Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Небесни тела

Автор: Джуха ал Харити
Код на продукта:254
Наличност:Извън тираж
Превод: © Емил Ценков
Дизайн корица: © Живко Петров
Редактор: Иван Б. Генов
Коректор: Стоянка Душева
Корица: мека
Националност: Арабска
Брой страници: 300
ISBN: 978-619-7300-85-7
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Небесни тела

Действието на романа се развива в селището Ал-Ауафи в Оман, където се срещаме с трите дъщери на главата на патриархална фамилия Аззан: Миа, която се омъжва за Абдалла, макар че е влюбена в друг; Асма, която сключва брак без любов, водена от чувство за дълг и Хаула, която отхвърля всичките си кандидати в очакване на своя любим, който е емигрирал вКанада. Съдбата на трите жени и техните семейства очертава прехода на Оман от традиционното следколониално общество, в което все още се е използвал робски труд и жената е била поставена в абсолютно подчинение, към новите условия, в които петролният бум е белязал социалните отношения в сложната конфигурация на личностни стремежи, модерна технология и пари.

В тази плетеница от отношения и емоции самия Аззан е омагьосан от красотата на бедуинската девойка, което поставя на изпитание и неговия брак. Едно поколение по-късно Абдалла, който е в траур след смъртта на своя баща-известен търговец, разказва за лишеното си от любов настояще в един толкова променен свят, в който децата му търсят своето място.

Историята е представена с лаконичен изказ и в елегантна структура, а в центъра на книгата е заплетена интрига показваща създаването на един нов Оман, видян през призмата на проблемите и любовните авантюри на една фамилия.

Изключително цветна и много интересна история разказваща за предизвикателствата пред патриархалните привички на едно затворено и силно религиозно общество.

Отзиви (4)

Автор

Джуха ал-Харити е родена през 1978 г. в Оман. Получава образованието си в Оман и във Великобритания. Прави докторат по класическа арабска литература в Единбургския университет. Работи като доцент в Арабския факултет на Университета „Султан Кабус“ в Мускат. Автор е на десет книги, включително два сборника с разкази, две книги за деца и три романа. През 2016 г. получава Наградата „Султан Кабус“ присъждана за принос в културата, изкуствата и литературата за романа си „Наринджа“. През 2019 г. книгата „Небесни тела“ (Celestial bodies) получава международната награда „Ман Букър“ и е първата арабска творба, удостоена с това високо  литературно признание.

Откъси

Мая

 

Мая, сякаш завинаги надвесена над шевната си машина „Сингер“, изглеждаше откъсната от външния свят. Но бе поразена от любов: скрита страст, която всяка нощ разтърсваше слабото ѝ тяло с вълни от сълзи и въздишки. Това бяха мигове, когато наистина си мислеше, че няма да преживее непреодолимата сила на копнежа да го види.
Проснала се ничком за сутрешната молитва, тя се закле: „Всемогъщи Боже, не искам нищо друго, само да го видя… Дори не искам той да ме погледне, а само аз да го зърна. Това е всичко, за което копнея“.
Майка ѝ въобще не бе мислила за любовта. Никога не би ѝ хрумнало, че нейната Мая, толкова мълчалива и пасивна, би си помислила за нещо друго освен нейните конци и платове, а още по-малко за някакви светски страсти. Тя не си и представяше, че Мая чува нещо друго освен постоянното тракане на шевната машина. Сякаш Мая по цял ден  почти не променяше позата на тялото си, а дори и през половината нощ – то бе като залепнало за тесния дървен стол с права облегалка срещу черната шевна машина, върху която бе изобразена пеперуда. Тя рядко вдигаше глава, и то само когато се налагаше да вземе ножиците или да извади нов конец от пластмасовата кутия, която винаги стоеше в малката дървена ракла с шивашките принадлежности.
Но Мая чуваше всичко, което можеше да се чуе в околния свят. Тя забелязваше всичките му бляскави оттенъци, въпреки че тялото ѝ оставаше неподвижно. Майка ѝ бе благодарна, че тя почти нямаше апетит (макар че понякога се чувстваше малко гузна за това). Силно се надяваше, макар че никога не го изрече на глас, че скоро някой ще дойде – някой, който би оценил шивашкия талант на Мая, както и нейната скромност. Той щеше да направи красива сватбена церемония, след което да я закара у дома си с нужната церемониалност и уважение.
И този някой дойде.
Както винаги, Мая седеше на своя тесен стол, наведена над шевната машина в далечния край на дългата стая, в която се влизаше откъм вътрешния двор. Майка ѝ влезе при нея с победоносен вид и сложи меката си ръка върху рамото на дъщеря си.
– Мая, скъпа моя! Синът на търговеца Сулейман поиска ръката ти!
Спазми разтърсиха тялото на Мая. Тя внезапно усети ръката на майка си като непосилно бреме върху рамото си, гърлото ѝ пресъхна. Не можеше да спре натрапчивата мисъл, че шивашкият ѝ конец се увива около врата ѝ като клупа на обесен. Майка ѝ се усмихна:
– Мислех си, че вече си достатъчно пораснала за тези момичешки притеснения.
И това бе всичко – въпросът бе изчерпан и никой повече не го повдигна. Майката на Мая се захвана да събира чеиза на булката, като се суетеше при избора на най-подходящите видове тамян, подновяването на калъфките на големите възглавници отоманки и разгласяването на вестта из цялата фамилия. Сестрите на Мая трябваше да се въздъ̀ржат да изказват мнението си, а баща ѝ остави всичко в ръцете на майка ѝ. Все пак това бяха нейните момичета и сватбата си беше работа на жените. Без да каже никому, Мая престана да се моли. Вместо молитвите тя шепнеше с глас, в който подчинението се бореше с плача: „Господи, дадох Ти клетва, заклех Ти се, че не искам нищо… Само да го видя. Обещах Ти, че няма да сторя нищо греховно, че няма да кажа и дума от онова, което чувствам дълбоко в себе си. Заклех се и го направих пред Теб. Защо тогава изпрати в дома ми това момче, сина на търговеца Сулейман? Това наказание ли е за любовта, която чувствам? Но аз никога не съм му казвала, че го обичам. Не съм споделила и дума със сестрите си… Защо, защо изпрати в дома ни сина на Сулейман?“.
– Мая, наистина ли ще ни напуснеш? – попита дяволито Хаула.
Мая не ѝ отговори.
– Сигурна ли си, че си готова за това? – попита Асма с кикот. – Спомни си съвета на бедуинката към дъщеря ѝ, чиито думи са записани в онази стара книга, сбутана в килера – там, сред лавиците за чашите, където слагаме тези стари книги. „Мустатраф“.
– Не е „Мустатраф“ – отвърна Мая.
Това не се хареса на сестра ѝ.
– Какво ли разбираш ти от книги? – отряза я Асма. – Точно там е. В „Ал Мустатраф фи кул фан мустазраф“ – „Нововъведенията в изкуството да се живее елегантно“, подвързаната в червена кожа книга на втората лавица. Бедуинката съветва невестата да се мие с много вода, да си слага повече кохл за подчертаване на клепачите и винаги да се грижи на масата да има неща за ядене и пиене.
– Да – отвърна със сериозно лице и тих глас Мая. – И че трябвало да се смея, когато той се смее, а когато по бузите му се стичат сълзи, щяло да е добре и аз да пророня някоя и друга сълза; че трябвало да съм доволна от всичко, което го прави доволен и…
– Какво ти става, Мая? – прекъсна я Хаула. – Бедуинката не казва нищо подобно. Тя само казва, че трябва да си щастлива, когато той е щастлив, и тъжна, когато той е тъжен.
– Тогава кой ще усети тъга, когато аз съм тъжна? – зачуди се Мая.
Гласът ѝ бе станал почти недоловим, но думата „тъга“ се чу отчетливо и подразни слуха на сестрите ѝ. Когато Мая за първи път видя Али бен Халаф, той току-що се бе върнал от Лондон. За Мая беше без значение, че не се беше върнал с диплома – само видът му я прониза цялата. Беше толкова висок, че ниските облаци сякаш галеха главата му, и толкова слаб, че първата мисъл на Мая бе как да го заслони с тялото си от вятъра, който бързо отнасяше облаците. Помисли си, че беше самото олицетворение на изисканост. Излъчваше нещо като… святост. Не ѝ изглеждаше като обикновен човек, който ще се просне да спи след дълъг ден и чието тяло се поти; нито като човек, който лесно може да бъде раздразнен и в отговор да изригне проклятия. „Обещавам Ти, Боже, че искам само да го зърна още веднъж. Това е моята тържествена клетва.“
И тя го видя, когато настана време да събират фурмите. Беше се облегнал на едно палмово дърво. В горещината бе свалил кърпата от главата си. Гледката я накара да се просълзи. Едва бе стигнала до циментирания напоителен канал, когато премина в хълцания и сълзите ѝ потекоха като водния поток, който се провираше между палмите. Мая съсредоточи всичките си мисли, за да се свърже с духа на любимия си. Тя напрегна всеки свой атом и го изпрати към него. След това задържа дъха си. Сякаш сърцето ѝ спря да бие при това нечовешко съсредоточаване. Мая подчини волята си на тази цел, отправяйки себе си към неговите селения, решена да го последва, където и да отиде. Тя се разтвори в ефира, напълно се отдели от околния свят. Тялото ѝ бе обзето от  конвулсии. Едва успя да запази съзнание, изпращайки цялото си същество към него, предавайки му всяка частица енергия, която ѝ бе останала. Сетне зачака сигнал, някакъв отклик от него, някакъв знак, който да ѝ потвърди, че посланието ѝ е проникнало някъде дълбоко в него. Но нямаше знак, нямаше отговор. 
„Кълна ти се, Боже, че само искам да го зърна отблизо. Най-малкото трябва да се убедя, че е истински, че има пот по челото му. Само още веднъж. Както е стиснал с ръка дънера на дървото, а устата му отделя костилката от фурма̀та. Обещавам ти, Боже, да не казвам на никого морето вътре в мен, което се опитва да ме погълне. И ти се кълна, о, Боже, че не искам той да ми отдели някакво особено внимание – та коя съм аз? Едно момиче, което не знае нищо друго, освен да шие. Не знам нищо за книгите, за разлика от Асма, нито съм красива като Хаула. Кълна се, Боже, ще чакам цял месец – ще го понеса – и ще съм търпелива. Само, моля Те, нека го зърна още веднъж! Обещавам, че няма да оставя неизпълнено нищо, което Ти дължа: нито обичайните молитви, нито допълнителните, които понякога отправям към Теб. Няма да лелея мечти, които могат да Те разгневят. Кълна се, Боже, дори не искам да ми позволиш да докосна кожата на ръката му или косата на главата му. Кълна се, че дори няма да си го помисля… Нито дори да избърша потта от челото му, както се е изправил там – под палмовото дърво…“ Мая дълго плака и когато синът на търговеца Сулейман внезапно се появи в дома им, тя спря да се моли. Възобнови молитвите след сватбата. Каза си, че всичко се бе случило заради клетвата ѝ. Господ бе разбрал, че всяка дума от клетвата ѝ бе лъжа. Той я бе наказал за греха ѝ.
Когато няколко месеца по-късно забременя, всичко, на което се надяваше, бе раждането да бъде толкова леко, колкото и ражданията на майка ѝ. Спомни си как тя описваше собственото ѝ раждане. „Гонех една кокошка на двора, защото чичо ми неочаквано бе дошъл на обяд у нас. Внезапно тялото ми експлодира. Толкова много ме заболя, че се проснах на двора, след което осъзнах, че не мога да се помръдна. Баща ви отиде да доведе бабата акушерка. „Дошло ѝ е времето“ – каза Сабика, като ме видя. Помогна ми да вляза вкъщи, защото не можех да се движа сама. Разпореди ми: „Застани права“. След това ме накара да вдигна и двете си ръце достатъчно високо, за да достигна лоста, който стърчеше от стената. Опитах се да го уловя и да се задържа за него, но краката ми започнаха да поддават. Тогава Сабика изкряска: „Срамота, жено! Нима дъщерята на шейх Масуд ще роди легнала, защото е била прекалено слаба, за да застане здраво на краката си?! Срамота, момиче!“. Така че се наложи да стоя, хванала се с ръце за лоста, докато ти, Мая, се изхлузи навън и тупна в моите шалвари – добре, че бяха широки. Ако Сабика – Господ да я пожѝви! – не беше откъснала ръцете ми от онзи лост и не беше те извадила бързо от одеждите ми, щеше да умреш с пъпна връв, увита около вратлето си. Боже! Дотогава въобще не бях ходила на лекар и никой не бе виждал моите голотии. Сега всички тичат по болниците в Маскад, където онези индийки и християнки могат да видят всеки сантиметър от кожата ти. Кълна се в Бога, Мая, родих теб и всичките ти братя и сестри, застанала изправена като кобила. Господ да пожѝви Сабика! Стоях там, стиснала лоста с две ръце, а тя ми викаше: „Да не съм те чула да викаш! Всички жени раждат, затова и ти няма да хленчиш – ти си дъщеря на шейх!“. Не пророних и дума, не се оплаквах. И без това единственото, което можех да изрека, бе: „Господи, Господи, Господи!“. А само като си помисля, че днес жените раждат бебетата си легнали по гръб, а мъжете могат да чуят крясъците им чак в другия край на болницата! Господи, вече няма никакъв свян на тоя свят!“
Когато коремът ѝ стана толкова огромен и кръгъл, че не можеше да спи, Мая каза на сина на търговеца Сулейман:
– Чуй ме: няма да родя това бебе тук с всичките онези баби акушерки около мен. Искам да ме заведеш в Маскад…
Той я прекъсна:
– Хиляди пъти съм ти казвал – името на града е Мускат, а не Маскад. 
Тя обаче продължи, все едно не го бе чула:
– Искам да родя бебето в болницата „Саада“.
– Искаш да дадеш детето ми в ръцете на християни?
Не му отговори. Когато навлезе в деветия месец, съпругът ѝ я закара в дома на чичо си в квартал „Уади Адай“ в старата част на Мускат. Роди в болницата, наречена от мисионерите болница „Щастие“ – на арабски „Саада“. Бебето бе кльощаво, при това момиче. Мая отвори очи, за да види дъщеря си, гушната в ръцете ѝ. Отново се унесе и когато пак отвори очи, момиченцето смучеше гърдата ѝ. Когато синът на търговеца Сулейман дойде да види новороденото, Мая му съобщи, че е нарекла момиченцето Лондон. Той си каза, че от изтощение сигурно не разбира какво говори. На следващия ден Мая, новороденото и майка ѝ напуснаха болницата и отидоха в дома на чичото на мъжа ѝ. Съобщи на роднините си, че името на бебето е Лондон. Леля ѝ свари бульон от прясно заклана кокошка, изпече специалния тънък хляб за родилки и я накара да пие мляко с мед, за да укрепне тялото ѝ. Тя помогна на Мая да измие ръцете си и после седна до леглото ѝ.
– Мая, скъпо момиче…
– Да?
Жената леко я докосна:
– Все още ли искаш да дадеш на бебето си това странно име? Кой кръщава дъщеря си Лондон? Това е име на място, скъпа – на страна… християнска страна. Всички ние сме много, много изненадани! Знаем, че си много изтощена и ранима сега, след раждането на дъщеря ти – ти не си ти и се нуждаеш от време. Но можеш да размислиш. Наречи я с някое хубаво име – например на майка си – Салима.
Майка ѝ беше в стаята и се ядоса:
– Защо ти, зенице на моите очи, защо искаш да я нарече с моето име, докато съм още жива и здрава? Да не би да очакваш скоро да умра, та затова момиченцето да носи името ми, да заеме мястото ми?
– Опазил ме Господ! – възкликна леля. – Казах го, защото много хора наричат децата си с имената на своите родители още когато те са в добро здраве. Нека злото те забрави, Салима! Ще намерим някое друго име… Ами… да я наречем Мариам или Зейнаб, или Сафия? Всичко друго, само не и Лондон.
Но Мая взе бебето си и го вдигна пред себе си:
– Какво му е лошото на Лондон? Знам една жена в Джаалан, чието име е Лондон.
Съпругата на чичото взе да губи търпение:
– Знаеш много добре, че това не е истинското ѝ име. Това е прякор, с който понякога хората я наричат, защото кожата ѝ е толкова бледа. Докато това момиче тук…
Мая положи бебето в скута си. 
– Може и да няма светлата кожа на фамилията на търговеца, но тя все пак е дъщеря на тази фамилия. И името ѝ е Лондон.
Няколко часа по-късно Салима реши да вземе нещата в свои ръце. Нейната дъщеря и внучка ѝ щяха да  се върнат в семейния си дом в Ал Ауафи. Така бе редно – майката да се възстанови под нейните грижи. 
– Чуй ме, синко Абдала – рече Салима на съпруга ѝ. – Твоята съпруга роди първото си дете и то е момиче. Момичетата са благословени. Едно момиче помага на майка си и помага в отглеждането на  по-малките си братя и сестри. Искам за родилката четирийсет живи кокошки и буркан чист планински мед, както и делва с домашно бито масло. Когато Лондон навърши седмица, ще обръсна главата ѝ и ти ще направиш дарение – сребро с теглото на обръснатата коса. То ще стигне, за да се купи овца, която ще трябва да заколиш и да раздадеш месото ѝ на бедните.
Салима произнасяше всяка буква от името Лондон бавно и ясно. Лицето на Абдала промени изражението си, но той кимна в знак на съгласие. След това закара новото си малобройно семейство и тъща си до Ал Ауафи – техния роден град.

Подобни Заглавия
Да се осмелиш да шофираш
Една жена срещу диктата на имамите   От първите редове - със зловещите среднощни удари по външната врата...
Цена: 21,00лв.
Франкенщайн от Багдад
„ФРАНКЕНЩАЙН ОТ БАГДАД“ – СЪШИТ ОТ ПАРЧЕТА РЕАЛНОСТ Романът на Ахмед Садауи е безспорен шедьовър, а багда...
Цена: 20,00лв.
Фауда
Близкият изток е наречен така от европейците. Той ни е близък и като география, и като история, и като съдба. Са...
Цена: 18,00лв.
Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs