Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Дъщерята на комуниста

Код на продукта:K-17
Наличност:Извън тираж
Превод: © Свидна Михайлова
Дизайн корица: © Мира Минкова
Редактор: Иван Б. Генов
Коректор: Анастасия Попова
Корица: Мека
Националност: Испанска
Брой страници: 240
ISBN: 978-619-250-013-9
redkcionen-direktor: Елена Можолич
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Дъщерята на комуниста

Този роман – колкото задушевен, толкова и политически, разказва за живота на семейство испански емигранти в Източна Германия и обрисува Източен Берлин през очите на едно подрастващо момиче. 
  

Отзиви (1)

Автор

Откъси

Катя Циглер дърпа капачката на автоматичната писалка, с която е подписвала всички важни документи в живота си. Същата, която получи на сватбата си през седемдесетте години. Всички онези непознати лица по пейките в църквата. Спомня си как той ѝ се усмихваше през цялото време, но не помни чертите му. Сякаш лицето му е изтрито от старото време и това е всичко, което е останало от онзи човек. Един-единствен образ оттогава, онази снимка: облегнал гръб на сребристата кола, с ръце в джобовете, с русия кичур над лявото око.
   Октомври е. Навън дъждът вали като отприщен водопад. Плющи бавно върху покривите. Същият дъжд, който ги оставяше без ток. Затова баща ѝ пазеше кибритени клечки и свещи в чекмеджетата. Въпреки това се снабди с ръчно фенерче. „Точно като онези, които носят полицаите“ — казваше той. Тъй като момичетата си играеха с него вечер, то никога не беше подръка, когато се стъмнеше. Водата освобождаваше мириса на градината. После през прозореца кръгозорът се стесняваше. Оставаха един съсед, един подреден двор, един работник. В началото всеки месец тя правеше по една снимка на дърветата. Виждаше как сменят цветовете си, докато приготвяше кафе. От дъжда си спомняше и опряната в земята студена муцуна на онзи сиво-кафяв кон, прогизнал до кости. Водата правеше кръгове, които се докосваха и изчезваха. През един октомври като този тя забоде сто луковици из целия двор. Тревата повдигна настилката от червена глина. Всичко сега е отминало, приспано. Дотогава, когато жегата започне да притиска и жълтото отново избуи.
    Октомври е. Месецът на революцията.
   След дъждовете идва зимата.
   Снегът вали безшумно.

 

 

ИЗТОКЪТ


1

ВСИЧКИ ОБИЧАТ ДА ТАНЦУВАТ ЛИПСИ

Берлин, 1956 г.

Денят, в който татко не се върна навреме да запали печката, се случи най-студеният от цялата зима. Мама слезе в мазето и се върна с чувал, пълен с въглища и клони. Дървата бяха влажни. „Пак са от ситните въглища, този човек от нищо не разбира“ — казваше тя с чувала в ръце. На нас с Мартина ни харесваше да ровим из въглищата, а най-много из по-меките. Понякога, когато мама не ни гледаше, търкахме едно парче в друго, докато пръстите ни съвсем се измърсяха, а парчетата от въглища станеха  блестящи като черен кехлибар. 
   Татко пристигна, когато вече от часове беше тъмно. 
   — Какво става тук? — попита той.
   — Ти трябва да знаеш! — отвърна му мама.
   Малката стая, която служеше за дневна, кухня и наша спалня, беше изпълнена с пушек. Татко улови ръцете ми и видя малките пръсти, почернели от въглищата. Разтърка ги с грапавите върхове на пръстите си и силно ги притисна.
   С мама винаги говорехме на испански, а с татко — на немски. Не се питахме защо. Татко беше научил немския във фабриката в Дрезден, но така и не успя да го проговори наистина добре. Затова сядаше да пише домашните заедно с мен и с Мартина и се учеше малко по малко да използва правилните падежи, отчаян да поставя глагола накрая: как да разбера какво искат да ми кажат, ако не знам глагола, ако не знам какво става, докато не спрат да говорят? Главата му свикваше с езика и макар че винаги беше способен да се изрази, така че да го разберат, аз никога не успявах да схвана добре всичко, което казваше. Немският на татко. Този език, с толкова непрекъснати букви, не е човешки — оплакваше се той. Мама се беше отказала да го учи и макар че татко напълни къщата с малки листчета с имената на нещата: Fenster, Topf, Bett, Ofen, тя така и не успя да произнесе цяло изречение. Общуваше със знаци и с отделни думи. Картофелн един килограм, като вадеше пръста си от ръкавицата и го размахваше пред очите на бакалина, докато ние с Мартина падахме на земята от смях. „Гледай дъщери, за да ти се подиграват“ — казваше мама.
   Супата вреше на огъня. Шумът от радиото раздвижваше въздуха в стаята. Татко излезе от спалнята, където бяха говорили с мама дълго време. Тя влезе в банята и когато се върна, разбрах, че е плакала. „От парата е“ — каза тя. И разбърка менчето, оставяйки киселата воня на зелето да се смеси с пушека в стаята.
   — Не искам зеле, точи се като лига.
   — Ами няма друго.
   — Но вчера вечеряхме същото!
   — Мартина — каза ѝ мама много сериозно, — би ми се искало да ти опека агнешко бутче, но тук няма агнета, защото е много студено.

   — Татко, нали на агнетата не им е студено, защото имат вълна?
   — За бога, Мануел, спри това!
   Радиото излъчваше вечерното си предаване за липси — онзи безполов танц, с който правителството се опитваше да се бори с рокендрола. Heute tanzen alle jungen Leute im Lipsi-Schritt, nur noch im Lipsi-Schritt. Alle hat der Takt sofort gefallen. Sie tanzen mit im Lipsi-Schritt. Татко увеличи звука и взе да поклаща тялото си из хола, движеше раменете си и поставил ръце на ханша, правеше малки стъпчици надясно и наляво, напред и назад, усмихнат, с притворени очи. Застана зад майка ни и развърза престилката ѝ. Мама се обърна: „Не съм в настроение!“, но не успя да се отскубне от ръцете му. „Хайде, жено! Представи си, че е някоя копла.“
   Танцуваха, докато свърши песента, а през това време Мартина и аз, всяка с перото си, спряло върху хартиения лист, ги гледахме удивени, с нещо като надигаща се топлина в телата ни и с едно синьо мастилено петно, разливащо се между редовете. 
   — Свърши — каза мама, — стига циркове, време е за вечеря!
   Татко пъхна пръстите си във водата и извади един почти прозрачен зелев лист:
   — Знаете ли какво е това? Резенче хамон серано. Колко вкусно, Катя! Искаш ли? 
   — Да. 
   — Искаш ли и ти, Мартина? 
   — Не. Какво е хамон серано? — Татко не ѝ обърна никакво внимание.
   — Сигурна ли си? Добре тогава. 
   Онази жълта къща: веднъж изстъргах хартията от стената под леглото и открих цели осем различни пласта. Сякаш всеки обитател, който беше живял на онзи четвърти мансарден етаж, е искал да остави своята следа, своя пребоядисан живот, а следващият се е опитал да го покрие с хартия върху хартията. За да се стигне до нашето стълбище, трябваше да се прекоси дворът. Представляваше малка хаотична гора.
   — Можеха поне да боядисат стените, като че ли още сме във война — казваше мама.
   Сградата отвън беше сива. Тогава всички сгради бяха сиви, с олющени стени — скелети, които трябваше да крепят мръсните си дрехи. Но аз не помнех друга къща освен онази, в която винаги беше студено. Татко се зае да ни представя на всички съседи и когато се качвахме по стълбите, от всяка площадка можехме да видим какво правят жителите на къщите отсреща; играехме си да наблюдаваме тяхното ежедневие: фрау Ценгерле, вечно нащрек пред котлето с вода; Екатерина, зачела се до прозореца. Веднага разбрахме, че хер Шмит е умрял в деня, в който сутринта не го видяхме да стои прав зад стъклото, с онези малки очилца, които се хлъзгаха към носа му, докато поздравяваше; „Нещо е станало“ — каза татко. После ни разказаха, че докато ние сме гледали прозореца му от другата страна на кестените, хер Шмит, който така и не пожела да излезе отново на улицата след втората война и живееше от помощите на съседките, които му носеха храна, лежал на пода, заспал завинаги. 
   В началото се будехме с твърде сладкия мирис от фурната на приземния етаж, чиято тръба на отдушника опасваше ъгъла на сградата и стигаше до нашия прозорец. През 1962 г. затвориха фурната и почти всички магазинчета на улицата ни. Имахме малко вещи: в хола — тъмна дървена маса и четири стола, клатещата се етажерка, която не трябваше да се докосва, защото на нея стояха четирите чинии и чаши, книгите на татко, едно тясно легло и един диван. В банята — четка за коса, която още ухаеше на последния одеколон; изтънял сапун за ръце и принадлежностите за бръснене на татко. Когато бях малка, сутрин сядах на тоалетната чиния с висящи крака и го гледах как маже лицето си с четката. Тогава той се обръщаше и ми казваше:
   — Кой съм аз? Едно дебело джудже — навеждаше се и потъркваше носа си в моя, омазвайки ме цялата в бяло.
   Миризмата на влага: когато пристигнахме, мама почисти зелените плочки с някаква киселина и им отне блясъка. Сега е още по-грозно. „Но е чисто“ — каза ѝ татко. После беше стаята на родителите ни: леглото, под което ни беше забранено да надничаме, две кутии една върху друга, които служеха за масичка и върху които мама сложи бродирано платнено парцалче, и шкафът за дрехи. Имаше две неща, за които се грижехме, сякаш бяха живи същества: радиото и печката. От доброто им поддържане зависеха нашите зими.
   От единствения външен прозорец на къщата се виждаше необитаемо квадратно пространство. „Това е войната, тя всичко помита“ — казваше татко, който често стоеше прав и мълчалив до стъклото. Сякаш искаше да прогледне отвъд снега, отвъд единственото останало дърво и нощта. Войната беше призрак, бяло петно, което за моите представи се беше случило преди много време, и въпреки че навсякъде във въздуха се усещаха гърмежите ѝ и всички деца си играеха в окопите, не успявах да си я представя.
   — Дано никога да не преживеете войната — казваше мама. — Никога, дъщери мои! — А баща ми винаги я караше да замълчи и сменяше темата.
   На вечеря сърбахме супата на малки глътки, като от време на време поставяхме вкочанясалите си ръце събрани над чинията. Татко силно духаше с уста над лъжицата и подсвирваше. Мама ни свари чай от липа. Докато го прецеждаше, си изгори дясната китка. Татко изтича до банята и намаза кожата ѝ с паста за зъби. И я целуна продължително по ръката, като я гледаше, докато майка ми повдигаше глава към покрития с петна таван на дома ни.

   В тази нощ, най-студената на 1956 г., за първи път чух шума, който издават две тела, докато се притискат върху леглото. В мрака на къщата червените цветя от Първи май още стояха изсъхнали в стъклената чаша.

Подобни Заглавия
Буда на тавана
През първата половина на XX век група млади японки имигрират в Сан Франциско, за да се омъжат за японци, които с...
Цена: 14,00лв.
Боровите острови
  НОМИНАЦИЯ ЗА НАГРАДА „МАН БУКЪР“ ЗА 2019 г.   „Боровите острови“: автентичен Пътеводите...
Цена: 17,00лв.
Хотел Тито
Още с излизането си „Хотел Тито" печели признанието на читатели и критика, удостоен е с наградата Kiklop за най-д...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2021 - Изработен от iSenseLabs