Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
+
Explorer 12/2018
Explorer 12/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 35,95лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 12/2018
Explorer 12/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 20,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 12/2018
Explorer 12/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 34,95лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет

Пътеката на хората

3500 км през зеления тунел на Апалачите

Автор: Петър Ванев
Код на продукта:268
Наличност:В наличност
Снимка корица: Станислав Стоянов
Цветно приложение: 16
ISBN: 978-619-7300-82-6
Издадена на: 11.2019
Размери: 140x210
Брой страници: 340
Корица: Мека
Националност: Българска
Дизайн корица: Марио Биджов
Главен редактор: Елеонора Гаджева
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Севда Драгоева
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Пътеката на хората

 

 

3500 километра, 109 дни с един чифт обувки през зеления тунел на Апалачите

„Пътеката на хората“ е разказ за 3500-километров солов преход, който изправя пред множество предизвикателства един смел пътешественик. 
   Когато тръгва по Пътеката на Апалачите през май 2018 година Петър очаква тежък терен, резки климатични промени и опасни срещи с дивата природа. В рамките на по-малко от четири месеца той изминава средно по 35 километра на ден в кал, студ и жега, непрекъснато мокър, физически и емоционално изтощен. Изкачва 92 върха и отслабва с десет килограма. Среща различни хора и се изправя пред ежедневни трудности. Прекосява 14 щата от юг на север по изкривения гръбнак на планинската верига Апалачи, за да стигне до планината Катадин. В книгата са описани моменти на силна болка, лишения, жажда, глад и сълзи. Опасни срещи с гърмящи змии, черни мечки и смъртоносни кърлежи.

   Докато крачи по пътеката, Петър потъва сред красотата на природата и спи под небе осеяно от милиарди звезди, среща любов, агресия и разочарование, воден от непоколебимата си воля и решението да изпита предела на собствените си възможности.  

„Това е моето второ приключение по пътя ми към „ Тройната корона”. Вярвам, че всичко интересно предстои.”

Отзиви (0)

Автор

 

Петър Ванев 
e пътешественик и любител на    дивата природа. Той е първият българин, изминал успешно разстоянието на три от най-дългите пешеходни прехода в САЩ – Тихоокеанския хребетен път, Пътеката на Апалачите и Континенталния преход. Носител е на отличието „Тройната корона“ присъждано на пътешественици, успешно изминали тези три маршрута с обща дължина от 12 700 километра. 
След като седем години работи в Англия на мениджърска позиция в отдел резервации в „Хилтън Гатуик“ в Лондон, той решава да смени посоката на живота си и да се посвети на любовта си към природата и планините.

Откъси

Случайности и не съвсем


Лекото подрусване на колата, танцуваща по криволичещия гладък асфалт, ми действаше като приспивателно след дълъг и изтощителен ден. В моя случай не беше ден, а по-скоро два: от старата автобусна гара на Русе поех към европейската част на Истанбул, а оттам – самолет до Атланта, престой в Амстердам и накрая автобус на „Грейхаунд“, който закъсня с три часа. Дойдох в Гейнсвил за последните 50 километра към водопадите Амикалола и началото на Пътеката на Апалачите (ПА).
Бях прегрял. Студените вълни на климатика ми подействаха освежително след жегата на безмилостната бетонна пустиня, или, казано иначе, улиците на Гейнсвил. Налагаше се обаче отново да тръгна по тях. От автобусната спирка, или по-скоро местната бензиностанция, отидох чак до другия край на градчето, където е магистрала 60. Това е последната отсечка от директния път към водопадите. Мислех, че с моя опит в пътуването на автостоп и стройния ми предварителен план, всичко ще се нареди по един начин, но не, случи се неочакваното.
Както си чаках на светофара, за да премина на отсрещния тротоар – стратегическото място за aвтостоп, дочух:
– Хей, момче! Към водопадите ли си тръгнал? Ела, ела!
Възрастният мъж, който ме повика, явно бе прочел надписа на картончето в ръката ми – „Водопади Амикола – пътешественик“.
– Да! Да! Да… към водопадите! – отвърнах стъписан и въодушевен от бързото развитие на моя автостоп.
– Хайде, качвай се по-бързо, преди да е светнало зелено! – подкани ме той.
– Супер! Благодаря ви! Това е най-бързото стопиране в живота ми. – побързах да благодаря аз.
– Нямаш грижи. Видях табелата ти и пътувам точно в тази посока. Аз съм Стив, Стив Дюпри – представи се той.
– Аз съм Пийт! Приятно ми е да се запознаем – отвърнах, кимвайки.
Все още не съзнавах напълно големия късмет, който ме споходи. Този късмет или случайност, както искате го наричайте, беше невероятен. Често ми се случваше. Например преди година, по време на първия ми преход по Тихоокеанския хребетен път (ТХП). Радвах му се и се питах: „Каква е вероятността, това да се случва точно в този момент, точно в тази минута, точно на това конкретно място и то точно на мен?“.
Защото аз не разчитам на случайности и късмет. Те не са включени в плановете ми, нито в разбирането ми за ситуации като тази. По-склонен съм да разсъждавам в друга посока, но винаги са добре дошли, стига да помагат.
Стив Дюпри, или господин Дюпри, както най-вероятно се обръщаха към него учениците му, на които преподаваше в местното училище, беше колкото мен на ръст, около метър и осемдесет, но телосложението му беше доста по-едро, с къса прошарена коса и същата прошарена брада, оформена в катинарче. Гласът му звучеше спокойно, издавайки търпение и години натрупан опит от работата с деца и младежи.
Очакваше ни около час път, а разговорливият ми „ангел на прехода“ не възнамеряваше да ме остави да се отпусна колкото и да бях уморен.
След няколкото думи, за да свалим бариерата на мълчанието, разговорът ни тръгна леко и приятно, сякаш се знаехме от години.
Разказах на Стив за прехода, който смятах да направя, а той пък – историите на свой близък приятел, преминал на отделни отсечки Пътеката на Апалачите и как самият той тренирал във фитнеса вдигане на тежести. Бях попаднал на сродна душа. Интересите и възгледите ни за живота се пресичаха в учудващо много точки. Надълго и нашироко му разправих за предишното ми пътешествие по ТХП, а после отново минах към темата за предстоящия ми преход по Пътеката на Апалачите. Споделих му подробности за финансирането на проекта, за необходимите и не толкова срещи с различни хора, за очакванията, тревогите и притесненията си. Бях отворил „книгата на моя живот“ за него, а той я „четеше“ с разбиране и търпение – не търсеше снимките, а смисъла в текста. Не знам обаче с какво успях да предразположа новия си приятел и да го накарам да сподели свои наистина лични премеждия, не проумявах защо и той беше решил да „отвори“ своята книга за мен. След като го направи, се уверих, че дългите километри, тежката раница, жегата, студът, самотата и патилата ми по ТХП не търпяха сравнение с предизвикателството, пред което се бе изправил Стив.
Преди няколко години Стив е бил диагностициран с левкемия. Убеден съм, че животът на всеки от нас би се обърнал на 180 градуса след такава новина. 
Докато слушах как се е справял, си мислех, че човекът, за когото Стив разказваше, си беше отишъл с болестта, а силната, уверена и позитивна личност зад волана беше ново и по-добро копие на стария Стив Дюпри. Предизвикателствата, които срещаме, са важни посвоему, някои са по-трудни и по-тежки, други са бързи и зашеметяващи, но не сме на състезание, за да си ги сравняваме, а да споделяме опита си от тях и да мислим как са ни помогнали да станем по-добри и по-силни от онези хора, които сме били във вчерашния ден. Стив разказваше през какво е преминал заради болестта. Говореше за загубата си на тегло и коса, за самочувствието си, за неволите и непобедимата си вяра, че ще се излекува от болестта. Попивах позитивната му енергия като изсъхнала домакинска гъба.
Напуснахме Гейнсвил. Горещата бетонна пустиня остана зад гърба ни и се понесохме сред зелената шир и прохлада на провинцията. Гори обгръщаха криволичещия път. Стив щеше да ме остави някъде по трасето и да си продължи по своя маршрут. Така ми бе казал и това напълно ме устройваше. Още като се качих в колата, той ме осведоми, че живее на половината път от водопадите. Разговорът ни скачаше от тема на тема, историите ставаха все по-интересни и увлекателни. Край нас имаше прекрасни гледки. Планините в далечината примамваха, а черните, гъсти облаци в небето, подути от водата, която носеха, изглеждаха така, сякаш ще се пръснат всеки момент. Къркоренето, което чувахме, не беше от подут стомах, а от раздиращите небето гръмотевици, последвани от заслепяващи светкавици. Казах си: „Чудесно! Преди по-малко от 30 минути се пекох като гущер в Гейнсвил, а сега предстои да се кисна като жабок“. Може би мембраната в раницата щеше да ме предпази до някаква степен, но колко време щеше да ми отнеме да хвана втори автостоп? Говорех със Стив, а мислех за идещия дъжд и новия автостоп. Стив забеляза, че съм разсеян и притеснен.
– Абе, Пийт! Дали да не те закарам до водопадите? Да, ще те закарам до там. Искам да ти помогна в старта. – Не повярвах на ушите си. Това бе най-невероятното предложение в този момент.
– Не си длъжен, но бих се радвал на сух превоз и приятна компания до водопадите – отвърнах с благодарност и усмивка на лице.
– Само искам да се обадя на приятелката ми и да є кажа, че ще закъснея за фитнеса – сподели Стив.
Две минути по-късно всички бяха осведомени за новия план, докато продължавахме напред през непрогледна пелена от пороен дъжд и с все така интересни разговори. Сега сравнявахме учебните системи в САЩ и България. Най-после стигнахме паркинга на щатския парк „Водопадите Амикалола“. Дъждът понамаля. Не можех да повярвам, че съм на старта на следващото си голямо приключение – предстоящите 3500 километра по Пътеката на Апалачите.
– Хайде, Пийт! Вземай раницата и скачай от колата, за да те запишем в офиса на парка – усмихна се Стив. Изглеждаше доста по-ентусиазирано от мен.
– Ъм… Да, да идвам – избръщолевих.
Мястото бе доста прегледно и подредено – типично за всеки щатски парк с висока посещаемост, особено когато не вали като из ведро. На паркинга имаше някоя и друга кола, но като цяло бе доста пусто. Минаваше пет. Едва се държах на краката си и нямах особено желание за старт по пътеката. Стив кипеше от ентусиазъм и желание да ме запише в регистъра и да ме изпрати по маршрута. На вратата на парковия офис прочетохме, че работното време е до 17 ч. Какво можех да направя? Не знаех. Стив обаче се втурна да търси задния вход, бил забелязал някакви фигури в сградата – може би някой от персонала? 
Действително, на задния вход ни посрещнаха двама служители. Набързо им обяснихме какво ни води при тях по това време.
– Това момче трябва да бъде записано за преход по Пътеката на Апалачите – каза Стив колкото с приятелски, толкова и с леко заповеднически тон.
– Ама…за целия преход ли? – стъписан попита единият от персонала.
– Да! Да! Целият! От тук – чак до планината Катадин в щата Мейн – уверено продължи Стив.
– А той какъв опит има? Правил ли е нещо такова преди? – загрижен заразпитва служителят.
– Ооо, да! Миналата година е преминал успешно Тихоокеанския хребетен път – продължи да обяснява моят нов приятел.
В този момент нямах сили, затова оставих за всичко да се погрижи ентусиазираният г-н Дюпри. Единствено исках да ме запишат, а после да се отправя към първото място, предназначено за лагеруване, и да се трупясам в палатката си. Колко ли жалък и безотговорен изглеждах за тези щатски служители? Какво от това, че вече знаеха как не съм спал последните 48 часа? 
Двамата спокойно изслушаха цялата информация за мен, а след това на свой ред се впуснаха да ми разясняват правилата за поведение в природата и всичко свързано с безопасността и опазването на природата на територията на парка. Това беше едно от основните задължения на служителите, когато записваха кандидатите за прехода. За да не остане тортата без черешка, мениджърът на парка, Джон, реши да се включи с пълен отчет за последните срещи на пътешественици с мечки и зачестилите случаи на открадната храна от дивите животни. Спал, не спал, това беше моментът, в който се ококорих и потърках ушите си, ако случайно бяха заглъхнали от пътуването. 
Спокойствието, което имах от Тихоокеанския хребетен път и от онези пет-шест срещи с черни мечки, се изпари като дим след подробния доклад на Джон. Надлежно бях запознат с щата Джорджия и високата популация на косматите бозайници. Храната, оставяна от множеството туристи на нерегламентирани места, и нарушаването на забраните за къмпингуване са основната причина мечките да се доближават и да тършуват из къмпинги, заслони и палаткови лагери. За да избегна изненадващите срещи с дивите животни, трябваше да държа хранителните си запаси високо на някое дърво и да се отнасям като цяло с внимание към проблема. Чудех се дали не преувеличава или наистина положението бе сериозно. Ако Джон целеше да ме сплаши или поне да ме изправи на нокти за следващите няколкостотин километра, определено бе успял. Стоях и кимах разбиращо, докато се опитвах да си представя как точно да закача храната си на високия клон на някое дърво. Умората и вълнението замъгляваха съзнанието ми и караха опасността да изглежда по-нереална, отколкото най-вероятно беше.
Приключихме с всички административни формалности и вече държах в ръцете си оранжевата значка, давана на всеки truе hiker (истински пътешественик), дръзнал да поеме по Пътеката на Апалачите, за да прекоси цялата є дължина. Тя бе разпознавателният знак на пътешествениците по маршрута и средство за популяризиране на по-отговорно отношение към природата. Слоганът бе: „Не оставяй следа“. Малкото, но адекватни съвети, докато получавах значката, гласяха:
Моля, не създавайте нови огнища за огън, кули от камъни или други нерегламентирани постройки.
Не отнемайте на останалите хора възможността за възхищение от Пътеката на Апалачите, като пишете или дялкате по знаците, маркировката, заслоните или дърветата.
Ползвайте гумени предпазители за върховете на щеките си, за да не ерозирате почвата и за да не надраскате камъните и скалите.
Вземете само снимките, които сте направили. Оставете природата непокътната, за да могат да є се насладят и бъдещите пътешественици.

...

Подобни Заглавия
Моето приключение в дивото
Черил Стрейд е на двайсет и шест и вече е изгубила най-скъпото в живота си: майка ѝ е починала от рак, семейс...
Цена: 17,00лв.
Пътека през огън и лед
„Казват, че всяко пътешествие започва с първата крачка. Аз извървях своите 6 000 000 крачки от Мексико до Канада, ...
Цена: 18,00лв.
Разходката на баба Гейтуд
„Искам да видя какво има зад хълма, а после и зад следващия.“ Един ден Ема Гейтуд казва на семейството си, че...
Цена: 19,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs