Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 35,00лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 30,00лв.
Спестявате 5,00лв.!

Купи пакет
Франкенщайн от Багдад е майсторски съшита история за събитиета в Ирак и последствията на една от най-деструктивните и ненужни войни в съвременната история.

Франкенщайн от Багдад

Носител на Международната арабска награда за художествена литература

Автор: Ахмед Садуи
Код на продукта:К-11
Наличност:В наличност
Превод: © Емил Ценков
ISBN: 978-619-7300-62-8
Издадена на: 17.10.2019
Брой страници: 280
Националност: Арабска
Редактор: Мая Люцканова
Коректор: Севда Драгоева
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Франкенщайн от Багдад

„ФРАНКЕНЩАЙН ОТ БАГДАД“ – СЪШИТ ОТ ПАРЧЕТА РЕАЛНОСТ

Романът на Ахмед Садауи е безспорен шедьовър, а багдадският Франкенщайн е събирателният образ на един непознат за нас автентичен свят от образи, пейзажи и ситуации, погребан под останките на унищожителната война в Ирак. Умело преплетени са съдбите на няколко герои: Хади, вехтошар и търговец с незаконен бизнес, който започва да събира човешки части из осеяните с останки багдадски улици, воден от мюсюлманската традиция – покойникът да бъде погребан подобаващо, Хасиб – охранител на хотел, Махмуд – амбициозен журналист и хроникьор на войната и старицата Елишва, която вдъхва живот на събраното от различни човешки части тяло. От този момент нататък Франкенщайн заживява собствен живот в търсене на възмездие за отнетите животи, постепенно превръщайки се в бездушна и неунищожима машина за насилие. На фона на военните действия, ежедневни бомбени атаки и хиляди жертви Садауи създава една гротескна сага – с много чувство за хумор и голяма доза ирония, чиято идея е да се внуши колко безсмислена е войната и колко ценен е човешкият живот.

Романът е преведен на 27 езика.

Отзиви (3)

Автор

АХМЕД САДАУИ е иракски писател, поет, режисьор и сценарист на документални филми. Той е първият иракчанин, спечелил Международната награда за арабска художествена литература през 2014 г. с „Франкенщайн от Багдад“. Със същия роман попада в краткия списък на литературните награди „Ман Букър“ за 2018 г. и печели и Голямата награда на Франция в категория фентъзи. Роден през 1973 г., в Багдад, където живее до днес.

Откъси

Заключителен доклад

I
Относно дейностите на Отдела за проследяване и преследване, който частично се числи към гражданската администрация на международните коалиционни сили в Ирак, под мое председателство беше създадена специална разследваща комисия, включваща представители от иракската сигурност и разузнаване, както и наблюдатели от американското военно разузнаване. Комисията стигна до следните заключения:
   а) На 25 септември 2005 под прекия политически натиск от страна на Ирак дейността на Отдела за проследяване и преследване беше частично прекратена за целите на разследването и комисията призова да дадат показания началникът на Отдела бригаден генерал Сурур Мохамед Маджид, както и неговите сътрудници. Те информираха комисията за естеството на дейността, която са извършвали от създаването на временното коалиционно управление през април 2003 г. до момента на разследването. Ясно е, че Отделът е работел, превишавайки областта на своята експертиза, която би трябвало да се ограничава до бюрократични въпроси, като архивиране на информация и съхраняване на досиета и документи. Под прякото ръководство на бригаден генерал Маджид Отделът е наел няколко астролози и гадатели на високи заплати, финансирани от иракската хазна, а не от американските власти. Според показанията на бригаден генерал Маджид единствената им цел е била да правят предсказания за сериозни инциденти, свързани със сигурността в Багдад и околните райони. На Комисията не стана ясно до каква степен тези предсказания са помогнали да бъдат предотвратени въпросните инциденти и дали е имало някаква практическа полза от тях.
   б) Комисията установи, че информацията от редица документи, които се съхраняват в Отдела, е изтекла. Впоследствие всички работещи в Отдела бяха задържани за разпит.
   в) След проверка на компютрите в Отдела беше установено, че въпросните документи са били изпратени по електронна поща на лице, наречено „автор“. След по-нататъшно разследване това лице е идентифицирано и арестувано по местопребиваването си в хотел „Фанар“ на улица „Абу Нуас“. При обиска у него не са открити документи, свързани с дейността на Отдела за проследяване и преследване. „Авторът“ е разкрил, че разполага с текста на една история, която е написал по материали, съдържащи се в документи на Отдела за проследяване и преследване.
   г) Историята е дълга около 250 страници и е разделена на 17 глави. Експертите от Комисията проучиха текста и стигнаха до заключението, че той не нарушава никакви законови разпоредби, но по превантивни причини препоръчаха информацията в него да не се публикува при никакви обстоятелства и историята да не бъде преписвана и писана отново. 

I I . П Р Е П О Р Ъ К И

   а) Комисията препоръчва бригаден генерал Сурур Мохамед Маджид и неговите сътрудници да бъдат преместени от Отдела за проследяване и преследване, а Отделът да се върне към обичайната си дейност по архивиране и документиране. Работещите като астролози и гадатели следва да бъдат уволнени. Въпросът за грешките, допуснати от Отдела през последните няколко години, трябва да продължи да бъде проучван, а документите, свързани с тях, трябва да бъдат запазени.
   б) Комисията установи, че личните данни в документите за самоличност на „автора“ са неверни. В тази връзка препоръчваме „авторът“ да бъде повторно арестуван и разпитан, за да се установи истинската му самоличност, както и всяка друга информация, свързваща го с работата на Отдела за проследяване и преследване. Следва да бъдат идентифицирани служителите в Отдела, които са му сътрудничели, за да се установи до каква степен този въпрос представлява заплаха за националната сигурност.
                                                     Подпис: Председател на Комисията​

                                  Г Л А В А П Ъ Р В А
                                           Лудата
                                               1

Бомбата избухна две минути след като Елишва – възрастната жена, известна и като Ум Даниел, или „майката на Даниел“, се качи в автобуса. Всички пътници се обърнаха, за да видят какво се бе случило. Наблюдаваха шокирани как кълбото дим се издига над тълпата, огромно и черно, на паркинга до площад „Таяран“ в центъра на Багдад. Млади хора тичаха към мястото на експлозията, колите се врязваха една в друга или в ограденото островче по средата на улицата. Шофьорите бяха уплашени и объркани, атакувани от какофонията от клаксони и хора, които пищяха и викаха.
   По-късно съседите на Елишва от „Улица 7“ щяха да кажат, че в този момент тя не била в квартал „Батауин“, а отишла да се помоли в църквата „Свети Одишо“ в близост до Технологическия университет, както правела всяка неделя, и точно затова експлозията избухнала – някои от местните жители вярваха, че с духовната си сила Елишва предотвратява случването на лоши неща, когато е сред тях.
   Седнала в автобуса и заета със собствените си мисли, сякаш оглушала или отнесена нанякъде, Елишва дори не чу силната експлозия само на около двеста метра зад себе си. Старческото ѝ телце беше свито до прозореца; тя гледаше, без да вижда нищо, мислейки за горчивия вкус в устата си и за усещането за мрак, от което не можеше да се отърси през последните няколко дни.
   Горчивият вкус може би щеше да изчезне, като вземе светото причастие. А като чуе по телефона гласовете на дъщерите си и техните деца, ще ѝ олекне малко от налегналата я меланхолия и светлината отново ще проблесне в нейната мрачна мъгла. Отец Йосия обикновено чакаше да звънне мобилният му телефон, за да каже на Елишва, че е Матилда, ако пък Матилда не беше се обадила навреме, Елишва щеше да изчака още час и да помоли свещеника да я набере. Това се повтаряше всяка неделя не по-малко от две години. Преди това дъщерите на Елишва се обаждаха от дъжд на вятър на стационарния телефон в църквата. Но когато американците нахлуха в Багдад, ракетите им разрушиха телефонната централа и телефоните онемяха за месеци наред. Смъртта порази града подобно на чума и дъщерите на Елишва започнаха да проверяват всяка седмица дали старицата е добре. В началото, през първите трудни месеци, се чуваха по сателитния телефон, предоставен от японска благотворителна организация на младия асирийски свещеник в църквата. Когато въведоха безжичните мрежи, отец Йосия си купи мобилен телефон и Елишва го използваше за разговорите с дъщерите си. След приключването на литургията членовете на паството се подреждаха на опашка, за да чуят гласовете на синовете и дъщерите си, пръснати по целия свят. Често хората от съседния квартал „Карадж ал-Амана“ – християни от други деноминации, както и мюсюлмани, идваха в църквата, за да се обадят безплатно на роднините си в чужбина. С разпространяването на мобилните телефони желаещите да се обадят от телефона на отец Йосия намаляха, но Елишва предпочиташе да продължи ритуала на неделните обаждания от църквата. С набръчканата си ръка с изпъкнали вени тя долепяше нокията до ухото си. Само да чуе гласовете на дъщерите си, и тъмата около нея ще се разпръсне и тя отново ще е спокойна. Ако се беше върнала обратно на площад „Таяран“, щеше да види, че вече всичко е спокойно, както го беше оставила сутринта. Тротоарите щяха да са чисти, изгорелите коли вдигнати, мъртвите тела откарани за съдебно-медицинска експертиза, а ранените – в болницата „Ал-Кинди“. Щеше да има само счупени стъкла тук-там, един опушен стълб и дупка в асфалта, макар че тя нямаше да може да разбере колко е голяма заради слабото си зрение.
   Когато литургията свърши, тя остана в църквата още около час. Седна в преддверието и когато жените подредиха храната, която бяха донесли, стана и хапна с тях просто за да прави нещо. Отец Йосия направи един последен отчаян опит да се свърже с Матилда, но телефонът ѝ беше изключен. Матилда може би го беше изгубила или някой ѝ го беше откраднал на улицата или на някой пазар в Мелбърн, където живееше. Може би беше забравила да си запише номера на отец Йосия или имаше някакво друго обяснение. Свещеникът нямаше как
да разбере, но продължи да се опитва да утеши Елишва, а когато всички започнаха да се разотиват, дяконът Надер Шамуни предложи на Елишва да я закара до дома ѝ със старата си волга. Това беше втора неделя без разговор. Всъщност Елишва нямаше нужда да чува гласовете на дъщерите си. Беше отчасти навик или може би и нещо по-важно – това, че само с тях тя можеше да си поприказва за Даниел. Никой не я слушаше, когато говореше за сина си, когото беше изгубила преди двайсет години, с изключение на дъщерите ѝ и свети Георги Великомъченик, за чиято душа тя често се молеше и го считаше за свой светец покровител. Можете да добавите и възрастната ѝ котка Набу, чиято козина опадваше и през повечето време спеше. Дори жените в църквата се дръпваха, когато заговореше за сина си – просто защото повтаряше все едно и също. Същото беше и с възрастните ѝ съседки. Някои от тях вече дори не можеха да си спомнят как изглеждаше Даниел. Освен това той беше само един от многото умрели през тези години. Елишва постепенно губеше хората, които някога подкрепяха
странната ѝ убеденост, че синът ѝ все още е жив, макар че той имаше гроб с празен ковчег в гробището на Асирийската източна църква.
   Елишва вече не споделяше с никого вярата си, че Даниел е жив. Тя просто чакаше да чуе гласа на Матилда или на Хилда, защото те се бяха примирили с нейната идея, колкото и странна да беше. Дъщерите ѝ знаеха, че майка им се е вкопчила в спомена за покойния си син, за да успее да продължи да живее. Така че безропотно я изслушваха.
   Дяконът Надер Шамуни закара Елишва на „Улица 7“ в „Батауин“ на няколко крачки от вратата ѝ. На улицата беше тихо. Касапницата беше приключила преди няколко часа, но някои от разрушенията все още ясно се виждаха. Това беше може би най-голямата експлозия в квартала досега. Старият дякон се разстрои, но не каза нищо на Елишва, когато паркира до електрическия стълб. По него имаше следи от коса и кръв – само на няколко сантиметра от носа му и от гъстите побелели мустаци. Усети, че трепери от страх.
   Елишва слезе от колата и му махна за сбогом. Докато вървеше по улицата, чуваше собствените си бавни стъпки по чакъла. Подготвяше се какво ще отговори, когато отвори вратата и Набу вдигне глава към нея, сякаш да я попита: „Е, и? Какво стана?“.
   Но по-важното беше, че беше решила да се скара на свети Георги. Миналата нощ ѝ беше обещал, че или ще получи блага вест, или умът ѝ ще се успокои и изпитанието ще приключи. Ум Салим беше една от съседките на Елишва, които бяха убедени, че тя има особена дарба и ръката на Господ е на рамото ѝ, където и да се намира. Можеше да цитира
многобройни инциденти в качеството им на доказателства. Въпреки че понякога критикуваше старицата или си мислеше лоши неща за нея, тя бързо се връщаше към почитта и уважението си. Когато Елишва ѝ идваше на гости и сядаха с други съседки в сянката на стария двор на Ум Салим, тя ѝ постилаше тъкано килимче, слагаше ѝ възглавници отляво и отдясно и ѝ поднасяше чай.
   Понякога може би преувеличаваше, като открито казваше в присъствието на Елишва, че ако не били жителите с барака – духовна сила – кварталът щял да е обречен и вече да е погълнат от земята спрямо Божиите заповеди. Но тази вяра на Ум Салим повече наподобяваше парата, която издишваше от наргилето си по време на тези следобедни разговори – излизаше на вълни, после се накъдряше на бели облачета, които изчезваха във въздуха, но никога не напускаха нейния двор.
   Мнозина си мислеха, че Елишва е просто побъркана старица с амнезия, като виждаха доказателство за това във факта, че тя не можеше да си спомни имената на хората – дори на онези, които познаваше от половин век. Понякога ги поглеждаше смаяна, като че ли бяха се появили в квартала от нищото.
   Ум Салим и някои от другите добросърдечни съседки се объркваха, когато Елишва разказваше странни истории за нещата, които бяха ѝ се случвали – истории, в които никой разумен човек не би повярвал. Други се присмиваха, като казваха, че Ум Салим и жените около нея просто са тъжни, че една от тях вече е преминала на тъмния и самотен бряг отвъд, което означаваше, че като цяло групата се движи нататък. Двама души обаче бяха убедени, че Елишва няма никаква дарба, а е просто една побъркана старица. Първият беше Фарадж Брокера, собственик на фирмата за недвижими имоти „Расул“, чийто офис беше на главната търговска улица в „Батауин“. Вторият бе Хади Вехтошаря, който живееше в ръчно скована пристройка до къщата на Елишва.
   През последните няколко години Фарадж нееднократно се беше опитвал да убеди Елишва да му продаде старата си къща, но тя отказваше категорично, без никакво обяснение за причините. Фарадж не можеше да разбере защо една старица като нея би искала да живее сама в къща със седем стаи в компанията на една котка. „Защо – питаше се той – не я продаде и не се премести в по-малка къща с повече въздух и светлина, а с останалите пари да си изживее живота в удобство?“
   Фарадж никога не получи задоволителен отговор на този въпрос. Хади Вехтошаря, нейният съсед, беше мърляв и неприятен мъж след петдесетте, който винаги миришеше на алкохол. Веднъж беше предложил на Елишва да му продаде антиките, които изпълваха дома ѝ – два големи стенни часовника, тикови маси с различни размери, килими и предмети от интериора, статуетки от гипс и слонова кост на Дева Мария и Младенеца. Имаше повече от двайсет такива статуетки, пръснати по цялата къща, както и много други предмети, които Хади не беше успя да огледа.
   За тези антикварни неща, някои от които бяха от 40-те години, Хади попита веднъж Елишва:
   – Защо не ги продадеш и не се отървеш от бърсането на прах? – каза той, очите му изхвръкнаха от орбитите при вида на тези съкровища.
   Но старата жена просто го изпроводи до входната врата и го остави на улицата, затваряйки я зад него. Това беше единственият път, когато Хади успя да види къща-та отвътре и остана с впечатлението, че е надникнал в странен музей.
   Двамата мъже не се отказаха от намеренията си, но тъй като Вехтошаря не беше достатъчно представителен, съседите на Елишва не му симпатизираха. Фарадж Брокера няколко пъти се опита да накара съседите на Елишва да я спечелят за неговото предложение; някои дори обвиниха съседката арменка Вероника Муниб, че е взела подкуп от Фарадж, за да убеди Елишва да се премести при Ум Салим и мъжа ѝ. Но Фарадж не губеше надежда. Хади също бе досаждал на Елишва многократно, докато не изгуби интерес и само ѝ хвърляше враждебни погледи, когато се разминаваха на улицата.
   Елишва не само отклоняваше техните предложения, но и изпитваше ненавист към тях – беше им запазила място във вечния ад. В тяхно лице тя виждаше двама алчни мъже с опетнени души – като евтини килими с трайни лекета от мастило.
   Бръснарят Абу Зейдун също беше в списъка от хора, които Елишва ненавиждаше и проклинаше. Елишва беше изгубила Даниел заради него – той бе баасистът, който беше хванал сина ѝ за ревера и го беше замъкнал в неизвестността. Но никой не беше виждал Абу Зейдун от много години. Елишва дълго не беше го срещала и никой не го споменаваше в нейно присъствие. След като беше напуснал БААС1, той се занимаваше с многобройните си болести и нямаше време за нищо от това, което се случваше в квартала.

...

Подобни Заглавия
Там, където загинаха дърветата
През Ирак, Афганистан, Иран, Лондон, Израел, Палестина, Ливан, Газа, Конго, Либия, Сърбия Светослав Иванов намир...
Цена: 15,00лв.
Да се осмелиш да шофираш
Една жена срещу диктата на имамите   От първите редове - със зловещите среднощни удари по външната врата...
Цена: 21,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs