Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Добрите крадци

Детска книга на годината за 2019 г.

Автор: Катрин Ръндъл
Код на продукта:T-10
Наличност:В наличност
Превод: © Юлия Чернева
Илюстрации: © Мат Саундърс
Редактор: Елена Можолич
Размери: 142x210
Националност: Английска
Брой страници: 304
Издадена на: 15.10.2020
ISBN: 978-619-250-009-2
Цена: 16,99лв.
Кол-во:

Резюме

Добрите крадци

Когато замъкът на дядо и е отнет с измама, Вита решава, че трябва да оправи нещата. С помощта на новите си приятели – джебчийката Силк, въздушния акробат Самюъл и дресьора на животни Аркадий, тя съставя дързък план. Ще проникнат тайно в замъка. Ще откраднат това, което принадлежи по право на дядо и. Ще разобличат измамника. Ще бъдат добрите крадци!

Планът им крие много подводни камъни, защото Ню Йорк от двайсетте години на XX век е пълен с тайни и опасности. Дали смелата Вита и верните и приятели ще успеят да надхитрят града, който никога не спи?

Изпълнена с приключения и хумор, „Добрите крадци“ е история за рисковете, които сме готови да поемем заради хората, които обичаме. Завладяващ разказ за надежда, решителност и състрадание, който ни показва, че нищо не е невъзможно, когато вложиш сърцето и душата си в него.

„Добрите крадци“ е забележителна история за приключения, семейство и приятелство.“
Катрин Дойл

Отзиви (4)

Автор

КАТРИН РЪНДАЛ е родена през 1987 г. и е живяла в Лондон, Брюксел и Зимбабве. Носител е на множество награди за детска литература, сред които Waterstones Children’s Book Prize и Boston Globe-Horn Book Award. Тя е член на научното дружество за ренесансова литература към колежа „Ол Соулс“ към Оксфорд. 

Романът „Изследователят“ е първата и книга, издадена в България от издателство „Таралеж“.

Откъси

Глава 1

Вита стисна челюсти и кимна за поздрав на големия град, както боксьор поздравява противника си преди двубой.
Тя стоеше сама на палубата на кораба. Морето беше развълнувано и бурно и хвърляше солени пръски на десетина метра във въздуха. Всички други пътници на големия океански пътнически кораб, включително и майка є, разумно се бяха прибрали в каютите си.
Но невинаги е разумно да си разумен.
Вита се беше измъкнала навън и стоеше на открито, вкопчила ръце в перилата, докато корабът се издигаше на гребена на вълна колкото оперна сграда. Ето защо тя първа съзря града.
— Ето го! — извика един моряк. — В далечината, ляво на борд!
Ню Йорк се появи от мъглата — висок, сиво-син и красив, толкова красив, че Вита тръгна напред към носа на кораба, за да го види по-добре. Тя се надвеси над перилата, доколкото смееше, когато нещо прелетя покрай главата є.
Вита ахна и се наведе ниско. Една чайка гонеше млада гарга в небето, кълвеше я по гърба, кръжеше и вряскаше във въздуха. Вита се намръщи и си помисли, че битката е неравна. Бръкна в джоба си и пръстите є се увиха около изумруденозелено стъклено топче. Тя се прицели, бързо и гневно изчисли разстоянието и ъгъла, отметна назад ръка и замахна.
Топчето улучи чайката точно в центъра на тила. Тя нададе възмутен вик като ядосана херцогиня, а гаргата се завъртя във въздуха и бързо полетя обратно към небостъргачите на Ню Йорк.

Взеха такси от доковете. Майката на Вита внимателно отброи шепа монети и каза адреса на шофьора.
— Докъдето може да ни закарате за тези пари, моля.
Той погледна старателно закърпените є дрехи и кимна.
През прозорците на колата се виждаше Манхатън — ярки проблясъци на цвят сред очуканите от бури тухли и камък. Минаха покрай едно кино. Стените бяха украсени с плакати на Грета Гарбо. Някакъв човек продаваше горещи щипки на омар от количка. През кръстовището издрънча трамвай, който за малко не блъсна ван с реклама на консервната фабрика „Колониъл Пикъл Уъркс“. Вита вдъхна уханието на града. Опита се да запомни разположението на улиците и да състави карта наум, като шепнеше имената им:
— „Уошингтън Стрийт“, „Гринуич Авеню“.
Когато парите свършиха, двете слязоха от таксито и продължиха пеша по „Седмо авеню“. Вървяха бързо, доколкото можеха, срещу силния вятър, с куфари в ръцете. Разминаваха се с мъже с костюми на тънки райета и жени с остри високи токчета.
— Ето го! — възкликна майката на Вита. — Там е апартаментът на дядо.
Жилищният блок от кафяв камък на ъгъла на „Седмо авеню“ и „Западна петдесет и седма улица“ се издигаше висок и внушителен от оживения тротоар. Отвън стоеше вестникарче и крещеше заглавията на бурния вятър.
От другата страна на улицата се намираше сграда от светлочервени тухли. На фасадата є имаше колони и арки с орнаменти. От стената стърчаха метални пръти, а две знамена се развяваха буйно на вятъра. Под тях с метални букви бяха изписани думите „Карнеги Хол“.
— Всичко изглежда много... елегантно — отбеляза Вита. Жилищният блок сякаш цупеше устни на света. — Сигурна ли си, че това е мястото?
— Сигурна съм — отвърна майка є. — Той е на последния етаж, точно под покрива. Някога това е бил апартаментът за домашната прислужница. Ще ни бъде тясно, но няма да е за дълго.
Имаха билети за връщане след три седмици. Времето беше достатъчно, за да може майката на Вита да прегледа документите на дядо, да събере малкото му вещи и да го убеди да се върне у дома с тях.
— Хайде! — Гласът на майка є прозвуча неестествено ведро. — Да отидем и да го намерим.
Асансьорът беше повреден, затова Вита хукна нагоре по стълбите към апартамента на дядо, колкото я държаха краката. Куфарът є се удряше в стените, докато тя тичаше по тесните стълби, без да обръща внимание на засилващата се болка в лявото стъпало. Вита спря задъхана пред вратата. Почука, но никой не отговори.
Майка є изкачи и последното стъпало. Дишаше тежко. Наведе се да вземе ключа за апартамента изпод изтривалката. Поколеба се и погледна дъщеря си.
— Сигурна съм, че дядо ти няма да е толкова зле, колкото се опасявахме — каза тя, — но...
— Мамо! Той чака!
Майка є отвори вратата и Вита хукна по коридора. А после, на вратата, се закова на място. 
Дядо винаги си беше слаб; красив и строен, с дълги хубави ръце и проницателни синьо-зелени очи. Сега обаче беше измършавял, а очите му бяха хлътнали в черепа. Пръстите му бяха свити в юмруци, сякаш всяка част от него се оттегляше от света. На стената до стола му беше подпрян бастун. По-рано дядо не се нуждаеше от бастун.
Той още не я беше видял. Стоеше в креслото си, а лицето му бе застинало в дълбока тъга.
— Дядо! — извика Вита.
Но тогава той се обърна и лицето му се преобрази и засия. Вита си отдъхна.
— Палавнице! — Той се изправи и Вита се хвърли в прегръдките му. Дядо є се засмя и си пое дъх след сблъсъка. — Джулия — каза той, когато влезе майката на Вита. — Получих телеграмата ти едва преди три дни, иначе щях да те спра...
Майка є поклати глава.
— Само се опитай да ни спреш, татко.
Дядо се обърна към Вита.
— Усмихни ми се пак, Палавнице.
И тя се усмихна, отначало естествено, а после, когато той не отмести поглед встрани, по-широко, докато накрая имаше чувството, че всичките є зъби се показаха.
— Благодаря ти, Палавнице — каза той. — Все още имаш усмивката на баба си.
Стомахът на Вита се сви, когато видя, че очите на дядо є се напълниха със сълзи.
— Дядо?
Той се закашля, усмихна се и прочисти гърлото си.
— Боже, колко е хубаво, че ви виждам. Но не беше необходимо.
Джулия бутна Вита към вратата.
— Отиди и намери стаята си, миличка.
— Но...
— Моля те — настоя майка є. Лицето є беше пребледняло и уморено. — Веднага.
— Стаята ти е в дъното на коридора — каза дядо є. — Боя се, че е по-скоро шкаф, отколкото стая, но гледката е много красива.
Вита тръгна бавно по коридора, с куфара си в ръка. Забеляза, че дъските на пода скърцат и че боята по стените се лющи. Бутна вратата, но тя беше заяла. Вита се хвана за стената и я ритна с по-силния си крак. Вратата се отвори, разпръсквайки парченца мазилка. 
Стаята беше толкова малка, че Вита можеше да докосне и четирите стени едновременно, но имаше дървен гардероб и прозорец с изглед към улицата. Тя седна на леглото, събу лявата си обувка и хвана с ръце стъпалото си. Заби пръсти в ходилото, разтри пръстите на крака си и се опита да мисли.
Бяха пристигнали. Би трябвало да е развълнувана. Бяха прекосили океана, преминавайки половината земно кълбо, и Ню Йорк чакаше отвъд прозореца, извисявайки се към небето като калиграфия на някое екстравагантно божество.
Само че нищо от това нямаше значение, защото дядо не беше толкова зле, колкото се беше опасявала. Той беше по-зле.
Джобовете на полата є бяха пълни с камъчета от градината у дома. Тя извади най-големите и започна да ги хвърля по вратата на гардероба. Това є помагаше да мисли.
Ако някой гледаше, би забелязал, че всяко камъче удря точния математически център на дръжката на гардероба, но никой не гледаше, а и самата Вита не обръщаше внимание на това. Тя не мислеше за камъчетата.
Трябваше да оправи нещата. Все още не знаеше как, но любовта има свойството да не оставя избор на хората.


Глава 2

Нещастието, което сполетя дядо, дойде като гръм от ясно небе, както често правят нещастията. Телеграмата, която той изпрати на дъщеря си Джулия, беше кратка: МАЙКА ТИ ПОЧИНА СНОЩИ.
Вита беше седнала на изтривалката пред вратата, неспособна да помръдне. Пребледняла, майка є я занесе на ръце в леглото, където двете пиха сок от касис и си разказваха истории за баба, която беше пътувала по света с дядо и имаше гърлен смях като на моряк. Историите им помогнаха малко, както често правят историите.
Това обаче не беше всичко. Последваха още писма. Първите бяха мрачни и кратки. Дядо писа, че замъкът Хъдсън сякаш е пълен с призраци.
Замъкът Хъдсън беше много малък по стандартите за замък. Беше изтръгнат от върха на хълма си във Франция и пренесен с кораб, камък по камък, през океана до Америка от прапрапрадядото на Вита. Навремето хората смятали замъка за много величествен, но и малко чудат. Сега той се рушеше, но все още бе красив. Обитаваше го единствено дядо, който живееше там съвсем сам.
Появи се обаче надежда. Дядо писа, че някакъв човек предложил да наеме замъка Хъдсън. Искал да го превърне в училище. Дядо щял да остане като управител. Това щяло да му даде някаква цел. Не били подписали документи, но човекът нямал търпение да започне ремонт. Името му беше Сороторе, нюйоркски милионер.
Дядо изпрати изрезка от вестник — тя показваше мъж, който беше застанал пред огромна сграда в Ню Йорк и се усмихваше на камерата, оголил холивудски зъби. Заглавието гласеше: „Виктор Сороторе пред дома си в сграда „Дакота“.
— Виктор Сороторе — прошепна Вита и запомни лицето му, за всеки случай. 
Сороторе нанесе удара си в рамките на една седмица. Дядо се върнал от следобедна разходка и открил, че пътят за дома му е преграден. Някакъв непознат мъж с две свирепи кучета излязъл от къщичката на пазача и насочил пушка към него.
— Замъкът Хъдсън принадлежи на господин Сороторе — заявил той. — Разкарай се!
Никой през зрелия живот на дядо не му бил казвал да се разкара. Той се опитал да мине покрай пазача и едно от кучетата го ухапало за глезена — не било само леко гризване, а сериозно ухапване — и потекла кръв. Пазачът не отмествал пушката от гърдите му. Озадачен и объркан, дядо се качил на влака за Ню Йорк, наел малкия апартамент на „Седмо авеню“ и намерил адвоката на Сороторе.
Той изразил изненада, така, както само адвокатите умеят, и повдигнал вежди толкова високо, че почти стигнали до тила му. Казал, че дядо много добре знае, че е продал замъка на Сороторе. Парите били в банковата му сметка — много малка сума, само двеста долара, — но било ясно, че замъкът Хъдсън се е превърнал в бреме, от което дядо с радост се е освободил. Дядо проверил сметката си. Оказало се истина.
Дядо се опитал да си наеме адвокат и да поиска от Сороторе нотариалния акт за собственост, но не успял да намери никого, който да поеме случая за парите, които имал. „Правосъдието, изглежда, е само за онези, които могат да си го позволят“ — написа той в последното си писмо. Щял да се опита да забрави замъка, в който е роден, и живота си там с Лизи. Така било по-безопасно.
Сърцето на Вита се беше свило при последното му писмо. Замъкът Хъдсън беше домът на дядо. Там той можеше да живее със спомените си за баба Лизи.
— Не — прошепна Вита.
Тя видя лицето на майка си и това є вдъхна надежда. Майка є имаше слаба фигура, мек глас и желязна воля. Двете си приличаха по кафявите очи и упоритата челюст.
На другия ден майка є се върна от града с два билета в ръка. 
— Ще го доведем тук, независимо дали това му харесва, или не — заяви тя. — Корабът потегля от Ливърпул. Заминаваме довечера.
Вита забеляза, че годежният пръстен и халката вече не са на ръката на майка є. Тя не попита нищо, само отиде в стаята си да приготви багажа си. Ботушите є тракаха по пода като на войник, тръгнал на битка.

* * *

Дядото на Вита я научи да хвърля.
Името му беше Джак Уелс. Или официално, тъй като той произлизаше от семейство, което вярваше в дългите имена, дългите автомобили и дългите вечери, името му беше Уилям Джонатан Тиодор Максимилиан Уелс. Семейното богатство отдавна беше изчезнало, но навикът да се дават екстравагантни имена бе останал. Баща му беше американец, а майка му — англичанка, което беше повлияло и на образованието му. Джак беше бижутер по професия, достатъчно висок, че вратите да представляват риск, и достатъчно слаб, за да провре крака в пощенска кутия.
Когато Вита беше на пет, се случиха две неща: баща є беше убит в Първата световна война и тя се зарази с детски паралич. Майка є се бори с болестта трескаво и неуморно. Дълги мрачни месеци Вита лежа в болнично легло. Вдигаха я само за бани с бадемови трици и окислена вода. Даваха є да пие златен хлорид и пепсин. Тя започна да изглежда много по-голяма, отколкото беше в действителност.
Тогава един ден дядо є и баба є пристигнаха от Америка. Дядо седна до леглото є, даде є топче за пинг-понг и є каза да го повика, когато може да удари с него главния лекар. След това със сигурната ръка на бижутер нарисува много малка мишена на отсрещната стена.
Вита не улучваше и не улучваше, докато накрая успя.
Дядо є я тренираше като атлет. Самият той беше отличен стрелец и Вита се упражняваше с часове. Хвърляше камъчета, стъклени топчета, стрелички, хартиени самолетчета. Когато излезе от болницата на седемгодишна възраст, тя можеше да хвърля ножове за пържоли, които летяха в елегантни дъги и се приземяваха в бучка масло в другия край на стаята.
Вита растеше, костите є заякваха и накрая махнаха шината от крака є. Левият є прасец беше по-тънък от десния, а лявото є стъпало беше извито навътре. Един обущар є правеше безплатно обувки от най-меката кожа, която можеше да намери. Майка є ги обшиваше с червена коприна и бродираше птички върху тях. Вита можеше да тича, въпреки че мускулите є пламтяха. Макар че обикновено с готовност се оплакваше и от най-малката драскотина, никога не проронваше и дума точно за тази болка. 
Вита остана дребничка. Израсна тиха и наблюдателна. Имаше шест вида усмивки и пет от тях бяха искрени. Всичките заслужаваха да бъдат видени. Косата є беше червеникаво-кестенява, като козината на току-що изкъпана лисица.
Джулия, майката на Вита, повдигна само веднъж въпроса за непрекъснатото хвърляне по мишени на дъщеря си.
— Няма да є е лесно — отвърна дядо. — А и изглежда толкова крехка. Няма да е лошо да се научи да хвърля камъни. 
Когато навърши осем, Вита можеше да уцели ябълка на най-високите клони на дърво от петдесет крачки. Умееше да хвърля камъче във водата така, че да подскочи двайсет и три пъти.
— Дядо ти е най-добрият стрелец в града — каза баба Лизи. Тя беше висока жена с правилен нос и добри очи. — Но аз мисля, че ти си по-добра от него.
Дядо гледаше как Вита хвърля камъчета в морето.
— А сега е време да научиш за скоростта. Научи как въздухът кара предметите да се въртят. Провери думата в речника! Научи я! Научи колкото можеш повече, защото знанието е живот. Чудесно!
Дядо беше единственият човек, когото Вита познаваше, който сякаш излъчваше електричество, когато говореше, все едно удряше света като стомана с кремък.
Накрая баба и дядо се върнаха в Америка, в замъка Хъдсън. Скоро след това всичко се промени и сега Вита беше тук, в стаичката на тавана, и гледаше как слънцето залязва над Ню Йорк.

Глава 3

Небето в онази първа нощ беше безлунно и беззвездно, но Ню Йорк никога не е тъмен. Вита стана от леглото си след полунощ и видя, че градът все още е буден. Тя се приближи до прозореца. Жилищният блок беше висок, по-висок от всички сгради наоколо, и Вита виждаше улиците долу, които се простираха към непрогледния мрак на Сентръл Парк. Улични лампи, светлини на домове, сияние през прозорците на нелегални питейни заведения в сутерени, фарове на автомобили, проблясъци на запалени краища на пури. Манхатън трептеше и светеше.
Вита почувства, че сънят е невъзможен. В съседната сграда имаше ресторант, от който се носеше музиката на две цигулки и силно, фалшиво пеене на мъж.
Червените тухли на „Карнеги Хол“ от другата страна на улицата бяха станали бронзови под уличните лампи и фасадата беше изпълнена със смълчана тържественост. Вита примига и се вгледа по-внимателно. 
В момента сградата не беше нито смълчана, нито тържествена, защото някакво момче се готвеше да скочи от прозорец на третия етаж.
То изпълзя навън и застана на перваза. Беше слабо, с тъмна кожа и щръкнали уши и не погледна надолу, а напред към града. 
Второ, по-ниско момче, дотърча иззад ъгъла на сградата. Смееше се и с двете си ръце влачеше по тротоара тънък дюшек. Момчето пусна дюшека и извика:
— Листо! Готов! Хеп!
Момчето на перваза вдигна ръце над главата си и преди Вита да успее да му изкрещи да спре, се хвърли нагоре и навън. Вита затаи дъх. Но момчето прибра колене плътно до гърдите си, завъртя се два пъти във въздуха, изпъна се като стрела и се приземи с краката напред върху дюшека. Направи една крачка, падна на колене и отново скочи. По-ниското хлапе извика победоносно, а по-високото се подсмихна леко. 
След това вдигна глава и видя Вита, която се беше навела опасно ниско от прозореца, с корем, опрян в ръба. За секунда тримата се втренчиха един в друг, отворили широко очи в нощния въздух. После по-високото момче се усмихна със същата потайна, загадъчна усмивка, а по-ниското се засмя и отдаде чест. Точно когато Вита щеше да им изкрещи, двамата хукнаха и завиха зад ъгъла. По-ниското хлапе пак влачеше дюшека.
Вита огледа тротоара, но не видя никого, който да потвърди, че едно момче току-що е излетяло като птица от сградата.
— Запомни ги — прошепна тя на себе си. — За всеки случай. За всеки случай.
Сякаш би могла да ги забрави.

* * *

Вита се събуди в първото си утро в Ню Йорк от звука на музика под прозореца є. Тя потърка очи и надникна навън. Един мъж с ниско нахлупена шапка се беше подпрял на дървото на тротоара и свиреше на латерна.
Денят беше слънчев и ясен, но студен, и дъхът є излизаше на облачета мъгла, докато се миеше и обличаше топъл плетен пуловер и яркочервена пола. Вита внимателно закопча червените си копринени ботуши и среса с пръсти косата си.
Дядо седеше в креслото в гостната и гледаше небето. Той се обърна, когато Вита влезе, и тя видя усилието, с което разтегли чертите на лицето си в старата си усмивка.
— Палавнице! Добро утро. Майка ти вече излезе. Отиде да говори с управителя на банката, за да види какво може да се направи. Беше си сложила най-бойното изражение.
Вита кимна. Когато имаше някаква цел, майка є я преследваше с непоколебимата решителност на боен кораб.
— Тя каза, че често ще излиза, за да поднови паспорта ми и да прехвърли в британска банка онова, което е останало от банковата ми сметка, затова сега аз отговарям за теб и делата ти. Накара ме да обещая, че и двамата ще бъдем разумни. — Той повдигна шеговито едната си вежда. — Е, имаш ли някакви планове относно делата си?
— Ще направя наденички с кетчуп — каза Вита. Беше открила кетчупа на кораба и оттогава го ядеше всеки ден. — Искаш ли?
Дядо поклати глава.
— Много мило, но за мен не, благодаря.
— Или кафе? — Вита знаеше, че в Америка се пие кафе. Според нея то имаше вкус на кал, но съзнаваше, че другите не мислят така. — Всъщност не знам как се прави, но може да опитам.
— Не, благодаря.
— Нищо ли не мога да направя?
— Това, че ти си тук, ми е достатъчно.
Вита обаче знаеше, че това не е достатъчно, защото докато се обръщаше към кухнята, видя, че дядо є се облегна назад в креслото и в очите му отново се появи празният израз.
Тя намери наденички, сложи ги във фурната и тъкмо пробиваше с нож шишето с кетчуп, когато чу, че дядо є я вика.
— Палавнице? Още ли си там?
Вита бързо изтича при него.
— Да!
— Ела и седни, докато наденичките ти се пекат. Трябва да ти кажа нещо важно. — Очите на дядо гледаха покрай нея, покрай покривите навън и града отвъд и бяха изпълнени с гняв.
— Какво?
Той не отговори и тя седна на пода и сложи ръка на глезена му. Беше открила, че помага да ти държат глезена, ако го прави правилният човек.
— Искам да слушаш внимателно — каза дядо. — Ти винаги си била забележителен слушател, Палавнице. Заради твоята безопасност искам да знаеш за Сороторе. И за онова, което той открадна.

* * *

— Баба ти вдъхваше живот на стария замък — започна да разказва дядо. — Тя засаждаше растения там, където не можеше да поникне нищо. Имаше диви ягоди във водоливниците и рози, вплетени в решетките на прозорците. В тоалетната чиния растеше смущаващо количество бръшлян. — Той присви очи и ги затвори, сякаш виждаше тези неща и те му причиняваха болка. — Прадядо ми би се срамувал от мен. Преди да умре, той мислеше, че ни оставя да живеем в лукс — карети, коне, бижута. Бижутата! Диаманти, рубини, сапфири. Почти всичко беше прахосано. Дядо ми го пропиля на комар. Но онова, което направих аз, е още по-лошо. Аз изгубих нашия дом. И, за бога, какво би казала Лизи, ако знаеше?
— Тя би казала, че вината не е твоя — строго отговори Вита. — Сигурна съм.
— Бяхме заобиколени от такова великолепие, когато бяхме млади. Последното бижу, което ни остана, беше огърлица с изумруд, голям колкото лъвско око. Поръчахме да го оценят, когато се нуждаехме от пари, за да поправим покрива. Струваше хиляди. О, Палавнице, ако можеше да ни видиш! Лизи си слагаше огърлицата и отивахме да танцуваме. 
Вита се опита да скрие вълнението си и да запази спокойно изражение.
— Хиляди долари ли каза?
— Тя изглеждаше толкова красива. Направих є снимка с огърлицата — на моята Лиз. Много є хареса... — Дядо спря да говори и се задави от вълнение. — Когато тя умря, не знаех какво да правя, затова я скрих. Не можех да понеса да я гледам. Тя все още е там, в старото скривалище. О, Вита. — Той си пое дълбоко дъх, потрепервайки, и опита да се успокои.
Огърлица с изумруд. Мисълта прониза като електрически шок тялото на Вита. Тя не можеше да върне замъка, но огърлицата с изумруд беше нещо друго. Изумруд, голям колкото лъвско око, на стойност хиляди долари, можеше да промени всичко.
Мога да я върна. Мога да я открадна.
И да я продам. Ще използвам парите за адвокат и ще ги принудя да върнат дома на дядо.
Невъзможно е, помисли си Вита. Но това не означава, че не си струва да опиташ, прошепна тънко гласче в главата є.

* * *

Вита сложи ябълка върху скрина. Седна на леглото с лице към нея, хвана джобното си ножче и се съсредоточи върху самия връх на дръжката є. 
Пред очите є проблясваха различни цветове и тя прогони мислите за ежедневието и дреболиите, търсейки стабилно място в съзнанието си. Дядо все повтаряше: „Ако отвориш съзнанието си, рано или късно, някоя идея ще дойде. Разбира се — добавяше той, — не е задължително тя да бъде практична или законна“.
И планът, който започна да се оформя в главата на Вита, не беше нито едно от двете.
Тя дълго седя, гледайки право напред със затаен дъх. Никога през живота си не беше седяла толкова неподвижно. Постоянната, пулсираща болка в стъпалото вече не стигаше до нея. Мислите є се лутаха из лабиринти и излизаха на заден ход от задънени улици.
Планът се изписа с главни букви и в курсив в съзнанието є.
Вита примига и разтърси глава. Отвори острието на джобното ножче и силно го хвърли. Тежестта на дръжката беше неравномерно разпределена и ножчето се завъртя, но острието се заби с глух звук в самото сърце на ябълката, която падна на пода.
Вита се усмихна с една от шестте си усмивки, а после извади от багажа си червена тетрадка и съсредоточено написа една-единствена дума:
ПЛАНЪТ.
След това я подчерта.
После обърна тетрадката и започна да пише на празна страница от другата страна.

В деня, когато дядо и баба се върнаха в Америка, получих джобното си ножче.
Не исках да гледам как заминават, затова отидох в гората, за да бъда сама. Опитвах се да уцеля чвора на едно дърво с шепа камъни, но не улучвах. Не виждах.
— Съсредоточи се — каза един глас зад мен.
— Съсредоточена съм — отвърнах аз.
— Знам, че си тъжна и ядосана, Палавнице. Но ако се научиш да превръщаш гнева и тъгата в нещо градивно — в работа, в добрина — тогава ще постигнеш забележителни успехи. Вложи тъгата и гнева в китката си и хвърли.
— Как? — попитах. — Не виждам как.
— Това е умение, което се учи цял живот. Опитай пак. Представи си, че преместваш тъгата си от гърдите в ръката си. Хвърляй.
Опитах се. Преместих сърцето си в ръката, хвърлих камъка и уцелих чвора точно в средата на дървото. Обърнах се и той беше там. Седеше на един пън и се усмихваше. И каза:
— Затвори очи.
После сложи червено джобно ножче в ръката ми.
— Беше мое, когато бях на твоите години — каза той. — Нарича се швейцарско армейско ножче. За да ти напомня, че ти си своя собствена армия.
Отворих ножчето. Беше идеално смазано. Дълго острие, ножичка и пинсети, които се вадят.
— Използвай го като инструмент, не като оръжие — добави той. — Оръжието ти в живота няма да бъде нож, а нещо много по-мощно и оригинално. Но пинсетите може да ти послужат. Хубавите пинсети не са за подценяване.
Той ме целуна по косата и си тръгна, без да каже нищо повече.
Такъв беше дядо, преди да умре баба. Преди Сороторе.

* * *

Вита начерта линия под написаното и пъхна тетрадката под възглавницата си.
Сети се за наденичките много по-късно и въпреки че дотогава те бяха прегорели, ги изяде с много кетчуп. След това изяде и ябълката. Планът є беше възвърнал апетита, както често правят плановете.

Подобни Заглавия
Изследователят
      В романа на Катрин Ръндъл „Изследователят“ се разказва за четири деца, Фред, Кони, Лила и Мак...
Цена: 16,99лв.
Едно коледно желание
Беше Бъдни вечер и Теодор се бореше с една картонена кутия. Побеждаваше кутията. Някой много въодушевено беше...
Цена: 16,99лв.
Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs