Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Две момичета, два катамарана

Автор: Джеймс Уоръм
Код на продукта:262
Наличност:В наличност
Превод: © Деница Попова
Дизайн корица: © Издателство "Вакон"
Редактор: Милена Александрова
Коректор: Севда Драгоева
Корица: Мека
Националност: Английска
Брой страници: 264
ISBN: 978-619-7300-81-9
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Две момичета, два катамарана

За онези читатели, които са се вдъхновявали от разказите на Джошуа Слокъм, Тур Хейердал, Бенгт Даниелсон и Ерик дьо Бишоп, тази книга ще бъде истинска находка. 
По пътя си авторът се среща с някои именити свои съвременници и другари по душа – Ханс Линдеман, който поема през Атлантическия океан със своето 17-метрово сгъваемо кану „Клепер“, самотния мореплавател Хенри Уейклам, Бернар Моатесие, автор на книгата „Дългия път“.  

Учудващо е колко много е събрал авторът в тази наглед малка книжка. В нея Джеймс Уоръм описва пътешествията си с катамараните, които сам строи, в периода от 1955 до 1959 година. 
Разказва ни за живота си със своите две спътнички и ни прави съпричастни към някои от най-важните събития в живота си. Разкрива онези тънкости в дизайна на многокорпусните яхти, които сам е открил и проверил „от първа ръка“. 
   Описва бита и обичаите по местата, където се отбива по пътя си – някои за дълго, други за кратко. Споделя наблюденията 
и възгледите си за нравите, историята, религията, устройството на тези общности. Рисува пред нас с отривисти и ясни щрихи образите на ярките личности, с които го среща случайността. 
   И наред с всичко това успява да предаде живо и интригуващо обаянието на този тип живот – живота на „морските хора“, в съзвучие с ритъма на морето.

Отзиви (0)

Автор

Джеймс Уоръм е роден на 15 май, 1928 година, в Манчестър, Англия. Той е един от пионерите в проектирането на многокорпусни плавателни съдове. 
Вдъхновен от моделите, с които са плавали древните полинезийци, той проучва какво е писано и изпробвано от мореплавателите преди него и сам строи първия си катамаран „Тангароа“. А после се отправя с него през Атлантика, за да докаже мореходните му качества. След успешното плаване на първия, по-малък катамаран, Джеймс Уоръм строи друг – „Ронго“. Той е по-голям, с подобрен дизайн, за да издържи на сериозното изпитание да върне екипажа през Северния Атлантически океан.

Откъси

 

Увод

В списанията за яхти по света се пишат много статии за моите дизайни и личния ми живот. Този интерес доведе и до запитвания за  преиздаване на книгата ми „Две момичета, два катамарана“,  написана преди 35 години. Тя  разказва за най-плодотворния ми период, когато започнах да живея по море, развивайки с новаторските презатлантически пътешествия едни от първите катамарани за презокеанско плаване на съвременния човек,  живеейки живот-мечта с повече от една жена.
   Доменико Пелини и Моника Пулео от Италия не само ме насърчаваха да я публикувам отново,  те също ми намериха едно италианско издателство – „Crociera Totale“, което хареса историята и осигури средствата, за да я издадем отново. Изключително благодарни сме за помощта им.
За преиздаването  препрочетох „Две момичета, два катамарана“. След като дълги години я бях гледал просто като книга в библиотеката ми, да видя себе си отново като млад мъж се оказа едно емоционално и отварящо очите преживяване.
   През 50-те години на XX век бях силен физически и изключително самодостатъчен психически. Изживявах житейските проблеми, много от които и   днес са обект на интерес и обсъждане – приключенията, независимостта от организираното общество, секса, отношенията жена/мъж, какъв е смисълът на човешкия живот. Всички теми се преплитаха около идеята, че да плавам по моретата на съд с формата на древните канута от Тихия океан би ми позволило да вникна по-дълбоко в тези въпроси.
Книгата също описва нагласите и схващанията от периода 1955–1960, а 1955  всъщност е едва десет години след края на Втората световна война и десет години преди големия взрив на социалната и културната свобода от средата на 60-те години на XX век.
   В средата на 50-те години имаше малко телевизия, ограничен брой списания, нямаше интернет. Снимките и филмите най-често бяха черно-бели; пътуванетo със самолет  бе за много богатите. Преди да прекосим за първи път Атлантика, само малко над 20 маломерни плавателни съда бяха преплавали този океан.
   Петдесетте години на XX век изглеждат като някакъв много сив свят от гледна точка на 2000 година. А не беше така. Това бе свят, пълен с идеи, дискусии, надежда и духовна щедрост. Тъкмо този свят тласкаше и подпомагаше нас, главните герои в тази книга.
   Той беше населен с хора, преживели Голямата война отпреди десет години – мъже и жени, оцелели след невероятни трудности, на бойното поле или в бомбардираните, обстрелвани или опожарявани градове. Тези хора се бяха оказали принудени да преосмислят в най-личен план основните положения в политиката. Те мечтаеха за свят без война,  за сигурността, че няма да изгубят всичките си притежания заради военни конфликти, да имат достоен труд, достойнство в болестите, достойнство в старостта си, за максимално  развитие на всички аспекти на своята човешка личност. Беше шеметно преосмисляне.
Моите духовни наставници от онова време бяха практични, те се бяха научили да работят в опасност, в групи от съмишленици или сами, за да се справят и да поправят. На повърхността изповядваха християнския сексуален морал на предвоенните години, но в масовите движения по време на войната тази система не беше оцеляла. Хората откриваха себе си в любовта с повече от един партньор; някои бяха преживели удоволствието на кратките сексуални връзки.
   Силите на природата – най-могъщи в планините и в океана – след годините на война изглеждаха чисти, възвисяващи със своите трудности, желани с непорочността на природата. Да рискуваш живота си в планините или по море беше лично решение. Спасителните акции с масова публичност все още не съществуваха.
   Това е като цяло фонът, на който аз, младият англичанин, и германките Рут и Юта се отправихме на своето пътешествие през есента на 1955 година.

Джеймс Уоръм

Деворан, Корнуол 
ноември 2000 г.

ГЛАВА 1


ОТ НАКАЗАНИЕ КЪМ ГРИЖА


Изминаха десет тежки години след дипломирането ми, преди да успея да натрупам знанията, опита и парите, за да си построя катамаран и да стана един съвременен полинезиец, плаващ из океаните на борда на полинезийско двойно кану.
   Не предполагах, че в стремежа си да постигна момчешката си мечта ще стана пионер, който ще замести традиционната европейска и американска еднокорпусна яхта с двукорпусния съд на древните полинезийци, днес наричан катамаран.
   Първо трябваше да постигна зрелост като мъж. Открих, че парите, поне що се отнасяше до мен, не „растат по дърветата“. Баща ми цитираше семейния девиз: „Аз съм работил за парите си и ти ще работиш за своите“.
Колкото до жените, също имаше какво да уча. Преживях редица любовни авантюри, преди да оценя истински онази стара поговорка: „На мъжа му трябва грижа, не наказание“.
   Започнах да получавам грижа от мига, в който срещнах Рут – едно германско момиче, което планинарстваше из Езерната област. Тя застана с цялото си сърце зад света на мечтите ми. Произхождаше от заможно германско семейство, но беше видяла и слушала за ефекта от две световни войни върху семейната сигурност. Знаеше, че единствената истинска сигурност в живота е тази на вътрешното удовлетворение и щастие.
Практически знания за морето натрупах, работейки на борда на малки търговски лодки, шлепове и траулери, като се хващах на всякакви длъжности – готвач, момче за всичко, каквото и да било, само и само да плавам.
Същото правех и в разни съдостроителни работилници, за да натрупам опит в майсторлъка,  питах за най-мръсната и нископлатена работа, която никой друг не искаше, за да ме допуснат вътре, а после държах очите и ушите си отворени.
   Цялото си свободно време прекарвах в четене на всичко, свързано с историята или управлението на ветроходите. Посещавах музеи, търсейки  корабни модели, за да ги изуча, но открих много малко историческа информация за старите полинезийски ветроходни плавателни съдове, освен написаното от капитан Кук:
   „Всички части, които съставляват двойното кану, са изработени толкова здрави и леки, колкото го допуска естеството на работата, и може да бъдат потопени във водата до самата платформа, без да има опасност да се напълнят с вода. Нито пък е възможно, при каквито и да било обстоятелства, те да потънат, стига само да останат скрепени. По този начин тези съдове са пригодени не само за големи товари, а и за дълги плавания.“
   Това беше изключително насърчаващо, тъй като капитан Кук е бил един от най-великите европейски мореплаватели.
   Повече информация получих от един французин – писател и мореплавател, Ерик дьо Бишоп, който през 1937 г. построява катамаран с дължина 36 фута (11 метра) на плажа Уайкики на Хаваите, после плава с него покрай нос Добра надежда през зимата до Кан във Франция. Неговата книга – „Плаването на „Каймилоа“, би трябвало да е цяла съкровищница от информация. За жалост обаче, той повече пише за кавгите си с екипажа си, отколкото да дава подробни сведения за „Каймилоа“. И малкото представени от него факти са толкова неясни, че не успях да вникна в значението им, докато самият аз не се впуснах да плавам през Атлантическия океан с катамаран. И все пак това беше доказателство, че катамаранът би могъл да прави контролирани ветроходни плавания през океаните, за разлика от плаванията на дрейф, и да оцелява. Някои съвременни автори, критици на полинезийските изследователи, пишат, че: „... с плиткото си газене полинезийските съдове не биха могли да плават срещу вятъра. Ето защо колонизацията на тихоокеанските острови трябва да е станала с канута, които вятърът е отнесъл от сушата и които са дрейфирали с попътния вятър“.
   Тур Хейердал, човекът, осъществил плаването на „Кон-Тики“, предлага множество различни идеи в книгите си „Експедицията „Кон-Тики“ и „Американските индианци в Тихия океан“. Хипотезата, която защитава, е, че белокожият и червенокос елемент в полинезийското общество идва от древно Перу на гигантски ветроходни салове. За да я докаже, той построява древен перуански сал и заедно с неколцина другари изминава с него 4300 мили до един полинезийски атол.
   Етнолозите и антрополозите все още спорят дали е прав в твърденията си. Но за моите цели книгата му „Експедицията „Кон-Тики“ разкриваше мореходните качества на сала. Тъй като катамаранът стои върху водата като сал, мореходността на сала „Кон-Тики“ би важала и за едно „двойно кану“. За полинезийското двойно кану, наричано и пахи, или катамаран, има различни наименования, представлява сал, изграден от две канута, вместо от няколко плаващи дънера, а така се получава мореходен съд, който е стабилен като сал, но по-бърз и по-маневрен.
   Думата „кану“ е може би малко подвеждаща, защото корабите на полинезийците били дълги по 70–90 фута (21–27 метра). Сглобени, тези двукорпусни кораби можели да пренасят по три-четиристотин души, или пък по-малко на брой хора и провизии за плавания  на две до три хиляди мили.
   За да се построи такъв кораб, били нужни усилията на цялото племе – жреците, корабните проектанти, строителите и жените. Не беше по силите ни само аз и едничката ми помощница да изградим такъв плавателен съд. За щастие, открих и последната си книга за справка: „Канутата на Океания“ от Хадън и Хорнел. В този научен труд прочетох, че на Дружествените острови съществувал един вид „бедняшки“ катамаран, с плоски страни и дъно, дълъг около 22 фута (6,7 метра). В Таити все още строят канута с балансьор с подобна форма, а в Европа и Америка имаме подобна форма на корпуса при еднокорпусната лодка, наречена „дори“ (рибарска плоскодънка). Тези съдове са с много добра мореходност и тъкмо с такива е прекосяван Атлантическият океан, само че с гребане.
   Осъзнах, че имам опита, знанията и финансовите средства да построя тъкмо този дизайн.
   През март 1954 г., само с бегла представа кое придава мореходни качества на един катамаран, с 200 лири капитал и една лоялна жена, която ме подкрепяше, започнах да „строя“ в плевнята на една ферма близо до дома ми.
   Да построиш къща или дори барака в другия край на двора си днес е въпрос на безкрайно съобразяване с разни бюрократични ограничения. Да построиш сам плавателен съд обаче все още е допустимо. Поглъща те повече дори и от градежа на къща, защото той трябва не просто да ти осигурява подслон, а и да има такива пропорции, че да „оживее“ в морето. Не пасивно, а съзнателно. Малката воля на лодката трябва да устоява на огромната сила на морето, което би могло да я унищожи. И то действително ще я унищожи, ако лодката не живее в хармония с океана.
   Строежът на тази лодка ме погълна изцяло. Само два инцидента успяха да проникнат в личния ми свят. Първият беше, когато някой друг започна да строи катамаран във Великобритания. До началото на 50-те години на XX век английските яхтени списания не показваха почти никакъв интерес към идеята за двойния корпус. Имаше предположения, че катамаранът би могъл да плава по-бързо от еднокорпусната яхта, но той нямало да е добър в морето, защото „яростта на движението ще направи непоносим живота на борда. Би бил подходящ само за заслонени води“. Аз пък бях на друго мнение и не им обръщах внимание.
   Някой друг в южната част на Англия също не им обръщаше внимание, защото строеше 40-футов (12-метров) катамаран.
   В неговите статии в различни списания за яхти се твърдеше, че лодката му ще плава със скорост 30 възела, което би било пет пъти по-бързо, отколкото е във възможностите на която и да била еднокорпусна яхта със същата дължина.
   Писах на този колега проектант, но отговорът му показа липса на интерес, дори почти презрение спрямо човек, който строи с 200 лири в някаква плевня и планира да преплава Атлантическия океан, докато самият той харчеше хиляди лири за постигането на същата цел.
   Второто нещо, което проникна през унеса ми, въобще не беше „инцидент“. Бях раздал покани на най-различни хора да видят лодката ми. Много от тях дойдоха от любопитство, изгубиха ми времето и после си тръгнаха.
   Един ден вдигнах поглед и зърнах привлекателно момиче.
   – Казвам се Юта – каза тя. – Искам да помагам. – Тези думи ги бях чувал и преди и знаех отговора.
   – Вземи тази кофа с катран и четката. Напъхай се в трюма на носа и го намажи.
   За моя изненада тя го направи, а после дойде пак за още работа. Един ден ме погледна и каза:
   – Искам да плавам из океаните с теб.
   – Не е романтично, да знаеш. Иска се много труд, страх те е, живееш примитивно – казах.
   – Знам какво значи трудности – отвърна тя. – Бях на девет години, когато свърши войната в Германия. Тогава никак не ни беше лесно.
   И Юта беше германка. Сигурно у мен има нещо специално, с което привличам тъкмо германките, или обратното.
   – Ще видим – казах аз и приключих темата, защото много хора  опитват да се включат в тази или онази експедиция, а после, когато се срещнат с трудностите около осъществяването на мечтата, ентусиазмът им се изпарява.
   Лятото отлетя бързо, а аз режех, ковях и лепях. Нямаше много пари за комплект инструменти. Моите бяха трион, брадва, чук, клещи, ренде и отвертка.
   През септември сглобената лодка вече стоеше готова пред плевнята. Беше дълга 23 фута и 6 инча (7,16 м). Всеки от двата корпуса беше широк по 2 фута и 9 инча (76,2 см) при планшира. Три вертикални прегради разделяха всеки корпус на четири водонепропускливи отсека. Пред средната преграда имаше отсек с дължина 6 фута и 6 инча (1,98 м), колкото да се събере койка. Зад средната преграда пък имаше по още един отсек със същата дължина, който в единия корпус се използваше като камбуз, а в другия – като щурманска каюта.
   Над средния отсек се намираше по-издигнатият покрив на каютата. Това ни осигури височина на тавана в нея 3 фута и 10 инча (1,16 м). Ако матраците ни бяха на пода, можехме да седим със скръстени крака или полуполегнали на площ, колкото средноголямо единично легло. Двата корпуса бяха съединени от четири греди, скрепени с болтове за корпусите, и това даваше обща широчина на лодката 11 фута (3,35 м). Мостът между корпусите беше покрит с палуба от летви, разположени през известно разстояние една от друга.
   През авантюристичното ми минало тази лодка ми се струваше направо луксозна, макар че други са я описвали като „два съединени ковчега“, или „да живееш в гардероб, легнал на една страна“.
Както си стоеше на тревата, боядисана в ярък червен цвят, лодката изглеждаше много красива, но аз исках да я видя на вода, и то на 500 км от тук, в пристанище Бърнам он Крауч, където имах приятел ветроходец.
   Едни приятели в търговията със строителни материали ми услужиха с камион, натоварихме на него лодката и  ни откараха до Бърнам он Крауч. Спускането на вода им се видя голям майтап. С подвиквания и окуражителни възгласи те разтовариха корпусите, бързо ги закрепихме един към друг и избутахме сглобения катамаран по бетонния хелинг в морето. После се втурнаха да изпият бирата си по случай „спускането на вода“.
   А аз нагазих във водата и се покатерих на борда.
   – Здравей, „Тангароа“ – прошепнах.
   Бях кръстил лодката „Тангароа“, на името на един от великите богове на древна Полинезия – бога на рибите и морето. Много полинезийци наричаха себе си „светлокосите деца на Тангароа“.
   Приятелите ми бяха помогнали много, но копнеех да си тръгнат, с всичките си шеги и закачки. Първият миг, който един мъж прекарва на вода заедно със своя проект и с лодката на мечтите си, е свещен.
   Рут се присъедини към мен. Огледахме в каютата и в трюмовете и констатирахме:
   – Няма течове, слава богу!
   Приятелите се върнаха в Манчестър. Двамата с Рут с мъка успяхме сами да вдигнем високата мачта и инсталирахме такелажа. Ако спускането на вода е свещен момент, от първото плаване пък направо сърцето ти спира. Ще плава ли? Ще лавира ли? Лавировката е особено важна, защото във всички списания за яхти пишеше, че катамараните не могат да лавират.
   Денят беше бурен, когато „Тангароа“ най-сетне беше готов за плаване, но не можехме да отлагаме повече големия ден.
   Вдигнахме грота, вдигнахме котва, вдигнахме и кливера и „Тангароа“ потегли. Подскочи напред. Никога не бях преживявал толкова бързо ускорение на ветроходна лодка. Бързо-бързо се озовахме от другата страна на реката.
   – Смяна на курса! – извиках на Рут. „Тангароа“ се насочи срещу вятъра, за миг остана така, потрепващ, а вятърът плющеше от двете страни на платното, после се блъсна в плитчината и заседна.
   Обезсърчен, свалих платната – дизайнът ми беше провал. Кой бях аз, че да преоткривам изгубеното изкуство на полинезийците? Рут направи чаша чай и се зае с работата на жената – да изгради наново самочувствието на мъжа.
   Окуражени, изтеглихме лодката от плитчината и пробвахме отново. „Тангароа“ направи поворот, после още един и още един. Имахме годен ветроход!
   През следващите две седмици, преди да ни свършат парите и зимата да ни попречи да плаваме, изминахме с „Тангароа“ сто мили. Знаехме, че имаме ветроходен съд, годен да преплава океаните, както и дом, където можехме да живеем в простичък комфорт.
   За зимата се установихме на едно място, докато спечелим пари, за да отплаваме през пролетта.

 

Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs