитствах каква — може би целувка, може би розата, която изящната Стела размахва от сребрист балкон от ковано желязо. Това е без значение, важното е шоуто да върви. А тук всеки си има свое шоу, с което се отличава от другите. Така, като под въздействието на хипноза, човек неконтролируемо се потапя в тази луда атмосфера. Пънкарите кибичат под сенчестите дървета и пият бира. Самодейни ексцентрици от всякакъв род, нека ги наречем улични артисти, развличат бавно влачещата краката си публика, с изкривени от захласване вратове и разлети от удоволствие лица. Циркът е пълен, при това безплатен, ако не се броят бакшишите, стимулиращи играещите аниматори, които забавляват сеирджиите. Пластични гимнастици скачат и танцуват на двуметрови кокили под циркаджийските си панталони. Гримирани, пъстро облечени мимове позират за снимка с желаещите и срещу бакшиш ти подаряват евтини мъниста. Чернокожи ваксаджии, които те посрещат още на летището, артистично грабват вниманието ти с провокативната реплика: „Обзалагам се, че знам откъде си купил обувките си!“ — дори и да си ги купил от другия край на света и да си единственият с такъв чифт в града. Продължават да те заговарят, ръкуват се и са готови да изпеят и родословното си дърво, и майчиното си мляко, ако не ги отрежеш навреме с обяснението, че знаеш вече подобна история, или като се оправдаеш, че бързаш. Но добросърдечният турист им дава бакшиш дори и да е с чисто нови обувки, които не се нуждаят от лъскане. По улиците са опънали сергии и различни шарлатани: психотерапевти, екстрасенси, медиуми, гледачи на карти, дори масажисти на схванати от висене по площада мускули. Астролог-гадател приковава вниманието с позата си, като че ли е телепортиран духом някъде в друг свръхсвят на висшия разум. Седи като йога в поза лотос, с ръце, положени на малката масичка пред него, с изправена глава и открито чело, със спокойно, изпънато, без ни най-малко напрежение лице… и с очи затворени, но виждащи отвътре, разчитайки минаващите хора. Той убедително създава впечатлението, че прониква в тайните и съдбите на човешките души, като че ли е благословен с Божията ръка.

...

Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs