Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Летящия шотландец

Историята на неразбрания герой, вдъхновил света

Автор: Греъм Обри
Код на продукта:194
Наличност:В наличност
Превод: © Мария Демирева
Снимка корица: © Шон Харди
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Анастасия Попова
Корица: мека
Националност: Английска
Брой страници: 382
ISBN: 978-619-7300-95-6
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Летящия шотландец

Колоездене — от триумфа до най-мрачните моменти в моя живот.

През 90-те години на миналия век Греъм Обри се превръща в световна звезда в колоезденето и печели вниманието на публиката с уникалния си стил на каране и иновативните си инженерни умения. Когато печели всички световни състезания и чупи всички рекорди в колоезденето, той получава най-големия удар от Международния колоездачен съюз – забрана да управлява велосипед в позицията, която той налага - подпъхване на лактите под тялото. Тогава Обри създава т.нар. поза Супермен и отново триумфира на колодрума през 1994 и 1995 година. 
Докато се противопоставя на съдиите в международната федерация, той трябва да се справя и с друг сериозен проблем – биполярно разстройство. 
В „Летящия шотландец“ Греъм Обри разказва своята забележителна история с брутална честност и самоирония. Той започва с буйното си детство в Шотландия като аутсайдер, всекидневно подлаган на физически и психически тормоз, за когото единственото бягство от жестоката реалност е с велосипеда.
Известен със своята смелост на пистата, тук Обри демонстрира друг вид смелост, като разкрива трудното си детство, борбата с депресията и опитите за самоубийство.   
В „Летящия шотландец“ е разказана невероятната история на Греъм Обри от  малкото магазинче за колела до световните рекорди и славата.

Отзиви (2)

Автор

Греъм Обри е роден на 11 септември 1965 г. в Нунеатон, Уорикшър, Англия. Той е световноизвестен състезател по колоездене, популярен с псевдонима си Летящия шотландец и с революционните нововъведения в позицията на каране и дизайна на велосипеда по време на състезания. Има два рекорда от световни състезания през 1993 и 1994 г. и е шампион в преследването през 1993 и 1995 г. Участник в олимпийските игри през 1996 г.  
С написването на своята автобиография и споделянето на проблемите с психиката си Греъм Обри се надява да насърчи и други спортисти да говорят за личните си проблеми и психичното си здраве.    

 

Откъси

Предговор
 
 
 
 
Гений, съществително име. 1. „Необичайно интелигентен човек или човек с необичайни умения в дадена област на действие.“
Възможно е някой да си каже, че в днешно време думата „гений“ се използва прекалено често и това води до обезценяване на истинското ѝ значение, а оттам и на въздействието ѝ. Но когато тази дума се използва за  Греъм Обри, можете да сте абсолютно сигурни, че не е избрана прибързано. 
Греъм е гений в истинския смисъл на думата. Неговата необикновена способност да вижда проблемите от съвсем различен ъгъл и да се справя с тях го прави единствен и неповторим. Оригинал. Той вижда света по съвсем различен начин от нас, простосмъртните, и измисля идеи и решения, на които вие бихте реагирали със смях, поклащане на глава и думите: „Защо аз не се сетих за това?“.
За съжаление, историята неведнъж ни е показвала, че гениалността често върви ръка за ръка с мъчение. В тази книга Греъм обсъжда открито живота си и изпитанията, пред които се изправя всеки ден, дори и днес. Това го прави още по-скъп за всички хора, следили кариерата му, и ги кара да осъзнаят, че въпреки демоните си и липсата на големи финансови възможности той все пак успява да промени лицето на спорта, в който се състезава, и носи радост на безброй почитатели по целия свят.  
Греъм се превърна в мое вдъхновение и мой герой още от мига, в който започнах да се интересувам от колоезденето на писта. Неговата непоколебимост и пълната му отдаденост оставиха трайни следи у мен; той се превърна в модела, който исках да следвам. Макар че двамата се изявяваме в съвсем различни дисциплини, неговото послание е универсално: Давай 100 процента от себе си всеки път, когато се качиш на колелото, независимо дали отиваш на тренировка в студен зимен ден, или ти предстои да се състезаваш на финала на Олимпийските игри. По време на Световното първенство през 1997 г. ние споделяхме една хотелска стая и именно тогава успях да опозная Греъм за първи път и да чуя някои от историите, които ще прочетете на тези страници. Спомням си как в онзи момент си помислих, че от разказите му би излязла невероятна книга, затова останах много щастлив, когато научих, че смята наистина да я напише и издаде. 
През изминалите години историята му е разказвана и преразказвана безброй пъти по време на срещите на различни колоездачни клубове и се предава на младото поколение колоездачи, твърде младо, за да бъде свидетел на историческите му представяния. Тази история идва при нас направо от първоизточника и няма как да не ни трогне и вдъхнови. 
Крис Хой,
август 2010 г. 
 
 
Едно: Ранните ми години
 
 
 
 
Детството ми оказва далеч по-голямо влияние върху настоящия ми живот, отколкото би било нормално и редно, затова историята ми започва именно с него.
Роден съм на 11-и септември 1965 г. в Нунеатон, Уорикшър, а малко след това семейството ми се мести в Шотландия. Родителите ми, Джон и Марси, са от Шотландия и по-конкретно от Еършър, но са живели известно време в Уорикшър заради назначението на баща ми, който е полицейски служител. Аз съм техният втори син, а разликата между мен и брат ми Гордън е едва 15 месеца. 
Назначили баща ми в Престуик, Еършър, и именно оттам са най-ранните ми спомени. Когато бях четиригодишен, се преместихме от Престуик в Килмърнък. Именно там за първи път се почувствах различен от останалите деца – ние бяхме полицията. Не си спомням кой знае колко, защото бях много малък, но запалиха талигата ни и костенурката ни също го отнесе. 
Спомените ми от Килмърнък са свързани с различни инциденти. Първото ми запознанство с учебната система беше под формата на наказание заради счупен прозорец. Брат ми хвърли камък и счупи стъклото. Действията му не бяха умишлени, а по-скоро резултат от произшествие на детската площадка, която се намираше до къщата ни. Ядосах се, че наказанието не беше общо и за двама ни, и първото ми впечатление за училището се оказа съвсем правилно, както стана ясно с времето. 
Съвсем ясно си спомням и деня, в който двамата с брат ми се научихме да караме колело заедно. Чичо Стюарт ни засили по стръмния склон на един хълм, изричайки пророчески:
– Внимавайте на ъгъла долу!
Стискахме кормилата с всички сили, кокалчетата ни бяха побелели от усилието, накрая бяхме малко поодраскани, но от онзи момент насетне вече можехме да караме колело.
Не след дълго се преместихме в Нюмилнс, малко градче в долината, но и там нещата не бяха по-различни. Хората в Нюмилнс имаха доста ограничено мислене, затова бързо ни набелязаха. За сметка на това градчето беше достатъчно голямо, за да бъде отношението към нас съвсем неприятно. Не стига, че бяхме полицията, но и бяхме новопристигнали. 
Това се оказа ужасна комбинация още от първия ден в училище, където бързо се превърнахме в „боклука“. За проблема допринасяше и фактът, че назначението на баща ми беше в самата долина, затова враждебното отношение към него се пренасяше от родителите на децата им, а от тях – върху нас. През цялото време, докато живеехме там, ние бяхме аутсайдери. Това продължи единадесет години. 
Враждебното отношение към нас се проявяваше по три начина: обидни думи, отлъчване и насилие. Макар че сестра ми Ивон, която е пет години по-малка от мен, получаваше същото отношение, насилието беше запазено основно за мен и Гордън. Почти не минаваше седмица, без да участвам в сбивания, и то не по мое желание. Всъщност правех всичко възможно да ги избягвам, но директорът г-н Гилеспи винаги смяташе, че вината е моя. 
Това се превърна в нещо обичайно по време на училищните ми години. Стана ми навик да се държа като палячо в опит да бъда приет от останалите. Единственият ми спомен от онези времена е чувството за тъга и самота. Насилието не изпъква толкова много в спомените ми, макар че случаите не бяха никак малобройни, а понякога се отличаваха с голяма жестокост и крайност. Бях свикнал да получавам ритници по главата и да ме бият, така че с времето подобни случки престанаха да ме шокират с изключение на най-тежките инциденти, затова насилието не остави у мен кой знае какви емоционални травми. 
Като оставим настрана насилието и страха от него, имаше и далеч по-лоши форми на тормоз: онези, които оставаха неопределими. Мислил съм много за това и с времето започнах да го деля на две различни усещания. Ритниците по главата бяха съвсем различни от ритниците по тялото.  
Колкото и иронично да звучи, насилието има някаква особена красота и вълнение, които нищо друго не е в състояние да породи. Макар че става въпрос за физическа болка и вреда, понякога съжалявах, когато всичко приключеше. В някои случаи най-крайните форми на насилие, особено ударите по главата, ме караха да изпитвам оргазъм от смесени чувства – страх, вълнение, паника, прилив на адреналин.
Въпреки всичко винаги се връщах в обичайното си състояние, при което всячески се стремях да избягвам каквото и да било насилие. 
За мен съществуваше нещо друго, далеч по-оскърбително, и това беше социалното изключване. Аз бях „новодошлият“ и „боклукът“, а освен това се чувствах като черната овца в семейството, затова отчаяно копнеех моите връстници да ме приемат в обкръжението на своята си групичка. В добрите дни бях хлапето, което се влачи по петите на останалите, но когато бях на седем години, се случи нещо, което попари всичките ми надежди. 
Спомените ми за това започват от пристигането ми в училище, където вече се бяха събрали три двуетажни автобуса, украсени с гирлянди и балони. Беше красиво и слънчево лятно утро. Двигателите на автобусите забръмчаха и децата започнаха да се качват в тях – всички третокласници отиваха на екскурзия в Милпорт, малко градче, разположено на остров на 3–4 километра от брега на Еършър. Всичко бе прекрасно с изключение на един-единствен проблем – аз нямаше да отида с останалите. 
Не си спомням причината, която изтъкнаха за моето неучастие, но тя нямаше никакво значение. Стоях до г-жа Джеймисън и г-н Гилеспи и махах за довиждане на моите съученици. Именно директорът, г-н Гилеспи, който обикновено първо действаше, а после задаваше въпроси, се отнесе толкова жестоко с мен и ме накара да стоя на двора и да махам за довиждане на съучениците ми, които се смееха и ме сочеха с пръст иззад прозорците на вече потеглящите автобуси. 
След това г-жа Джеймисън, която, изглежда, преподаваше само трите „Д“ – дисциплина, дисциплина, дисциплина, ме заведе в стаята на четвърти клас. Накараха ме да застана най-отпред, сякаш трябваше да послужа като пример за недостойно и низко поведение пред останалите. И като казвам най-отпред, нямам предвид първия чин, а пред целия клас – като пастор, който изнася проповед на паството си от амвона. Стоях си там, на моя самотен остров, потънал в безкрайна скръб, вперил поглед към синьото небе, което се виждаше през прозореца. Всяка секунда и всяка минута усещах подигравателните погледи на 60 ученици, които изгаряха тила ми, докато се опитвах да скрия лицето си от свирепостта им. С всяка изминала секунда и минута очите ми се пълнеха със сълзи. Отказах да се разплача, просто не можех да го сторя, защото знаех, че вълците зад гърба ми ще погълнат лакомо моите чувства, а след това ще ме захвърлят празен и безчувствен. 
В края на следващия ден трябваше да преживея завръщането на моите мъчители, но вече се чувствах наистина мъртъв и безчувствен. У дома бях „другото момче“, а в училище – „боклукът“, но сега вече знаех, че съм безполезен и противен. Едва на следващата сутрин, когато мъчителите ми започнаха да ми се подиграват и да ми се присмиват, случилото се достигна с пълна сила до мен и ефектът бе толкова силен, че у мен се зароди детската ми мечта – копнеех всичко около мен да бъде заличено и унищожено от ядрено бедствие. Предвид времената, в които живеехме, това бе големият страх на всички останали, но за мен се превърна в надежда, която ме крепеше ден след ден. 
Спомням си точното място, на което стоях, когато дойде ударът и светът за мен спря да съществува. Това бе мое дело. Не можех да продължавам да живея и да бъда част от света около мен – беше прекалено тъжно и болезнено. От онзи миг насетне мен вече ме нямаше, вече не бях онова малко момченце. Не, бях просто един страничен наблюдател, който гледаше случващото се през очите на малкото момченце, и онова, което нараняваше него, не успяваше да нарани мен, защото аз само наблюдавах какво се случваше с него. 
Това наистина са най-тъжните дни в живота ми и през по-голямата част от годините в училище по своя воля живеех в своеобразен защитен от околните затвор. Така в резултат на преживяното в детството ми аз се превърнах в изолиран и тесногръд човек, който изпитва истински и подсъзнателен страх от всякакви социални ситуации. 
Но един друг инцидент от детството ми, който се откроява ясно в спомените ми, е как нападнаха брат ми и мен с нож, когато бяхме на девет и десет години. Двамата вървяхме по една задна уличка в града, когато бяхме нападнати от три по-големи момчета. Заплашиха ни с нож и ни заведоха в някаква изоставена къща. Там момчетата уринираха върху брат ми, а аз не можех да сторя нищо, за да му помогна. След това ни отведоха в мазето, където се случиха и други неща. Накараха ни да докосваме гениталиите си един друг, като през цялото време ни заплашваха с нож и с думите, че ако някой от нас откаже да го направи, другият ще пострада. 
Случилото се беше докладвано на властите и стигна до съда, но аз бях прекалено малък и не можех да свидетелствам, а брат ми припадна в съдебната зала. Накрая насилниците се отърваха безнаказано. 
Така дори и малката вяра в справедливостта, която двамата с Гордън таяхме до онзи момент, изчезна напълно и в следващите години не казвахме нищо на никого за другите такива случки.
Гордън и аз повече не отворихме дума за това нито помежду си, нито пред някого другиго, и инцидентът остана погребан в миналото и в спомените ни. 
В началното училище една учителка на име Мъртъл Маккей се оказа истинско спасение за мен, като ми позволи да бъда част от нещо. Тя преподаваше музика. 
Госпожа Маккей организираше часове по флейта след учебните занятия и аз започнах да ги посещавам. Проявявах интерес към музиката, но в началото за мен бе по-важно, че когато се прибирах у дома след часовете, улицата беше почти пуста и не срещах никого. 
Първоначалният ми мотив си остана все така силен, но постепенно интересът ми към флейтата се оказа по-голям. Не след дълго дори станах част от музикалната група, но за мен най-важното бе, че госпожа Маккей отделяше от собственото си време, за да говори с мен като с човек. Винаги ще си я спомням като добър и сърдечен човек, тя ми осигури един оазис на надеждата в пустинята от отчаяние. 
Тъй като съм известен с колоезденето, трябва да спомена първия си сериозен инцидент с велосипед, който се случи, когато бях на около девет или десет години. Двамата с Гордън се надпреварвахме по главната улица, когато внезапно гумите на велосипедите ни се докоснаха. Аз изхвърчах над кормилото, а предният ми зъб се заби в долната ми устна. Зъбът се счупи и останалото парченце трябваше да бъде извадено, затова сега имам само един преден зъб. За щастие, останалите ми зъби се разместиха и затвориха празнината, така че само най-наблюдателните могат да забележат липсата. Странното е, че цялата случка мина безболезнено, което е наистина забележително, предвид счупения зъб и обилното количество кръв. 
Като момчета аз и Гордън карахме доста колело. Велосипедът беше доста по-безопасно средство за придвижване в сравнение с ходенето пеша, а и ни даваше свобода да отидем навсякъде, където пожелаем. Прекосявахме града и стигахме чак до другия му край, но много рядко го правехме пеша. В отдалечения край на града имаше магазин, за чието съществуване научих едва когато станах на единадесет. 
Нюмилнс е градче с една главна улица и няколко пресечки, дълъг и тесен, разположен по протежението на река Ървин, която минава през долината. И понеже Нюмилнс се намира в долина, няма как да избегнеш хълмовете и възвишенията, ако решиш да караш на друго място, освен на главната улица. Човек може да се изкачи на около 300 метра от двете страни – нещо, което правехме често, а след това се редувахме да се спускаме надолу по склона и доста падахме. 
Постепенно се осмелявахме да ходим все по-далеч и в началото на юношеството си можехме да изминем до около 95 км на ден. Разбира се, изобщо не бяхме колоездачи, а просто момчета с колела, подплатени якета и маратонки. Най-смешното  бе, че Гордън винаги беше по-жилав и по-издръжлив от мен при лоши условия, особено в студено и дъждовно време. Съвсем искрено мога да призная, че не си спомням някога да се е оплаквал от нещо, и си мисля, че в нашето ежедневие бяхме привикнали с бедите. 
Брат ми не си падаше много по колоездачни обиколки,  те бяха просто нещото, с което да се занимава. От малък беше радиолюбител и постоянно се зариваше с най-различни електроники, така че колкото повече се занимаваше с тях, толкова по-малко се интересуваше от колоездене. На мен ми беше интересно да карам в горите и по неравните пътеки, въпреки че колелото ми не беше подходящо за това. През 70-те години се приемаше като незряло за момче на моята възраст да лудува с колело по неравните горски пътеки, но беше много забавно. В горите около града имаше стръмни наклони и аз обичах да предизвиквам сам себе си, за да видя колко голям е наклонът, по който можех да се спусна, без да падна. Чувствах се в безопасност, когато се придвижвах с велосипед, защото можех да избягам с лекота, за да не ме нападнат. Рядко ходех в гората пеша, защото първо трябваше да мина тичешком по пълната с хора улица. 
Винаги предпочитах дъждовните дни, защото навън нямаше почти никого. Понякога през лятната ваканция събирах смелост да измина по-малко от 200-те метра по главното шосе, за да стигна до потока, който течеше по-надолу от пътя. Можех да пресека пътя през тунела и в този случай се озовавах на ливада, която водеше нагоре към открито и запустяло място извън града. Често се криех там, а сетне се прибирах у дома за вечеря. Така избягвах забележките на родителите ми, че съм безделник, който по цял ден лежи на дивана, и коментарите им, че трябва да излизам и да играя навън. Прибирайки се за вечеря, аз създавах впечатлението, че правя точно това. 
Обичах да се катеря по дърветата, особено по трудните, които нямат клони в долната част. Винаги се чувствах в безопасност сред тях. Имаше две дървета, на които се катерех постоянно и те бяха две от любимите ми места. Едното беше толкова високо, че от него виждах цялата долина като на длан, чак до крайбрежието, което бе на 25 км. Можех да прекарам часове наред на дървото, наблюдавайки как светът минава край мен. Навярно звучи странно да разказвам за дървета в автобиографична книга, но те заемаха по-важна част от живота ми, отколкото приятелите ми, а и останах поразен, когато отсякоха едно от тях. 
В гимназията не бях от най-ученолюбивите, но бях доста добър по математика и физика. Госпожа Монахан ме попита дали искам да участвам в математическо състезание, но аз веднага отказах, защото през по-голямата част от живота си бях невидим за останалите, или пък децата гледаха на мен като на клоун. Не се замислих за причината за моя отказ – просто отказах да участвам в състезанието. 
По ирония на съдбата в гимназията се справях най-зле в часовете по металообработка и физическо обучение. Това звучи странно, тъй като няколко години по-късно аз си направих велосипед и спечелих световните първенства, но истината е съвсем проста – часовете по металообработка бяха съвсем реална физическа опасност за мен. Не само че съучениците ми бяха въоръжени с парчета метал и остри инструменти, но и по цял час оставахме сами, без никакъв надзор от страна на учителите. 
Ненавиждах часовете по металообработка и всеки път ми се струваше, че излизам на гладиаторската арена. По-голямата част от занятията прекарвах с опрян в тезгяха гръб, стиснал някакъв остър инструмент в ръка. За четирите години, в които имахме часове по металообработка, аз успях да създам всичко на всичко една мистрия и половината на стойка за саксии. Можех да изработя същите неща в бараката на баща ми за не повече от половин ден. 
В часовете по физическо също гледах да не се пречкам много, но, честно казано, не се справях особено добре в повечето спортове, с изключение на катеренето и дългия скок. Винаги бях избиран последен или почти последен. Отборните спортове бяха най-неприятните. Почти винаги играехме футбол и винаги без изключения едни и същи момчета получаваха честта да избират отборите си и да решават кой къде ще играе. Когато ставаше въпрос за футбол, знаех процедурата наизуст – избираха ме последен или предпоследен и играех в защита. За  четири години в гимназията това бе неизменно, без изключение. Нито едно изключение. Но поне имаше и по-зле от мен – момчето, с което се съревновавах за последното място при избора на отбор, прекара всички гимназиални години, пазейки вратата по време на футболни мачове. Това бе наказанието за престъплението му да бъде женствен и мекушав. 
Положението се подобри леко, докато учех в „Лаудън Академи“, тъй като по-грубите деца бяха в по-долните класове. „Лаудън Академи“ се намира на около два километра от Галстън – градче с размера на Нюмилнс и население от около 5000 души, разположено на около 3 км надолу по долината в посока към крайбрежието. Повечето ученици обикновено ходеха в Галстън през голямото междучасие. 
Аз никога не си позволявах тази практика, за да не си създавам неприятности, но един мой съученик успя да ме убеди да посетя дома му в голямото междучасие. Два пъти ходихме безпроблемно, но след това се случи нещо, което ме накара да променя решението си. Трима злосторници са ме разпознали  и сигурно са ме причаквали. Един от тях заплаши с брадва мен и съученика ми. Така че приятелят ми нямаше друг избор, освен да не се меси и да гледа отстрани, докато двамата злосторници ме ритаха и удряха. Спомням си, че чисто физически ми беше изключително трудно да се върна в училище. Следите от нанесения ми побой бяха очевидни и един от учителите ме попита какво се е случило. Разказах му, а той отбеляза, че е трябвало да отвърна на ударите им. Думите му допълнително подкопаха вярата ми във властите и учрежденията и никой друг не научи за случилото се. Дори родителите ми ще прочетат за този инцидент в книгата. 
Струва ми се, че в гимназията станах още по-затворен, при това до такава степен, че никога не поканих някой приятел на гости у дома. Вече ме бяха водили на детски психолог, докато учех в началното училище, но именно в гимназията идеята за самоубийство започна да ми струва изкушаваща и привлекателна. Прозорецът на езиковия кабинет беше най-висок, а под него настилката бе от бетон. В онези дни този прозорец изглеждаше единственият път към свободата. По ирония на съдбата дълбоко в себе си знаех, че разполагам с този „изход“, и това ми носеше една особена насмешливост, благодарение на която продължавах напред независимо от всичко. 
За щастие, по онова време за мен колоезденето все повече се превръщаше в средство за свобода и бягство от действителността, а един мой съученик на име Гордън Греъм предложи да се присъединя към колоездачния клуб „Уолъсхил“ в Килмърнък, главен град в областта с население от около 50 000 души, разположен на около единадесет километра от старата ни къща в Нюмилнс. 
Беше януари или февруари 1981 г. и навярно Гордън не е вярвал, че ще се появя на сбирка на клуба в онази студена зимна вечер. Гордън вече беше член на клуба, както и баща му Гус. Изпитвах голямо притеснение как щях да вляза в клуба на всички тези непознати хора. Въпреки всичко го сторих, макар че имах пълното право да се чувствам притеснен. Веднага щом отворих вратата и влязох, всички разговори спряха и настъпи пълна тишина. Присъстващите се обърнаха и впериха погледи в мен за миг, а аз замръзнах на мястото си и се паникьосах. Джими Трейн наруши мълчанието и каза да вляза. Спомням си облекчението си, когато видях, че Гордън е там, защото това означаваше, че не бях сред напълно непознати хора. 
Бях с черни ботуши, дънки и анорак. Карах състезателен велосипед с пет скорости, закупен за мен и брат ми от родителите ни. Бързо стана ясно, че бях абсолютен аматьор по отношение на колоезденето. Онази вечер се запознах с някои от членовете на клуба, но ми стана ясно, че Джими Трейн беше лидерът. Мъжът бе пълна противоположност на представата за възрастен ръководител на колоездачен клуб. Носеше стари дънки и яке, пушеше непрекъснато и още в първия момент ми заприлича на анимационния герой Попай. Въпреки странностите си не след дълго осъзнах, че Джими Трейн е не само извор на мъдрост, натрупана през отдавна отминали времена, но също и честен и прям човек. 
Пътуването до вкъщи след сбирката на клуба ми даде представа какво отношение получаваха новаците в колоездачните клубове във Великобритания по онова време. Три от момчетата живееха в долината – съученикът ми Гордън, Тони Уилямсън и Алекс Кюри. Идеята бе да унижат новака и да изпробват възможностите му, като се опитат да вземат преднина пред него и да го откажат. Може и да бях пълен аматьор, но карането на колело с брат ми ме беше научило, че най-удачното място е зад задната гума на някой друг колоездач. Затова, когато момчетата започнаха да ускоряват темпото, аз се залепих за задното колело на последния и не се отделих от него. Щом стигнахме до дома ми, аз им пожелах лека нощ, стараейки се да прикрия изтощението си, и след това допълзях вкъщи със сетни сили. 
Метаморфозата ми от обикновен аматьор до шампион щеше да стане възможна именно благодарение на много подобни карания, при които съревнованието и опитите да се надминем един друг бяха нещо очаквано. Отправната точка бяха клубните велопоходи в неделя. Независимо дали си новак или не, беше задължително да караш във формация, при която двама колоездачи се редуват да водят групата и да осигуряват въздушна струя за останалите зад тях. 
В началото физическата ми форма не ми позволяваше да карам на дълги разстояния с темпото на другите, затова след известно време „изоставах“, но всяка седмица се прибирах обратно сам и не след дълго физическата ми форма и издръжливостта ми нараснаха, така че постепенно започнах да се справям. Освен това започнах да използвам по-качествено облекло и обувки, а и успях да направя леки подобрения по велосипеда си, добавяйки стяги за пръсти и други подобни. 
Зимните велопоходи постепенно затихваха и приключваха през март, защото много от колоездачите участваха в състезания или помагаха при организацията на различни събития. За мой късмет аз се сприятелих с Гордън Стед и Джон Стюарт. Гордън бе година по-голям от мен, но се занимаваше с „истинско“ колоездене от далеч по-дълго време. Джон беше в началото на 20-те, но не беше в толкова добра физическа форма като мен и Гордън. Тримата започнахме да караме заедно, докато останалите членове на клуба участваха в редица състезания. Понякога изминавахме необикновени разстояния. 
Това ме устройваше идеално, защото основната причина да се присъединя към клуба беше възможността да участвам във велопоходи, което допадаше на Гордън и Джон, особено с отсядането в младежки общежития. Гордън ме запозна с един човек на име Алистър Гоу, който живееше в противоположния край на Глазгоу, на около 60 км от дома ми. По онова време за мен Алистър Гоу бе същински гуру в колоезденето. Цялата му къща тънеше в колоездачна атмосфера, а таванът му беше като пещерата на Аладин. 
Алистър се занимаваше с високоскоростни походи на дълги разстояния и някои от тях приличаха на истински състезания. Аз бях едва на петнадесет години, Гордън – на шестнадесет, но понякога карахме до дома на Алистър, след което се отправяхме на дълъг поход. При завръщането ни милата му възрастна майка ни посрещаше с лучена супа и вечеря, говорехме си малко за колоездене и сетне аз и Гордън изминавахме 60-те километра до домовете си. Веднъж, спомням си, изядох консерва студен печен боб и бях толкова изтощен, че се наложи да измина пеша част от пътя до Нюмилнс. Прибрах се вкъщи в един часа след полунощ, а на следващата сутрин трябваше да ходя на училище. 
Не след дълго успяха да ме убедят да участвам в бягане по часовник. Струва ми се, че състезанието беше през май същата година и родителите ми склониха да ми направят подранил подарък за шестнадесетия ми рожден ден – купиха ми хубав шосеен велосипед с алуминиеви капли, всякакви части и авангардна система от дванадесет скорости. Колелото беше „Пежо“, закупено от магазина на Били Билсланд в Глазгоу. Той возеше като насън в сравнение със стария и  аз бях любопитен да разбера на какво съм способен с него, но в същото време изпитвах и притеснение. 
Първото ми състезание беше 16-километрово бягане по часовник на открито шосе и още тогава допуснах гаф с хронометрите. Мислех си, че финалът е точно срещу старта. Вече бях започнал да се преобличам, смятайки, че съм финиширал, когато някой ми каза, че финалът е на около 180 метра по-надолу по шосето. Така официалното ми време в първото ми състезание беше 32 минути и няколко секунди, което ми отреди предпоследното място в класирането. Съотборникът ми Джон Стюарт ме спаси от последното място. 
Това бе първото и последното състезание, в което участвах през онази година. Продължавах да се занимавам с велопоходи и дълги карания. Но по една щастлива случайност при едно от каранията ми в Глазгоу аз и Гордън Стед срещнахме непознато момче, което искаше да ни продаде стара велосипедна рамка. Тръгнахме след него по задните улички и се оказа, че става въпрос за стара пистова рамка „Чинели“ отпреди войната. Нуждаеше се от немалък ремонт и нямаше вилки, но си беше истинска класика, затова се договорихме за цена от 8 паунда. Трябваше да вложа доста труд, както и различни части, но Гордън ми даде чифт пистови капли от 50-те години, които бяха доста изкривени, а за мен това беше добър урок по механика. Научих доста за каплите и благодарение на натрупания опит впоследствие успях да се заема с по-големи неща. 
На Великден двамата с Гордън Стед отидохме и на тридневното състезание в Гирван, организирано от колоездачния клуб „Уолъсхил“, и лагерувахме на брега. Сутринта се събудихме рано, много преди старта, и имахме време да се повъртим около механиците на отбора, заети с подготовката на велосипедите на най-добрите състезатели. Много от нашите герои, за които само бяхме чели в списанията, се състезаваха в професионални отбори и имахме щастието да се сблъскаме с Лен Малвърн, който с радост ни позволи да го наблюдаваме, докато работи, и дори отговори на наивните ни въпроси. 
Лен работеше за отбора „Кей Пи Криспс“, който включваше състезателите Тони Дойл, Дъдли Хейтън и Фил Бейтън (Машината). На изпроводяк ни каза, че ще се видим отново на следващата сутрин, и ние не чакахме втора покана. На следващата сутрин урокът ни в занаята продължи. Не можехме да повярваме на късмета си, защото имахме възможността да наблюдаваме работата на един от водещите механици в страната и да му задаваме всякакви въпроси. Трупах знания с невероятна скорост и скоро овладях изкуството на създаването на капли от нищото – умение, което повечето колоездачи няма нужда да притежават. В резултат преправих шосейния си велосипед, а пистовото колело „Чинели“ постепенно започна да придобива вид с помощта на стари и използвани части. 
Онази година участвах в няколко състезания и използвах стария велосипед „Чинели“ отпреди войната. Нямаше смисъл да карам колело със скорости в бягането по часовник за юноши заради съществуващото ограничение, защото така или иначе  обикновено използвах най-високата позволена предавка. За мен проблем бяха гумите и по-конкретно тубуларните гуми. Каплите на пистовите велосипеди бяха за тубуларни гуми. Хубавите тубуларни гуми пък бяха много скъпи, а по онова време  не можех да си ги позволя заради липсата на пари.
За мой късмет няколко колоездачи от клуба използваха такива гуми, които рано или късно се пукаха. Ремонтът им беше прекалено сложен и изискваше големи усилия, затова нямаше проблем да взема гумите, стига да сметнех, че може да ги използвам. Тубуларните гуми се състоят от основна лента, здрава оплетка и тънка вътрешна обшивка. При ремонт трябва внимателно да се свалят тези слоеве, като се внимава да не се повреди гумата, да се залепи тънката вътрешна гума и накрая всичко да се зашие и основната лента да се залепи отново. Вложените от мен усилия не бяха напразни, защото така успях да спестя немалко пари и можех да се състезавам с велосипеда „Чинели“. 
Участвах най-вече в клубните състезания на 16 км, като времето ми ставаше все по-добро и по-добро. Само няколко пъти се включих в бягания по часовник на 16 и 40 км извън клуба, но сборът от най-добрите времена в тези дистанции беше достатъчен, за да спечеля училищния шампионат на Еършър за момчета. Именно едно от участията ми на 16 км ми спечели славата на мърляв колоездач. Преди състезанието двамата с Гордън Стед решихме да се отдадем на малко „грубо каране“, както се наричаше този стил преди появата на планинските велосипеди. Поехме през тресавищата от Ранкинсън до Далмелингтън по труднопроходима пътека. Карахме дълго и се върнахме с мръсни велосипеди. Гордън беше изгладнял и изморен и реши да пропусне състезанието на 16 км, но аз имах малко храна и се насочих направо към старта. 
Старият Джими Трейн ми каза, че нямам отношение към най-добрата си екипировка, и изтъкна, че ако това беше открито състезание, щяха да ме дисквалифицират на старта, защото с вида си петнях реномето на клуба. Вече знаех защо Джими  е толкова  уважаван – винаги казваше искреното си мнение, независимо как щяха да го приемат останалите. Освен това Джими организираше клубните събития и отчиташе времето, винаги беше там, независимо от климатичните условия. Предполагам, че именно това бе единствената причина всеки път да участвам с желание. 
Клубните бягания по часовник на 16 км бяха единствената ми тренировка за състезания. За мен колоезденето продължаваше да бъде най-вече карането на дълги разстояния и велопоходите, а една от дестинациите, които започнах често да посещавам, беше младежкото общежитие в Уанлокхед. Разположено високо в Лийдхил, селото се намираше на над 420 метра надморска височина, затова кулминацията на всяко каране беше 11-километровото изкачване на прохода Менок. Самото общежитие беше примитивно: не разполагаше с никакви удобства – нямаше душове, нито централно отопление или топла течаща вода. Спалните помещения бяха студени и влажни. Но това бе повече от чудесно, защото случайни посетители се отбиваха съвсем рядко поради лошите условия. В онези дни общежитието се превърна в подслон за колоездачи, а единственото топло помещение беше кухнята с огромната печка на дърва, излъчваща такава топлина, че можехме да свалим мокрите си дрехи и да ги изсушим. Такава бе популярността на Уанлокхед, че много рядко човек можеше да отиде там и да не срещне други познати колоездачи, а кухнята беше сърцето на общежитието и център на всичко случващо се там. 
За общежитието отговаряше госпожа Янг, която бе надживяла името си с поне няколко десетилетия. Не спираше да се жалва, че разни хора се промъкват в общежитието след вечерния час в 11 вечерта, а ние винаги проявявахме съчувствие. Но в същото време знаехме за счупеното резе на кухненския прозорец и  след посещение на Британския легионерски клуб само на 180 метра имахме достъп за влизане дори ако  входната врата бе заключена. Това се случваше в малките часове на нощта, обичайното ни време за прибиране. 
На петнадесетгодишна възраст пиенето се появи някак естествено в живота ми. Запознанството ми с алкохола се случи през април или май и още след първата пинта изпитах непреодолима нужда да пия още и още, докато постигна пълно опиянение. Веднъж изпаднал в това състояние, просто исках да споря с всички. 
В никакъв случай не можехме да извоюваме лесна победа срещу госпожа Янг и когато работата опираше до това, според общоприетите традиции сутринта посетителите на младежките общежития трябваше да свършат някаква полезна работа, а госпожа Янг обикновено запазваше най-хубавите задачи за най-тежко провинилите се. Веднъж трябваше да оплевя и почистя алеята и паркинга, което ми отне около два часа поради махмурлука. Повечето от момчетата нямаха нищо против физическия труд, защото госпожа Янг беше около 80-годишна и сама се грижеше за общежитието. Някои от тях оставаха за повече от една нощувка и цепеха дърва или се занимаваха с други задачи, но така и никой не поправи кухненския прозорец! 
Предвид другите многобройни велопоходи и състезания посещенията в Уанлокхед не бяха редовни, за мое щастие, но имах късмета да стана част от шотландската колоездачна култура в онези години. Все още бях ученик и трябваше да уча за изпити, което означаваше, че след колоезденето не ми оставаше много свободно време. 
Лятната ваканция наближаваше и тогава щях да имам достатъчно време за походи и състезания, но първо трябваше да реша дали да напусна училище, или да продължа по-нагоре. Нямах работа, а безработицата бе скочила драстично. Броят на безработните достигаше три милиона души и търсенето на работа беше безнадеждно и безуспешно начинание. Не само това, бях на петнадесет години и на теория звучеше по-разумно да изкарам петата година в училище, защото щях да завърша едва 16-годишен. Винаги бях най-малкият ученик в класа поради системата за прием в училище според датата на раждане. 
Мразех училището от дъното на душата си поради споменатите вече причини, но положението не беше толкова зле, колкото преди, защото отрепките напускаха при първа възможност. Реших, че единственият вариант бе да продължа да уча, защото така щях да имам по-голям шанс да си намеря работа или да продължа образованието си в колеж. Нямах никаква конкретна представа какво точно исках да правя в бъдеще и просто се носех по течението. 
През лятната ваканция карах много заедно с Гордън Стед и Джон Стюарт. Тримата дори отидохме на двуседмична обиколка из Шотландия, но се наложи да се върнем само след седмица, защото Джон не можеше да издържи повече. През цялото време лагерувахме и понасяхме несгоди и лишения. Имах също и страхотната възможност да участвам в „Шотландската надпревара за здраве“, организирана от Джордж Милър – член на колоездачния клуб „Уолъсхил“, отговарящ за организирането на различни събития. Участието ми в състезанието не беше даром: трябваше да помогна за поставянето и премахването на маркировката по трасето, но така натрупах опит в организирането на големи събития. 
По-голямата част от сезона прекарах в посещения на отдалечени младежки общежития или дълги велопоходи. Често карах с Алистър, като всеки път наблягахме и на скоростта, и на разстоянието. Понякога идваха няколко момчета от Глазгоу и се събирахме доста голяма група. По-добре беше да караме в група, защото разполагахме с повече хора, които да карат срещу насрещния вятър, а и човек винаги можеше да се залепи плътно зад нечия капла, ако карането му не вървеше гладко. 
Колоезденето в група даваше възможност и за най-различни шеги. Моята най-любима беше „номерът с консервната кутия“: беше почти сигурно, че поне един от колоездачите в групата ще има консерва с мляко с ориз. Самият аз винаги носех със себе си консерва с нарязани на кубчета домати и всеки път, щом си намирах жертва, разлепвах етикета и го залепвах на кутията с млякото с ориз. Всичко това си струваше заради изражението на погнуса върху лицето на жертвата. 
Но не само аз бях човекът, който правеше номера на останалите. Веднъж се качих на колелото си и видях, че курбелите са монтирани на 90 градуса един спрямо друг. За подобно нещо е нужен специален инструмент, но всички в групата решително отрекоха да разполагат с такъв. 
При друг случай пък си тръгнах последен от общежитието в Уанлокхед,  след особено дългото дежурство колелото ми ме чакаше, готово за път. Качих се на него и едва когато се прибрах изтощен у дома след 140-километрово каране, открих огромен камък в колоездачния сак. 
Но сезонът продължи и в края му спечелих титлата за най-добър всестранно развит спортист в Еършър, най-вече заради две донякъде добри карания, едно от които се случи само ден преди шестнадесетия ми рожден ден. Навярно щях да финиширам още по-бързо в бягането по часовник на 40 км, ако не  бях вдигнал поглед към шосето, където видях Алекс Кюри да кара със завързана на главата си носна кърпа вместо каска. След тази гледка така и не успях да се съвзема, сериозното ми отношение към състезанието се изпари и завърших  с по-слабо време, отколкото се надявах. 
Участвах също и в бягания по часовник на шосе, но нямам кой знае какво да разкажа за тях. В спомените ми обаче се откроява състезание от този сезон, което не беше бягане по часовник и бе всичко друго, но не и обикновено. 
Става дума за циклокроса „Трите върха“, който се проведе в Дербишър. Гордън Стед предложи да участваме и понеже аз съм си див и склонен към приключения (навярно най-точното описание би било „безразсъден“), веднага реших, че наистина е добра идея. Още в началото Гордън ми обясни, че това е най-дългият и най-трудният колокрос в света (46 км и три от най-високите планински върхове в Англия), затова трябваше да се подготвим. 
Правилата бяха категорични: можеха да участват единствено опитни колоездачи над шестнадесетгодишна възраст. Имах късмет, защото шестнадесетият ми рожден ден беше само седмица преди събитието. Всички участници се задължаваха да носят със себе си комплект за оцеляване и свирка. 
Очевидно трябваше да се уверя, че колелото ми беше подходящо за състезанието. Двамата с Гордън трябваше да обмислим скоростите и да преценим как да ги намалим достатъчно, докато изкачваме най-стръмните етапи от трасето, преди да изгубим тяга. Имаше още един проблем. Нужни ни бяха гуми с голям грайфер за най-добро сцепление. Може би това е напълно ясно за някои читатели от перспективата на XXI век, но не и по онова време. Гумите с голям грайфер се намираха трудно и бяха доста скъпи, защото се произвеждаха единствено за нуждите на циклокроса. 
Налагаше се да помислим за храна и напитки, които да носим по себе си и по велосипедите, защото дължината на трасето не позволяваше на участниците да завършат състезанието без такава поддръжка. Аз успях да се сдобия с много стара телена поставка за бутилка, която се монтира на кормилото,  от дядо ми Джон, който беше карал съвсем малко колело в по-младите си години. Можете да видите подобни поставки на стари снимки от Тур дьо Франс през 50-те години на XX век. 
Бяхме сложили захар и гликоза в напитките си и храна в джобовете си, за да си набавяме енергия през деня. Обмислихме състезанието от всеки възможен ъгъл – дори и  евентуалните спуквания на гумите – и всеки от нас щеше да носи помпа и резервна вътрешна гума. Мислех, че цял куп таблетки декстроза и ментов сладкиш ще ни осигурят нужната енергия в деня на състезанието. Бяхме организирали всичко, сякаш се готвехме за десанта в Нормандия. Дори използвахме задължителните торби с комплекта за оцеляване, за да си направим подложка за рамото, която монтирахме във вътрешната триъгълна част на велорамката, така че горната тръба да не се забива в гърбовете ни, докато носим велосипедите на рамо нагоре по стръмните планински склонове. Всичко беше готово. Получихме стартови номера и резервирахме стая в местно младежко общежитие, където да пренощуваме преди състезанието, за да можем предварително да огледаме част от трасето. 
Видях няколко снимки на Гордън на състезанието от предишната година, направени по окъпаните в красива слънчева светлина пътеки в равнината. Той ми обясни, че снимките са леко подвеждащи, защото по-голямата част от трасето преминава през планината. Каза ми, че само няколко километра след старта пред теб се извисява огромна планина, а склоновете са толкова стръмни, че се налага да се хващаш за тревата, докато се катериш нагоре, метнал колелото си на гръб. 
Оказа се обаче, че тази година състезанието няма да  бъде къпано в слънчева светлина. Всъщност времето през този уикенд беше най-лошото в историята на състезанието, а количеството изсипал се дъжд беше сред най-големите в историята на Метеорологичната служба. Не само в Йоркшир беше наводнено, а буквално навсякъде. Нашата река излезе от коритото си и заля поляната за игра на кегли. Докато пътувахме с Том, бащата на Гордън, навсякъде около нас се виждаха наводнени участъци. Не спираше да вали. 
Пропуснахме предварителното разузнаване на трасето, а на следващата сутрин продължаваше да вали като из ведро. Тръгнахме късно от общежитието и доколкото си спомням, причината беше някакъв механичен проблем с един от велосипедите. Резултатът бе, че нямахме много време за подготовка преди старта. Когато влязохме в съблекалните, някои от състезателите вече се подреждаха на стартовата линия, затова се втурнахме да се приготвим. 
Решихме да останем с дрехите, с които бяхме облечени – шорти, тениска и блуза с къс ръкав, както и бейзболна шапка (от старите, с ремък) върху обикновените колоездачни шапки. Намазахме краката си с масажен крем „Ред Хот“, следвайки традицията при събития в студено време (която все още се прилага в колоезденето). Кремът не загрява, а само дразни кожата, създавайки усещането за топлина. Грабнах две шепи таблетки декстроза и голямо парче ментов сладкиш, напъхах ги в джобовете си и залепих стартовия номер на блузата си. Щяхме да се стоплим, щом тръгнем по трасето. Вече бяхме почти готови. Но докато се бавехме в съблекалнята, не чухме предупреждението за лошо време и прогнозата за суграшица и дори сняг на по-високите места. 
Точно преди началото на състезанието се присъединихме към събралото се на старта множество (имаше около 200 колоездачи). Надпреварата започна невероятно бързо и състезателите поеха по тесни асфалтови шосета. Продължаваше да вали проливен дъжд и гумите на велосипедите около мен пръскаха кална вода на всички страни. Карах по пътя редом с останалите и присвивах очи, за да ги предпазя от хвърчащата изпод гумите вода. 
Движех се сравнително добре и тъкмо бях започнал да си проправям път напред сред останалите, когато се случи първият ми сблъсък с лошото спортсменство. Изкачвахме се нагоре по някакъв хълм и в този момент някаква ръка се стрелна и премести лоста ми за смяна на предавките. Задвижих се с най-високата скорост и велосипедът ми спря на място. Но онова, което ме шокира най-силно, бе фактът, че на фланелката на виновника имаше надпис РАФ КК – клуб, в който изобщо не очаквах да членуват такива колоездачи. 
Успях да потегля отново сравнително бързо и вече бях приятно загрят от карането, когато иззад един ъгъл пред очите ми се появи огромна планина. Приличаше на стълба, водеща към рая, а фигурите на останалите колоездачи изчезваха в далечината, погълнати от ниската мъгла. Веднага щом прескочих оградата за добитък и се оказах на неравната пътека, бутилката ми с вода изпадна от старовремската ми поставка. Спрях да я вдигна от земята, но това се случи отново едва след няколкостотин метра. Надпреварата беше в разгара си, а аз не желаех да губя ценно време, затова зарязах бутилката. 
Нарамих велосипеда на гръб, заизкачвах първата планина и почти настигнах Гордън, който се движеше пред мен. Още не бях изминал и половината разстояние нагоре по склона, когато започнах да се уморявам. Енергията и темпото ми спадаха все повече и повече и ми беше толкова трудно, че започвах да изпитвам истинско страдание. В този момент видях фигура,  слизаща по склона през мъглата. Щом приближи, разпознах Джим Фрю, колоездач от нашия клуб, който сега е много добър мой приятел. Много рядко се е случвало да чуя Джим да ругае както преди, така и след тази случка, но тогава той сипеше ругатни по адрес на състезанието и цялото това безумие. След известни крясъци и подигравки успяхме да го убедим да продължи състезанието. 
Гордън и Джим изчезнаха напред в мъглата, а аз ставах все по-бавен и по-бавен и все по-измръзнал и измръзнал. В подножието на върха валеше суграшица и духаше силен вятър. Почти всички участници вече ме бяха изпреварили и най-удачно бе да продължа напред, защото целият треперех от студ. Точно когато си мислех, че положението не може да стане по-зле, шапката ми под каската изхвърча, вятърът я понесе и тя изчезна в ниските облаци. 
Стигнах върха и ситуацията се усложни още повече. Там, на пропускателния пункт, имаше планински спасители и аз се постарах да не треперя от студ, докато преминавах покрай тях, за да не ме извадят от състезанието. Сякаш успях да се сгрея леко, когато се спусках по склона. Пътеката надолу беше цялата потънала в кал, като на места затъвах до коленете. Единственото, за което мислех, бе как да се стопля. 
След като стигнах  втората планина,  цялото ми тяло беше сковано и нямах сили нито да въртя педалите, нито да нося колелото. Наложи се да държа велосипеда на свитите си лакти, защото ръцете ми бяха премръзнали и сковани и изобщо не бях в състояние да стисна колелото достатъчно силно и да го вдигна. Започнах да се изкачвам, но не можех да крача нормално, така че реших да си проправя път нагоре, като се подпирам на колелото. Бръкнах в задните си джобове за храната, която бях напъхал там, но от нея беше останала само някаква сиропирана каша. Продължавах да се изкачвам бавно, с темпото на охлюв, потапяйки се в мъглата. Бях стигнал чак дотук, но просто не можех да продължа напред. Тялото ми беше вцепенено, преумората и студът ме бяха замаяли толкова много, че се чувствах като пиян. Виждах само в черно-бяло и бях изгубил периферното си зрение. Огледах се наоколо, но нямаше нищо друго освен пустош и мъгла. Не виждах дори пътеката, по която уж трябваше да се движа. В този момент си казах: „Ще умра тук. Трябва да продължа напред“.
Мъглата сега беше много гъста, валеше суграшица и аз мислех единствено как да оцелея. Бях гледал реклама по телевизията, представяща мъж с хипотермия, проправящ си път през дълбок сняг, а нечий глас прогърмява, че ако иска да оцелее, той трябва да продължи да се движи. Треперех силно и наистина вярвах, че мога да умра. 
Започнах да обмислям варианта да се напъхам в оранжевата торба, в която носех нещата от първа необходимост, стига да успеех да я отворя с премръзналите ми пръсти, и да надуя свирката. На този етап вече не ме беше грижа нито за гордостта ми, нито за вътрешния ми глас, който повтаряше, че трябва да продължа да се движа, затова реших, че ще използвам торбата. 
Докато напразно се опитвах да извадя торбата, забелязах неясните очертания на някаква фигура в мъглата. Оставих велосипеда и се запрепъвах към нея възможно най-бързо, но всъщност се движех болезнено бавно. Когато най-после стигнах до човека, не можех да повярвам на късмета си. Това беше един от помощниците в състезанието и носеше термос. Толкова бях изгладнял и премръзнал, че веднага помолих за няколко глътки от напитката в термоса, но устните ми бяха замръзнали колкото и ръцете ми и думите ми прозвучаха като несвързано пиянско бръщолевене. Мъжът ми даде вълнена шапка и ме прати надолу по склона. Обясни ми, че се намирах на няколко километра от централата на организаторите, а пътят дотам вървеше само надолу. 
Спомням си как стоях под душа часове наред, стъпил върху дрехите си, в опит да се стопля. Отново започнах да треперя и в онзи момент пак ми стана студено. През целия път към вкъщи имах мъчителни крампи в краката и ръцете – награда за усилията ми по време на състезанието. В онзи период, вместо да оценят положените от мен усилия като пълна загуба на време, връстниците ми и останалите членове на колоездачния клуб ги приеха като начин за „изграждане на характера“. Но най-дразнещото в цялата история бе, че дори не получих удостоверение, макар че завърших за по-малко от пет часа. 
Това беше последното ми състезание за сезона и след края му беше време да се включа в клубните велопоходи и разходки до околните младежки общежития. Тъкмо бях навършил шестнадесет години и се бях върнал на училище без ясна посока и без никакви амбиции. Едно обаче беше сигурно – за мен колоезденето се бе превърнало в начин на живот и само за един сезон бях научил много нови неща, макар и по трудния начин. През зимата се стараех да поддържам сравнително добра физическа форма  с разходките до младежките хотели и организираните от клуба велопоходи, затова в началото на пролетта бях доста добре и готов за новия сезон. 
 
 
 
Две: Съзряване
 
...
Издателство Вакон © 2021 - Изработен от iSenseLabs