Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

От Индия

Бележки, дневници, стихотворения, наблюдения и разкази.

Автор: Херман Хесе
Код на продукта:261
Наличност:Извън тираж
Превод: © Иван Б. Генов
Дизайн корица: © Живко Петров
Редактор: Милена Атанасова
Издадена на: Ноември 2020
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

От Индия

 

Отегчен от дългия си престой и обвързаността си с първата построена от него през 1907 г. къща в Гайенхофен, Херман Хесе предприел най-дългото пътуване през живота си. Целта на пътуването му била Индия, страната, в която неговите деди разпространявали протестантството като мисионери. За Хесе било важно да сравни с действителността предаваните в семейната традиция познания за духовната Индия. Този сблъсък му подействал така отрезвяващо, неговото въздействие и осмисляне така интензивно и плодотворно, че писателят продължил мисионерското наследство на предците си в обратна посока на разбирането за религията и започнал диалог между Запада и Изтока с книгите си „Сидхарта“, „Пътуване към Изтока“ и „Игра на стъклени перли“, дълбок духовен обмен между западните и азиатските крайности и религии, които според него не се изключват, а се допълват една друга.

Забележително пътуване към магичната Индия в търсене на духовна връзка между Запада и Изтока.

Отзиви (2)

Автор

Херман Хесе, художник Ханс Щурценегер, 1912 г.

 

Херман Хесе е роден на 2 юли 1877 г. в Калв – провинция Вюртемберг, а през 1946 г. е отличѐн с Нобеловата награда за литература.

След като завършва Латинското училище в Гьотинген, през 1891 г. постъпва в Евангелската теологична семицария в Маулброн.

Работи като чирак в книжарници, където развива интереса си към книгите на Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Шилер, Готхолд Лесинг. През 1896 г. едно виенско издание публикува първото му стихотворение.

През 1922 г. излиза романът му „Сидхарта“, а „Степния вълк“ окончателно го утвърждава на литературната сцена.

Херман Хесе умира на 9 август, 1962 г. в Монтаньола, Швейцария, където прекарва голяма част от живота си.

Откъси

ОТ ИНДИЯ

 

Отсреща е Африка

Добре е да си имаш родина,
сладка е дрямката под родния покрив,
с децата, градинката и кучето. Но не,
едва си се върнал от последното странстване,
и с нова сила нещо те влече надалече.
По-добре да страдаш от носталгия,
да си сам под високия небосвод
със своя копнеж.
Имотен и мирен е само онзи,
чието сърце спокойно тупти,
а пътникът се е понесъл
заедно със своята мъка и тегоба
подир измамните си надежди.
И все пак, по-лека е мъката на странника,
по-лека, отколкото да намери мир в родината,
където, завъртян от простичките радости и грижи,
само мъдрецът ще намери щастие.
Но на мен ми е по-хубаво да търся и да не намирам,
вместо да съм притиснат между топлите стени,
защото дори в щастието си аз мога
да съм само гост на тази земя, но не и бюргер.

 

Нощ в Суецкия канал


От два ча̀са корабът е нападнат от комари; много е горещо, а ведрото настроение от Средиземно море изчезна изненадващо бързо. Мнозина просто се боят от прословутата жега в Червено море, но повечето се прибират след кратка ваканция и се връщат у дома, някои пътуват за първи път в чужбина, но на всички предстои да забравят за родината. Изтокът им се нахвърля със своята жега, пясъка, ранните изгреви и омразните комари, макар че всички точно там изкарват хляба си. В ресторанта на втора класа са заседнали неколцина германци — останалите пътници са вече по каютите си. Египетският служител по карантината, който придружава кораба ни от Порт Саид, се разхожда насам-натам омърлушен.
Опитвам се да заспя. Лягам в леглото в миниатюрната си каюта, над мен се върти бръмчащият електрически вентилатор, пред малкия кръгъл отвор на прозореца се е разпростряла черно-синята гореща нощ, а малките хапещи комари са запели цвърчащата си песен. От Генуа досега не е имало толкова тиха нощ; от часове не се е чуло нищо друго, освен лекото потракване на влака от Кайро, който изникна край дългия пустинен канал, като фантом се промъкна покрай нас и сякаш по чудо изчезна из тръстиките на голия пейзаж.
Още преди да се унеса в дрямка, ме сепват внезапно онемелите машини. Спираме. Обличам се и се качвам на горната палуба. Наоколо цари необичаен покой. Откъм Синай се вижда намаляващата луна, смътно очертани пясъчни хълмове — в светлината на далечни прожектори — мъртви и матови, в безбройните черни водни ивици се забелязват ярки отровни проблясъци, а под тежката изтощена луна, из тъжната равнина трепкат стотици езера, мочурища, локви, блата. Корабът ни е неподвижен, не се чуват викове или свирки, полегнал е, без да се помръдва, омагьосан, но изпълнен с утешителна действителност насред пустинята.
На задната палуба срещам един дребен, елегантен китаец от Шанхай. Той се е изправил до перилата и следи прожекторите със своите тъмни, умни очи, както винаги усмихнат. Знае наизуст цялата И Дзин /„Книга на промените“ – най-ранният китайски философски текст (вероятно ок. 700 г. пр. н.е.). – Бел. прев./, издържал е всички китайски изпити, а сега и няколко английски; говори нежно и вежливо на чист английски за отражението на лунната светлина във водата и ми прави комплименти за красивите пейзажи в Германия и в Швейцария. И през ум не му минава да похвали с нещо Китай, а когато превъзнася Европа, въпреки цялата му вежливост думите му издават такова превъзходство, както когато по-големият брат поздравява за нещо по-малкия, като го прегръща през раменете. Всички знаем, че тези дни в Китай отново се е разразила Голямата революция /Свалянето на Цин, Манджурската династия (управлявала Китай от 1644 г.), от Сун Ят-сен, след което Китай става република (1912 г.). — Бел. нем. ред./, която може да коства и главата на императора, а този малък фин мъж от Шанхай сигурно знае за това много повече от нас и вероятно неслучайно е напът точно сега. Но той стои тих и безхитростен като планински връх на слънцето и отблъсква в своята прикрита зад вежливостта си ведрост всички неудобни въпроси, и то с такова подкупващо слънчево излъчване, че всички ние сме объркани, а пък аз съм направо очарован.
На брега изниква някакво малко светло петно. Това е някакво бяло куче: то тича за кратко по плажа, опъва кльощавата си шия и ни хвърля поглед. Но то не лае. За миг се оглежда боязливо, подушва пътната вода и безшумно се отдалечава, все по правата като конец линия на брега.
Китаецът говори за европейските езици, славослови удобствата на английския и благозвучието на френския, изразява извинително съжаление, че е научил съвсем малко немски и никак — италиански. При това мило и с настроение се усмихва и следи движенията на светлините на кораба със своите влажни, умни очи. Междувременно два големи парахода се приближават към нас, бавно и безкрайно внимателно. Големият канал е струвал скъпо, той е раним и затова го пазят като злато.
Към нас идва английски чиновник от Цейлон. Ние стоим тук от доста време и сме се взрели в мъртвата вода, луната вече се накланя към своя залез. Имам чувството, че от години съм далеч от родината. Нищо не ми говори повече от нашия кораб, нищо не ми е така близко и мило, нищо не може да ме утеши повече от него. Неговите дъски, скоби и прожектори са всичко, което имам, и чувствам тревога, понеже след толкова дни вече не чувам шума на сърцето на двигателя, станал ми толкова близък.
Китаецът си приказва с английския чиновник за цените на каучука, чувам ги как непрекъснато повтарят думата rubber /Каучук (англ.). — Бел. прев./, която въобще не знаех преди десет дена и която сега ми е така близка — думата, която днес властва над Изтока. Той говори като специалист, красиво и учтиво и току се усмихва в бледата електрическа светлина като някой буда.
Луната е описала малката си дъга, накланя се надолу и потъва зад сивите хълмове, а с нея потъват стотиците хладни, зложелателни отблясъци на мочурищата и езерата; нощта се е изправила, плътна и черна, пронизвана остро от траекториите на прожекторите, които са също така злокобни, неми и прави като самия страховит Канал.


Вечер в Червено море


Откъм палещите пустини
трепти отровният вятър,
очаква го тъмното море,
стотици забързани чайки
са нашите спътници из разкрилия се ад.
Мълнии проблясват немощно на небето,
но тази прокълната земя не е заслужила и капка дъжд.
Някъде далече светъл и ведър
се появява мирен облак;
той ни е пратен от Господ,
за да ни остане някаква утеха
и да можем да страдаме самотни на този свят.

Не искам да измеря пустошта
и да забравя мъките на ада,
които изпитах в жегата на тази земя;
а далечният усмихнат облак
е само отзвук от страшния задух,
какъвто усещам в средата на живота ми.


Пристигане в Цейлон /Старото име на Шри Ланка (до 1972 г.) — Бел. прев./


Високи палми на плажа,
бляскаво море и голи гребци в лодката,
древна свещена земя,
вечно облята от слънце!
Синя планина се губи сред па̀ра и блян,
ослепителните ѝ върхове се губят в това слънце.

Посреща ме яркият плаж;
странни дървета са вперили поглед в небето
шарени къщички са се скупчили под пожара на слънцето,
тълпи от хора се надвикват из блеснали улички.

Благодарен, погледът ми се насочва към тълпите — 
каква сладка промяна след безкрайния път из морето!
Сърцето ми се е свило от радост,
то бие забързано, трескаво в опиянението на странстването.

Никобарските острови

 

Дълги дни не бяхме виждали земя, нищо, освен черната шир на Индийския океан, понякога — сребриста и розова при по̀лета на ятата от риби и от изгарящото слънце, без па̀ри и облаци; а нощем над нас бе безкрайната шир на небосклона — тъмносин, обсипан със звезди. След това дойде Коломбо, бял съскащ прибой, а зад него — червена земя: прашни червени улици, пъстри къщи с бегли очертания, красиви чернокафяви синхали /Голяма етническа група, коренно население на Шри Ланка, заедно с тамилите. — Бел. прев./, поглеждащи от мършавите си лица на принцове с тъжно благородните си предани сърнешки очи; навсякъде свят, обграден с палми, в който се стрелкат птички и пеперуди. Далечни, сини стърчащи планини с изумителна красота. Цветният Цейлон бе като красив, невероятен сън, появил се и изчезнал, недействителен и приказен в ярките цветове на всички свои проявления. Тези бурни и малко театрални впечатления изведнъж потънаха, отдалечиха се, а ние пак се впуснахме в безкрайното море, ден след ден, нощ след нощ.
Когато не бяхме заедно на масата или не се бяхме събрали за вечерна компания, върху всички лица се настаняваше пустота и потиснатост, онова изражение на повяхване и морна апатия, която се вижда у всички хора, които пътуват вече прекалено дълго, обединени в своето изтощение и нервна отпадналост, така характерна за белите хора в тропиците. Всички се бяха излегнали тихо и мирно по столовете си на палубата, извърнали крака към релинга /Релинг — перилата на палубата на кораба. — Бел. прев./, обути в бели обувки: англичани и американци с техните жени, до тях немски търговци и геолози, жени със смесена кръв от Манила. Всички те лежаха тихо и овладяно, никой не се оплакваше; но изражението по всичките лица бе някак угаснало, само няколко деца на португалци тичаха насам-натам. Няколко млади германци прекарваха половината ден в пушалнята, начело с един капитан от Австралия, и заради тях още в Пенанг останахме без немска бира на борда — бяха изсмукали невероятни количества; сухото потракване на заровете им се чуваше с часове — дискретно и тайнствено през люковете — като шум от някакво непознато занимание. 

Хесе (в средата) и неговите спътници на борда на „Принц Айтел Фридрих“

Във втора класа, където пътниците бяха по-слабо защитени от слънцето и събрани на много по-тясно пространство, се виждаха изморени, враждебни лица, които с празни и скучаещи погледи се заглеждаха във вечната морска пустиня. Само когато младият корабен лекар правеше редовната си обиколка, или когато млад офицер със свежо лице и леко ироничен поглед преминаваше през редиците, за миг по лицата се появяваше нещо като бодрост и интерес. Тези офицери и матроси не бяха заети като нас с мисли и грижи, запътили се през безкрайната пустош; те бяха на своя си кораб и в своята родина, от тях лъхаше на северногерманско възпитание и чистота /Хесе пътувал на кораба „Принц Айтел Фридрих“, собственост на „Северногерманския Лойд“. — Б. нем. ред./. За корабния екипаж далечните тъмни брегове и ярките пристанищни градове на Азия не бяха места на надежда, на грижа или опасност, а просто екзотични мръсни местенца, които техният блестящ от чистота кораб едва понасяше и чиито следи бяха бързо и старателно изтривани от борда с парцали и водни потоци незабавно след заминаването. Но ние, останалите, бяхме обикновени пасажери, за нас корабът не беше нито родно, нито работно място, нас ни привличаха, но и ни плашеха тъмните брегове, бляскавите градове, трескаво белите гористи окрайнини на островите.
Една сутрин се бях облегнал на релинга, меланхолично загледан в далечината и в тъгата на огромния празен хоризонт: пред мен нямаше нищо, освен тъмно, закръглено море с неговата ужасяваща безкрайност, а зад него — самотното изгарящо слънце; сред всичко това нашият кораб изглеждаше като изгубен, безсмислено промъкващ се напред. Дали оттатък, където не достигаше погледът ни, се намираше Индия, или Китай, Америка или Хонолулу — за нас беше без значение; нашата действителност се състоеше единствено в това, да се носим натам като някаква заблудена частица от света, дребна и самотна в абсолютната пустош.
Тогава някой положи ръка върху рамото ми: кафява, окосмена ръка с тънки, жилави пръсти и два лъскави златни пръстена. Беше моят приятел Стивънсън, който се усмихваше насреща ми — най-неспокойният и едновременно с това най-добре владеещ се пътешественик по света, когото познавам. Никога няма да забравя как за първи път се запознах с него: един ден той извика от една платноходка и помоли да го вземем на кораба ни в Червено море заедно с неговия кули /Носач, прислужник в Източна и Югоизточна Азия. — Бел. прев./ и малкото му багаж. Този строен мъж пъргаво се изкатери по стълбата, която му спуснаха — жилест, изгорял до тъмнокафяво, облечен в избелял и изкърпен тропически костюм. Той бе приет в нашето общество на елегантни, облечени в бяло безделници, обикалящи света, заедно с неговата лекьосана и смачкана тропическа шапка, разкъсана и изтъняла, ухаеща на цяла Африка. И сега този човек ме хвана под ръка, дръпна ме и ме поведе към бакборда /Лявата страна на кораба. — Бел. прев./ където дузина пътници вече стояха като на наблюдателен пункт, втренчени напред с преувеличения интерес на смъртно скучаещи хора.
— Виждате ли? — попита Стивънсън и посочи в далечината. Аз се взрях натам и след малко наистина забелязах нещо непознато, безформено, несъществено, което обаче несъмнено не беше море.
— Земя? — попитах го изненадан.
— Никобарите /Никобарските острови се намират на около 150 км северно от региона Ачех на о. Суматра, Индонезия. — Бел. прев./ — кимна той.
— Никобарите ли? — беше име, което внезапно ме върна десетилетия назад в мрачната класна стая на училището с преподаване на латински в малкото ни градче, където като малко момче учителят ме смъмри, понеже не знаех думата „Никобари“ — името на съвършено безинтересната островна група, намираща се на север от Суматра и на юг от залива Пегу — редица от мънички точици на картата.
Оттогава никога не се бях сещал за тези изгубени острови, вероятно не бях и чувал или изговарял името им; и ако не бяха укоризнените думи на отдавна починалия ми учител, аз така и нямаше да се сетя за тях. Но сега внезапно съзирах една далечна, непозната и чужда земя и установих, че все още смътно си спомням къде се намираше тя на нашата училищна стенна карта на света. Тя действително лежеше пред мен, наистина далечна и малка, но постепенно очертанията ѝ ставаха все по-отчетливи — остров след остров, отдолу се сливаха един с друг, но във височина се показваха контурите на планини и малки, но стръмни върхове. Там живееха хора, вероятно някакъв вид малайци и малко англичани, а ние може би щяхме да наблюдаваме тези острови за няколко часа. Значи това били Никобарските острови!
— Били ли сте вече там? — попита ме моят приятел.
— Не, досега не ми се е случвало — отвърнах. — И не е ли малко глупаво и тъжно човек да пътува толкова много? Вие сте бил навсякъде, разказвали сте ми за Тексас и за Борнео, за Мадрас и за Сахалин. Всъщност не е ли ужасно по цели дни да се излежавате по корабите и да плюете в морето покрай уморени и отпуснати хора, между чужди брегове по цялото земно кълбо, което накрая за вас ще се окаже малко и без никаква стойност?
— Да — отбеляза той усмихнат, — понякога това е скучно. Но всеки работи своята си работа. Вече съм откривал по всички континенти нефт, олово и цинк. И, разбира се, между откритията е все едно и също. Но когато тръгвам на експедиция в Борнео с двайсет-трийсет кулита, или трябва да яздя в Южна Африка в продължение на две-три седмици, вече не е скучно. Вероятно при всички хора е така. Например вие ми казахте, че сте литератор. Значи работите упорито, вглъбявате се в нещо, което ви се струва, че е важно, съсипвате се от усилия, накрая сте съвсем изтощен; работата ви е готова, вие сте уморен и празен, вече го няма интензивния интерес, а светът е широк и сив и вие седите тук и се питате дали този живот изобщо си заслужава труда. Същото правят и пътниците на кораба, докато са на път и безделничат. Но почакайте да стигнем до Пенанг или Сингапур и ще видите как същите тези хора внезапно скачат превъзбудени, застанали до подредените си куфари, как крещят за носачи и лодки, получават и изпрашат телеграми и по някакъв чудотворен начин се превръщат в дейни същества.
— Може и така да е — съгласих се аз, — но те са без родина: родителите и съпругите им са в Лондон или Амстердам, капиталът им е в Сингапур и те трябва да стоят до него, понеже той трябва да им донесе печалба.
Стивънсън се усмихна:
— Вие сте още начинаещ и ви се струва, че тропическата корабна умора е някаква особена болест. Но това не е така. Просто никой здрав човек не може да свикне с бездействието, макар че е копнял за него. Така че не го вземайте на сериозно.
— Но родината… — подметнах аз.
Той нахлупи още по-ниско шапката на челото си и допълни:
— Заблуждавате се. Няма такова нещо като родина. Дори у дома достатъчно често имате особеното чувство да си без корени — сигурно сте го усещали. За мъжа родината е винаги там, където работи и създава нещо ценно; в противен случай не се чувства добре. А там, където твори нещо добро, той го прави заради самото добро, дори когато си мисли, че го прави за семейството или нацията си — това са само едни фантасмагории. Това, което правим, го правим за хората, а възнаграждението ни се състои в това, че да се забавляваме чрез делата си. Ние, мъжете, които вършим нещо, сме колеги и братя, пръснати по цялата земя. И, ако вие, както се надявам, сте добър писател, тогава ваши братя са всички онези, които някъде и някога са вършили същото като вас — да одухотворявате хората или както там му казвате. И докато принадлежите към тази общност, тя е вашата родина. Когато обаче напуснете общността, вие оставате без родина, дори ако ви изберат за председател на парламента на страната ви. И аз, ако ми позволите, малко се възприемам като ваш другар. Вие подпомагате идеите да узреят и да се приложат, а аз помагам на материята да се раздвижи и да създаде полета за работа. Вашата работа се състои в това, да укрепвате и да облагородявате чувствата. Сигурно го разбирате повече от мен. Но вижте, приятелю: тукашната корабна носталгия не е никакво чувство, за което си заслужава да се говори. И мисля, че дори не е чувство, а просто някаква сантименталност.
Той не ми казваше нищо ново, но лекцията му ми дойде в подходящия момент.
Стивънсън ни остави още в Пенанг. Още го виждам в паметта си, чувам го как още от кораба раздава заповеди към сушата на английски и малайски и после гледам след него как с раздърпаната си тропическа шапка, нахлупена върху черната му ястребова глава, се отдалечава в галоп, качен върху рикша, и изчезва в гъмжащия от хора китайски град.


През нощта в каютата

Морето ми чука по стената,
нощта синее в кръглия прозорец
и вдъхва жегата с пустинния полъх.
За десети път се будя,
неподвижен лежа, без дъх останал,
и все не мога да заспя.
Като подивяло сърце
блъска машината — гореща, запъхтяна,
устремена безсмислено в сляпата си болка
към новите далечини.

О, този, чието сърце не е здраво, не е ясно
и не е чисто като кристал,
за него няма гнездо на този кораб,
преследват го копнежът и грижата за родината,
навсякъде го следва някаква любов неутолима
и той се чувства беден;
и всичко му изглежда диво и дяволски коварно,
понеже той носи врага в гръдта си
и няма как да го изтръгне.


Вечер в Азия

Вечерта пристигнахме в Пенанг. В хотел „Ийстърн енд Ориентъл“ (най-хубавия европейски хотел, който намерих на Малайския полуостров /Днес по-често се нарича полуостров Малака. А Малайският, или Индонезийски архипелаг включва островите на днешна Индонезия. Съответно термините „малайци“, „малайски“в текста се отнасят до жителите на днешните Индонезия и Малайзия. Самата Индонезия тогава е била Холандска Индия. — Бел. прев./) ми предоставиха княжеско жилище с четири стаи; под стената на верандата ми се плискаше зеленокафявото море, а в червения пясък се издигаха високи и достолепни вечерни дървета. Червенокафявите и жълти платна на ято джонки /Традиционен китайски ветроходен кораб за плаване по реки и близо до морския бряг. И до днес се използва широко в Югоизточна Азия. — Бел. прев./, построени като драконови криле със здрави сухожилия, проблясваха на последната дневна светлина, а зад тях се очертаваше бялата линия на пясъчния плаж на Пенанг. Още по-нататък смътно се виждаха сините сиамски /Сиам — старото име на Тайланд. — Бел. прев./ планини и мъничките, гористи коралови островчета в прекрасния залив.
След седмици на неудобства в плашещо малката корабна каюта аз цял час се наслаждавах на обширните помещения; опитах как се седи и се лежи в удобните падащи кресла в проветривото преддверие, в което току се появяваше дребен китаец с очи на философ и ръце на дипломат, който беззвучно ми сервираше чай и банани. Къпех се в банята и се изтривах в съблекалнята. После отивах в хубавия ресторант и под леките звуци на музиката с известно разочарование изяждах обичайната храна в англо-индийските хотели. Междувременно бе настъпила дълбока, черна беззвездна нощ; големите непознати дървета шумяха под прохладния, но тежък вятър, а огромните неизвестни бръмбари, щурци и земни пчели пееха, проскърцваха или пискаха с резките и странни звуци на млади птички.
Без шапка и обут с леки спални пантофи, аз излязох на широката улица, повиках един човек с рикша, качих се с радостното чувство на авантюрист в лекото возило и хладнокръвно произнесох първите си думи на малайски, които пъргавият, силен кули разбра толкова добре, колкото и аз — неговите. И той постъпи така, както на негово място би постъпил всеки водач на рикша — сърдечно ми се усмихна с неговата добра, по детски бездънна азиатска усмивка, обърна се напред и се затича в радостен тръс.
Сега стигнахме до вътрешния град и всяка уличка, всеки площад и всеки дом пламтяха в своя удивителен, неизтощим и почти безшумен живот. Навред се виждаха китайци, тайните властелини на Изтока, навред погледът се спираше на китайски магазини, китайски панаирджийски будки, китайски занаятчии, китайски хотели и клубове, китайски чайни и публични домове. Тук-там имаше по някоя уличка с малайци с бели чалми и черни бради, блестящи бронзови мъжки рамене, а тихите, окичени в злато женски лица се мяркаха, осветени от някоя факла; смееха се или ревяха тъмнокафяви деца с издути коремчета и прекрасни очи.
Тук няма неделя, няма и нощ; работата продължава без край и без видима пауза, отпуснато и равномерно, без нерви и напрежение, прилежно и ведро. Малкият уличен търговец е клекнал на висока греда пред барачката си с умно и търпеливо изражение, бръснарят работи тихо и достолепно на бордюра на гъмжащата улица, двайсет работници чукат и шият в работилницата на обущаря, търговецът-мюсюлманин е разпрострял с приятелски жест своите красиви кърпи върху ниските, широки тезгяси, като почти всички от тях са произведени в Европа. Японски проститутки клечат до каменния ръб на канавката и гукат като тлъсти гълъбици. През отворените врати на китайските бардаци се виждат високи украсени домашни олтари, а високо над улицата по откритите веранди клечат възрастни китайци с хладно изражение, но с пламнали очи, и играят на някаква завладяваща хазартна игра, други лежат и си почиват, или пушат и слушат музика — онази фина и точна китайска музика с безкрайни ритми. Готвачи варят и пържат на улицата, изгладнели хора ядат заедно на дълги маси — общително и с апетит — ястия за по десет цента, които със сигурност не са по-лоши от онези, които аз ядох в ресторанта на хотела за три долара. Търговци предлагат непознати плодове — фантастични изобретения на ленивата и буйна растителност; малки лавки предлагат бедната си стока — няколко изсушени риби или три купчинки бетел /Вечнозелено многогодишно растение от рода на чушките в Югоизточна Азия. Листата му имат лекарствени свойства и се използват като подправка, а също и като тонизиращо средство. — Бел. прев./, грижливо осветени със свещи. Сред разточителната светлина, така обичана от китайците, бродят непроменени всички лица от източните приказки, отчасти са изчезнали царете, везирите и палачите, но затова пък сръчният бръснар работи така, както го е правил преди стотици години, гримираната проститутка се вие в танц, слугите се усмихват предано, а господарят гледа гордо. Както винаги, хамалите и безработните клечат в очакване, дъвчат бетел и си разказват истории.

Отивам на китайски театър. Мъжете са седнали мълчаливо и пушат, жените безмълвно посръбват чай, пред високата галерия сервитьорът опасно балансира върху една люлееща се дъска, понесъл медния си поднос с чая. На обширната сцена се бяха разположили много музиканти, които бяха музикалният съпровод на драмата, и определяха темпото на действието; на всяка подчертана стъпка на героя отговаряше и подчертан удар на дървения барабан. Играеше се стара пиеса в съответните едновремешни костюми, от която разбирах съвсем малко и изгледах може би една десета от цялото действие, понеже пиесата бе безкрайно дълга и я играеха в продължение на дни и нощи. Всичко в нея бе премерено и стилизирано в ритмичен церемониал, всеки жест се правеше точно и спокойно обмислено, всяко движение — по предписание, пълно със смисъл, многократно упражнявано и водено от изразителната музика. В Европа няма нито една опера, в която музиката да се съчетава с движенията така безупречно точно и в пълна хармония, както тук, в тази дъсчена барака. Една хубава, проста мелодия се връща отново и отново, кратка и монотонна в миньорните си тонове, но въпреки всичките си усилия не успях да я запомня. Чувах я хиляди пъти след това, защото тя не беше, както си мислех, една и съща поредица от тонове, а китайската основна мелодия, чиито безбройни вариации не можех да отлича една от друга, понеже ска̀лата на китайската тоналност има много по-малко на брой различни тонове от нашата. Все пак пречи прекалено широката употреба на барабани и гонгове; във всичко останало тази музика е така фина и звучи така жизнерадостно и често страстно от верандата на празнично украсената къща, така сладострастно, каквато само понякога може да бъде нашата добра музика. В целия театър нямаше нищо европейско и чуждо, освен примитивното електрическо осветление. Едно старо, изцяло стилизирано изкуство се върти в своя древен, свещен кръг.
За съжаление после се оставих да ме примамят да посетя и един малайски театър. Там на преден план изпъкваха ярки и гротескно грозни кулиси, изрисувани от китаеца Чек Май, който си е играл с маймунските инстинкти на малайците, пародирайки извращенията на европейското изкуство. Целият театър носи духа на някакво забавление, което става непоносимо след краткото, конвулсивно удоволствие. Малайски мимове, облечени в обикновени костюми, пееха и танцуваха в някакъв вариететен стил по темата за Али Баба. И тук, както и малко след това, навсякъде виждах бедните малайци, очарователните им слаботелесни деца, изгубени сред най-лошите европейски влияния. Те играеха и пееха с някакво повърхностно умение, по неаполитански забързано и понякога направо импровизираха. На всичкото отгоре им акомпанираше един хармониум.
Когато късно през нощта напуснах вътрешния град, зад мен още звучаха и горяха уличките: оставаше им половината нощ. А в хотела ми един англичанин се бе отдал на самотното забавление да слуша на грамофона си плоча с песни на квартети на йодлери /Характерните планински певци в Бавария и Тирол. — Бел. прев./ от Горна Бавария.

Ръкописна страница от „Клоуна“, написана на хотелска хартия


Жената клоун

В Сингапур посетих още един малайски театър. Отдавна не бях влизал в театър; вече не го правех с надеждата да науча нещо за изкуството и фолклора на малайците или да прекарам по полезен начин няколко часа, а просто както човек отива на вариете в приятно вечерно настроение след свободния следобед, след храната и кафето в един чужд пристанищен град.
Актьорите бяха умели, единият от тях трябваше да изиграе модерна брачна история от Батавия /Старото колониално име на Джакарта. — Бел. прев./, която някакъв масов производител на сценарии бе драматизирал по вестникарските новини и информацията от съдебните дела. Музикалните интермедии, съчетали заедно едно старо пиано, рог, три цигулки, един бас и един кларнет, бяха впечатляващо комични. Между жените се отличаваше една приказно красива малайка, вероятно от Ява, със завладяващо благородна походка.
Но най-забележителното беше една кльощава млада актриса в странната роля на жена клоун. Тази чувствена, свръхинтелигентна, рязко отличаваща се от другите жена стърчеше над другите, облечена в някакъв черен чувал, върху черните си коси беше нахлузила отвратителна русолява перука от кълчища. Тя бе намазала лицето си с вар, а на дясната си буза бе изрисувала голямо черно петно. В този грозен вид тя се движеше нервна и гъвкава, докато играеше второстепенната си роля, която имаше малко реплики към останалите с останалите, но стоеше постоянно на сцената, понеже играеше ролята на клоуна. Тя се мръщеше и лапаше банани като маймуна, ругаеше другите актьори и оркестъра, прекъсваше действието с вицовете си или мълчаливо го пародираше. После за десетина минути стоеше безмълвна и неподвижна на пода, скръстила ръце, докато гледаше с израз на превъзходство в празното с равнодушните си, болезнено умни, студени очи, или с хладна критичност се втренчваше в нас, зрителите от предните редове. В своята отстраненост тя вече не изглеждаше гротескна, а по-скоро трагична — тясната ѝ, огненочервена уста бе изкривена безучастно, уморена от безкрайните усмивки, а очите ѝ гледаха самотно и очаквателно. С нея можеше да се говори като с някой Шекспиров шут или като със самия Хамлет. И стоеше така, докато жестът на някой актьор не я раздразнеше и тогава тя ставаше, внезапно оживяла, пародираше с минимално усилие мимиката на актьора с толкова безнадеждно и унищожително преувеличение, че колегите ѝ направо се отчайваха.
Но тази гениална жена бе само един клоун: тя никога нямаше да запее италиански арии като нейните колежки, понеже бе облякла черната дреха на унижението, а името ѝ не се споменаваше нито в английския, нито в малайския текст на театралния афиш.

 

Прекосяване

В Сингапур се качих на един малък холандски /В превода употребяваме „холандски“ и „Холандия“ там, където го е използвал авторът според терминологията на епохата. Както знаем обаче, името „Холандия“ носят само две провинции в Кралство Нидерландия и то не е етноним. Впрочем на места Х. Хесе използва и правилното „Нидерландия“ и „нидерландски“. — Бел. прев./ крайбрежен параход и прекосих екватора на път към Южна Суматра. Всичко започна с мъчнотиите с багажа на кея и насмалко да се осуети още в самото начало, понеже тъкмо малката моторница се беше отдалечила от брега, претоварена с многобройните ни сандъци, които трябваше да закара до кораба, когато една по-голяма и много по-бърза лодка, докато ни задминаваше като на състезание, така ни удари откъм борда, че всички изпопадахме едни върху други и вече мислехме как ще се спасяваме с плуване. Но въпреки всички очаквания справедливостта възтържествува и се оказа, че при удара се е повредил нападателят — той трябваше да се оттегли с голяма пробойна на носа.
На кораба бяхме само трима в първа класа и той ни беше като частна яхта. Малката задна палуба беше подредена за нас с холандски удобства: имаше маса с бяла покривка, а до нея бяха подредени старовремски кресла с облегалки, до тях безкрайно удобни азиатски люлеещи се столове с дървена дъска отпред, за да може човек да си качи краката; имаше и две наивно простички канапета с шарени калъфи на червени и бели ивици. Всички слуги бяха малайци, и веднага щом тримата внимателни, сръчни и красиви яванци ни видяха, ни поднесоха първото ядене — солидно ястие с ориз, на което можех само да се насладя след лошия хляб в индийския ресторант. В хотелите „Стрейтс енд Малай Стейтс“ обслужващият персонал се състои от китайци, които сервират също така безжизнено и мрачно, както и европейските келнери в средните ни хотели. Обратно, тукашните яванци се стараеха за нашето удобство с ласкателната преданост на медицински сестри, непрекъснато се въртяха внимателно около нас и откликваха с усмивка на най-дребното ни желание, без обаче да са прекалено забързани. Поднасяха ни ястия, грижливо ни допълваха чашите след всяка наша глътка, с очарователна справедливост разпределяха остатъка от бутилката между трима ни, пазеха ни сянка от слънцето и ни правеха заслон срещу вятъра, моментално ставаха със запалена клечка кибрит, щом някой от нас извадеше пура. Всички техни изражения и движения не показваха, че ни обслужват против волята си, нито че го правеха с робско подчинение; обслужваха ни с радостна готовност и предана добронамереност.
Насред кораба се излежаваха трима китайци, които играеха на карти, без да си говорят, но с точно същите страстни изблици на радост, когато изтегляха силни карти и обратно — с отчаяно изражение, когато им се падаха лоши — както правят войниците от Швабия, баварските йегери и пруските матроси. Едно цяло малайско семейство от Тонкал се бе излегнало върху походната си рогозка: дядото, родителите и четирите им деца. Децата изглеждаха добре, бяха възпитани и носеха огърлици на шиите и гривни на краката си. По залез слънце дядото си намери свободно място, наведе се и коленичи, после пак се привдигна и с бавно достойнство изпълни упражненията по вечерната си молитва. Остарелият му гръб се превиваше и се изправяше в равномерен такт, червената му чалма и острата му сива брада се очертаваха при настъпващия здрач. Аз и двамата офицери седнахме на истинска холандска вечеря. Звездите блестяха, морето бе черно, а назъбените силуети на малките планински островчета едва се забелязваха. Бяхме се умълчали и с удоволствие бихме си легнали, но беше прекалено горещо и седяхме тихи, а потта се стичаше на ручейчета от нас.
Поръчахме си уиски и едва бяхме отворили уста, когато едно от уж заспалите на палубата морячета си поиска шнапс и сода.
Минахме покрай стотици островчета в заврялата нощ, понякога ни поздравяваха и фарове, ние посръбвахме от затоплилите се питиета, пушехме холандски пури и вдишвахме бавно и с нежелание въздуха под горещото черно небе. От време на време разменяхме по някоя дума във връзка с кораба или Суматра, говорехме за крокодили и малария, но това не бе особено интересно и току някой ставаше, отиваше до релинга, изтърсваше пепелта от пурата си във водата и се взираше в тъмнината с надеждата да види нещо по-различно. А после се разотидохме и се отправихме за сън — на палубата или в каютата си, потта се лееше неспирно от нас — уморени и смълчани от пътуването.
На сутринта, вече от другата страна на екватора, навлизахме в кафявото устие на една от големите суматрански реки.


Река в девствената гора

От хиляди години си тече в гората
и гледа колибите на голите кафяви хора,
построени от дърво и ротанг — родили се и загинали.
Кафявите води са понесли в бавен валс
листа и клони, а тъмна горска тиня
направо кипва под пожара на слънчевите лъчи.
Нощем тук идват и тигърът, и слонът
и шумно къпят задушената си сила,
и реват в гората със заглушената си страст.
На брега днес пляска сред тиня и тръстики
тежък крокодил — както го е правил стотици
и стотици хиляди години; плаха и гъвкава
се мярка пред кораба дивата пантера.

Тук живея в тишината на гората
в колиба от ротанг или в някоя коруба
и рядко дочувам шума от другия свят — 
този на човеците, който буди заспали спомени у мен.
Но вечер бързо ме доближава
враждебна нощ и аз заставам на брега,
ослушвам се и чувам тук и там, наблизо и далеч
заблудения глас,
човешка песен във нощта.
Това са рибари и ловци,
изненадани в лодките им от падането на нощта,
която както на деца всява страх в сърцата им,
страх от самата нощ и от крокодилите,
и от духовете на мъртвите,
които нощем се раздвижват и се носят над черната река.
Чужда ми е тази песен, от нея не разбирам нито дума,
и все пак сякаш ми е близка, сякаш иде от дома,
сякаш по Рейн или по Некар
рибарят е запял, или някоя красавица: аз вдишвам страха
и вдишвам копнежа, а с него дивата гора
и реката ми стават родни,
защото навсякъде, където има хора,
боязливите души се доближават до техните си богове,
и с песен се мъчат да прогонят катранената нощ.
Като се прибера в бедната си хижа,
полягам, а около мен са само гората и нощта
и тишината се пронизва от песента на цикадите,
докато не ме унесе сънят и докато луната
не утеши този уплашен свят с бледата си светлина.

 

Пелаянг

Европеецът, който пътува към малайските острови с търговска цел, дори да не се надява да изпълни намеренията си, винаги иска да се озове сред първичната райска невинност на някой от островите Фан Зантен /Индонезия. — Бел. прев./. Чистите романтици може и да намерят тези райски кътчета и поне за миг да бъдат подкупени от добронамерения, детински характер на повечето малайци и по този начин да се впишат в някакво древно състояние на нещата.
Аз така и не се поддадох в пълна степен на тази самоизмама, но все пак намерих един малък, отдалечен от света кампонг /Малайско или индонезийско село или местност. — Бел. прев./, в който за известно време живях като гост сред първичната девствена гора. Почувствах се близък с това място и то остана в моите спомени като кристализирала представа за целия свят на Суматра, изпълнен с гори и потоци. Този малък кампонг със стотина жители се казва Пелаянг и е на два дена път нагоре по течението на река Джамби, във вътрешността на слабо проучения район на Джамби, който съвсем наскоро бе усмирен и по-голямата му част е покрита от древна девствена гора.
Там четирима души заедно с китайския ни готвач Гомок живяхме в наколна колиба от бамбук, чийто покрив и стени бяха от преплетени палмови листа, и която се издигаше върху високи колове. Така ние висяхме във въздуха в нашата жълта, паянтова клетка — на два метра и половина над земята — и правехме каквото си поискаме. Двамата търговци, които ме придружаваха, преценяваха дали могат да вложат капитали в добива на желязно дърво, а художникът се изкачваше със своята кутия с акварелни бои на някой бряг наоколо и се ядосваше на малайските жени, понеже най-красивите от тях отказваха да му позират и дори не му позволяваха да ги доближи. А аз се ориентирах само по часа и времето и обикалях из околния горски свят като в някаква приказна книга с картинки. Всеки от нас следваше своя път и по свой си начин се отбраняваше от комарите, справяше се с бурите, с девствената гора, с малайците и с вечната задуха на горещата влага. 

...

 

 

Подобни Заглавия
Африкански бележник
  Драги читателю, каним те на книжно пътешествие като никое друго! Твой гид ще бъде един от най-обичанит...
Цена: 16,00лв.
Книга за Китай
Надали съществува друга земя, която да е вълнувала въображението на пътешественици и летописци по-натрапчивo...
Цена: 18,00лв.
Едноетажна Америка
  През есента на далечната 1935 г. великите руски сатирици Иля Илф и Евгений Петров поемат на пътешествие...
Цена: 18,00лв.
Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs