Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Боровите острови

Автентичен пътеводител на ЯПОНСКИТЕ самоубийци

Автор: Марион Пошман
Код на продукта:К-13
Наличност:В наличност
Превод: © Диана Диманова
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Иван Б. Генов
Коректор: Стоянка Душева
Националност: Немска
Брой страници: 204
ISBN: 978-619-7300-96-3
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Боровите острови

 
НОМИНАЦИЯ ЗА НАГРАДА
„МАН БУКЪР“ ЗА 2019 г.
 

„Боровите острови“: автентичен Пътеводител на японските самоубийци.

 

Всичко започва, когато Гилберт Силвестер, немски университетски преподавател, обвинява съпругата си в изневяра. След това напълно неочаквано той се качва на първия самолет за Токио, за да избяга от ситуацията и от съпругата си. На летището попада на пътепис на класическия поет Башо, а малко по-късно в една от станциите на метрото в Токио се сблъсква с отчаян студент, решил да се хвърли под влака, понеже се е провалил на кандидатстудентските изпити. Гилберт го спасява, но открива, че в раницата си студентът носи странно четиво: подробен пътеводител-наръчник на японските самоубийци. Така двамата решават да предприемат пътешествие из местата, описани от стария японски поет, но и препоръчвани в пътеводителя като най-подходящи човек да сложи край на живота си. Те странстват из мрачни гори с разпръснати по земята човешки кости, катерят се по кратери на вулкани и непристъпни скали с неповторима красота. Гилберт се запознава с една различна Япония и с едни други японци. При пътешествието проличава огромната разлика в манталитетите на европееца и на японеца, между светлината и мрака, между фройдисткия свръхчовек и тъмните богове на шинтоизма. И отново изплува вечният въпрос: дали животът в крайна сметка не е само един сън?

 

Книгата на Марион Пошман е роман-откритие и се чете на един дъх. Обратите следват един след друг, а краят е едновременно очакван и изненадващ: ще има ли японско самоубийство?

 

„Боровите острови“ е номиниран за престижната литературна награда „Ман Букър“ 2019 г.

Отзиви (5)

Автор

Марион Пошман е родена през 1969 г. в град Есен. Детството и минава в Мюлхайм ан дер Рур и в Есен, провинция Северен Рейн-Вестфалия.

От 1989 до 1995 г. следва германистика, философия и славистика в Бон, а от 1992 г. продължава образованието си в Берлин. Учи и драматургия в Берлинския Университет на изкуствата.От 1997 г. до 2003 г. Марион Пошман преподава немски език на ученици в основно училище по немско-полски проект.

   Пошман е сред големите таланти на съвременната немска литература и автор със световна известност.Носител на множество литературни награди и отличия за поезия и проза. Романът „Боровите острови“ печели Германската награда за книга на годината за 2017 г. Член на Немската академия за език и литература в Дармщат, Член на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, както и на германския ПЕН-център.

   Живее в Берлин.

Откъси

ТОКИО

Сънува, че жена му му изневерява. Гилберт Силвестер се събуди и беше извън себе си. Черните коси на Матилда се стелеха върху възглавницата до него, сякаш бяха пипала на зла медуза, залята със смола. Плътните кичури леко се движеха заедно с дъха ѝ и пълзяха към него. Той стана безшумно и отиде в банята. Там за кратко се вгледа неразбиращо в огледалото. Излезе от вкъщи, без да закуси. Като се прибра от работа вечерта, все още се чувстваше като ударен по главата, почти упоен. Сънят не бе изчезнал през целия ден, дори не бе поне малко избледнял, за да може да използва за него глупавия немски израз „Сънищата са сапунени мехури“. Напротив, впечатленията от нощта ставаха все по-силни и убедителни. Недвусмислено предупреждение на подсъзнанието към неговото наивно, нищо неподозиращо Аз.
Мина по коридора, пусна театрално чантата си и поиска обяснение от жена си. Тя отрече всичко. Това само доказваше колко обосновани бяха подозренията му. Матилда му се стори променена. Неестествено скована. Възбудена. Засрамена. Обвини го, че сутринта се е изнизал, без дори да ѝ каже едно „довиждане“. Била… загрижена. Как можело само… Безкрайни упреци. Маневра за отклоняване на вниманието, съшита с бели конци. Сякаш прехвърляше вината върху него. Тя стигна прекалено далеч, а той не можеше да ѝ позволи това.
По-късно дори не помнеше дали ѝ се развика (вероятно), или я удари (евентуално), или пък я заплю (това бе сигурно); а може и в раздразнението от устата му да бе изхвърчала малко слюнка; във всеки случай той грабна малко вещи, кредитните си карти и паспорта и си тръгна, мина по тротоара край къщата и като видя, че тя не хукна след него и не го извика, продължи – първо по-бавно, а после се забърза към близката станция на метрото. Потъна в земята като в сън, както щеше да си спомни по-късно, прекоси целия град и слезе чак на летището.

Прекара нощта на терминал Б в неудобна поза върху два метални стола. Постоянно проверяваше смартфона си. Матилда не му пращаше никакви съобщения. Полетът му беше на другата сутрин, най-ранният трансконтинентален полет, който успя да резервира набързо.
В еърбъса на път за Токио пи зелен чай, изгледа два самурайски филма, на монитора на предния стол, и все повече се убеждаваше, че не само е направил всичко както трябва, а и че действията му са били неизбежни, че продължаваха да са и щяха да си останат неизбежни не само по неговото собствено мнение, но и според целия свят.
Мислено се връщаше обратно. Не настояваше, че е прав. Просто освободи пътя. Независимо за кого. За някой долнопробен мачо, за шефа ѝ, за училищния директор. За някой добре изглеждащ младеж, едва навършил пълнолетие, на когото тя явно бе ментор – вероятно стажант. Или за някоя от нахалните ѝ колежки. Срещу жена не би могъл да направи нищо. Пред някой мъж евентуално времето щеше да се окаже на негова страна. Би могъл да изчака, да се оттегли, докато нещата се уталожат. Беше близо до ума, че очарованието на забраненото рано или късно щеше да отлети. Но беше безсилен пред жена. За съжаление, точно тук сънят му не беше достатъчно ясен. И все пак достатъчно очевиден. Съвсем ясен. Сякаш го бе предусещал. По принцип наистина го предусещаше. И то отдавна. Не беше ли я обзело някакво необичайно добро настроение през последните седмици? Та тя направо сияеше! Не беше ли подчертано дружелюбна към него? С някаква дипломатична дружелюбност, която от ден на ден ставаше все по-непоносима и щеше да става още по-непоносима, ако не бе разбрал навреме какво се криеше зад всичко това. Но тя дълго успяваше да го залъгва с една илюзорна сигурност. А той от своя страна я остави да приспива съзнанието му – истинска засечка от негова страна. Не беше достатъчно внимателен, беше се оставил да го мамят, понеже не се вслуша в съветите, които му даваше подозрението.
Японската стюардеса, с дълга черна коса, повдигната на кок като на гейша, му доливаше чай с очарователна усмивка. Естествено, усмивката не бе адресирана лично към него и все пак той почувства истинско физическо докосване, сякаш някой бе излял цяла кофа с балсам върху тялото му. Отпиваше от чая и наблюдаваше как тя запазваше на лицето си същата тази усмивка, докато минаваше по пътеката, даряваше с нея всеки пасажер, неизменна прелестна маска, която изпълняваше целта си с впечатляваща ефективност.
Винаги се бе страхувал да не стане скучен на Матилда. Погледнато отвън, връзката им сякаш бе стабилна. Но той не можеше да ѝ предложи нищо особено в дългосрочен план: социални промени, незабравими вълнения или пък изненадваща задълбоченост.
Той бе само един невзрачен учен, хоноруван преподавател. Така и не му достигнаха силите да се пребори за професура, понеже му липсваше нужната семейна поддръжка, понеже не умееше да поддържа полезни контакти, не знаеше как да се подмазва и да сервилничи. Защото прекалено късно проумя, че в университетския живот същността беше на второ или трето място, а на първо бе налагането на сила в йерархичната система. А тук допусна грешка, поредица от грешки. Критикуваше научния ръководител на докторантурата си. Все се правеше на многознайко в най-неподходящия момент. После се държеше плахо точно когато от него се очакваше да изпъкне.
Докато под него преминаваше плътна пелена от облаци, в съзнанието му се нижеха изминалите години: потискаща сива маса от унижения и провали. Като млад вярваше, че е над средното ниво на интелигентност, че изпъква сред кариеристите и нагаждачите, че приема нещата в околния свят с философска проницателност. Сега отново се беше забъркал в съмнителни взаимоотношения, луташе се от един проект на друг и усещаше, че професионално е задминат от бившите си приятели, които навремето имаха значително по-слаби оценки от неговите и никога не блестяха със собствени идеи. Приятели, за които със сигурност можеше да се каже, че професионално са много по-некомпетентни от него. Но пък за разлика от него те притежаваха онези умения в поведението, единствено необходими за израстването в кариерата.
Докато другите се бяха удобно устроили със собствени къщи, семейства, рутинно ежедневие, той бе принуден да приема идиотски и слабо платени работи, да се оставя да му нареждат хора, които презираше от дъното на душата си. Години наред живя със страха да не се пречупи дотолкова, че да загуби ясна представа за реалността. После страхът отслабна и отстъпи място на едно всеобемащо безразличие. Изпълняваше онова, което се изискваше от него, използваше острия си ум, за да изпълнява тъпи задачи, докато в един момент, за съжаление години, дори десетилетия по-късно прозря, че се е съгласявал с всичко, не се е противил, а напротив, вървял е по течението.

Японската стюардеса дойде с кошница, от която се надигаше па̀ра. Подаде му гореща хавлиена кърпа, с метална щипка. Той механично изтри ръцете си в нея, уви кърпата около китките си и остави топлината да нахлуе в пулса му, истинско блаженство. Помисли си, че всичко на този странен полет – услугите, особените обичаи, правеха всичко, за да му донесат спокойствие. Прекара кърпата по челото си, както майчина ръка проверява температурата, и това бе учудващо приятно, но когато започна да изстива, я наложи върху лицето си съвсем за кратко, докато тя не се превърна в студен, мокър парцал.

Последният проект го превърна в експерт по фризурите на брадите. Макар че това бе доста съмнителна работа, тя все пак години наред му осигуряваше сигурен доход. Дори с времето успя да открие някакво удовлетворение в глупавата си работа. Това беше нещо нормално – интересът му към подробностите растеше, колкото повече се задълбочаваше в цялостната система. На шофьорския курс се въодушеви от правилника за движение, в танцовата школа – от последователността на стъпките –  не беше кой знае каква философия: той винаги успяваше да се идентифицира с нещата.
Гилберт Силвестер, изследовател по въпроса за брадите в трети междинен подпроект, спонсориран от филмовата индустрия на провинция Северен Рейн-Вестфалия, отчасти от някаква феминистка организация в Дюселдорф и от еврейската общност в Кьолн.
Проектът изследваше въздействието на фризурите на брадите във филмите. Ставаше дума за някои аспекти на културологията и джендър теорията, религиозната иконография и някои въпроси относно възможността за философска експресивност вътре в самия образ.
Както обикновено ставаше дума за изследователски проект, при който резултатите бяха предварително известни. Той извършваше пипкавата работа, сглобяваше детайлите, като по този начин доказваше разнообразието на материала, неговата значимост, потвърждаваше всеобщата приложимост на културно-теоретичните заключения и в крайна сметка бе в услуга на манипулирането на зрителите по цял свят.
Сутрин ходеше в библиотеката, изключваше мобилния си телефон и потъваше в картините на италианските майстори, в мозайки и средновековни илюстрации на книги. Изображенията на брадите бяха навсякъде и той отдавна се питаше как изобщо бе възможно досега да не са били правени подобни изследвания по такива основополагащи въпроси. „Модата на брадите и образът на Бога“ – това бе неговата поанта, която в зависимост от моментното си настроение възприемаше като невероятно благодатна, дори наелектризираща, а понякога като напълно абсурдна и дълбоко потискаща.

Последният бастион на личната му съпротива го връщаше към някои носталгични привички като ученик. Бележки, писани на ръка с перодръжка и мастило, на обшити и подвързани черни тетрадки. В течение на десетилетия той носеше потъмняла кожена чанта и никога найлонова раница. При всички случаи – сако и риза. Като ученик така успяваше да прави впечатление и да си извоюва статута на чувствителен интелектуалец. Сега тези номера повече доказваха поражението му. Вкопчваше се в отдавна забравени представи за света и стойностите на нещата, останали далеч назад във времето; около него витаеше духът на нещо овехтяло. Впрочем той се опита да балансира нещата с постмодернистични вратовръзки и крещящи неонови кърпички. Нищо не помагаше. В университета го смятаха за превзет естет реакционер. От цигарения дим го болеше глава. Не се интересуваше от футбол. Не ядеше месо.

Изтри дланите си още веднъж, просна квадратната хавлиена кърпа върху сгъваемата маса и я остави така.
Под него пелената от облаци се разкъса и разкри гледката на Сибир. Могъщата река Об с многобройните си притоци се виеше величествено сред мочурища и блата. На екрана макетът на самолета се придвижваше на тласъци от Томск към Красноярск и продължаваше към Иркутск.
Европейска Русия, Сибир, Монголия, Китай, Япония – маршрутът преминаваше само над „чаени“ държави. Досега Гилберт Силвестер категорично отхвърляше страните, в които консумацията на чай беше над обичайната. Той пътуваше из „кафеените“ държави – Франция, Италия, доставяше му удоволствие да си поръча кафе с мляко, след като бе разгледал някой музей в Париж, или кафе-крем в Цюрих; обичаше виенските кафетерии и цялата културна традиция, свързана с кафето. Традиция на прозрачност, присъствие, яснота. В „кафеените“ държави нещата стояха на открито. Докато в „чаените“ държави всичко бе завоалирано в някаква мистика. В „кафеените“ държави можеше да се сдобиеш с вещи, с малко пари да се потопиш в относителен лукс, докато в „чаените“ държави същото можеше да се постигне само с помощта на въображението. Той никога не би отишъл доброволно в Русия, страна, в която ежедневно си принуден да прибягваш до въображението си, дори и когато става дума за чаша обикновено кафе. За щастие, след промяната ГДР се превърна от „чаена“ в „кафеена“ страна.
Но той, Гилберт Силвестер, беше принуден от собствената си жена да замине за една откровено „чаена“ страна. Дори беше склонен да гледа на Япония с нейната безкрайна, изтощителна, прекалено дребнава, зашеметяващо маниеристична чаена култура като на висше изражение на „чаената“ държава. Това го терзаеше още повече, а и беше израз на садизъм от страна на Матилда, която му причини всичко това. Но това не го задържа̀, той замина с ясното желание да стане независим, а и от чист инат.
Извади смартфона от чантичката, увесена на гърдите му, и погледна дали няма някое пропуснато съобщение. После се сети, че трябваше да го настрои на самолетен режим, и реши, че няма смисъл да чака съобщения. Въпреки това пак отвори пощата си и остана разочарован, като видя, че няма съобщения. Почувства се зле. Малко му се зави свят, от въздуха, от чая на празен стомах. Всъщност повече от трийсет часа не бе сложил нищо в устата си. Някакъв знак за съжаление щеше да е нещо нормално от страна на Матилда. Учтив въпрос, най-прост контакт. Но не бе пристигнало нищо. Да не би Матилда да се беше побъркала? Как така изведнъж забрави за основните правила в отношенията между хората? Как така допусна да се стигне дотам, че го принуди да предприеме цяло трансконтинентално пътешествие над Сибир? Усети как зеленият чай е натежал в стомаха му и как се разклаща при всеки трус на самолета.
Не знаеше кой знае колко за Япония, това не беше точно страната на мечтите му. По времето на самураите тази страна беше заточавала неудобните интелектуалци на отдалечени острови или ги беше принуждавала да си направят сепуку, оня жесток и кървав начин на самоубийство. Както изглеждаше, той отиваше на подходящо място.

Пусна си още един самурайски филм, но не се загледа в него. Прекара остатъка от полета в състояние на напрегнат полусън. Престана да забелязва заобикалящата го среда, изключи и спътниците си, всичко му изглеждаше неясно, сякаш обвито в мъгла, но тази мъгла тежеше върху него и той трябваше да напрегне всичките си сили, за да не го задуши. Изпъна раменете, врата си, истински Атлас, който бавно се превръщаше в камък. Не успя да мигне и за минута.
След като кацнаха, той отново провери съобщенията си, но никой не го бе търсил. Впрочем сега бяха в лятна ваканция след семестрите, през следващите седмици нямаше да пропусне срещи, а и от университета нямаше да липсва никому. Лекциите се подновяваха едва в края на октомври. Дотогава трябваше да изнесе само един доклад на конгрес в Мюнхен. Още докато чакаше да вземе куфара си, отказа и това участие.
Обмени пари и си купи пътеводител от една будка, както и няколко книги на японски класици в превод на английски. Творбите на Башо, „Генджи Моногатари“ („Приказка за Генджи“), „Записки под възглавката“. При японските класици винаги имаше чувството, че всеки ги познава задълбочено, почти наизуст, включително и той самият, но застанал пред лавиците с джобни книжки, трябваше да си признае, че в живота си бе гледал няколко японски филма и не бе успял да съчини дори и едно хайку.
Натъпка книгите в кожената си чанта и се качи на експреса от летището „Нарита“ към центъра на Токио. На Централната гара взе такси до хотела си. Всичко бе така просто. Ей така на шега обиколи половината свят: никаква съпротива, никакво закъснение, никакви проблеми. Шофьорът на таксито носеше бели ръкавици и униформа с фуражка и  лъскави копчета. Не говореше английски, но кимна утвърдително с глава, когато Гилберт му показа бележката с адреса. Пътуването премина в гробно мълчание, а това се хареса на Гилберт. Целите седалки и облегалките бяха увити в бяла плетена дантела, така че колата се носеше като нещо средно между сватбена торта и каляска на Барби. Нямаше задръствания или светофари, нямаше трафик, не се виждаха и хора. Щом пристигнаха, шофьорът му подаде багажа с многобройни поклони. Стъклената врата се плъзна безшумно пред него.

Стаята му с формата на бял куб въздействаше с празнотата си. В нея имаше само едно бяло легло с бяла покривка, а някъде в дъното бяха захвърлени два големи зара, явно предвидени за мебели. Много просто, много модерно. Постоя за малко в средата на стаята и въобще не разбираше какво търси тук. После легна на леглото и веднага заспа.

Сънува като в следобеден сън чаени държави, самураи. Вечерта преди решителната битка мечоносецът облича копринени одежди и се отправя към майстора на чая. Крачи по полираните стъпала към чайната, скрита в миниатюрна градина зад стена от бамбук, трябва ниско да се наведе, за да мине през съвсем ниската вратичка, та да пропълзи до „майстора“. А домакинът почти не говори, налива чая, като му прави пяна, подава го на госта си, а гостът получава възможността още веднъж преди вероятната си смърт да се наслади на икебаната, на японската щора с изящна калиграфия; може да се изгуби в пространството, където падат витаещите сенки на растенията, където властва тишината, спираща дъха.
На заранта той се препасва и тръгва на бой. Разполага с мистични сили, сякаш мечът му се върти, без той да прави нищо, но той самият може и да полети там, където другите в най-добрия случай ще успеят да направят само един скок. Тези му способности са му донесли славата на непобедим воин на меча. И все пак противникът е многоброен и неговите хора са сразени. Обзет от мъка, той се рее над бойното поле, оглежда онези странно изкривени тела, които не е смогнал да спаси, издига се нагоре, докато не съзре в далечината проблясъците на морето. Вижда Япония от горе, безчетните острови, планините, обрасли с гъсти гори – истинско зелено кадифе, сякаш заливано от неописуемите празнични вълни на синьото, за сетен път прелита над жестоката прелест на тази страна, преди да си разпори корема с късия си меч, както повеляват обичаите на тази страна на загубилия битката.

Докато прелиташе над японските острови, Гилберт Силвестер ги бе погледнал от горе през светлината на току-що изгряващото слънце и в един миг гледката го бе поразила. А сега се събуди в гола хотелска стая, която първоначално не можа да разпознае. Откъде се бяха взели двата зара, високи до коленете му, които не ставаха за нищо? За кратък отдих във фитнес студиото? Или бяха реклама на кубчета лед, в която за свое учудване той бе попаднал? Дали не снимаше в незнайни дълбини своя нов видеоклип? Пристъпи до прозореца, който стигаше до пода, отмести  настрани снежнобялата завеса и видя извисените стъклени фасади на Токио. Как ей така бе попаднал в този град? Какво търсеше тук? Огледалните стъкла отсреща отразяваха ослепителни светкавици в очите му, така че бе принуден начесто да примигва: сини слънчеви очила, етаж след етаж, отблъскващо естествени, хладни. Какво търсеше той тук? И изведнъж си каза на глас, че се е озовал много надалеч от всичко, което някога е познавал. Беше се предал в най-непознатите ръце, в немислимо чужда среда, а най-странното беше, че тази среда ни най-малко не му въздействаше зловещо: тя просто бе функционална, малко претенциозна и малко стерилна. Отиде под душа, извади си чиста риза и се спусна с асансьора 24 етажа надолу.

Беше рано вечерта, въздухът бе още топъл, проблеснаха първите светлини на просторните офиси. Гилберт се шляеше по задръстените с коли улици и се остави на тълпата от прибиращите се от работа японци да го превежда през огромните кръстовища. Искаше му се да си вземе нещо за хапване, но се чувстваше прекалено открит, за да вземе ясно решение, да, чувстваше се прозрачен, но тази прозрачност нямаше нищо общо с лекотата, а бе израз на безсилието му. Способността му да заема място в пространството, да изтласква въздуха около себе си, за да заеме тялото му неговото място, някак странно се бе изпарила. Затова му бе трудно и да ходи, усещаше, че единствено трескавата възбуда на края на работния ден го носеше крачка след крачка напред, като вампир изсмукваше енергията, която излъчваха хората около него, докато самият той не усещаше никакъв порив, не знаеше накъде да се обърне и затова се остави да го носят.
Матилда не беше му се обадила. Последният път, когато провери пощата си, беше в хотела малко преди да се качи на асансьора. Отказът му да участва в конгреса бе приет с огромно съжаление. А от Матилда нямаше и дума. Трябваше да разбере и това, че тя приемаше с облекчение развоя на нещата, който бе по-неочакван за него, защото сега получи зелена светлина, за да осъществи собствените си планове. Матилда бе една много заета жена и все по-често имаше дни, в които бе затрупана от работа и изобщо не ѝ беше до разговори с него.
Тя преподаваше музика и математика в една гимназия и обучаваше бъдещи учители. Смятаха я за корифей на преподаването по предмета, гений на общуването, направо чудодейно оръжие: беше много по-добре платена от него и много търсена.
Но въпреки тази нейна неотклонна неприязън тя все пак можеше да намери една минута, за да общува с него. Но той си наложи да прояви твърдост и да изчаква. След всичко случило се беше очевидно, че тя трябваше да направи първата крачка към сближаването. Но вероятно не смееше да се обърне към него, понеже той вече знаеше за изневерите ѝ и тя беше сигурна, че ѝ е бесен. Както и да е, беше нейна задача да го помоли да ѝ прости. Дори само това, че не му се обаждаше, си беше нечувано оскърбление. Но той в никакъв случай нямаше да тича подир нея, да запълзи на четири крака, никога нямаше да се остави да бъде унизен дотам, че да подаде да ударят и другата му буза. Все пак съжаляваше, че при тези обстоятелства тя така и нямаше да разбере, че той се е решил на това пътешествие, Гилберт Силвестер, самотен в Токио, така далеч от дома, както никога не е бил. Нямаше и на кого да разкаже за преживяванията си. Гледката на японските острови от високо щеше да спре дъха дори на Матилда.

Човешките тълпи се носеха към станциите на метрото и автобусните спирки. Той попадна в странична уличка с малки заведения, като теснина, плътно наобиколена от извисяващите се над нея сгради, върху които падаха ко̀сите лъчи на вечерното слънце. Седна в един суши бар на маса до прозореца и се загледа в забързаните хора. Бизнесмени, секретарки, ученици, няколко домакини. Все безбради личности. Права черна коса, гладки лица, гладка заучена усмивка. Един млад мъж мина край него, беше с брада и широки панталони за айкидо, а косата му – вързана на темето като самурайски кок; отдалече си личеше, че този брадатко си беше чист европеец. По темата за японските бради се лансираха какви ли не теории. Най-скучната от тях бе биологичната: тя твърдеше, че на някои азиатски народи липсвал ген или каквото там е нужно, за да им расте брада, така че, ако изобщо имат бради, те са рехави; със своята рехавост те не отговарят на статута, който би следвало да символизират, и затова би трябвало да се бръснат. Според друга теория мъжете в зряла възраст не носели брада по заповед, понеже фирмите изисквали от служителите си да са с безупречен външен вид, а брадата по никакъв начин не се вписвала в него. Затова никога в Япония не можеше да се срещне старателен служител, Salaryman – на заплата, който да има дори и леко набола брада. Третата теория се основаваше на всеобщата мания за чистота на японците. Човек, излязъл брадясал на улицата, който в този ден явно не е ползвал банята по предназначение и просто е хукнал некъпан навън, бе нещо ужасяващо в страната на пуризма. Но тези теории въобще не засягаха решаващия въпрос за връзката между брадите и божественото. Докато в досегашните си проучвания Гилберт Силвестер бе подхождал по-скоро евроцентристки, тук пред него се откриваше съвсем ново поле за изследване. Това би могло – или поне така си втълпяваше той – дори да придаде смисъл на пътуването му. Дълго време той бе посветил на представянето на Бог от Микеланджело в Сикстинската капела. Бог, понесен на бели пухкави облаци, Бог, който с лежерен жест протяга ръката си към Адам и с почти незабележимо, наелектризиращо докосване на пръста си му вдъхва живот. Този Бог носеше брада. И тъй като, както е известно, Микеланджело си е падал по мъже, културното въздействие на Сикстинската капела върху хомосексуалната сцена беше от особен интерес за изследванията на Гилберт. Противно на клишето на нарцисизма, съзнанието на предубедената общественост не възприема гея, но той в никакъв случай не се идентифицира с Бог, а по-скоро с младия мускулест, и изразено пасивен Адам. Този Адам, пресъздаден по образ и подобие на гръцките статуи на атлети, нямаше никакво окосмяване и в съвременния свят – така поне си мислеше Гилберт – бе в основата на модерното явление да се епилира цялото тяло. От друга страна, Бог беше онзи, който нарушаваше фройдисткото табу да няма докосване, беше мощта, пробуждаща еротика, нещо съвсем различно, нещо велико, на което по никакъв начин не можеше да се противопостави нищо – художникът пресъздава своя Бог по най-добрия ренесансов начин по свой образ и подобие, особено що се отнася до брадата. Естествено, това предоставяше плодородна почва за сравнението на брадата на Бог Отец от европейската традиция с японския модел.
Гладкобузите японци минаваха на тълпи пред прозореца, а Гилберт внезапно се почувства успокоен. Нима нямаше никаква задача? По каква причина се озова тук? Той похапваше от сушито си, въпреки че не обичаше особено много суровата риба, да не говорим за водораслите. Но пък харесваше лепкавия ориз на сушито и се успокояваше, че това бе едно сравнително прилично ястие. За първи път ядеше в Япония и не му се правеха големи експерименти, като се нагълта с мътна супа и непознати подправки от някакви глинени купи. Взе си хапки ориз без рибената им обвивка, изяде и ориза, увит във водорасли, поръча си саке и преглътна парче сьомга. Едва сега усети колко бе гладен. Накрая излапа всичко, като остави само едно пипало на сепия с големината на палец.

Минаваше под магистралите на няколко нива, съзерцаваше ярките светлинни реклами и потискащата чистота на улиците. Същевременно внимаваше да не се отдалечи прекалено много от хотела си. Ориентираше се добре и трудно можеше да се изгуби, но този град не будеше особено доверие у него. Пешеходците излъчваха перфекционизъм, пълен самоконтрол, антисептичност. Никъде не се забелязваха онези тъмни ъгълчета, където можеха да се струпат неовладените емоции, места с небрежно изхвърлени отпадъци, така че се срещаха и хора с неподдържан вид, места с неприятно излъчване, които да ти се иска да заобиколиш. Тук Гилберт се сля с масите, но никой не се приближаваше прекалено близо до него. У дома хората се мотаеха по улиците, изливаха лошото си настроение върху околните и дори и да не казваха нищо, се усещаше как чуждите настроения се наслагваха върху неговите собствени и как след една разходка из града той се чувстваше омърсен. Напротив, тук хората сякаш бяха направени от пластмаса. Почувства се леко потиснат. Продължи напред, опитваше се да спазва ритъма на стъпките на останалите, като същевременно внимаваше и да запомни пътя, по който бе дошъл. Най-сетне разпозна сградата на гарата, където беше пристигнал. Необарок, червени тухлички с куполи. Не му беше много ясно точно какво търсеше днес за втори път на това място. Копнееше да се върне в хотела, искаше да се махне оттук. Дали това не беше някаква носталгия, или обратното, копнеж към далечините? Искаше да се махне възможно най-далече, всъщност той вече се намираше на другия край на света, ако се вземеше за отправна точка местоположението на дома му, така че едва ли щеше да почувства някакво облекчение, ако добавеше още няколко километра към вече изминатите. Влезе в сградата на гарата, в познатата му зала, която му вдъхваше доверие и му нашепваше неща, които вече знаеше: за автомата за билети, за бариерите и контрольорите, за всичко, което днес вече бе видял. Изтегли билет от автомата и по ескалатора се изкачи горе на перона.
Междувременно съвсем се беше стъмнило. Пътниците се качваха и слизаха през един осветен тунел, а зад тях нощта се издигаше като непробиваема стена. Гилберт постоя малко на перона, загледан в пристигащите влакчета. Японските шинкансен се плъзгаха елегантно в гарата. Всеки аеродинамично проектиран локомотив имаше клюнообразен нос, което придаваше на целия влак вид на змиевиден дракон. Сребристи водни дракони, гладки и бляскави. После пристигна влак, изрисуван с огромни жълто-червени рибешки мустаци като огнени езици. На Гилберт много му се прииска да си води записки, но кожената му чанта с писалката и бележника бяха останали в хотела. Зад предния фар на следващия влак, там, където каросерията се стесняваше към горната устна на дракона, потегляше пъстра магическа линия, която преминаваше през всички вагони досущ като лилаво-червени коси, разпилени от попътния вятър, или като древна, безкрайно дълга брада, плътно прилепнала към тялото при полета.
Окуражен, Гилберт обходи дължината на влака и докато чистачите нахлуваха във вагона, събираха отпадъците и почистваха седалките с прахосмукачки, той се престраши леко да докосне магическата лилаво-червена линия. Пътниците се качиха, влакът потегли, а Гилберт дълго гледаше след него. После си потърси едно по-закътано местенце на перона, облегна се на една реклама и позвъни на Матилда.
– Обажда се Гилберт – каза той леко церемониално.
– Къде си?
– В Токио.
– Какво?
– Нали ти казах: в Токио.
– Ти ме будалкаш. Обиждаш ме и ме изнудваш.
– Нямам никакво намерение да те будалкам.
– Но защо ме измъчваш? Какво съм ти направила?
Тя успя! И ревна. Точно тя! С две думи – успя да се превърне от насилник в жертва. Чуваше я как преглъща в слушалката, стори му се, че дочу как сълзите ѝ се стичат надолу и капят върху някаква повърхност; така той още по-силно мразеше ирационалната женска стратегия да се води някакъв разговор, но без никакъв разговор по същество, във всеки случай да се пренасочва в съвсем различна посока, различна от нормално очакваната.
– Ти дори не се опита да ми се обадиш – подхвърли хладно той.
– Цял ден се опитвах да се свържа с теб. Нямаше връзка.
– Бил съм в самолета – отвърна той още по-хладно.
– Повече от десет часа?
– Нали ти казах – дълъг полет.
Чу я как тя изсъска нещо, което приблизително трябваше да означава „Защо продължаваш да ме лъжеш, гадно копеле такова?“, но той така и не я разбра добре и в името на справедливостта не искаше да си втълпява, че тя му отправя някакви упреци. Но преди да я помоли да повтори изречението си, тя затвори телефона.
Веднага ѝ позвъни отново, но тя не вдигна повече.
От една страна, почувства облекчение, защото разговорът не се бе развил в негова полза. Но пък от друга, се притесни. Усещаше, че тя е наистина объркана. Не можеше да проумее какво се беше случило. Дори и не разбра, че той наистина се намираше в Токио. Къде ли си мислеше, че е? Да не беше очаквала, че ще успее да стигне до Луната? Къде можеше да бъде, ако не там, където казваше, че е? Ядоса се, че не само трябваше да се оправдава за това къде се намира телом, а беше принуден да търси и доказателства за това. Намираше се  все някъде на земята, а това за нея би трябвало да е без значение. Та тя дори не го попита как е.
Отново набра телефона ѝ, техния си телефон, който вече не беше негов. Сбърка номера, започна отначало. После се отказа.

Мина бавно по перона, далеч от пътниците, стигна до края на платформата, където вече нямаше никого. Тук свършваше маркировката, където се редяха хората, преди да се качат на влака, и започваше решетка, предпазваща пътниците от релсите. Гилберт застана в сянката на една колона и това някак си го утеши. Почака малко, все така опрян до колоната, зачака следващия влак, следващия ден; чакаше в кадифената нощ, прогонена от светлините на гарата някъде в безкрайната далечина.
Намаляха пътниците, които се връщаха от работа. Един младеж със сак през рамо се насочи по перона към него. Подмина го тичешком, без да го забележи, тичаше полека, сякаш някаква невидима нишка го теглеше назад, докато стигна до края, и там, пред решетките, пусна сака си да падне долу, като го оглеждаше с пресилено внимание. Потупваше го, за да изглади гънките и да му придаде нормалната форма, но изобщо не му се получаваше. Гилберт наблюдаваше как сакът все се нагъваше, а младежът упорито го опъваше. Точно това се случваше и с него самия: той полагаше всякакви усилия, но те си оставаха недооценени.
Младежът се въртеше около сака си и най-после сякаш постигна някакъв нестабилен, но поне за момента задоволителен баланс. Отстъпи крачка назад, за да се наслади на творението си, и едва тогава Гилберт осъзна какво го е привлякло към този мъж. Носеше малка козя брадичка, модерна и поддържана. Гилберт Силвестер се реши да го заговори.

Погледнато по-повърхностно, работата с брадите беше съвсем проста. Господ е бил с цяла брада, Сатаната – с козя брадичка. Последното се доказва най-лесно от античната иконография, която винаги представя бог Пан с брада, копита и опашка на козел, така че и до днес в неговите изображения, особено в игралните филми, прибягват до козята брадичка, когато искат разпознаваемо да обрисуват някой морално пропаднал персонаж. А младежите, веднъж минали през пубертета, естествено, обичат да се правят на злосторници. Да си придадат нотка твърдост, за да се защитят от упреците, че са кекави. Младежите, които вече не бяха никому нужни, всъщност не можеха да направят нищо друго, освен по някакъв начин със стила си да втълпят на околните, че трябва да се съобразяват с тях.

Младият мъж остави сака и започна да се катери по решетката. Но преди да успее да прехвърли крака си от другата страна, Гилберт се приближи до него. Мъжът се стресна, смъкна се от решетката и взе да се кланя дълбоко и смутено. Гилберт състави възможно най-учтивото си изречение на английски, започващо с клишето как не би искал да го безпокои. Не, в никакъв случай не го безпокоял, измърмори младият мъж от долу нагоре, като челото му се доближаваше до земята; ни най-малко не го безпокоял. Онова, което му попречило и за което се извинявал многократно, онова, което го възпряло и разколебало да изпълни решението си, била онази светлина, с която отскоро бяха оборудвали гарите, синя LED светлина, на която приписвали някакво разведряващо въздействие: била позитивна, дружелюбна светлина, която инсталирали за такива като него. Но той вярвал, че ще успее да се пребори с нея и въпреки всичко щял да осъществи намерението си. Извинявал се. Бил се провалил.
Младежът говореше на ужа̀сен английски. Гилберт само примигваше, дълбоко смутен и развълнуван от пършивата му брадица, която все се надигаше и падаше надолу. Насочените надолу триъгълници – така пишеше в изследването, въздействали върху човешкия мозък като заплашителен сигнал. Но невзрачните фитилчета, които виждаше пред себе си, още не бяха дорасли да образуват истински триъгълник. Гилберт реши, че засега бе по-добре да не зачеква темата.
Той се загледал в него – само това най-сетне успя да измисли, изобщо за да каже нещо, – наблюдавал го колко старателно подреждал сака си. Явно бил много отговорен човек. Със сигурност  полагал всички усилия, за да служи на държавата и на обществото. А той, Гилберт, искал да изкаже благодарността си от името на всички чужденци за това, че тази страна, Япония, била така отлично подредена: чиста, без миризми, отворена за туристите.
Гилберт някъде беше чел, че било добре да въвлечеш самоубийците в разговор, да насочиш мисълта им към нещо друго. Явно това действаше, особено в Япония, понеже при тези добри обноски просто беше изключено някой млад мъж да не отговори на въпросите на по-възрастен от него, дори и да не разбираше и думица от казаното.
Козята брадица потрепери, когато човекът вдигна сака си и последва Гилберт към изхода.

...

Подобни Заглавия
Буда на тавана
През първата половина на XX век група млади японки имигрират в Сан Франциско, за да се омъжат за японци, които с...
Цена: 14,00лв.
За да живея
ЕДНО МОМИЧЕ, КОЕТО МИНАВА ПРЕЗ АДА, ЗА ДА ЖИВЕЕ Семейството на Йонми Парк е сплотено, но суровият и контролира...
Цена: 21,00лв.
ПАЧИНКО
Мин Джин Ли разказва историята  на корейско семейство, която води  началото си от ранните години на ХХ ве...
Цена: 23,00лв.
Франкенщайн от Багдад
„ФРАНКЕНЩАЙН ОТ БАГДАД“ – СЪШИТ ОТ ПАРЧЕТА РЕАЛНОСТ Романът на Ахмед Садауи е безспорен шедьовър, а багда...
Цена: 20,00лв.
Издателство Вакон © 2020 - Изработен от iSenseLabs