Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Explorer 13/2018
Explorer 13/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 16,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
+
Explorer 13/2018
Explorer 13/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 45,95лв.
Спестявате 10,00лв.!

Купи пакет
+
Еверест
Еверест
16,99лв.
Цена на пакета: 27,99лв.
Спестявате 5,00лв.!

Купи пакет

Моите планини

С безкрайна благодарност към планините, които пребродих, и всичко, което научих в суровата им школа през годините на моята младост.

Автор: Валтер Бонати
Код на продукта:271
Наличност:В наличност
Превод: © Никола Захариев
ISBN: 978-619-7300-92-5
Издадена на: 02.2020
Размери: 140x210
Брой страници: 224
Корица: Мека
Националност: Италианска
Дизайн корица: © Марио Биджов, Издателство "Вакон"
Редактор: В. Севова
Коректор: М. Николова, Нели Германова
Цена: 16,00лв.
Кол-во:

Резюме

Моите планини

„Валтер Бонати беше последният и най-значим представител на класическия алпинизъм“. Това са думи многократно изричани от Райнхолд Меснер, с които най-добре може да бъде описано величието на алпиниста, роден в Бергамо и израснал в Монца, преди да започне да се занимава с алпинизъм и да заживее сред и за планината.

   По време на своята шестнадесет годишна кариера в алпинизма Бонати успява да бъде едновременно номер едно с премиерните си изкачвания в Доломитите и на Монблан, и в експедициите си до осемхилядници като Гашербрум IV. Това изкачване Бонати прави заедно с Карло Маури по премиерен маршрут през далечната 1958 г. Описанието на всички тези постижения, някои неповторени и до днес превръщат книгата му „Моите планини“ в изключително специална. Но тази книга е и нещо повече, това е първата книга, която Бонати пише и която се превръща в крайъгълен камък в литературата за алпинизъм. След близо 60 години от нейното написване тя продължава да е изключително актуална и жива, точно както класическите произведения в световната литература.
   В „Моите планини“ Бонати разказва за постиженията си през първите десет години посветени на алпинизма, но за разлика от предшествениците му и на тези след него, той не описва толкова надморската височина, условията или температурата, колкото емоциите, които може да изпита по време на сблъсъка с дивата природа един човек. Това е голямото предимство на книгата, която държите в ръцете си. Тя има изключителна литературна стойност и би било грешка да я разглеждаме само като специализирана книга посветена на планината.
   Когато пише „Моите планини“ Бонати е едва на 30 години. Вярно е, че сега той е признат от всички за най-великия алпинист на своето време, но също така е вярно, че в един дълъг период той не е имал възможност да издава своите книги, за да стигнат те до читателите и да се превърнат, след време в шедьоври. В най-добрия случай той е можел да разчита на журналистически публикации, но истината е, че не е можел да вярва на никого. В личния си живот Бонати е имал големи разочарования свързани с алпинизма и хората, с които е участвал в експедиции.
   Най-голямото от тези разочарования, на което е отделено важно място в книгата, е свързано с експедицията до K2 през 1954 г. Бонати взема участие в голяма италианска експедиция, която прави първото изкачване на втория най-висок връх на Земята. Това е изключителен подвиг, който се следи с огромен интерес в цяла Италия. Светът също е вперил поглед към амбициите на италианците да изкачат осемхилядник, след като до момента само три осемхилядника са били покорени. По време на тази експедиция Валтер Бонати не стига до върха, но успехът на двамата алпинисти изкачили К2 се дължи на него. На саможертвата, която прави, за да качи тежките кислородни бутилки необходими за финалната атака на върха. В официалния доклад на експедицията този невероятен принос е „забравен“. За Бонати честността и последователността в действията
винаги са били от голямо значение, той не е бил в състояние да приема компромиси. Бонати никога не прощава тази измяна и тук не става въпрос за лична измяна, а за предателство към истината и фактите. Тази случка го убеждава, че той трябва да продължи своят път свързан с планините и алпинизма, но сам.
   Още от дете Бонати е известен със своята упоритостсилна мотивация и дух на истински приключенец. Той поглъщал с интерес историте на Емилио Салгари и Джек Лондон, които „посели“ и „отглеждали“ семенцето на изследовател на последните диви места на Земята, на които той ще посвети голяма част от живота си. В ранните си юношески години четенето на книгите бил начинът, по който младият Валтер се спасявал от мисли за несправедливостта на Втората световна война. Посветен на книгите и вдъхновен от великите писатели, той започва да пише историята на своите приключения и, дори в началото стилът му да е по-скоро наивен, съдържанието на статиите, публикувани в редица вестници и списания, привличат вниманието на известния италиански издател Арнолдо Мондадори. Така светът има възможност да се докосне до историята на Валтер Бонати и неговите невероятни изкачвания, които са в основата на историята на алпинизма. 

Сандро Филипини, журналист,
писател и автор на множество филми за алпинизъм

 

 

Отзиви (1)

Автор

Валтер Бонати е роден на 22 юли 1930 г. в Бергамо, Италия. Смятан е за най-големия алпинист през 50-те и 60-те години на ХХ век и личност с огромен принос в развитието на световния алпинизъм. Бонати е автор на забележителни и много рискови солови изкачвания в Алпите, сред тях са соло премиера по западния ръб на Пти Дрю (известен след това като Ръба на Бонати) и реброто на Майор, зимна премиера по директен път в северната стена на Матерхорн и много други. Участник е в италианската експедиция за изкачването на осемхилядника К2 през 1954 г. Освен алпинист с вдъхновяващ път, Валтер Бонати е един от най-талантливите писатели на планинарска тема. Животът му е изпълнен с предизвикателства, упоритост, радост и дълбока печал, разочарования, дързост и победи, но преди всичко – с любов към планината. Валтер Бонати умира на 13 септември 2011 г. на 81 години.

Откъси

 

Валтер Бонати
Моите планини

„Моите планини“ е вдъхновяващ разказ за някои от най-големите успехи в алпинизма в средата на XX век, описани от един от най-добрите алпинисти по онова време. Бонати разказва живо, с много плам и с огромно уважение към планината за голяма част от постиженията си. По време на своите изкачвания той прави редица солови премиери, които остават завинаги в историята на световния алпинизъм. Среща се очи в очи с жестокостта на природата, изпитва тъга и разочарование от постъпките на хората, намира разбиране и признание от най-големите си опоненти. Участва в експедиции до осемхилядници и преминава едни от най-трудните алпийски обекти в света. Във всяко свое действие се отличава с остър ум, спортсменски дух и силна воля.   

С книгата си Валтер Бонати ни отвежда в живия и опасен свят на високите планини — от непознатата Патагония, през Перуанските Анди, до величествените Хималаи и Каракорум. В книгата си той разказва за живота на местните, описва природата и красотата на планината, споделя уроците, които е научил, и разкрива суровите закони на върховете, защото там горе човек се научава преди всичко да страда.

.......................................................

 
 
Увод
 
 
 
Когато ми хрумна за пръв път идеята да направя обществено достояние тези мои планински записки, изпитах чувство на смущение и боязън. Също като дете, което желае, но не знае как да признае на своите приятели, погълнати от научнофантастична игра, че то все още предпочита да тича босо и да се премята презглава по поляните. После, като се замислих за нашата епоха, в която техниката доведе не само до триумфите на Северния полюс и Луната, но и до затлъстяване и изнеженост у много хора поради прекалените удобства, си казах: в края на краищата какво по-хубаво има днес от това да можеш все още да тичаш бос и да се премяташ презглава по ливадите? Има ли нещо по-хубаво от това да се върнем отново към простата и щедра природа, за да се почувстваме отново човешки същества? Аз вярвам твърдо в уроците на природата, затова съм убеден, че планината със своите красоти, със своите сурови закони представлява днес повече от вчера една от най-ефикасните школи за човешкия характер, защо там горе човек се научава преди всичко да страда.
Това именно беше мотивът, който повече от всеки друг ми вдъхна необходимата увереност да публикувам тези свои записки, разказващи просто за онова, което съм преживял в планината.
Преди да започна моите разкази, искам да направя някои уговорки от личен характер, за да доближа читателя към моя начин на виждане на нещата, за да му разясня моето разбиране за алпинизма, което стои в основата на всяко мое начинание.
Преди всичко, ако трябва накратко да синтезирам алпинизма, бих наредил една след друга следните думи, които ми идват на ум: борба, приключение, романтизъм, бягство от всекидневието, спорт, защото съм уверен, че по-силно или по-слабо всеки алпинист, достоен за това име, е преживял тези многообразни аспекти. За тези думи са написани хиляди разкази, стотици томове са излезли изпод толкова пера – от най-изтънченото до най-простото, и всички са еднакво действени и ценни, защото говорят за неща, почувствани и преживени. Това ме кара да присъединя към тези пера и моето – не на писател, а на алпинист, който вярва, че е опознал планината достатъчно, за да може да говори за нея.
Противно на това, което мнозина мислят, алпинизмът не означава рискуване на живота заради развлечението да висиш по цели дни на безсмислени стени, поддържан от елементарни и несигурни приспособления, с единственото намерение да изкачиш планината заради самото изкачване, въпреки че същата планина днес е достъпна и с удобни механични средства. Ако беше така и погледнат като антитеза на днешния технически прогрес, прекрачил в космическото пространство, алпинизмът със своите цели не би изглеждал нищо друго освен назадничаво и дребнаво занимание. Не! Даже ако прекалената и изопачена виртуозност на някои днешни изкачвания може да ни заблуди и дезориентира до известна степен, истинският алпинизъм е съвсем друго нещо – той е преди всичко подбуда за борба вътре у нас и за победа над самите нас, за духовно пречистване и наслада, за което планината представлява прекрасно и идеално поле за действие. Ето защо умората, страданията и лишенията, които почти винаги съпровождат изкачването на върховете, алпинистът приема като условия, необходими, за да закали своите сили и характер.
Освен това в нажежената атмосфера на борбата, лице в лице с трудностите, неизвестността и хилядите опасности, планината оголва безмилостно алпиниста и ни го показва такъв, какъвто е в действителност спрямо себе си и спрямо другите, с всичките му достойнства и недостатъци. Мисля, че само това е достатъчно, за да ни убеди как планината може да се превърне за този, който я изкачва, в предпоставка за най-хубавите и плодоносни усещания в живота.
От социално гледище той представлява действено средство за подобряване на някои човешки качества, които лежат в основата на прогреса.
За съжаление, алпинистът често бива обвиняван в безразсъдна смелост. Говори се, че той не ценял живота си, че не познавал страха от загубата му и какво ли не още. В светлината на моя дълъг и разнообразен опит на мене ми се струва, че е вярно точно обратното. Във всеки случай, който преценява алпиниста по този начин, живее твърде далеч от неговия свят и неговите схващания. Не можейки да асимилира изведнъж цялата постепенна технико-психологическа прогресия, която е оформила алпиниста, той вижда у него само външната страна, която винаги говори най-малко. Страхът например е едно от многото усещания, изживявани от алпиниста, което наред с другите е един от съществените импулси, защото, ако в планината не изпитваш страх, това би означавало, че не съзнаваш опасността и се лишаваш от върховната радост, която поражда у тебе превъзмогването є. Алпинизмът може би е наистина по-опасен от редица други човешки дейности, но ако пристъпваме към планината добре подготвени и спазваме точните правила на предпазливостта, алпийското приключение се превръща в нещо съвършено различно от безумната дързост. За съжаление, както навсякъде, така и в планината съществува непредвиденото, което може да доведе до най-тежки трагедии, но това съвсем не означава, че алпинистите са обречени на смърт. Напротив, те обичат страшно живота, който прекарват в най-непосредствен контакт с природата, и за да му се насладят най-интензивно, не се колебаят да стигнат на самия ръб на живота, внимавайки да не прекрачат никога границите на своите възможности.
Като се изхожда от тези съображения, би изглеждало логично и естествено да се мисли, че алпинистът, опитен в борбата срещу природата и нейните сили, е способен да се справя с известна лекота също и с проблемите на обществения живот. Не е така. Това са два типа борба, които нямат нищо общо, и аз винаги съм го чувствал.
Още от дете ми беше по-лесно да контактувам с природата, отколкото с хората. В нея намирах един вид лоялност, която даваше възможност да се води мълчалив, сърдечен диалог, докато срещу често използваните от хората коварни средства се чувствах неориентиран и безпомощен. Това противопоставяне на света на природата срещу обществения свят беше в моите очи противопоставяне на щастието на нещастието. И аз бродех из планините в трескав ентусиазъм. Въобще, като се абстрахирам от това мое лично отношение, аз считам, че алпинизмът може да изглежда отрицателен само на онези, които са свикнали да мерят всички – и хората, и нещата – с мярката на материалната печалба.
Алпинизмът няма и не може да има нито широка публика, нито индустрия, която да го поддържа, и не може да бъде използван за никакъв вид лесна печалба. Именно поради това той блести така ярко в короната на хуманните ценности.
Завършвам този увод и осланяйки се единствено на скромните си възможности, ще се опитам по-нататък да съживя някои преживени от мен епизоди през годините 1949–1959 по време на катеренията ми по доломитни, гранитни и ледени стени било като „премиерни“ завоевания, било като повторения на вече преодолени маршрути с другари или сам, зиме и лете сред всевъзможни препятствия и трудности, на всякакви височини и в различни континенти. 
 
Северната стена на Гранд Жорас
 
 
 
Да произнесеш името на северната стена на Гранд Жорас, означава да мислиш за „един от трите последни и най-големи проблема на Алпите“. Такава бе дефиницията на най-добрите алпинисти от времето на първото є преодоляване, сравнявайки я със северната стена на Айгер и северната стена на Матерхорн (Червино). Десетилетия наред тази гола и студена скалиста троица събираше в себе си като във фокус есен- цията на понятието „алпинизъм“, упражнявайки магическа власт над катерачите, и по мое мнение, макар и да изминаха толкова години от първото є изкачване, нейният ореол още не е помръкнал. Нещо повече. Днес, когато развитието на алпийската техника заличи от планинарския жаргон думата „невъзможно“, мисля, че тази тройка блести още по-ярко – строга и внушаваща благоговеен респект. Ще минат нови десетилетия, ще дойдат нови поколения алпинисти и наред с днешните модерни средства за катерене кой знае какви още технически нововъведения ще намалят морално-волевата стойност на катеренията, но въпреки това е сигурно, че онзи, който ще пожелае да премери силите си с препятствията, каквито представляват стените на тази митична троица, ще трябва да притежава сърце и воля, подобни поне на тези на Касин, Петерс, Хекмайр, Шмит и неколцина други първи завоеватели. Ето защо считам несравнимата тройка – северната Гранд Жорас, северната Айгер и северната Матерхорн (Червино), за най-трудния изпит за алпийската зрелост, връх на човешката смелост в абсолютния смисъл на думата. Коя друга стена може да послужи за по-добро представяне от северната на Гранд Жорас?
От опит знам, че да попаднеш под притегателната сила на реброто Уокър от северната стена на Гранд Жорас, е най-чудесното и същевременно потискащо нещо, което може да изпита един алпинист. За младеж, какъвто бях през 1949 г., изглеждаше направо абсурдно да мисля да се изкача на това ребро, за да възвърна душевното си равновесие. Любопитно и почти необяснимо е даже за самия мен как съм могъл да изпитвам толкова силно притегляне към този тип планина. Всъщност знаех само фотографския образ на нейната ужасяваща структура и бях чел описанието на увлекателната є алпийска история. Не ми се беше случвало с никоя друга планина да изпитвам толкова силно желание да я изкача, преди да съм я видял как изглежда в действителност. Освен това в този случай изглеждаше наистина абсурдно, че си бях наумил да изкача именно стената, събрала у себе си всички трудности на високата планина, след като си давах сметка, че съм още новак в катеренето, невлязъл в допир с гранита, леда, височината и суровата среда, както и всичко друго, което носи едно такова изкачване. И въпреки това реших! Но често пъти страстта, подпомогната от щастието, върши наистина чудеса. Мога да твърдя това, защото почти несъзнателно целият този алпийски сезон премина за мен под знака на северната стена на Гранд Жорас, докато най-сетне успях да я победя същото това лято.
Започнах с шилестите зъбери на познатата Гринета, както практикуват всички ломбардски алпинисти, след което реших да премина към изкачването на Адамело и на края на юни осъществих повторното изкачване на извънредно високия и труден доломитен маршрут до върха на югозападната стена на Кроз дел Алтисимо, висока около хиляда метра. През юли се прехвърлих на високите и често заледени гранитни стени на дела Мазино-Брегаля. Като последна стъпка в тази старателна подготовка за голямото изпитание в началото на август изкачих върха на Гранд Жорас по хубавия и класически хребет на Ирондел (Лястовиците) с цел да се запозная също така предварително със спускането по неговия сложен нормален път. След това не ми оставаше друго, освен да дочакам големия ден, определен за първата десетдневка на август.
Следобед на 7 август заедно с приятеля ми Камило Бардзаги направихме първото разузнаване по ледника Лешо на подстъпите към северната стена. Раниците ни бяха напълно заредени за голямото изкачване. След дълго лутане сред ледените сераци най-сетне открихме един добър изходен пункт за влизане в стената, където за голяма наша изненада видяхме в началото на ледника следи от неотдавна издълбани в леда стъпки (същата вечер, когато се върнахме в хижата „Лешо“, ни уведомиха, че преди няколко дни една свръзка французи е направила безуспешен опит да атакува стената). Оставихме раниците близо до изходната точка и се завърнахме в заслона не много очаровани от разузнаването, тъй като стената се оказа буквално пълна с вода от топенето на падналия предишната нощ сняг.
На следващия ден зората ни свари отново върху ледника. След дълго търсене на раниците, които сякаш бяха изчезнали, най-сетне ги намерихме и ускорихме крачката, за да наваксаме изгубеното време. Стигнахме долината под връх Уимпър и се изкачихме до изходния пункт. Тук ни очакваше горчиво разочарование – огромният серак, по който бяхме се изкачили вчера, за да търсим проход, беше се откъснал целият и на мястото му имаше куп от зеленикави ледени блокове.
Завързах се по средата на шейсетметровото въже, като оставих двата му края на Бардзаги, и започнах да изкачвам късия леден склон, станал несигурен под тънкия пласт подгизнал сняг, който го покриваше. Въобще имахме щастие, че поне не беше замръзнал през нощта, защото иначе стичащата се от вчера по стените вода щеше да се превърне в непреодолима поледица.
След като се изкачихме до горната преспа, която заобиколихме леко отляво, достигнахме за късо време до един голям вертикален процеп, висок около сто метра. Изключително трудното му изкачване, което е по първоначалния маршрут на Касин от 1938 г., не бе повторено от никой през следващите четири изкачвания на този северен ръб. Дотук главната ни грижа бе да преодолеем във възможно най-кратко време зоната на ледопада, в която срутващите се отгоре парчета лед тупаха непрестанно наоколо, пронизвайки въздуха със страхотно свистене. Загрижен разгледах превърналата се в леден душ отвесна скала, без да открия нищо утешително с изключение на един оставен от Касин клин, който стърчеше към небето сред потока от блестящи капки вода. Стигнах до него и забих по-горе друг, след това още няколко, защото отсечката се оказа наистина трудна и страшно хлъзгава. Скоро дрехите ми се намокриха напълно, както и въжетата, които бяха конопени. Те се втвърдиха така, че престанаха да се хлъзгат през карабинерите. Това ме принуждаваше към непосилно напрежение, вследствие на което се наложи да оставя раницата. Опитах се да я изтегля отгоре с едно въженце, но и то, напоено с вода, така се триеше в скалите, че и тази операция се оказа невъзможна. Най-сетне Бардзаги ми се притече на помощ и я натовари на гърба си върху своята, като ме настигаше на всяко спиране с помощта на двете въжета, с които го набирах непрекъснато нагоре. По този начин стигнахме почти до края на отвесния пасаж, на няколко метра от който ни очакваше най-трудната отсечка на целия ръб Уокър – гладка заоблена и надвесена цепнатина. От описанието на Касин знаех, че се продолява на триене отвътре с натиск на дясната ръка и с крак върху заобления є ръб, без възможност за забиване на какъвто и да е клин под непрестанната угроза да полетиш в пропастта. Автентичен „мове па“, какъвто човек би очаквал по-скоро като кулминационна точка на изкачването по доломитна планина, отколкото на такъв маршрут, който и без това представлява цяла енциклопедия от трудности. Когато стигнах в подножието на тази цепнатина, поколебах се дали да започна изкачването є. Но като си помислих, че след нея стената става полегата, реших да тръгна и се обадих на другаря си да отпусне въжето. Изкачих страшно трудно около шест метра до най-гладката точка на цепнатината и тук стана тъкмо това, от което се опасявах и което беше причина за колебанието ми. Силното триене на въжетата ме отдръпна от хватката, станала двойно по-несигурна поради напоените ми с вода дрехи. Те започнаха да се хлъзгат по и без това хлъзгавия ръб на цепнатината и съвсем не ми помагаха при триенето, което упражнявах с цялото си тяло при пълзенето, така че усещах как непреодолимо се свличам над пропастта. Останах няколко минути в това съвсем неудобно положение, от което вече не ми беше възможно да се върна назад. От последния клин ме деляха не по-малко от двадесет метра. Чувствах се загубен и най-лошото без съмнение щеше да се случи, ако със сетни сили не бях успял да мобилизирам неподозирана у мен енергия. Измъквайки се всячески с гърчене като червей, успях, опирайки се върху скалата даже с лицето си, педя по педя да се изкача по адската цепнатина. В същия момент сякаш провидението ми изпрати още един клин, останал от Касин. Преминах около четири метра вдясно, докато стигнах на удобно за почивка място, самоосигурих се с въжето на един клин и избухнах в неудържим плач. Сега преценявам, че преминаването на ръба на тази цепнатина е най-трудното препятствие, срещано от мен в планината, не само поради техническата є сложност, но и поради условията, при които трябваше да я преодолея. Щом се посъвзех, обадих се на другаря си да ме последва. Той се издигна на няколко метра, но по едно внезапно дръпване на въжето усетих, че изтощен и увлечен от тежестта на двете раници, се е откъснал над пропастта. Положих нечовешки усилия, за да го задържа, докато той успя с пандюл да се залови и прилепи отново към цепнатината. Спуснах го към основата, за да си почине и да намери начин да ми изпрати горе раниците, но той, какъвто си е упорит, се опита да се изкачи по същия начин и изхвъркна отново в празното пространство. И ето че веднага след това дойде изненадващият обрат – Бардзаги ми предложи да изоставим изкачването. Трябва да си призная, че това предложение в момента ми беше добре дошло, но чувствах че не мога да го приема, поради което започнах да убеждавам другаря си да опита отново, като му давах съвети какво да прави. Но напразно. Той не се чувстваше повече способен да продължи. Анализирах положението от всички страни и се убедих в необходимостта да изоставя толкова мечтаното от мен изкачване. През моите очи на победен северната стена на Гранд Жорас сякаш стана още по-сурова и недостъпна. Чувствах се така отчаян, че престанах да изпитвам каквото и да било желание да се върна отново тук. Хвърлих последен поглед към зъберите над мен и започнах първото от цяла серия спускания на рапел, като всеки път рискувах да остана без въже – толкова трудно стана да се набира то поради втвърдяването му. Бяхме стигнали до ледника, когато внезапно ни разтърси силен тътнеж, който ни накара да се обърнем към стената, огряна от последните слънчеви лъчи. Беше дяволски красива и ни бе победила. Тази гледка възвърна у нас, макар и бледо, желанието да се върнем горе. Така постепенно попаднахме отново под магията на северната стена на Гранд Жорас.
Нощта ни изненада, преди да стигнем до хижата „Лешо“, и точно тогава Бардзаги падна лошо и си изкълчи десния глезен, което провали окончателно остатъка от летния му отпуск. Хранителните ни припаси започнаха да привършват, поради което няколко дни след това, когато кракът на Бардзаги, макар още болезнен, се оправи, решихме да се върнем в Курмайор. Преди да тръгнем, хвърлих последен поглед към моята стена, от която, останал без другар, без съмнение трябваше да се откажа поне за тази година.
Но в Курмайор ме очакваше приятна среща с другарите ми Андрея Оджони и Емилио Вила, дошли по тези места с цел да осъществят третото си пряко изкачване на западната стена на Егюй Ноар (Черната игла) на Пьотере. Разказаха ми, че от два дни напразно търсели подстъп към голямата стена, докато накрая успели да открият, макар да изглеждал доста опасен. Канеха се да се снабдят с провизии и още същата вечер да се изкачат до заслончето Гамба.
Когато разбраха за разочарованието от неуспеха ми, за да ме утешат, ме поканиха да се присъединя към смелото им начинание. Приех поканата с голям ентусиазъм, още повече че ми обещаха след завръщането от Ноар да заместят Бардзаги и да ме придружат при покоряването на северната стена на Гранд Жорас. Междувременно поради влошаване на времето трябваше да отложим тръгването за Ноар, така че на 12 август следобед се изкачихме до заслона Гамба, откъдето на следващата сутрин започнахме щурмуването на западната стена. Всичко мина много добре. След блестящо преодоляване на стената се върнахме отново в Курмайор.
Междувременно към командата за Гранд Жорас се присъедини още един наш другар – приятелят ми Марио Бианки, на когото бях изпратил телеграма преди три дни. По този начин ставаше възможно да се образуват две свръзки – аз с Оджони и Вила с Бианки. Стигнахме до хижата „Лешо“ на 16 август вечерта и още на следващата сутрин се намерихме в подножието на неблагодарното северно ребро, което изглеждаше застрашително, защото от няколко часа беше погълнато до половината от непредвещаващ нищо добро черен облак. Щеше да бъде по-мъдро да изчакаме по-добри атмосферни условия, но оскъдните хранителни припаси и малкото време, с което разполагахме, не ни позволяваха това. След известно колебание към осем и половина започнахме изкачването по споменатото вече долно фирново поле, което за разлика от миналия път беше покрито със зелен огледален лед. За да опростим нещата, решихме да постъпим по следния начин: аз да водя и да забивам клиновете, от които Оджони да сваля само карабинерите, а задачата да изважда и прибира клиновете възложихме на последния от втората свръзка, който след това да ми ги препраща по другарите. Всеки от четиримата носеше собствената си раница, повече или по-малко тежка според мястото и функцията, която изпълняваше в свръзката. Благодарение на тази бърза и съгласувана система само няколко часа след това бяхме в подножието на фамозната цепнатина, която ни бе победила преди няколко дни. Този път тя обаче беше суха и въпреки че бях с раница, преодолях я без премеждия. Небето ставаше мрачно, но не до такава степен, че да ни накара да се откажем от твърдото си намерение да преодолеем стената. След дълго обходно изкачване надясно по леко преодолими скали, редуващи се със стръмни заледени склонове, стигнахме до основата на големия седемдесет и пет метров вътрешен ъгъл – втория костелив орех на изкачването, който обаче преодоляхме бързо и лесно. Без съмнение за това много ни помогнаха отличните глациални условия на скалата. Нашите предшественици се бяха оплакали, че изкачването им дотук съвсем не е било приятно. Нашите премеждия обаче започнаха малко по-нагоре, тъй като аз не успях да открия „хоризонталната петнадесетметрова цепка“, обещана от първите покорители, която води към фамозния сляп пасаж на траверса с пандюл. Продължавах все направо по извънредно трудни плочи, докато не стигнах до един огромен таван, който отрязваше всякаква възможност за по-нататъшно напредване. Забелязал грешката си, започнах да се спускам, търсейки цепката, но от нея нямаше нито следа. Сред хлъзгавите скали се появи само един напукан и покрит с лед корниз, който в краен случай би могъл да послужи за преминаване, но аз прецених, че логически това е невъзможно. Ето защо се отказах да го проучвам и се изкачих до отправната точка без какъвто и да е резултат. Извиках на другарите си да ме настигнат с надеждата, че колективната преценка на положението може да доведе до изясняване. И ето ни след малко вкупом, накацали като светулки по малкото стъпки, но бедата бе, че и останалите бяха разочаровани като мен. Докато обсъждахме какво да правим, времето минаваше, без да успеем да намерим нишката в заплетеното кълбо.
Ставаше все по-необходимо да намерим бързо изход, ако не искахме да останем да пренощуваме върху тези негостоприемни скали. Хрумна ми една идея – със съгласието на другарите да се опитам да заобиколя отляво надвеса с надеждата след това да се добера до верния път посредством траверс надясно. Верният маршрут не би трябвало да бъде далеч оттам, освен това щях да имам предимство. Поне така се надявах да избегна критичната зона на изкачването, която идва след неоткритата цепка. Отмествайки се внимателно вляво, стигнах до стръмен, добре очертан улей и след като извиках Оджони да дойде, преминах го с голям труд и по този начин стигнах на височината на надвеса. На това място улеят се разтваряше към поредица от плочи, така компактни и гладки, че щях моментално да реша да се върна, ако в този миг не бях забелязал на няколко метра вдясно, току над надвеса, две сякаш изпратени от провидението миниатюрни площадки. Съобразих, че могат да ни послужат за бивакуване, и ги достигнах. Наистина те бяха доста тесни и можехме да останем на тях само прави, но въпреки това за нас те бяха като оазис в пустиня. Оджони и Бианки заеха горния етаж, а Вила и аз – долния, и докато единият почистваше тънкия слой сняг, другият забиваше клинове в скалата, за които осигурихме себе си и раниците. Завихме се кой както може със спалните чували и започнахме да чакаме идването на зората.
Времето, което през целия ден не престана да трупа застрашителни облаци, не даваше никакви признаци за подобряване и мисълта за неприятните изненади, които можеше да ни поднесе през нощта, не ни напускаше. А утре? Притискаше ни омагьосан кръг от въпроси без отговор: ще успеем ли да преодолеем плочите, които ни заобикаляха? Ще попаднем ли след тях на верния път? Ами ако започне да вали сняг? По едно време, изглежда, съм задрямал, но ме събуди страшен трясък. Сигурно Вила и Бианки са били унесени в дрямка, защото също не можаха да ми кажат какво се бе случило. Изглежда, че купчина камъни се бе срутила някъде близо до нас. Но междувременно една приятна изненада ни развесели и ни накара да забравим току-що преживяното премеждие – засилващият се северен вятър измете напълно облаците. От шумните разговори за случилото се се събуди най-сетне и Оджони, който спеше като заклан. Той изглеждаше наистина смешен със сака за хляб, надянат на главата му като тюрбан, тъй като не си беше взел алпийска качулка.
Часът беше четири. След един час и половина слънцето щеше да изгрее, но нас това не ни топлеше, защото бяхме на северната страна. С наближаването на зората студът ставаше все по-щипещ и ние започнахме да треперим целите. В шест и половина предприех проблематичното пресичане вдясно, но още след второто въже стигнах отново до безизходица. Решихме да направим малко тактическо отстъпление, като се върнем на познатия от вчера леден улей. С две спускания на рапел от тавана стигнах до началото на корниза, който вчера така глупаво се отказах да проуча.
Не можах да се въздържа да не изругая, когато след малко, само десетина метра от началото на корниза, се натъкнах на стар клин, което означаваше, че най-сетне бях открил верния път, за което уведомих веднага другарите си. Прокарах през халката на клина осеммилиметровото си въженце и се спуснах отвесно на около десет метра, след което, отблъсквайки се с върховете на обувките си, се отместих на три метра вдясно до една малка, но доста удобна площадка. Щом Оджони ме настигна, продължих отместването си с още няколко метра надясно и се намерих под един особено стръмен улей, висок близо десет метра и изключително труден за изкачване. След него катеренето стана по-леко, но затова пък тук започна танцът на вятъра. Бяхме излезли на открито и поривите на вятъра ни блъскаха безпощадно с все по-голяма сила, заплашвайки на моменти да ни откъснат от стената. Навлякохме на главите си кой каквото имаше, за да не замръзнем, и продължихме катеренето, заобикаляйки наляво, като забивахме клин след клин за предоляване на изключително трудните места. Трудността на тази отсечка, една от най-мъчните по цялото трасе, се състоеше в това, че качването става на открита стена по вертикални и надвесни плочи, където човек виси непрекъснато над пропастта в продължение на повече от шестстотин метра.
Ръкавиците ми се протриха напълно от скалата, вследствие на което кожата на възглавничките на пръстите ми, изложени на студа, се издра до живо месо от непрекъснатия контакт с острия гранит.
Преодолях успешно и тази отсечка, но само след няколко метра трябваше да спра поради липса на клинове. Вятърът отнасяше гласа ми и аз се принудих да повикам с жестове другарите си да ме настигнат.
Продължихме още три дължини на въжето нагоре под лек диагонал вдясно, докато стигнахме до терасата под една надвиснала жълта скала, където Касин е устроил втория си бивак. Изкачихме се с мъка под силния вятър още едно въже до полегата издатина и след като се събрахме най-сетне отново и четиримата, решихме да направим кратък престой. Щипещият студ ни вкочани, а от непрекъснатото духане на вятъра бяхме като пияни. Гневните му пориви отнемаха на моменти дъха ни и ни пречеха да държим отворени очите си. Бяха минали десет часа, откак задуха, и не показваше никакви признаци, че ще спре скоро. Напразно търсехме къде да се подслоним, за да турим по някой залък в изгладнелите си стомаси, но вятърът, който се превърна в наш враг номер едно, ни настигаше навсякъде, като ни караше да треперим като листа.
Часът клонеше към три следобед и започна да става ясно, че второ бивакуване ще бъде неизбежно, тъй като от върха все още ни деляха най-малко петстотин метра отвесна стена. Решихме да стигнем колкото се може по-близо до гребена под върха и там да търсим спасение кой как може. Но вятърът придоби невиждана сила. Ревеше и фучеше така силно между зъберите, че ни зашеметяваше, а въжето, в постоянна плячка на смерча, през равни интервали се изпълваше в идеална, сякаш измерена с пергел дъга. Да не говорим за нас. Ако не усетехме навреме идващия нов напор на вятъра, за да се вкопчим здраво в скалата, рискувахме всеки миг да хвръкнем във въздуха над пропастта. Въпреки че изкачването ставаше все по-малко отвесно и трудността му намаляваше, стихията на вятъра го усложняваше до крайност. Ръцете ни оставяха кървави следи по целия маршрут и макар че поради студа бяха станали нечувствителни към болките, това от своя страна ги правеше също така нечувствителни и за хватките, което влошаваше още повече положението ни.
Към седем и половина вечерта стигнахме до края на зъбестия гребен и се разположихме за второ бивакуване, за което поради липса на по-добро изкопахме с пикелите дупки в натечния лед на един малък стръмен кулоар вляво от онзи, по който на другия ден трябваше да продължим изкачването. След като приключихме уреждането на бивака, направихме равносметка на хранителните запаси, които ни бяха останали: пет сухи банана, два къшея хляб, десетина бучки захар, половин порция нескафе, малко мармелад на дъното на една кутийка. Мъничкото коняк, който пазехме в запас като реликва, се беше излял на дъното на раницата. Всичко това беше малко за вечеря за четирима души, а ни предстоеше още цял труден ден...
Опитахме се да сварим кафе, като стопим малко лед върху спиртника, но вятърът не ни позволи и тази операция, колкото и да се опитвахме да направим малко завет около слабото пламъче. Най-сетне решихме да хапнем по няколко бучки захар и да се мушнем в спалните чували. Влязохме в тях целите с главите и въпреки че ги затворихме херметически, бесният вятър успяваше да проникне в тях и ги издуваше като балони.
Нощта беше наистина ужасна. През цялото време треперехме и тракахме със зъби. Когато не издържахме повече, започвахме да мислим за близкия връх и намирахме в това сили да устоим на студа.
Утрото на 19 август ни свари ясно повече от всеки друг път, но все още на произвола на същия враг – вятъра, който през нощта беше инкрустирал с лед спалните ни чували даже отвътре.
На петдесет метра вляво от нас слънцето надничаше иззад изглеждащи лесни за изкачване скали и сякаш ни канеше да го настигнем. И ето че ние, примамени, изоставихме верния маршрут и се упътихме към топлата му ласка, надявайки се след това да намерим начин да излезем на върха по друг пасаж. Но за съжаление, само след сто метра катерене се убедихме, че изход нагоре няма, така че бяхме принудени да се върнем назад. Вила и Бианки, които дотогава бяха винаги във втора свръзка, минаха начело, тъй като бяха по-близо до верния маршрут. С изключително деликатен траверс те стигнаха близо до средата на стръмния и заледен улей, спускащ се от Tope Роса (Червената кула). Ние с Оджони ги последвахме. С две изтегляния на въжето почти до края, тъй като беше изключително трудно да се забиват клинове за осигуряване, стигнахме до една цепнатина вдясно и с още една дължина на въжето вдясно заобиколихме огромния надвиснал таван и по този начин преодоляхме най-трудното.
Вятърът продължаваше да духа все така силно, лицата ни бяха станали неузнаваеми от умората, но ние не обръщахме внимание повече на нищо. Нали върхът беше само на двеста метра над нас! По един улей вляво се вкопчихме отново за гребена и го прекосихме набързо, почти тичешком, мерейки метрите, които ни деляха от крайната цел. Още сто метра, петдесет, десет – и ето ни под голямата снежна козирка, последното препятствие пред целта. Осигурен от другарите ми, започнах бавно и мъчително да копая с ледокопа, докато в даден момент като по чудо, сякаш слънчев лъч беше пробил надвесената снежна козирка, бях заслепен от бликналата през току-що прокопания отвор слънчева светлина. За кратко време се промъкнах от другата страна на гребена върху италианския склон на върха. Непосредствено след мен се промъкна Вила, а след това и Бианки. Накрая, когато дойде редът на Оджони, снегът на пробития снежен хребет не издържа на тежестта и се стовари с цялата си тежест върху му и го затрупа. Но въжето беше добре изпънато и го задържа.
Посрещнахме с усмивка последното вълнение върху най-сетне покорената от нас северна стена на Гранд Жорас. Голямата мечта стана действителност. Беше дванадесет и половина на слънчевия и незабравим 19 август. 
Подобни Заглавия
Звезди и бури
. „Животът – този разкош на битието.“   През 50-те години на XX век френският планински водач Гастон Реб...
Цена: 16,00лв.
Свирепа арена
. Трогателно, вълнуващо и вдъхновяващо четиво за духа на приключенството, който вечно търси нови катерачни ...
Цена: 19,00лв.
Човекът от ЕВЕРЕСТ
  . „Човекът от Еверест“ е не просто разказ за един обикновен човек, който се изчаква до най-високата ...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs