Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Моите сноуборд върхове

Историята на първото българско спускане със сноуборд от осемхилядник

Автор: Владимир Павлов
Код на продукта:263
Наличност:В наличност
Дизайн корица: © Издателство "Вакон"
Снимка корица: © Радина Ганчева
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Стоянка Душева
Корица: Мека с крила
Размери: 165x235
Националност: Българска
Цветни страници: 288
Издадена на: 11.2020
ISBN: 978-619-7300-93-2
Цена: 25,00лв.
Кол-во:

Резюме

Моите сноуборд върхове

Пътят на един мечтател към високите върхове

„Моите сноуборд върхове“ събира в себе си няколко завладяващи книги — автобиографията на Владимир Павлов — първия българин, който се спуска от осемхилядник със сноуборд, разказ за пътя на една мечта и дневник на пътешествията  до някои от най-опасните и красиви върхове у нас и по света. Венецът в спортните постижения на Владимир е спускането му със сноуборд от осмия по височина връх в света — Манаслу (8163 м). Това се случва през 2019 година и го превръща в единствения до момента българин с подобен рекорд. 
В книгата са описани всички трудности, изпитания, успехи и провали, които водят едно малко момче към големите върхове.  
Пътешественикът, сноубордист и планинар Владимир Павлов има повече от 25 години опит в екстремния сноуборд и е един от пионерите в този спорт в България. С дъска по родните планини, Алпите, Кавказ, Алборз, Памир и Хималаите, неговият поглед и мечти винаги са насочени нагоре, към високите върхове и все по-големите предизвикателства.

През живота си неведнъж са ме поучавали и дори заставяли да „стъпя здраво на земята”, каквото и да значи това, а аз вече карам тридесет и деветата си година и може би съм превалил билото на живота си, но все още не успявам да се справя с тази задача. Ама, хора, аз не искам да стъпвам здраво на земята, аз искам да летя!

Отзиви (2)

Автор

Владимир Павлов е роден на 19 август 1981 г. в София. Израснал в свободомислещо семейство с баща скиор и уиндсърфист, той от малък е в планината, която по-късно се превръща в негово основно поле за изява. Владимир завършва специалност „История на културата и етнология“, прекарва над десет години в корпоративния свят и търговията, а паралелно с това основава собствена сноуборд компания и произвежда дъските, с които кара. 
Част от неговите снежни приключения и постижения са: спускане от връх Монблан, 4810 м (както и от други върхове над 4000 м), зимно изкачване и спускане от най-високия връх на Близкия изток, връх Дамаванд, 5671 м, в Иран. През юли 2017 г. прави изкачване и самостоятелно спускане по северната стена на връх Ленин, 7134 м, в Памир, Киргизстан, стартирайки от върха, а на 26 септември 2019 г. той се превръща в първия българин, спуснал се със сноуборд (или ски) от осемхилядник. Това се случи на осмия по височина връх в света — Манаслу, 8163 м. Соловото спускане започва от върха, отваря нов маршрут и завършва над базов лагер на около 5000 м. Настоящата книга е съставена и отчасти написана непосредствено след последната му експедиция до връх Манаслу.

 

Откъси

За една висока детска мечта


Експедиция до връх Манаслу, 8163 м, и първото за 
България спускане със сноуборд (или ски) от осемхилядник — разказ за сбъдването на една детска мечта, септември 2019

 

30 август 2019 г.
Ето че днес се качих в самолета, който ще ме отведе в столицата на Непал — Катманду. Най-накрая доживях този момент! Седя си до прозореца както обикновено и си мисля за отминалите години и пътя, който извървях и за който тези редове никога няма да стигнат. Започнах да карам сноуборд някъде в далечната вече 1994 — 1995 г., по което време бях тийнейджър. Когато направих първите си завои с дъската по писта „Ястребец 1“, дълбоко в себе си знаех, че това вече е променило целия ми свят. Помня, че от онзи момент нататък много мечтаех и накъдето и да погледнех, все виждах върхове, по които си представях как се спускам с борда. Както всеки запален планинар и аз се интересувах от по-високите върхове, а разбира се, и от първенците на планетата. Гледах снимки от техните снежни склонове и все ми се струваше, че и оттам бих могъл да се спусна някой ден. Когато ми бе скучно в училище през зимата, се захласвах през прозореца по леко сипещия се навън сняг и мечтаех за тези върхове, за това как стъпвам най-отгоре, закопчавам сноуборда на краката и започвам да правя големи завои. Макар и само като детска мечта, тази идея бе много силна и като че ли завладяваше цялото ми същество, а сега, когато съм на тридесет и осем години, обръщайки се назад, мога спокойно да кажа, че съзнателно или не аз винаги съм я следвал и съм се движил през живота с визията да стъпя на един от четиринадесетте осемхилядници с дъската на гърба. Много хора и много пъти са ме питали „Защо?“ и отговорът ми няма как да бъде лесен, особено когато от другата страна човекът е далеч от планините и тези активности. Ами защото това са най-високите върхове на планетата и съответно те са най-недостъпни и трудни, но и най-красиви според мен — те са най-голямото предизвикателство в моя свят. Изкачването и спускането със сноуборд от такъв връх мога да сравня с това, което е олимпийското злато за един атлет, с титла от Големия шлем за един тенисист или пък със световната купа за един футболист. Върховете са някъде там горе и ние, хората, винаги сме се стремили към тях, дори без да търсим конкретен смисъл или практична полза от това. Каква е ползата, ако ритнеш една топка в една мрежа или пък си я прехвърляш с някого ту от едната, ту от другата страна? Какъв е смисълът от спорта? Аз обичам високите върхове и сноуборда и точно с това се занимавам. Планината и спусканията с дъска ми носят живот, истинско здраве, вдъхновение и невероятни емоции. Това е смисълът, нямам какво повече да добавя!
Последните две години и особено последните месеци наистина бяха не просто натоварени, а един пълен хаос във всеки един аспект на съществуването ми. Трябваше да си уредя живота така, че да ме няма четиридесет и пет дни и всички да са доволни, а това се оказа непосилна задача. Имам цел и гледам да я следвам, без да преча на околните, но пък и не мога да им угодя на сто процента. Не е лесно и да оставиш най-близките си хора и детето си в страшни притеснения и страхове, но когато самолетът отлепи колела от земята, някак всичко остава там долу, в ниското, и най-важното — зад гърба ми. Тежките социални и семейни моменти са неминуеми, щом си се отправил към подобна дестинация и с такъв план. Струва ми се понякога, че преживяното през тези две години е всъщност много по-трудно и натоварващо от една евентуална експедиция, но предстои да видим.
По средата на лято 2019 г. моят сноуборд проект Project 8000 беше в застой от година и половина. Не бях стигнал доникъде с парите и спонсорите и нямаше мърдане напред. Бях събрал по-малко от половината нужни средства и не бях инвестирал в никаква екипировка (струва хиляди левове), защото така желаната експедиция бе по-скоро не толкова вероятна при тези обстоятелства. Времето течеше и ме притискаше, защото подобно спускане със сноуборд е възможно само наесен през месец септември, а вече бе лято и моите усилия оставаха напразни. Раздавах се за каузата с всичко, което имам, но усещах как за втора поредна година мечтата ми се изплъзва неусетно и пак си оставам с празни ръце и душа. На 14 юни взех почти нелогичното решение да рискувам всичко. Свързах се с банки за кредити, звънях и за заеми от приятели, преговарях и с хората си в Непал за отстъпки и отсрочки и без да имам уверение за каквото и да било сигурно, купих билет София — Катманду и преведох всичките си пари към агенцията, която избрах за организацията на експедицията ми. Така да се каже, сложих си главата в торбата на сляпо и заложих всичко на масата, но бях взел твърдо решение — експедиция ще има, и то сега, тази година! Повече не можех да чакам. Обявих публично решението си и в рамките на по-малко от пет дни намерих спонсори, които ме финансираха почти напълно. Освен живота на ръба в планината, оказа се, че трябва да живея такъв и в града, а и по принцип, за да имам възможността да опитам силите и късмета си в подобно начинание — спускане от осемхилядник със сноуборд. За пореден път се убеждавам, че човек сам е отговорен за живота и съдбата си до много голяма степен. Щастлив съм, че имам възможността и волята да определям своята посока и както съм написал в пътеписа си за сноуборд от връх Ленин, ще я следвам, докато ми е отредено.
След цели две години организация, търсене на финансиране и спонсори, събиране на най-добрата екипировка, налична на пазара, след навъртян огромен километраж на подметките на всичките ми обувки за планина, след куп лични и житейски несгоди, травми и операционни маси, след безспирни тренировки, много изкачени върхове и много сноубординг сега се отправям към осмия по височина връх в света — Манаслу, 8163 м. В търбуха на летящата машина имам (надявам се) петдесет килограма багаж, който приготвям, сортирам и опаковам от месеци. Там е, разбира се, и дъската ми, с която възнамерявам да се спусна от най-високата точка на тази планина. Целта е безкислородно изкачване на върха в рамките на комерсиална експедиция и сноуборд спускане до възможно най-ниската точка по склоновете на Манаслу.
Всяко решение оттук насетне може да се окаже решаващо за крайния успех, така че ще трябва да вложа цялата си физическа и психическа сила, всичкия си опит и знания за планината, а вероятно и да ги надхвърля, за да имам успех с подобно предизвикателство. В същото време една елементарна грешка или невнимание могат да приключат фатално. Има много въпросителни и неизвестни, както и голяма вероятност за неуспех, но съм спокоен, че стигнах дотук и ще имам шанса да пробвам. За мен животът е пълен с възможности, а не със страх и рискове. Големите идеи винаги са изисквали позитивно мислене — иначе цялата ни раса нямаше да е стигнала дотук.
При първия ми полет София — Истанбул всичко бе нормално и по график. Мозъкът ми се освободи от толкова много напрежение напоследък, защото знам, че пътувам към може би приключението и делото на живота си. Това ще са моите четиридесет и пет дни и трябва да съм максимално съсредоточен във всичко, което правя, и да дам максимума от себе си, така че да оползотворя времето и възможностите си на сто процента. 
Новото летище на Истанбул е много голямо и самолетът рулира около четиридесет минути, които не бях изчислявал за прекачването на следващия полет. Притеснявам се за багажа си, защото понякога не успяват да го натоварят между полетите, когато времето е ограничено, но в Катманду ще имам два-три дни да го получа при евентуално закъснение. Тук е идеално откъм климатични условия, но в Катманду прогнозата е за дъжд и гръмотевици всеки ден — все пак все още си е мусонният сезон и небето се изсипва в тази част на света. На истанбулското летище всичко мина гладко и се качих на самолета за Катманду заедно с още стотина алпинисти. Щяхме да летим цяла нощ, самолетът бе претъпкан, аз нямах място до прозореца и не бях много доволен от този факт, но и така ще стигнем. Както и при експедицията на Ленин, отново тръгнах сам от България и най-вероятно отново ще правя самостоятелно спускане, и то по такава величествена планина.

31 август — 2 септември
Посрещам деня някъде на 11 000 метра височина в самолета. В полудрямка гледам документалния филм „Аполо 11“, който ме мотивира допълнително и някак съвпада с цялостното ми настроение. Обичам всичко свързано с Космоса и човешките постижения в него. Към 6:00 часа сутринта навън започва да просветлява, за да видя, че нищо не се вижда. Самолетът сякаш лети в сив памук и от всички страни падат десетки светкавици, които присветват в илюминаторите и се отразяват във вътрешността на фюзелажа. Времето е отвратително, някои хора си попристягат коланите във видимо притеснение. Видеокамерите на живо на самолета са изцяло замазани от дъжда, в който се движим с около 600 км/ч и се снишаваме. Това е метеорологичната обстановка в Непал в тази част на годината — дъжд. Приземяваме се в порой, на пистата видимо има два-три сантиметра вода, а самолетът направо планира. Джапаме в това плитко езеро до рейса, който ни откарва до сградата на летището. Следва уж проста визова процедура, която обаче отнема около час и половина. От това гише, пък на другото, пък машини за самообслужване, които не работят, и опашка навсякъде, но към 7:30 ч. приключвам и взимам тримесечна виза за Непал за около сто и двадесет долара, както съм инструктиран предварително. Бордбегът (сак за сноуборд) и дъфълбегът (гумиран експедиционен сак) също са пристигнали непокътнати и дори сухи, седемдесетлитровата раница си ми е на гърба и съм доволен, че всичко е наред. Минавам и през митницата, без да декларирам нищо, въпреки че нося повече от позволената сума в брой — все пак ще внасям пари в непалската икономика и не мисля, че съм престъпник. Навън е някакъв тропически потоп и набързо се намирам с шофьора ми, който ме чака с табела целият вир-вода. Не разбрах дали не ги пускат в летището, или просто няма как да зареже колата си. Тя е някакъв нисан седан с десен волан, в който едва набутвам бордбега, след като размествам всички седалки. Шофорът гледа към черното небе и ми казва: „Добре дошъл в Непал“. След това поемаме по на пръв поглед хаотичните улици на Катманду, а у мен веднага се върнаха спомени от сноуборд пътешествието ми до Кашмир и Индия преди повече от десет години.
Този и следващите дни преминават в трескава организация, преподреждане на багажа, вадене на разрешителни и немалко бумащина, обиколки из града и не на последно място, обединение на минигрупата ни и запознанства с членовете ѝ. 
Градът е много колоритен. Приятно ми е отново да бъда в тази атмосфера. Народът е беден и живее простичко, а освен това е многолюден и на пръв поглед по тесните улички цари страшен хаос и стрес — мотори, коли, рикши, всякакви возила и животни във всички посоки, примесени с тълпи пешеходци и много мръсен въздух. Ако обаче човек се вгледа в лицата на тези хора, открива истинско спокойствие и душевен мир в очите им. Те определено ми действат смиряващо и ме карат да се чувствам в пълна безопасност и сред близки хора дори и далеч извън туристическите зони. Такова щастие и пълнота у хората не съм забелязвал никъде в Европа или Америка, макар да живеем наглед далеч по-комфортно и цивилизовано. Ходя пеша навсякъде и се завирам и по най-тъмните проходи и дворове, промъквам се измежду купища платове и стоки, влизам в лабиринти от импровизирани базари и строени без всякакъв план коридори и сгради. Искам да видя истинските хора и живота извън охранявания център на Тамел. Така, ориентирайки се по някакви мъжки песнопения, се качих на втория етаж в някаква сграда. Оказа се, че има вграден храм, където ме приеха радушно и ме поканиха да участвам в празника на кварталната общност. Събирали се редовно в храма да пеят, да се хранят и пият заедно. Толкова бяха приповдигнали настроението си, явно не само от набожност, че сипаха и на мен от казана с оризова ракия да ме почерпят. Казаха така: „Вносният алкохол... много слаб. Нашата ела (или „рачи“, имат сходна дума като нашата)... силна, хубава!“. Побъбрих си с някакъв чичка без зъби и много дрипав, но пък с приличен английски. Питах го откъде го е научил, а той се смее и отговаря: „Си Ен Ен, Ал-Джазира...“, и прихва отново в смях. Ей за такива хора ви пиша, отворени, гостоприемни, откровени и съвсем не глупави. Разбира се, влезеш ли в туристическата зона, всеки гледа да изкара някой долар от теб и автентичната атмосфера се проваля веднага, но дори и там никога не срещнах враждебно поведение или неприятни погледи.
В тези дни уредихме разрешителните за трекинга, а и за върха. Собственикът на агенцията Риши Бандари заедно с представител от алпинистите ходи в Министерството на туризма лично, плаща и сетне връчват сертификатите, че можем да тръгнем. Лошото е, че се изисква отделно разрешително за ски и сноуборд, за което се пазарим да бъде колективно, а не индивидуално, така че да си го разделим помежду си, а не всеки да дава луди пари. Слава богу, съгласяват се да го разделим на три и всеки плаща по петстотин долара, които не бяха предвидени, но иначе спускане няма как да има. Не разбирам логиката зад тази такса, след като и алпинистите пак трябва да слязат, но не може да се спори с министерството. Има правила, искат пари и това е. В крайна сметка цялата документация и всички формалности са налице, така че да нямаме административни пречки и притеснения по време на експедицията.
Постепенно за тези два-три дни се събираме цялата група, в която сме решили да се движим пеша до базовия лагер, а не с хеликоптер, което е също опция. Шест човека сме алпинистите. Аз веднага се сприятелявам с един американски скиор Антъни, страшен образ, и започваме да кроим планове и стратегии за общо спускане от Манаслу. Доволен съм, че имам съмишленик и може би няма да съм сам за карането, но той пък идва от Пакистан и вече има един седемхилядник зад гърба си преди месец, така че е аклиматизиран и вероятно ще се качи на Манаслу по-бързо от мен. Имаме двама италианци — Анджело и Давиде, също страхотни хора. Анджело е с голям опит и има зад гърба си изкачени седемте най-високи върха на планетата (на седемте континента), което включва и Еверест, а Давиде е горе-долу с моя опит. Най-високо е бил на връх Ама Даблам миналата година. В групата е още канадецът Себастиан, изкачил връх Аконкагуа преди един-два сезона и сега като мен е тръгнал за нещо по-голямо. Накрая се присъединява и французойката Ели, която се оказва световно име в алпинизма и една от най-силните жени в света в този спорт. На местно ниво Риши ще се грижи за организацията на абсолютно всичко и няма да идва с нас в планината. Ще дойдат други двама главни шерпи и организатори — Бибек и големият Мингма (има и малък), заедно с шерпите, които ще пренасят основния ни багаж по време на трекинга. Групата е разнородна, но непринудено весела и мотивирана, хората изглеждат надъхани и във форма и настроението е особено приповдигнато. Разхождаме се заедно на площада „Дурбар“, правим и една голяма обща вечеря с организация на Риши, за да се сплоти екипът. Вече всичко е уредено, хората са тук, документите са точни, а краката на всички треперят от нетърпение да започнем да се движим след три дни угояване с всякаква азиатска кухня. Всичко това е само прелюдия за нас и макар и да е интересно, изобщо не ни се стои повече в града.
На вечерята споделям открито пред всички, че вчера сънувах странен сън... Катеря някакъв връх със сноуборда на гърба, но в един момент виждам, че от всички страни съм заобиколен от огромни космати бизони, които душат и ровят в земята и се приближават към мен, докато аз се чудя къде да се скрия. Събудих се, когато един от тях дойде твърде близо и ме стресна в съня ми. Риши и Мингма казаха, че това е много добър знак и че ще имам „най-добрите дни в живота си много скоро“. Дано са прави, мисля си, дано! 

По улиците на Катманду, Непал, преди да тръгнем за планината

3 септември
Не успях да мигна, цялата нощ съм с разстройство, главоболие и лека треска. Със сигурност това не е най-добрият ден за пътуване. Може би съм прекалил с храната или лютото, но най-вероятно съм погълнал нещо развалено или грешно. В 5:00 ч. сутринта трябва да ставаме да закусваме и да товарим багажите, а ни чака и цял ден път и премеждия, както се оказа. Едва се движа, пия активен въглен и пробиотици и се надявам да не е нещо сериозно, че може всичко да се провали още по време на пешеходстването. Тук има всякакви трески, бактерии и вируси. Моля се да е нещо за кратко, а и Риши казва на закуска, че не е голям проблем. Тръгвам, пък ще го мислим в движение. Багажът ми е пререден изцяло и опакован от вчера, за което прекарах цял следобед. В бордбега трупам всичко, което ще ползвам чак от базовия лагер нагоре и няма да ми трябва за трекинга. Също така намерих една железария и си купих найлоново фолио за опаковане, с което облицовах с няколко слоя целия бордбег, така че да не ми пристигнат нещата мокри и мухлясали в базовия лагер. Все пак този сак го имам от 2008 година и не знам колко вода би пропуснал при тези дъждове всеки ден, а екипировката за високото е буквално жизненоважна. Освен това фолиото ще запази бордбега от калта и скалите по пътя. Другия основен багаж сортирам в новия си столитров дъфълбег, който ще пътува и нощува с мен по време на трека, така че да мога да го ползвам, а багажа за деня слагам в раницата, която купих преди Ленин през 2017 г. За всичко това е нужен списък за разпределение, който съм приготвил предварително... а този е само първият такъв — за ходенето до базов лагер. Ям нещо дребно и сухо, тъй като нямам никакъв апетит, правим обща снимка пред хотела и бързаме да натоварим всичко в един що-годе приличен индийски рейс, защото дъждът започва отново. В 6:00 ч. сутринта се мятаме всички в автобуса, залепяме се за стъклата и потегляме към планините, махайки на Риши от прозорчетата. Цял ден ще сме на пътя, а и извън него и както се оказа, това бе преживяване, което няма да забравя.
Минахме сто проверки, военни пунктове и такива за пътни такси и най-накрая излязохме от Катманду, който дори в този ранен час бе претъпкан и задръстен. После пътят започна да се вие по стръмни терени и пак попаднахме на тапа. Оказа се, че това е нормално, защото на всеки стръмен път спират прегрели стари коли и камиони и положението става много весело, но местните са си свикнали. Остава и ние да свикнем, че ще се движим бавно, а сме все още на хубавия път. Притеснението ми идва от дъждовете и свлачищата в планината, които са непредвидими и редовно блокират пътищата. В момента знаем, че също има паднали такива и до последния момент няма да е ясно дали ще можем да минем въобще, за да стигнем до изходната точка за трека, който сме избрали. В краен случай има и друг заход за Манаслу, но по много по-дълъг и скучен маршрут, който и не минава през големи височини, които са ни нужни за по-добрата аклиматизация преди базовия лагер. Минаваме тапите и тъкмо започваме да се движим нормално, но сега пък спираме за чай. Такава си е културата тук — никой за никъде не бърза и може би и това формира голяма част от щастието в бита на този народ. Всички подскачаме нервно, докато местните си изпият напитките и се насмеят добре. В крайна сметка тези хора имат много успешни експедиции зад гърба си и знаят какво правят, така че по-добре да влезем в техния ритъм, вместо да висим като свръхактивни деца около тях. Времето и настроението се пооправят едновременно, слънцето дори изгрява и се возим в рейса, пълни с очаквания. После излизаме от главния път и започваме да лъкатушим по селски, но все още асфалтови пътища. Навсякъде катастрофи, коли в дерета и струпани хора. Накрая стигаме до крайната ни дестинация с рейса — последното селце на този път на около 1000 м височина, след което започва каменист път към вътрешността на планината. Обядваме набързо, купувам си китайски псевдокроксове за базов лагер по съвет на Антъни (за което съм му много благодарен впоследствие), а и Анджело да не остане по-назад, и той си взе също. Много се смеем, защото вече сме установили отношения и постоянно се шегуваме на тема, че всеки има нещо повече от другия като екипировка, снимки и пр. След това пренатоварваме багажа от автобуса на индийски джипове и пикапи „Махиндра“, с които ще продължим по черните пътища нагоре. 
Товарим наново всичко в джипове и пикапи

Потегляме с четири такива машини. Аз съм най-отзад и друсането е брутално, само се чудя как да не си разбия главата в тавана. Да не говорим за моето стомашно чревно неразположение, но май нещата се пооправят лека-полека. Пътят е много тежък и се движим ужасно бавно, на места пускаме бавните скорости и блокажите, за да минаваме над страшни пропасти и под водопади и каменопади. Много е гадно, като не управляваш ти, а си само чувал с картофи и не знаеш уменията на шофьора, но изглежда, тези хора си знаят работата. Навлизаме много навътре в планината, по коритото на голяма река, слизаща вероятно от някой ледник. Всъщност тези реки са единственият път към който и да е базов лагер в региона. Другото изглежда напълно немислимо за прекосяване. Пътят става все по-ужасен, а вече знаем със сигурност, че има паднали свлачища и отнесени мостове пред нас. Шофьорите говорят трескаво по телефоните и видимо се опитват да организират нещо. Стигаме до някакво задръстване. Излизаме и виждаме, че има отнесен мост от реката и голямо свлачище от другата страна. Също и багер, който копае, но като гледам, в близката седмица няма да минем с кола оттук. Организацията е, че трябва да прекосим пеша реката с багажа, после и цялото свлачище, а от другата му страна щели да ни вземат други подобни джипове. Правим го, а Себастиан ми помага за бордбега, защото няма как да се оправя сам през реката и огромните морени. Всъщност има, ама кому е нужно — нали затова сме екип? Пресичаме на баланс наистина сериозни води, а не някакво поточе. 

Пресичане на реки с отнесени мостове

После катерим калта и морените от свлачището и преминаваме от другата страна. Следва още един курс и за другия багаж. И шерпите помагат, ама ние искаме да стане по-бързо, че слънцето отива накъм залез. Пак всичко в следващите возила, пак връзване, винил отгоре и продължаваме. Разбирам, че тези джипове са блокирани там от седмици между свлачищата и прекарват хора и стоки до следващото свлачище, където процедурата е същата. А и ние действаме по този начин. Тук поне няма река за прекосяване. Оттатък ни чакат нови машини, за да ги натоварим и след няколко километра да сме пак в същата позиция. Следващото свлачище е дълго около километър и е съвсем прясно и много опасно, защото е все още подвижно и падат отгоре скали като канари, а между тях жива кал, в която се затъва. Един багер отново чисти с риск за живота на човека вътре, а и всъщност никой не знае дали отдолу няма затрупани коли и хора под хилядите тонове земна маса. За тук казват, че е много опасно да пресичаме пеш и трябва да изчакаме багерът да прокара пътя. Притъмнява и завалява, а опасностите си остават. Решаваме да се подслоним с багажа в една естествена ниша под много висока скала — тя поне няма как да падне на главите ни. С дъждобрани и мембрани чакаме около час-два. Нощта идва, но все още има светлина, когато обявяват, че можем да тръгнем. Тук вече ме е много страх, джиповете се пързалят на всички посоки в глинестата кал. Багерът е изкопал нещо като тунел и отляво има отвесна стена от мокра земя, която нищо не я държеше на мястото ѝ. Ако някой отпред закъса, всички оставаме блокирани, но не, минаваме. Това е, напред няма повече препятствия и направо камък ми пада от сърцето, също като камъните, които се търкалят надолу по склоновете. Макар и доста уморени, сме с приповдигнато настроение, вече няма какво да ни спре.

Поредното землено свлачище и пътят под скалите в далечината

По тъмно пристигаме в селото, където пътят свършва — Дарапани, на около 1900 метра височина. Всичко е простичко, но безупречно чисто, уютно и спретнато. Навън не се вижда много, но боботенето на огромните реки и близките скали ми казват, че сме на красиво място. Сядаме да вечеряме и повечето сме като трупове, някои клюмат и заспиват по масата. Аз съм добре, с изключение на стомаха, внимавам какво ям и продължавам с въглена. Мисля, че вече контролирам стомаха си. Ще деля стаята с канадеца Себастиан, който е доста организиран и казва, че не хърка, така че го определям като идеалния бъдещ постоянен съквартирант и съпалатковец. Хапваме добре, в 21:00 часа лягаме, навън, под прозореца бучи реката, пороят блъска в ламаринения покрив, но аз съм много доволен, че повече няма да има градове, задух и коли. Оттук насетне започва трекът към базовия лагер на Манаслу и за първи път още утре ще се слея с Хималаите и ще раздвижа истински тялото.

4 септември
Събуждам се в 6:15 ч. и се чувствам наспан и освежен. Стомахът ми също е по-добре след хранителния режим, въглена и пробиотиците. Доволен съм, иначе имам доста тежки спомени от заболявания на подобни места. Така през 2009 г. в Еквадор някаква бактерия се хвана за гърлото ми поради нечистата вода и за три дни свалих осем килограма. Добре, че намерихме нещо средно между ветеринар и лекар в едно село в джунглата, който ми би инжекция пеницилин, та закрепих положението. На експедицията към Ленин проблемите със стомаха бяха единствената ми пречка за достигане на върха, а тук залогът за мен е много по-голям.
Раницата е приготвена за трекинг, а навън шерпите мерят и разпределят багажа според силите. Пак вали. Закусваме добре, разпъваме щеките, които въобще не смятам да сгъвам в следващите седем-осем дни, и тръгваме на дълъг път през планината. Свежо е, продължава леко да ръми, реката не спира оглушителния си тътен, заобиколена от стръмни непроходими склонове на Хималаите, растителността е зелена, а небето — сиво, и спуска в ниското някои частични мъглици, които правят обстановката много задушевна и даже мистична.
Маршрутът започва по дълъг метален висящ мост и още с първите крачки по него знам, че дори само пешеходстването до базовия лагер ще бъде невероятно изживяване. Пътеката лъкатуши покрай коритото на властната река и току се прехвърляме от едната или другата ѝ страна по клатещите се мостове, украсени с тибетски молитвени знамена. А реката изглежда, като да няма край, но и с красотата също е така. Не си гледаме в краката от главозамайване по водопади, отвеси, диви животни, а от време на време иззад мъглата се показва и по нещо от по-високите части на планината. Тези гледки толкова ме мотивират и ентусиазират, че просто не мога да почувствам умора — наистина е впечатляващо, а едва сме още тръгнали. Какво ли следва напред? За шерпите изживяването е доста по-различно — те са на работа и всеки от тях носи с въжета и ремъци през челото по около двадесет и пет-тридесет килограма. „Дано да са платени добре“ — казва Себастиан и аз се надявам на същото. И така, ту от едната страна на реката, ту от другата керванът лека-полека се придвижва нагоре, към белите върхове, които засега остават скрити. От време на време пресичаме малки допотопни хималайски селца, които са, меко казано, живописни. Там времето е спряло много отдавна, а хората са запазили душите си семпли, но чисти. Така и не мога да видя мрачен непалец. Всеки се усмихва и поздравява ведро: „Намасте!“. Усещането за спокойствие и равновесие по тези места не може да се опише с думи, нито да се покаже със снимки. Да бъдеш част от тази природа в присъствието на тези хора, е за мен ново изживяване, което не съм изпитвал в други държави или планини. След три часа ходене спираме за почивка и обяд. 

Един от висящите мостове по трека към Манаслу

Имам чувството, че въобще не съм се движил, а и часът е 10:30 сутринта. Продължава ми се напред, но ще трябва бързо да озаптя своята припряност. Тук всичко се случва, когато трябва да се случи, и точка. Освен това дистанциите, почивките и храненията са съобразени и с шерпите, които не са животни и не припкат с изпразнени раници като нас. Денят е дълъг и има достатъчно време до крайната ни дестинация. Пооставаме за обяд по-дълго, слънцето изгрява, а и семейството, при което сме отседнали, е много гостоприемно. За малкото им момиченце явно сме страхотна атракция в иначе усамотения им и отдалечен от всякаква цивилизация живот, та то ни представя всичките си дрехи и номера. След като ни нагостяват с домашните си ястия, натоварваме се отново и потегляме нагоре. След още около два часа пристигаме в хижата или както тук се нарича чайната (teahouse) на също толкова приятни хора, при които ще останем да нощуваме. На 2700 метра сме, река Сутикола ни оглушава, но вече носи хладен мирис на висока планина. Оглеждам района, мятам раницата в малко дървено бунгало и сядам със сердаря и местните около огъня в кухнята. Тук е по-интересно и по-истинско от „трапезарията“ за туристите. Всички сме насядали в кръг около огнището, хората се смеят, приготвят продуктите и жарта за вечеря. Огънят дава едно много специално усещане, което, вярвам, всеки е преживял и което никоя печка, парно или електрически уред не може да пресъздаде. Седя си просто така пред пламъците и нищо не разбирам от езика на тези хора. Тук някак открих спокойствието, което толкова много ми липсваше в последните две години. Без да са ми сторили нищо конкретно или добро, сред тези хора и в тази атмосфера просто намирам мир. И тук ни валя през целия ден, но ми споделят, че вчера вечерта в Катманду се е излял такъв порой, че целият град е блокиран и под вода, а ние, за късмет, сме се измъкнали точно в последния момент, което е добре. Носачите идват с основния багаж и противно на моите очаквания всички отново са нахилени до ушите въпреки умората и тежкия товар. С голям кеф свалям потните трекинг обувки и си нахлузвам новите ала кроксове. Добре е и за краката, и за обувките да дишат след всеки такъв ден, така че инвестицията от три долара се изплаща още първите три минути. Запалваме кюмбето в помещението за хранене и аз сядам да пиша тези редове. После вечеряме както трябва, а Себастиан вади някаква канадска игра с карти и зарове — „Пиратите“, която от тази вечер насетне става основно занимание през свободното време на цялата експедиция. Групата ни е много добра, пък и силна. Не само че няма никакво напрежение, ами и много бързо си ставаме близки и дори приятели. Това е другото предимство на трекинга пред хеликоптера — екипът се напасва и опознава много по-добре. С Анджело много се смеем — гори живот в изобилие в него, а е вече на петдесет и осем години. С Антъни постоянно говорим за планини и спускания и вече сме се поканили по домашните локации. Да видим дали ще го добутам до Юта някой ден. Ели е най-сдържана и резервирана, защото е наплашена от разни доносници и медии, и на този етап се крие от каквото и да е внимание или въпроси, най-вероятно защото не се познаваме. Това ще се промени, виждам я, че е тотално наш човек, но явно тя си има причини. Давиде почти не говори английски и с него трудно се комуникира, добре, че му е Анджело насреща за преводи и разговор, иначе не знам как щеше да се оправи. Себастиан е тих и уравновесен, но винаги готов за нещо интересно. С него отново делим бунгало и явно така ще бъде и занапред, след като спим добре в тази конфигурация. Той е спокоен тип и много ми напомня за Нийл от експедицията ми до Ленин, с когото също делях стая и палатка. Към 20:30 ч. всички се оправяме и насочваме към леглата. Понеже пих чай, уж само с джинджифил, но май имаше и черен, та сега не мога да заспя и си чета „Железният светилник“, който съм определил като четивото за тази експедиция, пък ако свърши, минавам на „Преспанските камбани“. Всичко е на електронния четец, разбира се. Доволен съм, че попаднах отново на хубави хора без изключение, че агенцията се справя според очакванията ми и най-вече защото се движим по план и в правилната посока — към Манаслу.

Бунгалата, в които спахме

5 септември

...

 

Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs