Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Кралицата на пустинята

Откъси от две от най-завладяващите произведения на Бел „Картини от Персия“ и „Сирия: пустинята и засетите земи“

Автор: Гертруд Бел
Код на продукта:250
Наличност:В наличност
Превод: © Юлия Чернева
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Милена Александрова
Корица: мека
Националност: Английска
Брой страници: 280
Издадена на: 11.03.2020
ISBN: 978-619-7300-91-8
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Кралицата на пустинята

 

„Вълнуващ разказ за живот изпълнен с приключения, с огромно историческо значение“

 

Историята на Гертруд Бел е една от най-вълнуващите истории за жените пътешественички през XIX век. Тя е личност, изпреварила времето си, пример за приключенски дух в свят, в който всички привилегии са достъпни за мъжете. Бел учи нова история в Оксфорд в епоха, когато за жените това е било невъзможно. Дипломира се с отличие и проявява жив интерес към политиката.

Тя е запален пътешественик и изследовател, пътуванията ѝ я отвеждат в Персия, Сирия, Ирак и по-надалеч. Бел описва пътуванията си в книги, писма и дневници. По време на своите изследователски пътувания тя се занимава с археологическа и картографска работа. През Първата световна война Бел е вербувана да работи за британското разузнаване и по-късно става съветник на краля на Ирак. През това време Гертруд Бел неуморно организира кампании в подкрепа на правото на образование на жените, основава Националния исторически музей на Ирак и е наградена с Ордена на Британската империя за дипломатическата си работа.

 

 

Гертруд Бел е откривател и изследовател, без чиято намеса днешните страни от Близкия изток едва ли щяха да са такива каквито ги познаваме“  

 

Отзиви (4)

Автор

 

Гертруд Бел е наричана Лорънс Арабски в женски вариант. Благодарение на своите пътешествия и завидни дипломатически умения, тя създава близки връзки с високопоставени членове на номадски племена населявали района на Близкия изток. Има ключова роля в създаването на днешен Ирак и Йордания. По това време тя е една от най-влиятелните жени в Британската империя. Запален пътешественик, фотограф, писател, авантюрист и алпинист. Една от първите жени съблекли корсета и роклята и катерили върхове в Алпите. 

   Бел е родена в Дърам на 14 юли 1868 година. След смъртта на майка ѝ тя живее с обичния си баща и брат си, а по-късно с мащехата си и доведените ѝ деца.

Жена, изпреварила доста времето си, Бел учи нова история в Лейди Маргарет Хол в Оксфорд в епоха, когато за жените са били достъпни много малко научни дисциплини. Бел се дипломира с отличие и проявява активен интерес към политиката, а след това предприема самостоятелни пътувания в Близкия изток.

     Тя е запален пътешественик и изследовател, пътуванията ѝ я отвеждат в Персия, Сирия, Ирак и по-надалеч. Бел документира пътуванията си в книги, писма и дневници и върши археологическа и картографска работа. През Първата световна война тя е вербувана да работи за британското разузнаване и по-късно става съветник на краля на Ирак. През това време Бел неуморно организира кампании в подкрепа на правото на образование на жените, основава Националния исторически музей на Ирак и е наградена с Ордена на Британската империя за дипломатическата си работа.

Въпреки множеството  постижения в кариерата ѝ личният ѝ живот е помрачен от загубата на голямата любов на живота ѝ, майор Чарлс Доути-Уайли, загинал в битката при Галиполи през 1915 година. Говори се, че Бел никога не се съвзема от загубата. Тя умира през 1926 година от свръхдоза сънотворни хапчета.

Откъси

 

 

 

Картини от Персия

 


1


Сегашната столица на Персия се намира в равнина, оградена в полукръг от планини, които от северната страна извисяват  замръзнали върхове с пластове вечен сняг, а на изток се снишават в ниски хълмисти вериги, протягащи голите си ръце в пустинята. Това е главният град в земя на прахоляк и камъни – пуста и безлюдна, Персия разгръща своята монотонна дължина, нарушавана само от хребети на хълмове, още по-безплодна от самата равнина, на юг от портите на Техеран. Има някаква изтънчена простота в пейзаж, в който напълно липсва природната стихия вода, с цялото разнообразие на живот и звуци, което тя носи. Празният свят прилича на голяма стая, почистена за прием на някаква великолепна компания, и скоро ще се изпълни с огромна жива картина на хора или ангели. Върховете на копията им ще блестят на ослепителните лъчи на слънцето, многоцветните им знамена ще се развяват на мрачния фон и ехото на тръбите им ще отеква от планина на планина. Но не! Ден след ден изгрява със същата тишина и същата самота и накрая наблюдателят нетърпеливо се извръща с убеждението, че с напразно очакване гледа непроменяемите черти на мъртъвци. Живата картина отдавна е помела земята и е продължила напред. Майка на човешките енергии, осеяна с руините на едно титанично минало, Персия се е изплъзнала от яркия, жив свят и простотата на пейзажа ѝ е изтънчената простота на смъртта. „Уви, бедни ми Йорик!“ – казва Хамлет, отдавайки в един изключително непреднамерен момент, естествената дан на съжаление от живите към мъртвите. В този си аспект Персия може и да е жалка, но това не буди възхищение. 
На север от Техеран обаче ниските склонове на планинската верига Шимран са покрити с градини и царевични ниви, сякаш гъстата растителност, която по някаква странна приумица на природата простира зеления си пояс по северния бряг на Каспийско море, между плаващите пясъци на река Окс и черната, напоена с нефт земя на Баку, е пуснала корени в самото сърце на планината и в името на неустоимото си изобилие се е вкопчила дори в пясъка и камъните. Самата столица, когато се приближавате от запад, прилича по-скоро на гора, отколкото на град – никакво минаре, кула или купол не формират отличителен белег над нея, дърветата в градините скриват ниските сгради и едва когато се озове досами стените ѝ, пътешественикът може да каже: „Тук е Техеран!“. Градът дължи живота си на снежните планини, откъдето тече вода. Земята между тях и Техеран е прокопана  от мрежа тунели, със сводове от камък и проветрявани от отдушници, пробити на разстояния от петдесетина метра един от друг. Всяка дупка е защитена от купчина пръст. Отвътре тези артерии на града са широки колкото мъжки рамене и не са достатъчно високи, за да ходите изправени. Човек се препъва, газейки във вода до глезените, по неравния под, привежда се надве там, където таванът се спуска по-ниско, и едва се промъква покрай тесните ъгли, дялани от солиден камък. Тъмни отвори от двете страни водят към други тунели, събирайки притоци отдясно и отляво, и тук-там мракът е пронизан от лъч слънчева светлина, който прониква през някой от отдушниците и като лошо насочено копие се забива дълбоко в земята. Не е останала никаква друга форма на напояване или съхраняване на вода в една страна, където това майсторство вероятно  е  било познато на много по-голяма част от населението, което е обитавало подножието на планината в предишни епохи. Сегашната система е тромава и трудоемка. Необходима е постоянна бдителност, за да не се повредят канати, подземните канали, и да не бъдат задръстени с корени, и ако това не се направи, след няколко години Техеран ще престане да съществува.
На какво основание градът дължи положението си на столица остава загадка. Техеран не е център на някаква местна индустрия и безводните пустини и тесните планински проходи, през които минават само кервани с мулета, го изолират от всякакво удобно общуване със запада. В Исфахан са вложени традициите на предишна важност, около Шираз са се задържали остатъците от още по-могъща древност, Казвин се намира стотина мили по-близо до Оксус, а Техеран е само сегашният център на правителството, добил значение заради своеволното желание на сегашния род суверени.
Множество порти водят към града, разчупвайки височината на кирпичените стени с арки и кули, украсени с фаянсови плочки, изрисувани в различни мотиви, картини и надписи. Пространството, затворено между градските стени, е голямо, но изобщо не е запълнено с къщи. Минавайки през една от западните порти, отначало ще се озовете в необитавани, широки пространства пясък, които се простират между недовършени или съборени сгради. Тук-там отворена врата на дълга кирпичена стена разкрива разкошна градина, пълна с водохранилища, фонтани и цветни лехи, под чиито чинари се намира къщата на някой богаташ, който може да си позволи количеството вода за една седмица, за да превърне пустошта в плодородна земя за удоволствия. По-нататък ще попаднете на широки улици, безлюдни и тихи, с ниски кирпичени стени от двете страни. Постепенно улиците стават по-тесни и се появяват наклонените сергии на дюкяни: плодове и зеленчуци и широките, тънки питки персийски хляб. Тук-там се вижда витрина в европейски стил, зад която стоките са по-разнообразни и съблазнителни и фасадата на някоя правителствена сграда с вход с ярки мотиви от разноцветни тухли. Колкото по-тесни стават улиците, толкова са по-оживени. Калейдоскопичен свят от непознати фигури снове насам-натам под белите черници, разпрострели клони над калдъръмената настилка. Сериозни старци дискретно придържат наметалата си, увити около телата; дервиши с препаски на кръста и ярки шалове, омотани около проскубаните им къдрици; жени, облечени от главата до петите с широки черни дрехи и ленени покривала над лицата, с които изглеждат като членове на някакъв странен религиозен орден; негри роби и араби с бели одежди; просяци и скитници и групи деца, които се щурат между ездачите и каретите. От време на време към вас ще се приближи просяк – вероятно жена, която дръпва встрани крайчеца на забрадката си и ви моли за подаяние с приятен, висок глас. Ако не обърнете внимание на молбите ѝ, тя ви ругае и проклина, но една медна монета ще ви закупи всяка благословия, известна на човека, включително изчезването на въпросната дама, която иначе ще ви преследва безсрамно и настойчиво ще крещи в ухото ви: „Пул! Пул! Пул!“ – „Пари!“.
На ъгъла на улицата група войници клатят клоните на черница и гладно поглъщат сладникавите плодове, които падат в прахоляка в краката им. Съдейки по външния вид на персийската армия, чужденецът би се изкушил да заключи, че войниците се изхранват само с бели черници, и са принизени до състояние на гладуване, когато свърши лятото. В Изтока ръцете на господарите не са щедри, но все пак малък процент от печалбата им стига до обикновения войник, а черниците с вкус на прахоляк поне имат заслугата, че му осигуряват безплатна храна. Външният му вид не е изчислен да предизвиква голяма тревога в гърдите на враговете. Походката му е отпусната и униформата му – окъсана и избеляла. Той често носи ризата си незапасана в панталона и окъсаната, широка, кафеникаво-сива ленена дреха, която виси под туниката му, му придава вид на всякакъв друг, но не и на военен. Нравът му е детински и изключително миролюбив. Докато е на пост, се забавлява с глупави игри, например построяване на воденица с малки колела, които потокът пред двореца ще завърти, и чието движение ще достави наслада на очите му, когато минава оттам. Дори се говори (и разказът едва ли може да се оспори), че веднъж, когато някакъв важен човек бил на посещение в южната крепост, намерил един от пазачите на портата зает да плете чорапи, а друг – да изкарва честно по някой грош, като продава ябълки. Въпреки това шахът се гордее с армията си. Той прекарва щастливи часове, докато измисля нови униформи за хората си – униформи, които представляват изключително странна бъркотия от спомени за европейското и любовта на Ориента към ярките цветове.
Отправяйки се към североизточната част на града, ще излезете на широк площад, на който се гледа като на пълно съвършенство на величие и разкош. Тук шахът изиграва ролята си на ежегодния фестивал на жертвоприношението и тук масово се стичат жителите на Техеран, за да станат свидетели на заколването на камила от моллите в знак, че сред грижите за държавата Негово величество не е забравил как Авраам е завързал Измаил на олтара (тъй като мохамеданите твърдят, че синът на Агар е героят в легендата), подчинявайки се на заповедта на Бог.
Веднага щом камилата падне, моллите я нарязват на парчета с ножове,  най-близкостоящите грабват някоя част от жертвата и хукват с всички сили към двореца, където първият пристигнал получава голяма награда.
Трябва да се признае, че въпреки размерите си площадът не прави благоприятно впечатление  на изтънчения европеец. Портите, водещи към него, са украсени с грозни нови плочки, сградите наоколо са лишени от всякакви архитектурни достойнства. Мазилката на фасадите им е нашарена с изключително лошо нарисувани фрески на лъвове. Всяко животно нервно гледа към слънчев диск с кръг от заострени лъчи, който изгрява зад раменете му. Няма никаква човешка дейност, която да компенсира за липсата на красота. Покрай портата, водеща към Арката, където се намира дворецът обаче, има признаци на живот – сред фигурите на слуги, излезли от двореца, се различават група войници, облечени в ярки алени униформи и яхнали коне, с амуниции от чисто сребро, както и фантастичните ливреи на бързоходците на шаха, чиито одежди много приличат на изобразените на фреските, и чиито накити на главите са като на църковни служители или шутове, но останалата част на площада е сравнително безлюдна и вятърът разнася облаци прах около старинното оръдие, поставено в средата.
Много тесни и занемарени улици ви отвеждат до базара, където въпреки че рядко може да намерите нещо наистина красиво или ценно, източното многолюдие и оживление са неизчерпаем източник на наслада. Отидете там в някое лятно утро, когато хладните сводове ще ви предложат освежаващ подслон от слънцето, и преди блъсканицата да намалее от жегата в средата на деня. В сянката на входа стои дребничък търговец, залепен на прага като емблема на източната търговия – сериозно, облечено в дълга одежда дете, толкова мъничко, че сърцето на майка му трябва да я е заболяло, когато малката му глава, увита с тюрбан, се е скрила от погледа ѝ.
Това човече е донесло да продава няколко китки цветя и ги е наредило върху голям камък пред себе си. Детето стои неподвижно и невъзмутимо в импровизираното си дюкянче, наблюдава минувачите и с достойнство и търпение чака някой от тях да спре и да си купи цветя. Тихичко му пожелайте късмет (защото то би се обидило от благословията на неверници) и продължете под тъмните арки към самия базар.
Тук поне цари оживление. Върволици натоварени мулета и магарета изблъскват коня ви в канавката, без да обръщат внимание на виковете ви „Авардах!“– „Сторете път!“. Сръчни домакини препречват тесния път и водят трудни пазарлъци под защитата на забрадките си. Групи гладни хора се тълпят около пекачите на кебап и нетърпеливо чакат закуска. Единствено продавачите не се трогват от всеобщата припряност и седят с кръстосани крака сред стоките си, пушейки сутрешния си калян. Сводести входове от двете страни на улицата водят към кервансараи и по-големи тържища. В едното са се настанили търговци на памучни изделия. Сергиите им са отрупани с купчини евтини неща с щампа „Произведено в Манчестър“ в единия ъгъл. До тях е дворът на книгопродавците, където се усеща атмосфера на схоластична леност. Тук има редица дюкяни за плодове, където до купища грозде и пъпеши са наредени дълбоки сини глинени купи с извара. Тук може да си купите и шишенца с розова вода. По-нататък ще се озовете на улица с майстори на метални изделия, над чиито сергии са окачени гирлянди лъскави звънци за мулета. На следващия ъгъл огньовете на ковачи озаряват полуголи фигури, които с напрегнати мускули се трудят над наковалните си. Из целия базар отекват разговори, виковете на мулетарите, дрънчащите звънци на керваните и ударите на чуковете на ковачите. Въздухът е наситен със странна миризма, наполовина на мухъл и наполовина ароматна, на плодове и печащо се месо, стоки и човешки тълпи. Светлината прониква отгоре, през кръгла дупка във всеки един от многобройните малки куполи на покрива. От всяка дупка струи лъч ярка слънчева светлина, пронизва като меч мрака наоколо и осветява в последователни проблясъци забързаното множество. Бели тюрбани и ярко оцветени одежди проблясват и избледняват в безкрайна поредица от слънце и сянка, докато хората, които ги носят, сноват насам-натам.
Може да яздите по една тясна крива улица след друга, докато ушите ви се изпълнят със звуци, очите ви – с цветове – и съзнанието ви – с неспокоен живот, и преди да имате време да се съвземете, ще се озовете на слънчевия площад, пълен с купи сено и разпръснати армии от мулета, до който се намира портата на Машхад. И тук цари оживление. Хората се блъскат като рояк пчели под арката. Селяните водят магарета, натоварени със завързани с въжета бали трева от ливадите на шах Абдул Азим. През портата се изнизват върволици камили, които внасят продукцията на големите градове на юг и изток. Заети длъжностни лица бързат към Техеран в ранното утро по свои дела, продавачи на осолени ядки са се разположили под дърветата, просяци лежат край пътя, поклонници, които се връщат от Машхад, ускоряват крачка, когато съзират родното си място. 
С впечатлението на безлюдните западни пътища  все още прясно в паметта ви появата на базарите и на тази източна порта ще ви изпълни с изненада. Техеран, който от запад изглежда като град на мъртвите, изолиран от всякаква връзка с външния свят, в края на краищата е жив и енергично общува със своя собствен свят. Тук прахолякът и слънчевата светлина са въплъщение на живия Изток и стоейки незабелязано в такъв вход, ще признаете, че не сте пътували напразно. Но докато покрай вас се изнизва удивителното шествие от хора, твърде съсредоточени в техните си дела, за да ви отправят нещо повече от един презрителен поглед, вие осъзнавате пропастта, която ви разделя. Изтокът е вглъбен в себе си, не знае нищо за по-големия свят, на който вие сте гражданин, и не иска нищо от вас и вашата цивилизация....

......

Сирия: 
пустинята и засетите земи

 


1


За тези, които са родени и израснали в добре подреден обществен строй може да настъпят малко моменти на радостно оживление като онзи, който стои на прага на едно бурно пътешествие. Портите на затворената градина се отварят и веригата на входа на светилището се спуска. Поглеждате предпазливо надясно и наляво, стъпвате напред и ето ви в  неизмеримия свят. Светът на приключения и предприемчивост, тъмен от забързани бури, блестящ  от пронизителна слънчева светлина, въпрос без отговор и необяснимо съмнение, скрито в гънките на всеки хълм. Трябва да навлезеш в него сам, отделно от групите приятели, които се разхождат по алеите с рози, разсъблечен от фините пурпурни ленени одежди, които спъват движенията на борещата се ръка, без покрив над главата, беззащитен, без никакви притежания. Ще чуете гласа на вятъра вместо настойчивите гласове на съветници. Докосването на дъжда и щипането на студа ще бъдат шпори, по-остри от похвала или вина, и необходимостта ще говори с авторитет, непознат за онази заимствана мъдрост, на която хората се подчиняват или отхвърлят, както им е удобно. Напускате закътания подслон и като момъка във вълшебната приказка чувствате как стегнатите около сърцето ви обръчи се разкъсват, докато тръгвате по пътеката, която се простира по извитата гърбица на земята.
Утрото на пети февруари вещаеше буря. От Средиземно море вееше западен вятър, който забърза по равнината, където ханаанците са водили война с непреклонните обитатели на Юдейските хълмове, и прескочи преградата от планини, която напразно обсаждали царете на Асирия и Египет. Изкрещя вестта за дъжд над Ерусалим и се втурна надолу по безплодните източни склонове, прескочи дълбокото корито на река Йордан и изчезна по хълмовете на Моав в пустинята. Последваха го всичките хрътки на бурята, лаеща глутница, отправиха се на изток и ликуваха, докато преминаваха. Никоя жива душа не би останала навън в такъв ден, но аз нямах голям избор. При появата на сивата зимна зора мулетата бяха потеглили, носейки всичките ми земни притежания – две шатри, манерка и едномесечни запаси с оскъдни благини, които не са излишни и на най-аскетичния пътешественик, два малки куфара, пълни предимно с фотографски материали, няколко книги и дебел сноп географски карти. Бях довела от Бейрут мулетата и тримата мулетари и ги бях харесала достатъчно, за да ги взема и на следващото си пътуване. Всички мъже бяха от Ливан. Баща и син, и двамата християни, родени в село над Бейрут. Бащата беше стар и беззъб и фъфлеше, докато яздеше мулето с куфарите. Благословии и набожни възклицания се смесваха със заявления за преданост към най-милостивия му господар, но той не виждаше необходимост да допринася с друго за благополучието на групата. Старецът се казваше Ибрахим, а синът му, Хабиб, беше млад мъж на двайсет и две-три години, чернокос, с изправени рамене и широкоплещест, с профил, на който би завидял всеки грък, и дързък поглед под черните вежди. Третият беше друз, едър, тромав мъж, неизлечимо мързелив, разбойник по свой скромен начин, въпреки че винаги можеше да обезоръжи справедливото ми въображение по въпроса за открадната захар или изчезнали пиастри със затрогващи, блеснали очи, които гледаха, без да мигат, като очите на куче. Той беше алчен и доста глупав, недостатъци, които сигурно е трудно да преодолееш, когато си на диета от сух хляб, ориз и гранясало масло; но когато го заведох сред смъртните му врагове, се залови за работа и се помъква след мулето и магарето си със същия вид на пасивно безразличие, който показа по улиците на Бейрут. Името му беше Мохамед. Последният член на кервана беше Михаил, родом от Ерусалим и християнин, който не взимаше присърце религията си. Той беше пътувал с мистър Марк Сайкс и беше получил от него следното описание: „Михаил не разбира много от готвене, освен ако не се е научил, откакто беше с мен, но пет пари не дава дали ще живее или ще го убият“. Когато повторих тези думи пред Михаил, той избухна в пристъпи на сдържан смях, и аз го наех веднага. Причината не беше достатъчна, но беше основателна като много други. Той ми служи добре според възможностите си, но беше докачливо и избухливо човече, винаги готово да посрещне евентуална обида, с въображение, към чиито граници аз изобщо не можех да се доближа по време на тримесечното ни познанство. За съжаление, Михаил беше научил и други неща, освен да готви, през годините, откакто той и мистър Сайкс бяха претърпели корабокрушение в езерото Ван. За него беше типично да не ме безпокои с разказа за онова приключение, въпреки че веднъж, когато му намекнах за него, Михаил кимна и отбеляза: „Бяхме близо до смъртта като просяк до бедността, но Ваше Превъзходителство знае, че се умира само веднъж“, от друга страна, той проглуши ушите ми с истории за туристи, които заявили, че не могат и няма да пътуват в Сирия, без да са подкрепени от кулинарното му изкуство. Бутилката арак беше фаталният му недостатък и след като опитах всички профилактични методи, от убеждаване до ловджийски камшик, аз внезапно се разделих с него на брега на Киликия, без да изпитвам съжаление за друго, освен копнеж по рагуто и студените му палачинки.
Имах огромно желание да яздя сама по безлюдния път за Ерихон, както бях правила преди това, когато гледах към пустинята, но Михаил беше на мнение, че това би било несъвместимо с достойнството ми, и аз разбрах, че бъбривата му компания няма да е излишна по онзи самотен път. В девет часа бяхме на седлата и спокойно яздехме около стените на Ерусалим, надолу в долината на Гетсиманската градина, едно от местата на Страстите Христови, и после нагоре по Елеонския хълм. Тук спрях, за да изживея впечатлението, което никакви познания не могат да засенчат, на опасания със стени град на хълма, сив в сив и каменист пейзаж под натежалото небе, но озарен от надежда и неутолимия копнеж на поколения поклонници. Човешкият стремеж, сляпото посягане на окования в букаи дух към цел, където всички желания ще бъдат удовлетворени и душата ще намери покой – тези неща обкръжават като ореол града, полупрославен и полуокаян, блестящ от сълзи и замъглен от множество разбити илюзии. Западният вятър ме накара да обърна коня си и да го пришпоря в галоп по гърбицата на хълма и надолу по пътя, който се вие в Юдейската пустиня.
В подножието на първия склон има извор. Арабите го наричат Айн еш Шемс, Изворът на слънцето, но поклонниците християни са го назовали Кладенецът на апостолите. През зимата рязко ще минете оттам, без да видите руски селяни, които си почиват от трудния път нагоре от река Йордан. Всяка година в Светите земи се изсипват десетки хиляди от тях, повечето стари мъже и жени, които са търпели лишения и са пестили през целия си живот, за да съберат тридесетина  английски паунда, с които да отидат в Ерусалим. Те идват пеша до Черно море от най-отдалечените краища на руската империя и оттам се качват като пътници на палубата на някой мръсен малък руски кораб. Пътувала съм с триста от тях от Смирна до Яфа и бях единствената, която беше настанена в каюта. Беше по средата на зимата, бурно и студено време за онези, които спяха на палубата, макар че бяха с овчи кожуси и подплатени валенки. Спътниците ми си бяха донесли хранителни припаси, за да пестят пари – издут хляб, шепа маслини и суров лук, които ядяха всеки ден. Сутрин и вечер се събираха за молитва пред икона, окачена пред камбуза, и звукът на литаниите им се извисяваше към небето, примесен с пулсирането на витлото и плискането на водата. Поклонниците пристигат в Ерусалим преди Коледа и остават там до края на Великденските чествания, за да запалят свещите си от Благодатния  огън, който пламва от Божи гроб в утрото на Възкресение Господне. Те обикалят пеша всички свещени места и нощуват в големи ханове, построени за тях от руското правителство. Мнозина умират от студ, изтощение и необичайния за тях климат; но да умреш в Палестина е най-добрата благословия, с която може да те дари Божията ръка, защото костите им почиват в Обетованата земя и душите им отлитат направо в рая. Ще срещнете тези най-простодушни пътници на всеки по-голям път. Те търпеливо се влачат под палещите лъчи на слънцето или в зимния дъжд, винаги облечени с кожусите от страната си, и носят в ръцете си пръчки, отрязани от тръстиките по бреговете на река Йордан. Те придават на пейзажа остра нотка на патос, която докосва много от темите в тъжната поезия. В Ерусалим чух разказ, който илюстрира нрава им по-добре от няколко страници описание. Историята е за човек, който крадял от къщите на хората и бил заловен на място и заточен в Сибир, където много години полагал робски каторжен труд. Но когато присъдата му изтекла, той се върнал у дома при старата си майка с променено сърце. Двамата тръгнали към Светите земи, за да може мъжът да изкупи греховете си. По време на сезона, когато поклонниците са в Ерусалим, там се събира измет от сирийци, за да мамят простоватите хорица и да ги тормозят за милостиня, и един от тези безделници се приближил до разкаялия се руски грешник и започнал да проси в момента, когато той нямал какво да даде. Разгневен от отказа му, сириецът го ударил, поваляйки го на земята, и го пребил толкова тежко, че руснакът лежал в болница три месеца. Когато се възстановил, консулът отишъл при него и рекъл: „Заловихме мъжа, който за малко не ви уби. Преди да заминете, трябва да дадете показания срещу него“. „Не, пуснете го да си върви – отвърнал поклонникът. – И аз съм престъпник.“
Пътят след извора беше безлюден и въпреки че го познавах добре, отново останах поразена от невероятната му запустялост. Никакъв живот, никакви цветя, само голите стебла на миналогодишни магарешки тръни, голи хълмове и каменистия път. И въпреки това, Юдейската пустиня е лечител на пламенния дух на човека. От нея са излезли мрачни пророци, заплашващи с гибел един свят, от който нито са били част, нито са разбирали. Долините са пълни с пещери, където те някога са живели. Не, някои и до ден днешен са обитавани от раса гладни и изнурени аскети, вкопчили се в една традиция на набожност, която здравият разум намира за трудно да злепостави. Преди обяд стигнахме до хана на половината път до Ерихон, мястото, където, според легендата, добрият самарянин видял човека, паднал край пътя, и аз влязох да обядвам извън обсега на бурния вятър. В стаята на странноприемницата трима германци от търговската пътническа класа надписваха пощенски картички и се пазаряха за имитации на бедуински ножове. Седнах и се заслушах в безполезния им просташки разговор – последния на европейски език, който щях да чуя в продължение на няколко седмици - но не намерих причина да съжалявам за цивилизацията, която напусках. На изток от хана пътят се спуска надолу и пресича пресъхнало водно корито, сцена на много трагедии. На бреговете дебнели бедуини, които чакали да минат поклонници, за да ги оберат и убият. Преди петнайсет години по пътя за Ерусалим властваше беззаконие, както сега в земите отвъд река Йордан: през последното десетилетие сигурността се е придвижила няколко мили на изток. Най-после изкачихме върха на последния хълм и видяхме долината на река Йордан и Мъртво море, а в далечината – мъгливите стръмнини на Моав, границата на пустинята. Ерихон се простираше в краката ни – лишено от романтика градче с порутени хотели и колиби, където живеят единствените араби, които туристът винаги ще види, хора от прост произход, повечето незаконно родени от негърки роби. Оставих коня си при мулетарите, които бяхме настигнали по склона.
– Бог да ви поживи!. 
– Бог да ви поживи! Доволни сме, ако Ваше Превъзходителство е добре. 
И хукнах надолу по хълма към градчето. Но Ерихон не ми беше достатъчен за онзи пръв великолепен ден на пътя. Изгарях от желание да оставя туристите, хотелите и пощенските картички с изгледи. След още два часа щяхме да стигнем до брега на река Йордан и преди дървения мост, който води от Запада към Изтока, можеше да пренощуваме на някое заслонено място под калните хълмове и сред гъсталаците от тръстика и вечнозелени храсти тамариск. Спираме да купим зърно за конете и мулетата, тръгваме отново по тясната ивица обработена земя, която опасва Ерихон, и се отправяме към Ал-Гор, долината на река Йордан.
Пътят за Ерихон е пуст и гол, но Йорданската долина има изглед на зловеща безчовечност. Ако пророците от Стария завет бяха изсипали анатемите си срещу нея, както са направили срещу Вавилон или град Тир, нямаше да съществува по-добро доказателство за далновидността им. Те обаче са мълчали и въображението се връща назад към пламенните видения на Содом и Гомор, неясни легенди за крещяща несправедливост, които измъчваха нашето детство и детството на семитските раси. Над това най-ниско ниво на земната повърхност тегне тежка, задушлива атмосфера. Вятърът препускаше по върховете на хълмовете над нас в районите, където хората дишаха естествен въздух, но долината беше застояла и безжизнена като дъното на дълбоко море. Минахме през ниски гъсталаци от бодливи дървета хинап, Исусов венец, от чиито клонки е бил изплетен трънения венец на Христос. Има два вида хинап. Арабите ги наричат закум и дом. От закума те извличат лечебно масло, а дом ражда дребни плодове като киселица, които стават червеникавокафяви, когато узреят и са привлекателни на вид. Това е типичен плод за района на Мъртво море, приятен за гледане и оставя върху устните вкус на песъчлива горчивина. Хинапите намаляха и изчезнаха и пред нас се разпростря твърда кал, върху която не растеше нищо зелено. Цветът ѝ е жълт, с петна от отровна сиво-бяла сол: окото несъзнателно оценява вредата ѝ за живота. Докато яздехме там, от горния свят върху нас се изсипа проливен дъжд. Мулетарите изглеждаха сериозни и дори лицето на Михаил се удължи, защото пред нас бяха „смолните кладенци“ от книгата „Битие“ в Библията и никой кон или муле не можеше да мине през тях, ако не са сухи. Дъждът продължи само няколко минути, но това беше достатъчно. Твърдата кал на равнината стана мека като масло, краката на конете затънаха и кучето ми Кърт заскимтя, докато влачеше лапи по жълтата лепкава земя. Така стигнахме до смолните кладенци, най-странната характерна черта в цялата онази свръхестествена земя. На четвърт миля на запад от река Йордан – поясът е много по-тесен на изток от реката – гладката равнина изведнъж се превръща в поредица стръмни кални брегове, пресечени от тесни дерета. Бреговете не са много високи, най-много тридесет-четиридесет фута, но хребетите им са толкова остри и склоновете – толкова стръмни, че пътникът трябва изключително внимателно да си проправя път по тях и около тях. Дъждът направи тези склонове хлъзгави като стъкло и беше невъзможно да вървим изправени, дори пеша. Конят ми падна, докато го водех, но, за щастие, върху малък хребет между две могили, и с изумително акробатично движение успя да се изправи. Промълвих кратка благодарствена молитва, когато видях, че керванът ми излезе от смолните кладенци. Ако дъждът беше продължил, можеше да останем заседнали там няколко часа, защото ако падне на дъното на някоя лепкава вдлъбнатина, ездачът трябва да я чака да изсъхне.
По бреговете на реката имаше живот. Земята беше обрасла с млада трева и жълти маргаритки и ръждивите ливреи на храстите тамариск показваха леки признаци на пролет. В лек галоп се качих на големия мост с дървени подпори и покрив от греди – най-вдъхновяващото творение на архитектурата в света, тъй като това е Портата към пустинята. Спомням си, че имаше едно открито място, покрито с тънък торф, заслонено от високите кални брегове, и, слава богу, безлюдно. Имахме причина да се притесняваме. По онова време турското правителство изпращаше всички войници, които можеше да мобилизира, да потушат въстанието в Йемен. Полковете в Южна Сирия бяха струпани при моста и покрай Аман, където бяха обучени и изпратени по железницата от Мека до тогавашната крайна гара, Маан, близо до Петра. От Маан те бяха извършили тежък преход по песъчлива пустош до залива Акаба. Стотици мъже и хиляди камили бяха загинали, преди да стигнат до залива, тъй като изворите по този път са само три (поне така казаха арабите) и единият се намира на две мили от маршрута, неоткриваем за онези, които не познават страната.
Разпънахме шатрите, завързахме конете и запалихме голям огън от тамариск и върба. Нощта беше сива и неподвижна. На хълмовете валя дъжд, но не и при нас. В долината на реката Йордан ежегодният валеж е само няколко инча. Не бяхме съвсем сами. Турското правителство облага с малка такса  всички, които преминават по моста, и държи там служител за тази цел. Той живее в колиба от плет, замазана с кал, до портата на моста и самотата му споделят един-двама дрипави араби от Ал-Гор. Сред тях имаше един сивокос негър, който събра дърва за нашия огън, и по силата на служебните си задължения, пренощува с нас. Казваше се Мабук и беше весела душа. Танцува с удоволствие край лагерния огън, без да се притеснява от мисълта, че е едно от най-абсурдно уродливите човешки същества. Мабук ни разказа истории за войниците, как дошли целите в дрипи и ботушите се разпадали на краката им, въпреки че бил едва първият ден на прехода, примрели от глад, горките нещастници. Сутринта преминал табур (батальон от деветстотин души) – току-що сме се разминали – и очаквали друг утре.
- Машаллах! – възкликна Михаил. – Ваше Превъзходителство е късметлийка. Първо избегнахте калните хълмове, а после запасняците.
- Хвала на Бога! – измънка Мабук и от онзи ден нататък моята звезда беше призната за щастлива. 
От Мабук чухме първата клюка на пустинята. Той постоянно говореше за Ибн ал Рашид, младия предводител на племето шамари, чийто властен чичо Мохамед му оставил нелекото наследство на доминион в централна Арабия. Две години не бях чувала вест от Наджд, още по-малко за Ибн Сауд, управника на Рияд и съперник на Ибн ал Рашид. Как вървеше враждата между тях? Мабук беше чул много слухове. Хората говорели, че Ибн ал Рашид бил в много затруднено положение. И може би запасняците са тръгнали към Наджд, а не към Йемен, кой знае? И дали сме чули, че шейх от сухурите е бил убит от племето аджармих, и веднага щом племето се върнало от източните пасища... Разказът продължи с познатите етапи на кръвна вражда и кражби на камили и накрая изпитах желание да се разплача от радост, че отново слушам клюките на пустинята. В онази вечер около лагерния ми огън имаше същински Вавилон от арабски езици, защото Михаил говореше жаргона на простолюдието на Ерусалим, език, лишен от достойнство, Хабиб – ливански диалект с огромна бързина, Мохамед говореше бавно, провлачено и безизразно, по бейрутски, а от устните на негъра се ронеше нещо, което се доближаваше до енергичния и великолепен говор на бедуина. Самите мъже бяха поразени от разнообразието на акценти и по едно време се обърнаха към мен и ме попитаха кой е правилният.
– Един бог знае, защото Той е всезнаещ – отвърнах и отговорът ми беше приет със смях и одобрение, макар че трябва да призная, че го изрекох с известно опасение.
Зората настъпи безветрена и сива. Уговореното правило беше да ме събудят час и половина след този момент, докато приготвят мулетата, но понякога закъснявахме с десетина минути или, уви, още повече. Прекарах времето, като разговарях с пазителя на моста, който беше родом от Ерусалим. Той довери на съчувствените ми уши неволите си и  разказа за мръсните номера, които му правело османското правителство и за страшното тегло на съществувание по време на летните горещини. А заплащането – нищожно! Печалбата му обаче беше по-голяма, отколкото той реши да назове, защото впоследствие открих, че ми е взел три пиастра вместо два за всяко едно от моите седем животни. Лесно е да си в отлични отношения с хората от Изтока и ако приятелството им има цена, тя обикновено е малка. Преминахме Рубикон за три пиастра на глава и поехме по северния път, който води към град Салт. Средният път е за Хесбан, където живее великият шах на всички араби на Белка, султан Али ид Диаб ул Адван, голям калпазанин, а южният – за Мадаба в Моав. Източната част на Ал-Гор е много по-плодородна от западната. От красивите възвишения на Ажлун тече достатъчно вода, за да превърне равнината в градина, но запасът не се съхранява, а арабите от племената адвани се задоволяват със засаждането на малко зърно. Още не беше дошъл сезонът на цветята. В края на март източна Ал-Гор представлява килим от разнообразни и прекрасни цветове, които издържат само един месец в жестоката горещина на долината, само един месец вижда растенията да напъпват, да разцъфват и семената им да узряват. Дрипав арабин ни показа пътя. Той беше отишъл да се присъедини към запасняците, след като бил купен за заместник на цена петдесет наполеона от заможен жител на Салт. Когато стигнал до моста, открил, че е закъснял и полкът му е преминал преди два дни. Той съжаляваше, защото искал да отиде да се сражава (пък и петдесетте лири трябвало да бъдат възстановени), но дъщеря му щяла да се радва, защото плакала, когато заминавал. Арабинът спря, за да извади от калта единия си кожен чехъл.
– Догодина – каза той, когато ме настигна, – ако даде Бог, ще отида в Америка.
Втренчих се изумено в полуголата фигура, обувките, които падаха от босите му крака, скъсаното наметало, което се смъкваше от раменете му, пустинната кърпа, завързана с връв от камилски косми на главата му.
– Говорите ли английски? – попитах.
– Не – спокойно отвърна арабинът, – но щях да съм спестил половината цена на пътуването, а сега няма да получа нищо.
Попитах го какво ще прави, когато пристигне в Съединените щати.
– Ще купувам и ще продавам – отговори той, – и когато събера двеста лири, ще се върна.
Същата история може да се чуе в цяла Сирия. Стотици хора заминават всяка година и там, където пристигат, намират сънародници, които да им помогнат. Те обикалят улиците с евтини стоки, спят под мостове, живеят с храна, която никой свободно роден гражданин не би погледнал, и когато съберат двеста лири, се връщат, богаташи по стандартите на тяхното село. На изток от река Йордан масовото заминаване не е толкова многолюдно, но в планината на Ауран спрях да попитам за пътя един друз и той ми отговори на английски с чист американски акцент. Дърпах поводите на коня, докато човекът ми разказваше историята си, и накрая го попитах дали ще отиде пак. Той огледа каменните колиби на селото, затънали в кал и топящ се сняг.
– Можете да се обзаложите! – отговори мъжът и когато се обърнах и тръгнах, весело извика след мен: – Доскоро!
След два часа езда навлязохме във възвишенията покрай виеща се долина, която моят приятел нарече Уад ал Хасание, на името на племето му. Беше пълна с анемонии и бял зановец, или бяла метла (арабите го наричат ратам), циклами, кукувиче грозде и бели бадемови дървета. За растения без употреба, колкото и да са красиви, няма име на арабски. Всичките са хашиш, трева; докато и най-дребният зеленчук, който може да послужи за нещо, е познат и има название на техния език. Пътят, по-скоро конската пътека, постепенно се издигаше. Точно преди да навлезем в мъглата, която забулваше върха на хълма, видяхме Мъртво море под нас на юг. Простираше се под сивото небе като огромно парче замъглено стъкло. Пристигнахме в Салт в четири часа в истинско планинско време – мокра и навяваща мъгла. Освен това земята близо до града беше тресавище, защото дъждът, който ни беше подминал предишната вечер, беше паднал тук. Поколебах се дали да разпънем шатрите тук, ако не намерим по-сухо място. Първо потърсих къщата на Хабиб Фарис ефенди, когото бях дошла да видя в Салт, въпреки че не го познавах. Знаех за него (тъй като разчитах напълно на неговата помощ, за да продължа пътуването си), че е женен за дъщерята на местен проповедник в Хайфа, достоен старец и близък мой приятел. Семейството беше от Урфа на брега на Ефрат, но Абу Намруд беше живял дълго в Салт и познаваше пустинята. Повечето часове, през които той ме учеше на граматика, прекарвах, като слушах разказите му за арабите и за сина му Намруд, който работеше при Хабиб Фарис, и чието име беше познато на всеки арабин от Белка. 
– Ако искате да отидете там – каза Абу Намруд, – посетете Намруд.
И аз бях дошла при Намруд.
Поразпитах тук-там и бързо научих къде живее Хабиб Фарис. Бях приета радушно. Хабиб бил излязъл, а Намруд – заминал (изоставяше ли ме късметът ми?), – но не бих ли влязла да си почина? Къщата беше малка, а децата бяха много. Докато се чудех дали прогизналата земя навън няма да се окаже по-добро ложе, се появи величествен старец в пълни арабски одежди. Хвана юздата на коня ми, заяви, че ще ме подслони само той и никой друг, и ме поведе. Оставих коня си в хана, изкачих дълго и кално стълбище и влязох в калдъръмен вътрешен двор. Юсуф ефенди забърза напред и отвори вратата на стаята си за гости. Подът и диванът бяха покрити с дебели килими, прозорците имаха стъкла (въпреки че много от тях бяха счупени) и до стената имаше европейски бюфет. Това беше повече от достатъчно. След няколко минути вече бях настанена и пиех кафето на Юсуф и ядях моя кекс. 
Юсуф Сукар ефенди (мир нему!) е християнин и един от най-богатите жители на Салт. Той е лаконичен човек, но като домакин, няма равен. Юсуф ми приготви превъзходна вечеря и когато се нахраних, сложи остатъците пред Михаил. След като задоволи физическите ми потребности, той не можа или не пожела да направи нищо, за да успокои душевното ми безпокойство за по-нататъшното пътуване. За щастие, в този момент се върнаха Хабиб Фарис и снаха му Паулина, стара позната, и няколко други знатни люде. Всичките бързаха да „имат честта“ за вечерен разговор („Пази боже! Честта е моя!“). Седнахме на кафе, горчивото арабско кафе, което е по-хубаво от всеки нектар. Подават ви чашата с „Благоволете да приемете“ и вие я взимате, изпивате кафето и я връщате, мънкайки „Бог да ви поживи!“. Докато посръбвате, някой възкликва: „На вас да даде два пъти повече здраве“, а вие отговаряте: „На вашето сърце!“. Когато чашите обиколиха един-два пъти и се размениха всички необходими учтиви изрази, навлязох в деловата част на вечерта. Как да стигна до Джабал ал Друз, Планината на друзите? Правителството вероятно ще ми откаже разрешение. В Аман имаше военен пост на пътя в пустинята. В Босра ме познават. Преди пет години се бях промъкнала между пръстите им – номер, който ще бъде трудно да изиграя втори път на същото място. Хабиб Фарис се замисли и накрая съчинихме план. Утре той щеше да ме изпрати до Тнеиб, зърнената му нива в края на пустинята. Там щях да намеря Намруд, който щеше да изпрати вест за мен на едно от големите племена, и те щяха да ме съпроводят до възвишенията. Двамата малки синове на Юсуф слушаха с широко отворени очи и в края на разговора единият ми донесе изрезка от обява с картата на Америка. Показах му моите карти и му обясних колко голям е светът и колко е хубав и в десет часа компанията се разпръсна и Юсуф започна да постила леглото ми. Едва тогава видях домакинята. Тя беше изключително красива жена, висока и бледа, с овално лице и прекрасни очи като звезди. Носеше арабска дреха, тясна тъмносиня одежда, която се увиваше около босите ѝ глезени, докато вървеше. На челото ѝ имаше тъмносиня памучна шамия и червена кърпа, които се спускаха по гърба ѝ почти до земята. Брадичката и шията ѝ бяха татуирани с изящни мотиви с индиго, какъвто беше обичаят сред бедуинските жени. Донесе ми вода, с която поля ръцете ми. Движеше се безшумно из стаята, тъмна и величествена фигура, и след като приключи със задълженията си, се оттегли така мълчаливо, както беше влязла, и повече не я видях. „Тя дойде и ме поздрави – пише поетът, затворен в мрачна тъмница в Мека, - а после стана и се сбогува, и когато замина, душата ми отлетя с нея.“ Никой не може да види съпругата на Юсуф. Въпреки че е християнин, той я пази като в манастир, по-строго от всяка мюсюлманка; и може би, в края на краищата, е прав.
Дъждът чукаше по стъклата и аз лежах в постелята, а в ушите ми отекваше възклицанието на Михаил: „Машаллах! Ваше Превъзходителство е късметлийка“.

Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs