Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 15,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 2/2017
Explorer 2/2017
4,95лв.
Цена на пакета: 15,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 2/2017
Explorer 2/2017
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет

Забравените пътища

Oт Родопите до Памир

Автор: Филип Лхамсурен
Код на продукта:72
Наличност:В наличност
Снимка корица: © Филип Лхамсурен
Цветно приложение: 32
ISBN: 978-954-9535-64-8
Издадена на: 2014
Размери: 142x210
Брой страници: 240
Корица: Мека
Националност: Българска
Редактор: Елена Радинска, Мария Дамянова
Цена: 15,00лв.
Кол-во:

Резюме

Забравените пътища

 

В продължение на пет месеца преминах повече от 10 000 километра на колело и живях по силата на най-естествения закон – движението. Карах в конфликтни зони и бях подозиран в диверсия, изпитах суровата жажда на пустините и проливните дъждове на Кавказ, спах на дъното на пресъхналото Аралско море, лових риба сред облаци комари в делтата на Волга, къпах се във водите на Черно, Мраморно и Каспийско море, гоних зайци в степите на Казахстан, заспивах с воя на диви кучета, будех се със змии и усетих отровата на скорпионите. Преживях най-тежката си болест в суровата пустош на Памир. Предлагаха ми да се оженя, да заживея в планината, да започна работа, да приема исляма. И всяко утро изгревът ме будеше на различно място и вятърът не спираше да духа срещу мен, но никога не промених посоката си.

Самотният път е шанс за човека да започне да чува и вижда смисъла на случващото се около него. Вятърът в живота, колкото и да е суров, не бива никога да спира, защото носи събития, сред които човек съзрява.

Отзиви (2)

Автор

Филип Лхамсурен

Филип Лхамсурен от дете не вярва в идеалите на съвременния свят. След като прекарва две години в бежански лагер в Китай и добива опит в редиците на Чуждестранния легион, той се впуска в различни пътешествия. Неговият корен е неразривно свързан с Централна Азия. Роден в Монголия, опознал безкрайните степи, пясъците и планините й, през 2009 г. се завръща в суровата тайга на Сибир, където се заселва в изконните земи на своя род. Там се ражда книгата „Душата на човека“. За Филип Лхамсурен свободата и вярата са в основата на всяко действие. Въодушевяват го пътят, природата и самотата.

Днес живее в България със семейството си и споделя идеите на сдружение „Байкария“, чиито членове работят с деца в „Лагер Беглика“ в Родопите и са дълбокo убедени, че природата е най-добрият учител.

Откъси

ПРЕДГОВОР

 

Пътешествието е като живота – никога не знаеш колко трудно ще бъде, нито кога ще свърши, не можеш да го подчиниш, можеш само да се приспособиш към него.  

Най-важният момент в една експедиция е тръгването. То е резултат от много вяра и труд, а успехът е равен на положените усилия. Що се отнася до завръщането, то е край, който е способен да ни върне към стари навици и рутина, то не е спасение, ала въпреки това е нужно, за да не се премине и последната граница. Животът ни е твърде кратък и винаги ще има от какво да се страхуваме и какво да научим, но трябва да се стремим да намерим най-правилното за нас и за света.

Крайната точка в плана ми бе да стигна до град Хошимин на брега на Южнокитайско море. Исках да се добера до „голямата вода“. Тихият океан ми се струваше логичен финал. Накратко, имах намерение да премина цяла Азия от запад на изток с колело и после на юг да продължа по река Меконг с лодка, но липсата на пари съкрати маршрута до най-високата точка от пътуването – пъпа на света, планината Памир, разположена между великаните Тяншан, Кунлун, Каракорум, Хималаи и Хиндукуш. 

Странно беше да чертая пътя си по картата, предполагайки от какво бих могъл да се откажа или докъде ще успея да стигна. У мен единствено не съществуваше съмнението, че можех да взема онова, което търсех. Памир бе просто една опорна точка и като магнит трябваше да се доближа до нея.

Истинският смисъл се разкриваше по време на самия път. Той се състоеше, както го наричам, от постоянните моменти. Той беше гръбнакът на пътешествието, животът на експедицията, реалният въздух, който щях да дишам. Щях да живея с радостта на усилието, несигурността и непостоянството на късмета, с неприкритите си чувства и далеч от фалшиви понятия. Пътувайки така, щях да се опитвам да бъда посланик на човешкото, а не просто да пътешествам като екстремен спортист или да оцелявам на всяка цена. Преминавайки през толкова различни климатични зони, култури и етноси, неминуемо щеше да се ражда една естествена подкрепа между хората, която нямах намерение да избягвам, но нямаше и да търся целенасочено.

Колкото до екипировката за това пътуване, изборът ми беше ограничен. Голяма част от нея бе овехтяла и употребявана и ми беше дарена от приятели. Ако сериозно се замислех за предстоящия път, то начинанието ми изискваше една дузина специализирани неща, но нямаше откъде да ги имам. За да се подсигуря, трябваше да нося още едно колело, разглобено на части, и още един Филип – така се шегуваха с мен. Но реално големите мечти се сбъдват с оскъдни средства, силна вяра и големи приятели.

С приключването на последните приготовления по експедицията възникнаха дежурните опасения накъде ще тръгвам сам и без пари. С тях затворих и последната врата, която можеше да ме върне назад. Вече бях твърдо решил.

За да съществувам, ми е нужно това ДВИЖЕНИЕ, от което произлиза ЖИВОТЪТ. Страхът съществува само за този, който си стои у дома.

Подкрепата на хората около мен зареждаше цялата експедиция с добра енергия. Към неизвестното тръгвах само аз, но подпомаган от най-добрия спонсор – мислите на моите приятели. За целта специално си бях изработил ламиниран колаж със снимки на семейството и приятелите ми, а на гърба му имаше кратко послание от тях. Нарекох го „Паспорт за приятели“. Ето това за мен бе неизменен източник на енергия с различни лица и съдби, устремени в една мечта – от Родопите до Памир! Вече тръгвах не само заради себе си, а и заради тях.

 

***

 

Сега за мен е много трудно да опиша това, което съм преживял. Успявам да предам само една малка част от всичко, което почувствах и което ми се случи, малка част от местата и хората, както и от отговорността, която носим за нашия свят. Радостта от това богатство, колкото и противоречиво да звучи, ми донесе повече тъга. Незаличими са спомените за простичкото щастие на хората, което видях, за природата, далеч от човека, за чистата вяра в Аллах и за добротата на отрудените ръце, както и за съпътстващите ме сенки на разрухата и на войната. Изпитах чуждия живот, кръговрата, особената „тишина“ на извечните планини и пустини. В продължение на пет месеца пропътувах над 10 000 километра, използвайки единствено велосипед.

Истината е, че пътувах извън времето на двадесет и четири часовото денонощие, защото пропътувах голяма част от живота си, който вече се измерва с моментите преди едно голямо тръгване и след него. Моята вяра в Бог ме крепеше неизменно, както и мислите за дъщеря ми и хората, които ме подкрепяха. Липсата на топъл чувал и дрехи в нито един момент не помрачи мечтите ми. Исках да докажа, че това, което човек носи у себе си, е напълно достатъчно.

За мен смисълът да живея е в пътуването, което ми позволява да изследвам и откривам забравените пътища в нас. Самият процес на „отворените очи“ е движещата ми сила. Истинската опасност на пътя не се крие в скорпионите или в безводието на пустинята, не и в тежкия терен и студа в планините, нито във въоръжените блокпостове и екстремизма на Северен Кавказ. За мен е тук, в големия град, в комфорта и материализма, в хилядите неща, които ни разделят несправедливо на богати и бедни, на християни и мюсюлмани и на какви ли още не…

И макар в края на пътя, сред извечната тишина и прекрасния пейзаж, насред камъните на планината Имеон[1], да изпитах най-големите трудности, преживявайки най-тежката си болест, концентриран да продължа с малкото ми останали сили, аз разбрах смисъла на страхопочитанието. Смисълът, който така лесно се губи сред уморена Европа.

Тежко е да се преживее отново същото.

 

ТРЪГВАНЕ

 

Една сутрин целунах за довиждане дъщеря си, докато още спеше, и тръгнах на път за пет месеца. Каква е причината човек да напусне дома? Може би, защото бях спрял да вървя през планините към това, което обичам. Самото пътуване не е просто авантюра, а избор, който ми разкрива по-добре как да живея истински.

Доброволната несигурност отваря врати към действителността. Чувството и смисълът живеят в тези мигове точно тук и сега. Открих, че това е най-простият начин за благоденствие, и тръгвайки по тази забравена пътека, съм напълно лишен от онази отговорност, която обществото стоварва върху всеки индивид. Аз съм човек без земя и родина и за мен всичко това е възможно. Моята отговорност е към Бог, защото аз вярвам в Него, без да приемам Неговия образ като някакво понятие, което може да оневини всяко мое действие.

 

16.04. 2013 г. „Беглика“, Западни Родопи

 

На 1600 метра надморска височина, на брега на язовир „Беглика“, в нашия горски център „Чатъма“, се сбогувам с приятелите ми. Оттук не един е тръгвал надалеч и винаги се е връщал. Днес е мой ред да проверя дали това е наистина така.

За една година станах част от този свят, от тази дружина в гората, обединена в една простичка задруга в името на това да уважава Природата и да я смята за най-достойния учител. Тази енергия съществува тук. Тя ме доведе, прекарвайки ме през редица странно стекли се обстоятелства. Една сутрин напълно естествено започнах и аз да работя с децата от лагера, редом с инструкторите на „Байкария“, с които днес сме повече от приятели.

Сред вековната смърчова гора, потънал в сутрешни изпарения, този пристан е естествен ареал за нашите сърца. Заледеният път и старият сняг трудно ме пускат напред към собствената ми присъда. Оставям зад гърба си тази „най-жива“ планина, която заедно с Васко, Ичо, Стъни и Тошко ще нося през целия път в себе си. Километрите до Пловдив и после до Димитровград, където остава да се сбогувам със семейството ми, взимам като насън.

 

25.04 Димитровград

Пътен тефтер, първа страница: Няма лесни отговори, има трудни решения. Обичам тези моменти преди разсъмване, когато е все още тъмно. Обличам екипировката, приготвена още от вечерта. Обичам тази готовност да тръгна във всеки момент, да съм на прага на нещо голямо, нещо значимо в моите очи, нещо, което ми позволява да печеля по-сигурно битката със самия себе си, нещо, което прави живота по-смислен и пълноценен. Готовността е свойство, което ми позволява да посрещам по-трезво радостта и еуфорията, не само трудностите. Тръгвам рано така, както хлебарят излиза по тъмно за работа.

Часът е шест. Още е тъмно, но се развиделява. Припряно фиксирам багажа. Тягостно ми е, сякаш заминавам на мисия. Донякъде е така. От днес моето оръжие е колелото. Голямото каране започва!

От Хасково ме делят само десет километра, а вече чувствам, че ми е трудно. Всеки баир се превръща в предизвикателство. Осъзнавам, че в този момент не просто пътувам, а се разделям и свиквам с мисълта, че ще бъда далеч и моят единствен дом на пътя ще бъде споменът. Внезапно спирам да чувам колите край мен и ме поглъща самота.

Опитвам се да свикна с колелото, което е с по-голяма рамка спрямо моя ръст и ми създава неудобство, с багажа и с всичко останало, което от днес ще ми предстои. Зная, че все още е твърде рано, за да се нагодя. Движа се вече към Харманли. Хората ме гледат странно. За тях въобще не съм преминаваща мечта, а просто ранобудно безумие.

Денят отминава в неравномерни опити да намеря правилния ритъм и да свикна с мисълта, че най-после съм тръгнал по своята невидима линия. Започвам да усещам за пръв път синхрон с велосипеда, от който зависи пътуването. Взех го от Васко само няколко дни преди да тръгна, тоест аз съм аматьор, който на практика се учи точно в този момент.

Свечерява се. Търся терен за бивак някъде преди Тополовград. Пропускам хубавите места за нощуване из пролетната Сакар планина, защото са превърнати в арена за дежурната скука на малкия град. Шумни тийнейджъри се наливат с алкохол, други, скрити из храстите, се целуват. Мъже седят край пътя и просто зяпат. Спирам един дядо на каруца, теглена от магаре. Питам за чешма. Насочва ме към някакво изоставено летище, далеч извън пътя.

От днес грижата за водата застава в основата на моя прогрес. В Европа малцина се замислят за нея. Осъзнавам, че много скоро ще превключа на друг режим, ще започна да живея според жаждата.

Най-после слънчевият диск, нажежен, потъва насред безстопанствените полета на хоризонта. На изток зелената Странджа гори в топли оранжеви пламъци. Сакар вече тъне в хладни сенки. Прекосявам равнината в безлюдието на вечерта. Спускам се по нов асфалтов път, който ме извежда към голямото приключение. Птици пеят, бръмбари се сношават, рапицата жълтее и напоява отвикналите ми очи и обоняние с цвят и пролет. Аз съм единственият вятър тази вечер, пълен господар на пътя, с 57 километра в час и общо тегло от 130 килограма.

Вече пресякох Марица. Тази вечер преминах и над Тунджа. Предстои ми в някой горещ ден да стигна до реките майки Волга, Сърдаря и Амударя.

Някакъв вирус се е забил в организма ми още преди седмица. Опитва се да ме събори с температура, но моето лекарство е движението.

 

Бивак близо до град Елхово.

112 километра за деня.

 

26.04

 

Отварям очи късно. Часовникът на ръката ми показва вече осем, но въпреки десетте часа сън не се чувствам възстановен. За мен е ясно, че не съм във форма, но това не е причина да се бавя. Прескачам закуската и без да губя нито миг, яхвам колелото. Събуждам тялото си интензивно. Вкарвам скорост на голямата плоча, веригата захапва. Полуизправен, помпам здраво с крака на педалите. Трябва по-бързо да се отдалеча оттук, да изгубя порока на комфорта и всичко познато, както и мнимата сигурност. Мислено заличавам следите зад себе си. Трябва единствено да оставя една невидима нишка, по-здрава от всяко въже, да вярвам не в целта, а в движението и в смисъла на трудностите.

Цяла нощ усещах как в главата ми се надига температура, но неприятното чувство вече е заменено от болезнено ухапване на оса над дясната ми скула. Така съм подпухнал, че ми се налага цял ден да карам с едно отворено око. Сякаш нещо иска да ме спре.

Добре познавам тази невидима сила, изпитвал съм я неведнъж из зимните степи на Монголия или по пътя нагоре към някой връх. Тя често ми внушава своята неприветливост и непристъпност. Изсипва върху мен своите бури или ме залива с дъжд, сякаш за да изпита моята решителност. Но само ако прегърна тези сурови черти от характера Ӝ, ще съумея да разкрия цялата Ӝ красота и необятност, която дълбоко в себе си е невидима за очите. И ако планината е благосклонна, ще ме изпрати със слънце, преди да настъпи инфарктно студената нощ, която е покорен страж на височините. Въпросът не е в това да стисна зъби и да я покоря за себе си, а да я уважавам, следователно – да я обичам. Тя не е просто трасе с най-разнообразни препятствия – в нейните недра се е зародил човекът – така че всяко ухапване си струва заради тази ненатрапчива награда.

Насред обедната жега спирам в село Горно Крушево. След известно време при мен идва бай Румен да ме пита дали няма авария. Той продава стари вещи, антики, книги и каквото е произвел от градината си. Цял живот мечтае да пътува надалеч. Изпраща ме с пожелание Бог да ме пази. У дома си има параклис и казва, че ще се моли за мен всеки ден. Заръчва ми да мина на връщане, за да го видя – той си мисли, че отивам до Турция и смята турците за опасни. Не споделям плана си да прекося Централна Азия. Той се е превърнал в нещо лично, с което тепърва ще се споявам.

Навлизам в гъстата широколистна Странджа. Пътят е разбит стар асфалт, но под зеления сенник на гората е далеч по-добре, отколкото под лъчите на палещото слънце. Насред резервата минавам покрай шарен катун, където пасат хубави коне и ме погват зли кучета. Край огъня мустакати цигани в широки ризи гледат с неприкрит интерес как изчезвам дълбоко в храстите.

Изминавам, без да спирам, около 25 километра по горски път. Всички поточета, които намирам, са пресъхнали. Напускайки Звездец, изпращам последния залез на българска земя. Купувам набързо безвкусен бял хляб, малко домашни яйца и ябълки. Приключвам с българския лев. Всички пари, с които разполагам до този момент, са у мен, разбити на дребни суми и скрити на най-различни места из багажа и колелото. Опасността да бъда ограбен ще е равна на тази да бъда убит. Там, накъдето съм се запътил, плюсовете на кредитната ми карта са под съмнение, а и предпочитам свитият ми бюджет, който възлиза на седемстотин долара плюс двеста турски лири, да ми е винаги подръка, за да мога да отговарям веднага на възникналите нужди.

В тъмното се опитвам да открия голо място за спане. Гъстата гора е оживяла от звуците на обитателите си, които все още нямат намерение да спят. Пия с шепи на големи глътки от водите на река Велека сред какофония от различни гласове на птици. След като разпъвам лагера си, внезапно ме обзема желание да се поохладя и въпреки че съм напълно мокър, нощта продължава да ми се струва гореща. Опитвам се да накарам мозъка ми да заспи, но мислите ми са по-пронизителни от крясъците на птиците. Все още изживявам мистерията на пътя, към който се сливам. Предстоят ми дълги месеци през крайно сухи и горещи райони. Все още не мога да си представя какво е да карам при температура от петдесет градуса, да ме заобикалят пясъци без капка вода. Свивам се от вълнение, докато мозъкът ми прожектира тази картина на безкрайност, която непрекъснато се повтаря.

Единствената пустиня, през която съм скитал, е Гоби в Южна Монголия, но това бе в началото на зимата и тогава каменно-пясъчната пустош се бе превърнала по-скоро в полярно плато без прашинка сняг, но със сковаващ костите вятър. Все още съм много далеч от нажежените пясъци на Русия, но нейните пламъци ме изгарят. Решавам веднага да отрежа косата си, която стига до раменете ми. Не че съм суеверен, но предпочитам да я заровя тук, в гората на Странджа. Боря се близо час с джобната ножица за бинтове. Режа кичур по кичур жилавата коса. Най-накрая заспивам с проскубана глава в горещото пространство на тясната палатка.

Събужда ме звукът на тежки стъпки върху шумата. Нещо рови край бивака. Напрягам се да доловя някакви характерни звуци. Ушите ми се превръщат в очи. Въображението ми рисува. Викам силно, по-скоро за да предупредя за местонахождението си, отколкото за да прогоня нощния смутител. След време, което ми се струва безкрайно дълго, нещо внезапно разкъсва храсталаците. В следващия момент чувам грухтене от няколко посоки, съпроводено от характерния метален трясък на съборено колело. Светкавично изскачам, напълно гол от палатката, с дивашки крясък и включен челник в ръка. Осветявам в абсолютния мрак задниците на няколко диви прасета, които се шмугват в гъсталака. Имам голям късмет. Велосипедът не е прегазен. За всеки случай го връзвам да виси от един дебел клон на метър и половина над земята. Най-после заспивам, спокоен като дете, играло цял ден на площадката.

Бивак на река Велека, резерват Странджа.

108 километра за деня.

 

27.04

 

Последният ден в България е горещ и немотивиращ. Стигам до Малко Търново, което се оказва тихо и приятно градче, извън света, забравено от властта след 10 ноември. Събота е. Хората се суетят покрай сенките на централния площад.

Катеря се към КПП Малко Търново. Минавам българския пост само с един недоверчив поглед и печат. Навлизам в турската гранична бразда. Зад оградата, с усмивка и поздрав, ме посреща войник с автомат. Пресичам бариерата, за да разбера, че оттук пътят върви надолу по нов и добре маркиран асфалт. Бързо оставям първата си граница далеч зад гърба. Всичко до вчера се превръща в спомен.

С всяко завъртане на педалите все повече се освобождавам, задвижвайки колелото – този механизъм, който ми помага да разкривам истинското лице на земята и ме доближава повече до мен самия. Смятам, че велосипедът е просто уред, който ми помага да осъществявам мечтите си така, както тази книга би могла да го направи в нечии ръце. Парашут, въже, ски или лодка – това са само средства. От значение е пътуването.

ПЪТУВАНЕ – за мен това е важна дума! И в моя случай аз няма просто да запаля двигателя, за да напредвам бързо и удобно, незасегнат от вятъра и обкръжаващата ме среда. Избрах да се движа бавно, да се наслаждавам на времето, на срещите, на откритията си. Крайната цел е просто извинение, за да пътешествам. Реших да тръгна и независимо как ще се движа, да следвам посока изток, откъдето изгрява слънцето. Ще пътувам без убеждения за фалшива сигурност, by fair means[2], без да губя свободата си.

Правя справка с картата. В близост до град Киркларе има язовири. Логично се насочвам към тях. На един лек наклон, встрани от пътя, точно там, където се очаква да се движа, пукам първата си гума в безбройните счупени бутилки. В тази страна оставам с впечатлението, че всеки изхвърля боклук през прозореца на автомобила си. Оставам да пренощувам близо до мястото на аварията. При мен пристига млад турчин с бегач и понеже няма с какво да ми помогне, започва да ме демотивира и да ми обяснява колко бил наивен моят план. За него Турция е огромна държава, но и той няма представа, че тя е само малка част от пътя към Памир. От назидателен потокът му от думи се трансформира в поучителна тирада за възхвала на родината му. Спирам да му кимам насреща и започвам да се правя, че не говоря английски език. Разпъвам бивака и се събличам гол. Това напълно го съкрушава. Бързо яхва колелото си и изчезва.

Паля бензиновия примус, даден ми от приятели, използван вече при експедиция в Африка и Непал. Хапвам набързо бульон с хляб и за десерт си подслаждам със сушени череши. Благодарение на подкрепата на магазин „Зоя“ разполагам с нужната „суперхрана“ като семена от чия, какаови зърна и коноп. Този ограничен запас няма за цел да ме нахрани, а по-скоро да набави дефицитните съставки, които евтината храна не може да осигури на организма ми. В спокойната нощ дълго съзерцавам звездите, преди да заспя, сякаш търся отговор за бъдещето.

 

Пътен тефтер: Човекът е пропаст, над която трябва да се изгради мост, за да просъществува човешкото.

 

Първи бивак в Турция.

56 километра за деня.

 

Все още нагаждам багажа си така, както много пъти го правех, преди да тръгна. Търся правилната конфигурация. Обмислям всеки детайл и всяка вещ с часове. Претеглям, пререждам и преправям старата екипировка. Отделям внимание на всеки елемент. Когато събирах багажа, моето правило беше всяко нещо да има повече от едно приложение. Отстраних всеки излишен джоб, ремък или етикет, скъсих дръжката на четката за зъби – всеки грам беше от значение. Заложих на един-единствен чифт маратонки. Прекроих подложката за сън до квадрат, който да побира единствено торса ми. За краката и главата щях да използвам двете дисаги, които са пропътували вече прашния Памир при велоекспедиция през 2008 г. Получи се така, че се сдобих с нужните неща от точните хора, които до вчера даже не знаех, че съществуват. Голяма част от скромната екипировка събрах благодарение на приятелите ми и неколцината появили се в последния момент доброжелатели. Без тях подготовката щеше да бъде неимоверно трудна.

Навлязох в реалността на тази експедиция от момента, в който получих подкрепа за визите от Биляна Хинова и основното оръжие – колелото на Васко Тодев, което той ми даде на драго сърце, макар че нямаше на разположение друго. Това колело имаше история. С него той бе обикалял тази зима из Непал с дружината на „Байкария“ в експедицията „Докосване до Хималаите“. Тези жестове разпалиха още по-силно двигателя на моето пътуване. Вече всичко изглеждаше по-постижимо. Sony – България ми дадоха оборотна камера, с която да заснема пътуването – безотказния NEX 7, набъкан с екстри, които още не мога да разбера. Имейлите, които бях пратил до потенциалните спонсори за спортна екипировка и пари, завършиха с провал. В тези среди никой не ме взимаше насериозно и повечето бяха убедени в моята некомпетентност. Но всяко нещо си има плюсове. Това, че не влизам в сметките им и че се съмняват в мен, ми даваше свобода. Не беше нужно да доказвам на никого нищо и нямах намерение да се конкурирам с професионалистите. Следвах мотото: опитай веднъж застояла вода, но не го прави два пъти.

Обстоятелствата ми показваха, че добрите помисли и вярата повличаха късмета и всички случайности и хора в точния момент. Любо Дончев ми предложи да поеме застраховката, за която дори не бях мислил, но той ме убеди, че е важно и че е ужасно глупаво да поставям здравето и живота си на карта. Запознах се случайно с Владо и Мадлен, които, въодушевени от идеята ми, се опитаха да ми намерят спонсор в лицето на голямата банка, за която работят. Въпреки че не се получи, ми издадоха нова кредитна карта. Издателство „Вакон“ също ме подкрепи, преди да тръгна. Получих много здрава и ултралека соло палатка Robens от магазин GO!outdoor, които се свързаха с мен буквално в последния момент. Сдобих се със старо канче, окадено от пътуванията на Вячеслав Стоянов по бреговата ивица на Черно и Средиземно море. Получих безценни уроци от Райко Стефанов, не само за колелото, но и за оцеляването. Той е бивш легионер като мен, с когото бих поел и на най-трудната експедиция. Неговите радикални и в същото време семпли хрумвания бяха добре изпитана рецепта. Той ме запозна с усмихнатия атлет Уолтър Клепе – победител във всички крос кънтри състезания в България, който ми подари чифт усилени гуми. Получих също и малко екстри за комфорта на колелото – седалка и рога от Марги и Сашо от „Клуб на пътешественика“, с които са пропътували Мароко. Виктор Прончев – един нов приятел, ми услужи с удобен соларен панел. Ичо Николов, с присъщия си ентусиазъм, ми помогна доста с картите. Като голям приятел той е винаги готов да провери всеки пропуск в плановете ми. Светлината бе подарък от вечно скитащата Любена Господинова, накратко Лю, която обикновено прекарва зимата върху ските си, а лятото е моряк. Много хора, които не познавах, искаха да ми дадат старите си раници, гуми или челници. За да бъда честен, не взех нищо повече от необходимия минимум. За мен тези жестове струваха много повече от всякаква първокласна технология. Най-хубавите неща в живота са без пари.

Идеята на „Забравените пътища“ бе малко по малко да зарази повече хора и да ги направи съпричастни, за да осъзнаят по-силно нуждата си да бъдат свободни.

Събрах седем различни талисмана и си обещах да оставя по един във всяка страна на специално място или специален приятел. Но най-важният човек, който всеки ден щеше да мисли за мен, бе Мария, майката на дъщеря ми Баяна. Тя мислено щеше да сверява картата, която Ӝ бях оставил, с маршрута ми в реално време. Щеше да се грижи, ако е възможно, да ми намира места за спане и относителен комфорт, използвайки мрежата на Couchsurfing[3] за международни приятелства, които в моя случай се изчерпваха почти напълно след края на т. нар. цивилизовани страни, тоест – Турция и европейска Русия. Но надеждата да намери хора, които да ме подслонят в големите населени места по пътя ми, оставаше нейна грижа. Градовете не бяха подходящо място за бивак. Или трябваше да ги подмина, или да разчитам на случайността. Единствената ни комуникация беше посредством редки телефонни съобщения, с които разменяхме важна информация – къде може да ме посрещнат и настоящия ми прогрес. Мълчанието в продължение на повече от две седмици трябваше да значи най-лошото, което всеки от нас си мислеше, но не споделяше. Нямаше на кого другиго да вярвам повече. Тя е единственият човек, който ми позволява да правя това, което искам да правя. Осъзнавам, че аз може би давам твърде малко в замяна.

За мен е неимоверно трудно да живея по други правила освен по своите. Никога не съм виждал мястото си в този модерен свят. В детството ми причината бе проста – бях възпитан да обичам природата, но прекарвайки все по-дълго време на път, любовта ми към пътешествията се задълбочи, за да се превърне накрая в начин на живот.

Сега обаче трябва да забравя какво оставям зад гърба си, за да продължа напред все по-гол и да се обличам в преживявания и спомени, както и в нови усещания…

 

 

ТУРЦИЯ

 

28.04

 

Влизам в първия турски град – Киркларели. Купувам насъщния екмек[4] и каймак[5]. От кафенето отсреща поръчвам чай. Мустакат мъж с бяла риза и табла в ръка чевръсто пресича оживената улица. Носи традиционния силно подсладен черен чай и го сервира направо на тротоара, където съм седнал.

 В горещите обедни часове вече се гмуркам в скуката на Пинархисар, където във въздуха се носят проповеди за делата на пророка Мохамед и волята на всевишния Аллах. Някои имами четат Корана строго, други мързеливо, трети се карат на правоверните, но независимо от това мнозина от тях подминават лениво призива за обедната молитва от шумните високоговорители.

По мегданите на селата мъжете седят и сърбат чай. Единствено келнерът се движи между тях и прави рейдове около масите. Равнодушни погледи ме посрещат и изпращат под дебелите сенки. От един трактор покрай град Визе ми подхвърлят неочакван подарък – най-вкусната ябълка, която някога съм опитвал. Teşekkürler![6]

От крайпътна бензиностанция ме вика възрастен мъж. Отбивам и спирам. Запознавам се с Яшар. Оказва се, че дядо му е от Търговище. Велик пехливанин. Показва ми негова грамота със снимката на огромен мъж, която е лично подписана от ръката на цар Борис. Яшар много се гордее с българските си корени. Оставам с впечатлението, че винаги носи този документ със себе си, но подигравките от сънародниците му не закъсняват. Тук все още се смята, че страни като България, Сърбия и Македония са провинции на Османската империя.

Разделяме се, но след едно село пак се натъквам на Яшар. Настигнал ме е с кола специално за да ме почерпи с чай, далеч от подигравките на останалите. Пием в мълчание. Нямаме език, на който да говорим. Насред шумния център на селото се гледаме един друг. Сини очи и дълбоки бръчки, така ще го запомня.

„Щастлив е този, който се нарича турчин.“ Тази фраза може да бъде видяна във всеки град, върху обществените сгради, по  хълмовете или написана върху скали. Може да бъде чута и като лозунг по време на националистически демонстрации, в които се заклеймяват сепаратистите от Кюрдската работническа партия. Спомням си, че именно този израз даде основания на Съвета на Европа да критикува Турция за правата на малцинствата, а присъствието му в ученическата клетва бе определено като етнически дискриминационно.

Години наред турската образователна система възпитава в национализъм. Учебниците изобилстват от цитати, внушаващи респект към успехите на турската армия и готовност за саможертва в името на родината, а задължителният портрет на Ататюрк по стените на класните стаи зорко следи дали някой не се отклонява от начертания от него път. Вече у няколко поколения турци училището внушава страха, че сянка на опасност е надвиснала над отечеството и всяка малка отстъпка пред малцинствата, най-вече кюрдското, може да доведе до тежки последствия.

Авария. Изгубил съм два от четирите болта, които крепят педалите към големия венец. Фиксирам ги временно със свински опашки и карам внимателно до близкия град. Стигам Сарай привечер. В една гумаджийница се заравям в куп ненужни чаркове. Временно затягам два болта от трактор, които със сигурност ще издържат до Истанбул.

Нощта ме застига по натоварена пътна артерия и макар да съм далеч от многолюдната столица, с трудност намирам място за бивак. Уморен, спирам до едно сметище встрани от пътя. Това е единственото пусто място, където мога да остана, далеч от любопитни погледи. Споделям самотата със свирепи комари и бездомни кучета. Заспивам под звуците на любовните песни на жабите.

 

29.04

 

Пътен тефтер: За хората тук аз съм profesyonel bisikletçi – професионален колоездач. Те дори не могат да си представят, че човек може да се качи, да завърти педалите и да се окаже в друга държава.

 

Стигам до сивите вълни на Мраморно море, които мият брега на Силиври, покрит с боклуци. Изглеждат така, сякаш са скупчени там от векове. Сблъсквам се както с постоянната мръсотия по пътищата, така и с урбанизирана агресия. Не мога да се примиря с крясъците от преминаващите автомобили или с хвърлянето на бутилки по мен. Чувствам се като лесна мишена. Състоянието на нервите ми все още е далеч от предела си, но прибирам предвидливо няколко камъка в джоба си.

Всяка малка повреда по екипировката или колелото е повод за притеснение и неизбежна почивка. Всяка по-голяма е трагедия, но оттам започва приключението. Макар че могат да се случат толкова много неща по време на пътя, твърдо вярвам, че накрая всичко ще потръгне. Изчислил съм, че ще ми е нужна максимум половин година, за да се добера до Бишкек – столицата на Киргизстан. Това отделено време е почти два пъти повече от необходимото, но да умееш да караш бързо в една експедиция не е най-важното. Необходима е предварителна подготовка като визи, разрешителни, пропуски, както и бюджет, който в моя случай се заковава на разход от около долар на ден, детайлно проучване на картата и политическата обстановка в нестабилните райони като Северен Кавказ, границите на Узбекистан с Таджикистан и Афганистан, където пунктовете за преминаване може да бъдат затворени изненадващо в продължение на седмици. На пръв поглед нещата изглеждат така, сякаш съм се оставил на произвола на съдбата, но ако искам сто процента сигурност, трябваше да се хвана да извървя маршрута „Сантяго де Компостела“.

Влизам в Бююкчекмече и разбирам, че оттук на практика започва Истанбул. Мегаполисът прогресивно се е слял с околните градове, разположени и на двата бряга от европейската и азиатската част. Натъквам се на стотици естакади, магистрали, светофари, милиони автомобили. Тук просто нищо не свършва и ми е много трудно да повярвам, че нещо хубаво започва за мен.

Карам все по-напред в растящия ужас, на който тук казват „калабалък“. Мисълта днес да се добера до Мустафа, при когото ще нощувам, се изгуби между клаксоните, които са по-важни от спирачките. Лудницата е в разгара си. Цари смут. Самолети летят ниско. Пешеходци невъзмутимо се стрелват между колите. Големи тълпи пресичат на червено, а светофарите никога не светят в жълто. Тук всеки е готов да тръгне веднага и се чувства длъжен да ме изхвърли на тротоара, откъдето на свой ред ме изблъсква тълпата. За мен толерантността става невъзможна.

Рязко сменям тактиката. Втурвам се презглава в центъра на движението. Карам бясно и целенасочено засичам всеки изпречил ми се автомобил. Пробивам коридор насред трафика така, сякаш познавам този град. В огледалата за обратно виждане ме наблюдават неразбиращи погледи.

 

В Турция храната е Бог, а Аллах е след нея. Насред неона на лъскавите сгради в мръсни обори се продават живи кочове за чеверме. Забелязвам как цели семейства пекат мръвки направо върху модерния паркинг на пръскащ се от светлини търговски център. Във всяка отбивка на магистралата празнично играе огън. Насред морето от горящи стопове профучавам с неподозирана скорост. Хиляди хора по спирките наблюдават моето зрелище. Карам възможно най-изправен, за да ме забелязват опасно фучащите малки бусчета и мощни мотори.

Вече мръква, а градът не свършва и не свършва. Свиквам с екшъна и адреналинът ме напуска. Усещам колко съм изморен, но около мен е само гъмжило и неон. Чувствам се изгубен без нито един зелен стрък, където да легна. Карам като сянка, търсейки място за отдих. Каталясал, минавам покрай стените на поделение на местната жандармерия с хубави паркове и градинки. Заградено е, естествено, и се наблюдава от часови. В неосветената част по-надолу забелязвам дупка в оградата. Грабвам колелото с целия си багаж и прескачам мантинелата. Бързо се промушвам и намирам светкавично най-закътаното място. Скрит между храстите, лягам бързо в чувала, обръщам гръб на неона и сънливо наблюдавам светлините от прожекторите на поделението. Трафикът продължава цяла нощ. Истанбул никога не спи.

 

Бивак някъде в Истанбул.

127 километра за деня.

 

30.04

 

Още преди да е съмнало, ставам. С отработени движения стягам овехтелия чувал и тихомълком се изнасям от двора на жандармерията. Мятам се на колелото към надигащия се като гигантска вълна рев на двигатели и изхабени клаксони. Истанбул е осеян с една от най-сложните транспортни мрежи в света, трасета от по 120 километра и население от петнадесет милиона.

 Движа се неуморно, като внимавам за отклонението към квартал „Левент“. Никъде нищо не е написано на друг език освен на турски. Успявам да се ориентирам благодарение на факта, че поне е използвана латиница. Наближава осем часът. Стигам мястото на срещата, която вече съм уговорил – пренаселена метростанция. Цели армии от хора се отправят на работа. Повечето са облечени по европейски. Тук-там виждам някоя жена със забрадка и много по-рядко друга, която е покрита от горе до долу с бурка. Докато чакам Мустафа, стръвно поглъщам два топли геврека от сергия на колела. Охраната от близкия петзвезден хотел учтиво ме гони от фасадата си, за да не плаша гостите им, които непрекъснато влизат или излизат от лъскави автомобили. Разглеждам всякакви физиономии. Слушам турска реч. Нетипичният ми вид не изненадва никого. Липсата на интерес е може би единственото нещо, което мога да харесам в този световен мегаполис.

Мустафа най-после пристига. Води ме по вътрешна калдъръмена улица да пием чай. Сутрешното слънце напича през проснатото пране над нас. Стотици съхнещи дрехи изпълват тясното пространство между очуканите сгради само на броени метри от напарфюмирания имидж на търговските центрове и лъскавите небостъргачи на индустриалната зона по брега на Босфора. Мирише на море, пресен червен пипер и натрапващ се одеколон от отворените бръснарници. През прозорците надничат деца. Жени в пъстри шалвари изливат кофи с мръсна вода. Домати се търкалят от отрупаната сергия на зарзаватчийницата. Тази небрежна махала, гостоприемството и добрият английски на Мустафа ме карат най-накрая да се почувствам спокоен, сякаш съм у дома. От него не лъха никаква преднамереност. Висок, със светли рошави коси, родом от Памуккале, той е първият ми приятел, когото срещам, след като тръгнах. С него се свързах през Couchsurfing. Той е запознат с идеята на предстоящото приключение. Готов е да ми помогне чистосърдечно, а в този град човек трябва да има къде да спи.

Скоро разбирам и как да стигна до консула на Узбекистан, за да получа необходимата ми виза. Успявам бързо да взема заветния печат срещу един куп документи като покани, разрешителни, фалшиви уверения от туристически фирми, бележки с банкови извлечения, описание на маршрута, както и обещание за задължителна регистрация на място. В цялото това безумие посолството е окупирано от пъстра тълпа, тъй като работното време е само в рамките на три часа. Налага ми се да изблъскам доста народ, за да се докопам до вратата, през която на голям интервал от време пускат по трима души. Излизам с готовата виза, докато няколко мъже се боричкат кой да влезе. Някой ме наплюва. Трима швейцарци с натоварени догоре колела притеснени наблюдават сцената. Споделят ми, че вече втори ден не могат да влязат да си вземат визите. На това му се казва късмет!

В паспорта до този момент имам печати за Русия и Казахстан. Остава да се сдобия и с тези за Таджикистан и Киргизстан. Единствената възможност по маршрута ми е в Ташкент, столицата на Узбекистан. Остава ми да се добера дотам жив и здрав, за да предприема следващата стъпка към Памир и Тяншан. Повечето от тези републики, известни на малцина извън сферата на бившия Съветски съюз, имат посолства предимно в страни от мюсюлманския свят или в съседни по граница държави, така че ми се налага да изваждам визите по пътя си. Това крие известен риск да бъда запушен в някой от така непопулярните стан-ове, където старата съветска бюрокрация и свободната интерпретация на законите могат да разбият всеки план на пух и прах. Разбира се, с долари нещата винаги има вероятност да станат по-розови. Опитвам се да избия от ума си отрицателните определения за граница, за тези неуместни „стени“, които съществуват единствено за да ни контролират, или по-точно, за да ни ограничат да живеем.

Няколко дни обикалям с карта из Истанбул пеша и с градски транспорт, предимно с метро. Успявам да стегна всичко, което ме съмнява по колелото. На първи май посрещам заедно с Мустафа националния празник на работниците. Край Босфора обичайните тълпи от туристи се изсипват от фериботите. Вечерта отиваме да поритаме топка с приятели на някакъв стадион. Оказва се, че Мустафа е един от организаторите на аматьорска лига по футбол, която включва тридесет отбора. Същата вечер ще се играят три мача. След горещ душ в съблекалните се настаняваме на трибуната. Запознавам се с вратаря, който за късмет е грузинец с турски паспорт и ми уточнява предстоящия маршрут към Грузия. Дотук вече всичко е ясно. Време е да тръгвам. Последната вечер стоим до късно в кафенето на стадиона с Мустафа и братята му Ибрахим и Ханди, както и с цял футболен отбор. Ядем, смеем се и изпиваме много чайници подсладен чай и нито капка алкохол.

 

04.05

 

Събота е. Потеглям рано. Истанбул е неестествено спокоен. Спускам се по пустите булеварди на червено. Вятърът не може да издуха усмивката ми. Щастлив съм, че напускам този огромен град, най-големия, през който от векове минава пътят на всеки, поел на изток или на юг. Ако всичко бъде наред, след половин година ще се върна отново тук със самолет от Централна Азия. Стигам в точната минута до „Йени капи“, пристанището, откъдето смятам да взема ферибот през Мраморно море, за да си спестя цял ден излизане от асфалтовия лабиринт. Въпреки че няма движение, за малко да закъснея. Този град е наистина огромен, напомня ми за Пекин, където прекарах част от детството си. Взимам бързо билет за деветнадесет лири и профучавам покрай кнехтовете[7]. Оставям колелото при паркираните автомобили на борда. Настанявам се навън, при последните пътници, в тесен балкон на кърмата. Символично напускам Европа. Посоката е юг, към град Ялова. Това е първата географска граница, която пресичам. За малко се отклонявам от първоначалния план да се движа от север, плътно по бреговете на Черно море. Все някак ще се върна към тази траектория, но засега ще се движа през Централна Турция.

Истанбул се изгубва в морска мъгла. Още е много рано. Свивам се на кърмата и заспивам с ръмженето на двигателя сред мръсните води на Мраморно море. Чувствам се лек, не съм гладен и нищо не ме тревожи –  сигурен ефект от почивката.

Оглеждам се на изток за двата острова, които са отбелязани на картата, но мъглата дори за миг не се разсейва, така че пропускам тази възможност. След повече от час от изпаренията изниква Ялова.

Слизам последен от претъпкания ферибот. Колите се изнизват бавно от търбуха му. Не питам за пътя към Измит, ориентирам се по сутрешното слънце. Излизам от града, нарушавайки многократно правилата за движение. Движа се бързо. Топя километрите. Облачното време много ми помага. Вече съм в покрайнините на големия град. Появяват се полета с модерни трактори. Пейзажът преминава в хълмове и гори. На юг се издига планината Болу даглари. Не откъсвам очи от нея. Височините винаги са ме вдъхновявали.

Стигам до язовир Сапанча, където склоновете на близките ридове са заровили недрата си в чистите му води. Минавам Адапазаръ. Става късно. От близката джамия имам призовава към вечерна молитва вяло и отегчено, но дори и в това слабо изпълнение около чешмите се тълпят правоверните за своето ритуално измиване.

В Хендек, град от селски тип, си купувам екмек от местната хлебарница. Преди да напусна градчето, настойчиво ме викат от един неугледен антиквариат, прислонен към партера на стара къща. Мъж на средна възраст с дълги неподдържани мустаци изнася старо колело и с победоносен жест го надига над главата си. На това му викам покана! 

Запознавам се с Рамазан, който повтаря многократно думи като hot water и no problem, sleep here. Решавам да се възползвам от поканата, за да сваля полепналата прах. Настанява ме на продънен диван със съмнителна антикварна стойност, изнесен направо на улицата. На тротоара пали малка печка на дърва и поставя евтин алуминиев чайник, пълен с вода. Около огъня бързо се събира любопитна тълпа, която много скоро разочарована се разотива. Тук никой не знае друг език освен турски.

Вниманието ни е насочено към натоварения трафик, за да не изпуснем нещо. Животът кипи и трябва да се наблюдава. Огънят загасва, скоро няма изгледи чаят да се свари. Моят домакин от един час си бъбри с комшията. Тук никой не бърза.

Започвам да се изнервям. Показвам на Рамазан, че ми се спи и бих искал вече да се изкъпя. Обяснява ми, че още е рано и трябва да почакам. Пали угасналата печка. Хвърля един стар геврек на ламарината и продължава разговора си. Тъкмо решавам да яхна колелото в нощта, когато пожарна кола с надути сирени профучава край нас. След малко се чува трясък на ламарина. Скачам заедно с Рамазан и започваме да вадим децата и жените през прозорците на димящата купчина желязо. Заплашително играят пламъци. Бензин и масло се леят по асфалта. Противно на всякаква логика пожарната избягва от местопроизшествието. Сълзи и уплаха. Набързо се събира тълпа. Няма жертви. Някои съседи си носят столове направо на улицата, за да не изпуснат сеира. Оставам с впечатлението, че това е напълно нормално. Местният полицай пристига, а ние отново сядаме да чакаме чая край печката. Приказките по инцидента не свършват до късно. Чайникът най-после завира, но аз съм вече далеч от цялото това безумие. Карам ядосан под оскъдните светлини на челника.

Стигам до чешма в двора на голяма селска джамия. Наливам празните си бутилки и свалям прахоляка от себе си. Оглеждам къде мога да прекарам нощта, но около мен стърчат множество гробове с месечина. Уморен съм, но все още мога да разсъждавам. Оттеглям се, за да не нарушавам повече покоя на мюсюлманите.

Струва ми се, че карам цяла вечност в търсене на място. Тук все повече ми напомня на Индия, където по пътя градовете се сливат със селата. Селата пък се сливат с други градове и единствените празни пространства са обработените полета, които изтощават почвата на пренаселената земя.

Най-после намирам встрани от пътя място без човешко присъствие – обли хълмчета, засадени с дюлеви дървета. Шмугвам се между тях, далеч от любопитни очи. Заспивам мигновено в оръфания чувал, без да свалям дрехите си. С всяко вдишване лекият наклон ме плъзга все по-надолу, но това изобщо не ми пречи. В просъница чувам нещо да шумоли из храстите. Без дори да отварям очи, викам ядосан. След миг всичко утихва.

 

Бивак след селцето Хендек. 

127 километра за деня.

 

Сутринта ме будят напевните строфи на Корана, възхваляващи новия ден. Като по часовник първата молитва започва в пет. Отново се разбуждам, движейки се по пустия асфалтов път. Селата се нижат едно след друго на все по-редки интервали. Всяка част от багажа вече намери мястото си. Спазвам простото правило: най-необходимото държа подръка – нож, храна, карта и фенер. От няколко дни се движа с добро темпо. Не падам под 100 километра на ден. Смятам, че в едно пътуване ежедневната дисциплина е ключова за успеха. Иска се много повече от това просто да караш колело. Моят работен ден започва с първия лъч на слънцето по предварително проучения маршрут за деня. Определените опорни точки са местата, в които ще спра, за да заредя. Непрекъснато се грижа велосипедът да бъде смазан и веригата сменяна на всеки 1000 километра. Моята отговорност ще е в простичкото щастие постоянно да вървя напред.

 

06.05

 

Карам вече няколко дни по предвидими пътища сред предвидими хора. Дните започват да се сливат. Уредената инфраструктура и пътна мрежа ме карат да скучая. Срещам пълно неразбиране и все по-банални въпроси – колко пари ми плащат, за да пътувам на колело, или защо, по дяволите, не си взема кола. У мен се заражда нарастващо желание да напусна по-скоро от предвиденото тази страна, която не разбирам. Гонят ме мръсотията, неугледността, постоянната насмешка на хората, многолюдността. Гонят ме все по-честите случаи, в които ме замерват и плюят от минаващите автомобили. Турция никак не успява да ме завладее.

Пресичам я по дължина. Това са близо 1600 километра от запад на изток. Още не съм преодолял половината и вече мечтая да я напусна, далеч от изложените навсякъде портрети на бащата на нацията Ататюрк. Бягам, за да остана насаме със себе си или поне да съм далеч от пропагандата. Заменям равния път с изкачвания. Навлизам бавно сред заселени планински райони. Движа се на североизток към Карабук. Скалите и жегата се сменят със зелени гори и промишлени заводи. Става тъмно. Трафикът рязко замира.

Спускам се бързо през село, което не е отбелязано на картата. Пътят се вие надолу, за да се скрие зад следващия склон. Летя с висока скорост. Вятърът, създаден от съпротивлението, приятно ме разхлажда. На метър пред мен пробягва куче. Преди още да успея да реагирам, изскача следващо. Внезапно подскачам целия на около половин метър от асфалта. Губя равновесие и със закъснение стискам спирачките. Превъртам се с целия багаж и удрям гърба си. Падам встрани по стръмния насип. Изправям се, опитвайки се да осмисля по-бързо какво се случва. Натъртен съм. Едната дисага е паднала долу в дерето. Закачащите се хватки са счупени на парчета. Оглеждам се за други повреди. Предната капла е изкривена. Все още объркан, събирам разпиления багаж. Тежки стонове приковават вниманието ми. До мантинелата забелязвам да лежи удареното куче. Кръвта му изтича през ноздрите.

Припряно оправям повредите по колелото. След двадесет минути под оглушителното скимтене почти съм готов. Навеждам се отново над рошавото куче и без да съм лекар, ми става ясно, че няма да го бъде. Прехвърлям бързо в главата си какво мога да направя. Иска ми се просто да изчезна, сякаш нищо не е било. Преди да тръгна, го задушавам с един изхвърлен найлон. Студени тръпки играят по тялото ми. Продължавам обезсилен и в безмълвие към най-близкото място за спане, но и най-далечното оттук.

         На другия ден стигам до Карабук. Оказва се промишлен град в планината. Въздухът е ужасен. От бързане веригата се къса. Спирам, за да я оправя. До мен с трясък се разбива бутилка. Стъклата минават на сантиметри от лицето ми. Обръщам се. От прозорците на един бус две лица ехидно се хилят. Скачам бесен и хвърлям камък. Опитвам се да ги догоня, но те ускоряват.

Час по-скоро трябва да напусна тази страна, за да не размажа нечия физиономия.

 

Бивак някъде след Карабук.

125 километра за деня.

 

Клаксон. Първи поздрав от шофьор. Вече час събуждам тялото си по баирите. Размразявам скованите крайници под сутрешните лъчи на слънцето. Кръвта ми започва да тече по-бързо. Това е моята рутина – да спя под открито небе, да се храня по пътя, да се къпя в реките и все повече да разреждам местата за спиране. Вечер с удоволствие задрасквам изминатите километри на картата. Няма звън на телефон. Няма го вече сутрешното изстрелване на няколко имейла към потенциални спонсори, няма ги хората, които ми казват, че не мога да се справя, няма ги предразсъдъците и постоянното хленчене в претъпканите офиси. Тази дистанция, която притежавам днес, е най-големият ми шанс да посрещна това, което ме очаква.

Боря се с насрещния вятър, който идва от север и се завихря по баирите. Навлизам в денивелации. Още снощи пейзажът се промени. Само скали и безводие, въпреки че зимата скоро е отминала. Хлябът става по-евтин, суджукът – по-вкусен. Влача се по стар и напукан асфалт. Колите, които се движат край мен, са същински антики.

В едно селце ми подават изпотена бутилка със студено безалкохолно. Тамън! Няколко мъже се изреждат сърдечно да ми стиснат ръката. Охлаждам се под студената струя на маркуч, държан от ръцете на един старец, така, както съм с ризата на гърба си. От него получавам и кана домашен айрян и сутляш. С жестове ми предлага да остана през нощта. Любезно отказвам и тръгвам.

Асфалтът днес е като огледало – сякаш ме овъглява. Багажът ми се струва ужасно тежък. За да се абстрахирам от жегата, прехвърлям в мислите си от какво мога да се лиша. Все още търся необходимия минимум. Това се е превърнало във фикс идея през последните няколко дни. Смъквам около килограм тегло, което за мен е стратегическа победа.

 

Кастамони е чудесен град, който ме изкушава да остана. Тих и зелен, с надвиснали над него каменни крепости. Задоволявам се със спокойствието на покрайнините му. Разпъвам шалтето до една чешма, докато край мен овчари събират кравите си. Таралежи се разхождат, привлечени от трохите, останали от вечерята ми. Наблюдавам звездите от чувала. Чувствам се като неизменна част от нощта.

На другия ден спирам по обед, за да се скрия от горещината в една полуразрушена плевня. Решавам малко да дремна. Някой явно ме е забелязал. Пристигат полицаи. Готов съм да споря, но те се оказват любезни към мен. Интересуват се от маршрута ми. Съветват ме да не тръгвам по стария път, пресичащ планината директно от юг на север към черноморското градче Аличан. Според тях не е съвсем безопасно. Нямало хора и това не бил най-бързият път към Самсун. Почти ми заповядват да продължа по главния път през градовете Хавза и Кавак. Уверявам ги, че ще постъпя точно така, за да се разкарат по-бързо. Малко по-късно напускам основното шосе. Всичко е добре преценено. Целта ми е да избирам и да се движа по забравените пътища. Това е продиктувано нетолкова от конкретната идея, а от най-естествената ми нужда – за спокойствие.

Минавам покрай „Алтинкая“ – голям язовир, чиято повърхност ме мами да се охладя във водите му. Оказва се ужасно мръсен. Губя време в прекосяване на скалистия бряг. Пукам и двете гуми. Тези инциденти вече са спрели да ме ядосват. Случват ми се практически всеки ден. Оставям яростта за по-крайни ситуации. Превръщам принудителното спиране в полезна почивка. Усилвам вътрешността на задната гума, като залепвам допълнителни парчета.

Толкова много неща има за правене. Постоянно нещо кърпя или преправям по дрехите и екипировката, които отсега вече сдават багажа. Тази постоянна тревога, породена от моята неопитност, е полезна. Кара ме да научавам нови неща и да не пропускам да проверявам всяка промяна в движението на колелото. Засега скоростта, с която се придвижвам, надхвърля два пъти предвиденото. Ако запазя този ритъм, ще стигна до Грузия десет дни по-рано от първоначалния план. Смятам да се възползвам от напредъка си, като прекарам повече време в Кавказ. Руската виза обаче ще стопи преднината ми със своята точно фиксирана дата.

Докато прибирам инструментите в денка, възрастен кравар се изляга до мен с едно кратко „мархаба“. След миг вече пушим от лютия му домашен тютюн и подслаждаме с шепа фурми, изтегнати на сухата проскубана трева.

По-късно започвам да изкачвам стръмните серпентини на високи ридове. Наклонът е жесток и изстисква силите ми. Мускулите на бедрата ми ще експлодират. За пръв път слизам и започвам да бутам колелото. Това не облекчава усилията ми. Изкачвам пет километра за повече от час. На ръба на изтощението съм, а билото все още е далеч. В пожара на залеза слънцето не закъснява да обагри в топли цветове върховете зад гърба ми. В сините сенки, в които потъвам, става студено. Сега усилието ми нагоре има допълнителен смисъл – карам, за да не замръзна. В сумрака подсичам билото, където е сгушено бедно планинско село. Излизам на главния хребет под изгрелите нощни съзвездия. Студен въздух нахлува в дробовете ми. Продължавам, повтаряйки си „още малко“ с тракащи зъби. Нощта е мастиленочерна. Евтиният челник не е способен да ми покаже почти нищо. Надявам се на нещо като каменен заслон, направен от овчари.

Карам дълго по ръба на планината, издухван от вятъра. Чувам как кучета лаят бясно някъде от кошарите. Очите ми се затварят. Поглеждам дали не ме преследват. Нищо не се вижда. Усещам навреме зъбите на куче, което атакува краката ми. Всъщност ме нападат няколко средноазиатски овчарки. Толкова близо до мен тракат челюсти, че мога да забележа дори и в тъмното отрязаните им уши и опашки. Всеки мускул по тялото ми се стяга. Адреналинът ме завладява. Опитвам се да избягам по-бързо, но ми е трудно да превключа предавките – намирам се в средата на стръмно изкачване. Лявата ми ръка е захапана. Отскубвам я с впечатляваща бързина, но това не пречи на едно от кучетата да ми отнесе ръкавицата. Обезумял, крещя. Спирам колелото и започвам да нанасям удари с предната гума. Използвам факта, че кучетата се отдръпват за момент, мятам се на колелото и бързо се изкатервам нагоре. Преследват ме още два-три километра.

Вятърът става все по-силен. Цялата ми умора се е изпарила. Треперя не от студ, а от адреналин и гняв. Може би си въобразявам, но в далечината пред мен чувам да лаят други кучета. Спирам. С ножа си заострям дълга тояга като копие. Пъхам я при дисагите, за да ми е подръка.

В пълна тъмнина стигам до иглолистна гора. Разпъвам чувала за бивак, паля трескаво бензина, готвя малка порция макарони с каймак. Хапвам в полусънно състояние. Пускам един сноп светлина по посока на пътя, просто наблюдавам за нашественици. Виждам призрачен силует в мъглата – по пътя се промъква кола с изключени фарове. И аз гася челника. В тези часове е по-добре да съм незабележим за хората.

 

10.05

 

Чувствам се добре отпочинал, въпреки че тръгвам преди изгрев слънце. Това е още един от неоспоримите ефекти на чистия въздух. Жаден съм. Разклащам бидона за вода – само два пръста. Решавам да ги запазя за по-късно. На дневна светлина оглеждам раните си от снощи. Пораженията не са дълбоки – на глезена и в горната част на дланта. Очаквах да са по-сериозни или поне възпалени.

Снощи приложих стар трик, който научих преди години в Монголия. След като дезинфекцирам добре раните, паля парче чист памук. Духвам пламъка и светкавично, докато все още тлее, го притискам силно към нараненото място. Изчаквам, докато се запечата с живата плът. Някои доктори, предполагам, ще скочат и ще кажат – „така не се прави“, но когато нямаш избор, това е решение. За мен този метод е доказан. Помагал ми е и при по-сериозни травми като огнестрелна рана от винтовка. 

Кървави влакна се веят от юмрука ми на вятъра, докато първият слънчев лъч се цели в очите ми. Пътят започва леко да се спуска надолу. Успоредно се нижат колове, които са част от зимната маркировка. Непосредствено под билото забелязвам и заслон. По-надолу, от север и югоизток, пръснати из гънките на склоновете, пасат големи стада овце и кози. Зимните ясли зеят празни. Пъргави пастирчета тичат по стръмното в опит по-добре да ме огледат. Тук е Мала Азия, а на север, сякаш застинал, необятно се разгръща Карадениз. Наблюдавам Черно море от планината. В последните дни то се бе превърнало в желана цел.

Ветрове започват да духат във всички посоки. Мъглата е пропита с капки солена вода и прави видимостта почти нулева. Идва буря. Намесва се и дъждът, който ме шиба право в лицето. Височината, на която съм стъпил, започва да плува в облаци. Изведнъж се оказвам като на остров. За момент губя посоката, но някак инстинктивно усещам морския вятър от север. Вкопчвам се в кормилото и се спускам. Вече напълно подгизнал, виждам под себе си пътеката. Убеден съм, че е правилната, и ускорявам. При такава буря трудно бих могъл да се колебая. Внезапно пътят се стрелва рязко надолу между лабиринт от клекове. След миг излизам от мъглата и настъпва спокойствие. Рехаво падат тежки капки дъжд.

Оставям черните облаци, а далеч напред, между баирите, се разкриват малки махали със задължителните бели джамии. Пътят до Алачам е врязан в сипеите. С натоварено колело тежко се спускам по затрупаните от свлачища участъци. Всеки камък сякаш се опитва да ме убеди в смисъла на живота ми. Със скоростта, с която се движа, велосипедът направо ще се разпадне. Преди да стане прекалено късно, вразумявам разярения бик под мен.

Спускам се все по-близо до морското равнище. Някаква табела гласи, че пътят е в ремонт. Вследствие на това вдигам страхотни облаци фин прах, който полепва по влажните ми дрехи като боя, в цвят каки. Празният ми стомах се е свил като юмрук. Задоволявам се обаче само да навлажня устните си със сутрешна роса.

Връхлитам ненадейно по развълнуваните улици на Алачам. Вдигам във въздуха няколко кокошки сред заредената на тротоара стока на няколко магазина. Мирише на прясно уловена риба и кебап. Лодки залежават по дворовете. Пренасям се рязко в друг свят, в друга география, в друга епоха. Край морето равният път ме посреща с жега, морски бриз и обичайната скука на продавачите.

Намирам първата сянка и се хвърлям на земята, покрита с борови иглички. Слагам върху коленете си студени камъни, които отнемат горещината. Изпитвам облекчение от този импровизиран компрес. По телефона пращам съобщение на Ялчин, при когото се очертава да отседна според предварителния план. Той също е член на Couchsurfing и имаме уговорка да ме посрещне и подслони в Самсун. Почти съм задрямал, когато чувам, че е пристигнало съобщение. Отварям мързеливо очи, за да го прочета. Оказва се, че утре ще отсъства от града. Предстои му пътуване до Анкара. Скачам ядосан, досущ като човек, на когото му е отнето това, което по право му принадлежи – горещ душ и домашна компания. От гняв съм пропуснал последните изречения, които гласят: „Знам, че си много уморен, но ако можеш, стигни днес до вкъщи. Искам да ти помогна. Утре, ако не е проблем за теб, може да останеш сам в апартамента ми. I hope you can come tonight[8]“.

Събирам си светкавично партакешите. Закопчавам дисагите и се хвърлям на колелото. Минава обед. Слънцето е в най-горещата си фаза. От Атакум, квартал, намиращ се в западната част на Самсун, ме делят цели 113 километра. Пресмятам грубо, че ако карам непрекъснато, след пет-шест часа ще съм там.

Пътят е равен и върви успоредно с морето. Наоколо е голо и с километри не се вижда никаква сянка. Нахлупвам шапката си още по-надолу и се вкопчвам здраво в рогата на колелото, устремен към целта си. С тази мотивация мога да не спирам до сутринта. Удължавам последния момент на умората, която прибирам в едно малко „местенце“ в главата си. Когато слънцето започва да пече ниско долу, право в гърба ми, вече пристигам в града и осъзнавам, че дори за секунда не съм спирал. Обстоятелствата ме карат днес да взема рекордните за мен 200 километра. Заслужил съм си тази почивка.

 

11.05

 

Истинска ваканция с изглед към морето. Разхождам се напълно гол в празния апартамент на Ялчин и се радвам на топлата вода и сапуна като дете. Разглеждам пълния хладилник, висок поне два метра, сякаш е витрина на някой музей. Не ме разбирайте погрешно, не съм гладен, просто си мисля колко скоро ще бъда на места, където не само липсват хладилници, но и няма никакво електричество.

Стягам методично разхлабените спици. Шия скъсаните панталони. Наслаждавам се на спокойствието и за момент забравям за въртенето на педали. Разхождам се по плажа. Вечерта се глезя. Готвя си пилаф с пиле и нахут. Малко е странно – намирам се сам в дома на Ялчин, когото не познавам. Снощи, след като пристигнах, той просто ми хвърли ключовете от апартамента и замина за Анкара. Решавам да остана още ден-два, за да имаме време да се опознаем и за да мога да му благодаря.

Самсун. Аз съм в центъра на мегаполиса – половин милион души на брега на Черно море. Събота е. Дъждовните облаци застрашително са надвиснали. Ще вали. Свалих със себе си хладното време на планината в морския град. Главният булевард, естествено, се точи покрай морето и, естествено, се нарича „Ататюрк“. Дебели фризьорки клюкарят и пушат цигари. Мъже играят на лотария или пият сладък чай, други хвърлят табла по масите на безбройните заведения. Ухае на прясно изпечени семки. Навсякъде има люспи. Прясната риба чака купувачите си на подвижни дървени сергии. Паркингите на модерните търговски центрове не побират наплива на колите, а безупречните джамии с грандиозни мозайки пустеят, смълчани след петъчната молитва. Плажът, където се срещат влюбените, е едно от най-мръсните места, но като в някакъв ритуал всички се държат за ръце.

 

13.05

 

Точно преди месец тръгнах от Родопите, от скованите в студ къщурки на „Чатъма“, които в този момент ми се струват така далеч. Днес напускам и Самсун.

С Ялчин сядаме да закусим на масата. През последните три дни той се погрижи за това да се чувствам добре. С него заехме второ място във Фестивала на лодките дракони, където гребахме до последно, с риск да се обърнем. Посетихме древни могили и некрополи. За из път бащински ми завива сандвичи и ми сипва езмесе – смес от ядки, сметана и мед. Оставям зад гърба си и този приятел с един от талисманите ми.

 

Пътен тефтер: Преминавам през различни състояния. Вече съм друг, изгубил фалшивата си самоличност. Вътре в мен събудих някого, който е ужасно упорит.

Минавам през живота на толкова много хора, които не знаят какъв е смисълът на свободата. Светът е станал едно ужасно мръсно място. Това е дълбоката причина, поради която пътувам към все по-слабо населени местности. Избягвам тълпата, защото предпочитам човека и природата. Това са останки, забравените пътища на човешкото съзнание. Там, където съществува уединението, се разгръща силата на душата ми.

 

Шосето се вие, подчертавайки най-югоизточните брегове на Черно море. Движа се с над 20 километра в час. Това е най-високата ми възможна скорост на такъв терен. Преди град Оние ме връхлита внезапна пролетна буря. Нямам намерение да забавям скоростта. Предпочитам буквално да премина през нея, отколкото тя през мен. По нагорещената настилка на пътя започва да плющи силен дъжд. Прекосявам бързо владенията на бурята.

От Фатса до Орду избирам алтернативен път през планината, врязан в поредица от дълги тунели. Насочвам се право към поредната буря. Този път тя е още по-внушителна. Дъждът се превръща в страхотен порой, а вятърът го завихря в умалени копия на морски вълни. Пътят става кална река. Сякаш съм в тропиците. Нямам шанс да се скрия. Намирам се насред магистрала, вдигната високо над гората и защитена с ограда зад мантинелата. Трескаво спасявам обувките си в непромокаемите дисаги. Събличам се гол и си нахлузвам мушамата. Карам бос и усещам как шипчетата на педалите се впиват в стъпалата ми. На всичкото отгоре отново пукам гума. Знам от картата, че още около 50 километра няма нищо друго освен магистрала.

Не съм единствен в този капан. Колите се тътрят безпомощно. Чистачките сноват с пълна сила и сякаш всеки момент ще се откъснат.

Бурята трае шест дълги часа. Вече е почти нощ, когато с тракащи зъби се провирам през осветените улици на Орду. Опитвам се да намеря някое евтино място, където мога да се стопля. Няма кого да попитам. Дъждът е изгонил всички. Пред един магазин двама мъже се опитват да изритат велосипеда ми. Сърцето ми започва да препуска. Хвърлям бързо мушамата и току-що закупения хляб. Озовавам се до тях по гащи и със стиснати юмруци, но те разумно изчезват в тъмните улички отзад. Оставам без сили и с опънати до краен предел нерви.

Земята е подгизнала и дума не може да става да разпъвам палатка. Намирам най-евтиния хотел, който за мен струва цяло състояние. Не успявам да убедя хората от рецепцията да вкарам колелото в стаята си. Усещам присмеха в очите им, породен от външния ми вид. Кръвта ми отново кипва. Иска ми се да нанеса някой удар с глава на ехидната физиономия срещу мен. Успявам да се въздържа и скачам бързо в първия свободен асансьор. Телепортирам се в стаята, за да убедя себе си, че всичко е наред. Силно се надявам следващата сутрин да намеря колелото, подпряно пред хотела.

 

Хотел в дъждовния Орду.

170 километра за деня.

 

14.05

 

Утрото ме посреща с лек дъждец. Намирам колелото пред хотела със спаднати гуми. Естествено, никой нищо не знае. Турски шеги! Помпам бързо и се отдалечавам в посока към душевното си спокойствие. Осъзнавам, че слънцето е вид вдъхновение, което не може винаги да имаме. Най-после се наслаждавам на лъчите му, които нагряват асфалта и вдигат интензивни изпарения от скорошния дъжд. Земята пуши. Дълбоко вдишвам парите. Минавам Гиресон и Тиреболу, без да им обърна каквото и да било внимание. Оставям ги като имена на картата.

Какво ли ме чака в Грузия или в Северен Кавказ? Всяка граница за мен е мрачно предизвикателство. Тя е повод за притеснения да не стана жертва на бюрокрацията. Не е без значение какви хора ще срещна, какво ще ми дадат и какво аз ще им дам насреща. Дали ще ме застигнат рекетът, корупцията или някоя нова война? Надявам се да не вали, но и да имам вода, да не боледувам; надявам се на отворени пътища, но дълбоко в себе си зная, че това не трябва да ме вълнува. Сега важното е, че се движа чист в мислите си. Човек никога не може да обхване със сигурност живота си, а и не трябва. Това е смисълът на приключението.

Остава ми един последен спринт до Трабзон, от който ме делят 70 километра. Слънцето си отива. Идва краят на работния ден. Следват любимите ми моменти – да се движа, а слънцето да е ниско на запад и почти да докосва хоризонта, да напича меко гърба ми, сянката пред мен постоянно да нараства, да е време за сън. Този път избирам скалист бряг с малка площадка, обрасла в трева, същински балкон с полянка. Изчаквам търпеливо една баба да събере билките си. Запленен съм от кървавия залез, който разнася последни ярки отблясъци по вълните.

 

Бивак над вълните на Черно море.

101 километра за деня.

 

15.05

 

Трабзон. Чакам със спукана гума на една бензиностанция, непосредствено до малко летище. Последното съобщение на телефона гласеше: „Стой там, ще дойдат да те вземат“. Отново не познавам благодетеля си и не знам кой се крие зад името Седат.

След малко пристига млад мъж, който припряно и с намусено изражение товари колелото в микробус. Докато тряска вратата, разбирам на лош английски, че е пратен от Седат да ме вземе. Изкачваме се дълго по тесен и ужасно стръмен път, за да стигнем до върха на един баир. Спираме пред голяма модерна сграда с изглед към морето. Наоколо щъкат само млади хора. Опитвам се да разбера къде съм. Единственият надпис е огромна табела, на която пише „Билтепе“. Шофьорът се изгубва, безразличен към моето недоумение. Минавам покрай баскетболно игрище. До входа на съседната му сграда са седнали десетина младежи, които пушат. Вратата пред мен се плъзва автоматично. Озовавам се в огромно помещение, което е побрало в себе си двадесетметрова стена за катерене, бюфет с отрупани витрини с храна, множество маси, а в ъглите – огромни дивани. По стените има фотографии на пейзажи, а три плазми излъчват различни телевизионни канали. Паркирам колелото до няколко други. До тях се мъдри и голям мотор със стойки за багаж и други джаджи, издаващи предназначението им – дълги пътешествия.

Стискам ръката на побелял мъж над средна възраст. Оказва се, че той е домакинът ми, а аз се намирам в частния му университет, който разполага с две крила общежития – мъжко и женско. Получавам електронна карта вместо ключ и стая с телевизор и баня, която деля с двама студенти. Закуската е от седем до десет – шведска маса, напълно безплатна.

– Можеш да останеш, колкото искаш. – Сочи ми няколко колела и добавя: – Има и други като тебе, ще се запознаеш с тях по-късно.

Следващите два дни прекарвам в университетските общежития на Билтепе, където се запознавам с „колегите“. Брад е от Америка и обикаля повече от година без конкретен план. Тук е вече от седмица. Въодушевен от условията и безплатната храна, възнамерява да остане, колкото е възможно по-дълго. За Мохи и приятелката му Шери, пътуващи също на педали от родния си Иран, нещата стоят по-различно. Приемат храната и постелята с нужното уважение, като жест на мюсюлманското гостоприемство. С тях бързо се сприятеляваме. Говорим за Иран, за стремежите на САЩ с всякакви средства да доминират над района на Близкия изток. Брад споделя, че откакто е напуснал Америка, много често среща отрицателно отношение спрямо международната политика на страната си.

– В началото го смятах за някакъв вид завист, но пътувайки през толкова много различни страни, постепенно разбрах, че животът в Америка е построен върху колосални лъжи. Не искам да се връщам повече там, но скоро, за съжаление, ще ми се наложи, понеже ми свършват парите.

На фона на всичко това турците са въодушевени от цените в Иран, най-вече на бензина, цигарите и алкохола. Единият от тях пита Мохи:

– Какво е скъпо в Иран?

– Свободата! Това е най-скъпото за нас и често плащаме с живота си.

Войната между Америка и Иран съществува само в главите, приели пропагандата. Уви, те винаги са повече. Мирът не е определение за свобода, а за укрепване на позиции и зареждане на муниции.

 

Въпреки различията си ние всички заедно изпробваме хватките на маршрутите по стената за катерене, доверявайки осигуровката си един на друг. Това ни прави по-сплотени. Малко по-късно ремонтирам велосипедите на новите си приятели. Макар и да имам малко опит, поддръжката ми се оказва професионална. Вечерта до късно Мохи и Шери цитират на персийски четиристишия на Омар Хаям и Руми.

 

17.05

 

Сутринта потеглям. Изпраща ме цяла делегация. Спускам се, без да се обръщам, обзет от противоречивите чувства, които изпитва човек, открил обикновеното удоволствие да бъде сред приятели. В този момент се движа по-скоро, за да се отдалеча, отколкото за да стигна. У мен няма колебания, целта ми е ясна – към Ризе, последния голям град в Турция, през който ще премина.

От Мраморно море дотук вятърът така и не промени посоката си в моя полза. В тунелите шофьорите проверяват стойността на живота ми. Препълнени камиони разхвърлят чаени листа по пътя. Ароматната им вихрушка танцува пред очите ми. Вечерта най-после виждам на юг заснежените върхове на Качкар.

 

Бивак на малко рибарско пристанище.

106 километра за деня.

 

 

ГРУЗИЯ

 

Събуждам се между лодките на едно малко рибарско пристанище, постлал бивака си върху отлятата циментова плоча. Гърбът ми е натъртен. Удобствата на университета са намалили издръжливостта на тялото ми. От днес много неща остават „замразени“ в килера на миналото.

Събота е. Карам бързо, за да изчистя ненужните съмнения, карам, за да се запозная с грузинската същност. Минавам като на шега границата, макар че не ми е много ясно откъде да се промъкна сред бушуващите опашки и хаотично спрелите автомобили. Тази граница има своя собствена логика, подчинена на търговията. Днес е пазарен ден и административните постройки са притиснати от набързо скалъпени сергии. Кичът от шарени парцали и безумни дрънкулки вяло се опитва да прикрие основната причина, заради която повечето хора са тук – евтин бензин, местен коняк и контрабандни цигари. Заобикалям дузина туби, пълни с гориво. Опитвам се да не срещам празните погледи на намръщени лениви военни, облечени в сиви американски камуфлажи, въоръжени с новички М16. 

Джамиите по пътя ми остават назад. Изникват параклиси. Навред стърчат кръстове. По тесния плаж изрусени жени се излежават по бикини. Дузина турски шофьори са спрели наблизо и похотливо ги наблюдават. Работливи момичета с къси поли и дълбоки деколтета предлагат крайпътна любов до нескопосано паркирани цистерни. Навсякъде се продава бира и реклами на водка крещят от билбордовете. Мирише на свинска скара, бензин, християнство и американски долари.

А в Батуми[9] черницата вече е узряла. Вятърът и тук продължава да ме затруднява. Въпреки слънцето атмосферното налягане е ниско. Скоро дъждовният фронт няма да ми се размине.

. Плановете ми да мина през Закавказието, което обхваща планинската верига на Малък Кавказ, се сгромолясват. Научавам, че пътят до Акхалтсикхе е подгизнал от постоянството на пролетния дъжд.

Преминавам през Батуми като вятър. В заспалия трафик излизам някак по-див. Навсякъде по стария асфалт зеят дупки, които се опитват да ме погълнат. Липсата на всякакви табели и пътни знаци ме въвлича бързо в провинциалния и угрижен свят. Свободно владея руски език, което ми позволява да изкопча повече, но и да загубя своята анонимност. Умишлено избягвам да говоря за маршрута на пътуването си, както и за крайната цел. Започвам все по-често да забелязвам как предизвиквам твърде много недоверие и тревога.

За пръв път от дълго време не бързам. Оставям обедното слънце да пробуди отдавна забравения мързел. Изтягам се под шарената сянка на засадени борчета с намерението да се докопам утре до Поти. Заковавам се в смесица от кроежи над картата и полусън, в който се мотаят различни видове животни и мъже с копия. Чувствам се прашен и мръсен. Отварям очи и виждам сините вълни на морето. След няколко мига се хвърлям във водите му. Усещам всичките посоки, които предлага водната шир. Сега разбирам смисъла на съня си – все още не съм се примирил, че това пътуване няма да завърши в Южен Виетнам с кану по река Меконг. Заради липсата на пари първоначалният план се провали. Това ми доказва още колко много желание и находчивост трябва да има човек, за да успее да осъществи толкова сложни мечти. Трябва да мисля по-усилено, да се движа по-енергично, за да привличам по-бързо обстоятелствата. Твърдо вярвам, че човек привлича изпитанията в живота си, за да ги преодолее, независимо колко са големи. Нищо не идва случайно. Въпросът е в това човек да се цели в препятствия, които се намират по пътя на собственото му призвание.

Светът днес ми показва изобилие от хора, които са жертва на чужди или погрешни препятствия. Липсата в моя живот на подобна оценка няколко пъти почти ме е убивала. За мен Памир не е просто приключение, а терапия, жизненоважна тренировка, която включва в себе си най-изчистените понятия за живот и простичко щастие. Влял мислено това гориво във вените си, скачам на седалката.

Следобед се озовавам в Кобулети, който се оказа доста приятен град, ако напуснеш оживения център и следваш безкрайната редица от стари и приветливи вилички, подредени край морето. Те ми напомнят за курортен комунизъм, такъв, за какъвто преди години мечтаеше всеки в Монголия. Купувам си домашна пушена скумрия, небрежно завита в стар вестник, голям кръгъл хляб и архаичен сладолед, който си спомням от съветско време. Излизат ми общо пет лари, което е около пет лева. Въпреки че тук е много по-евтино, отколкото в Турция, сметката надхвърля дневния ми бюджет.

Навсякъде се преплитат проскубаното минало и проиграното настояще. По пътя се тътрят стари лади и лъскави мерцедеси. С изградена вече ежедневна рутина пукам поредната си гума. Този път причината е парче тел. Опитвам се да не бързам. Разполагам с цели осемнадесет дни до влизането в сила на руската ми виза. Прекосих Турция за същото време. Сега разбирам, че макар да не вложих докрай пълния си потенциал, доста поизбързах.

Кавказ за мен е бяло петно, което отдавна искам да премахна. Тук само планината може да ме забави. Тя винаги е имала власт над мен. Тбилиси – столицата на тази малка държава, поражда у мен повече съмнения, отколкото „горещата“ граница с размирната, „самообявила“ се, не без намесата на Москва, Южна Осетия. Това, че няма при кого да отида, ме кара да се движа директно към подстъпите на голямата планина, където неизменно съществуват красотата и простотата на планинските нрави.

Дъждовният сезон започва, произнасяйки първите си гръмотевици някъде, измамно далеч, на североизток. Разпилявам багажа си на плажа. Къпя се гол по залез. Няколко местни момчета безучастно ме зяпат от разстояние, без да смеят да се приближат. Странно ми е как хората тук се опитват да не ме забележат. Може би наистина не се интересуват особено, за разлика от мюсюлманските си съседи. Тук е различно. Няма ги вечните клаксони, подвикванията, безбройните любезни или груби покани за чай и погледите, които никога не ме изпускат. Заспивам с последния залез на Черно море. Забавно ми е да си мисля, че точно там, от другата страна, където нажеженият диск преди малко се скри, се намира България.

През нощта ме будят песните на пияни грузинци, които, осветени от фаровете на колите си, се хвърлят във вълните. Потъвам още по-плътно в чувала си и отново заспивам, невидим за тях, сред гъстите храсти.

 

Последен бивак на Черно море.

124 километра за деня.

 

19.05

 

Спя леко. В четири часа сутринта ме будят първите капки дъжд. Намятам чувала върху раменете си и както съм бос, подкарвам колелото в сумрака. След кратко лутане намирам полуразрушена постройка. Скривам се вътре. Голяма част от покрива над мен е срутена, което прави сухото пространство твърде недостатъчно. Свивам се в опит да дремна сред отломки от счупени тухли и керемиди. Минават пет дълги часа в тази неудобна поза. Навън се излива същински тропически порой, който удавя улиците.

Сред мътните локви светът изглежда свит и почти замрял. Хората все още спят в топлите си завивки. Под ледените капки се скитат огромни прасета. Дребнички крави едва помръдват безропотно там, където дъждът ги е заварил. Кресливи гъски, кокошки и пуйки пируват с тлъсти червеи в разкаляната почва. Тепърва се разгръща размерът на моето бедствие в непрестанно вълнуващото се небе, което излива огромния потенциал на пролетния циклон. Мокрото време ме вледенява и прави видимостта почти нулева, но въпреки това се хвърлям неумолимо напред. Нямам избор. Дъждът ме помита. Имам усещането, че ще ме събори. Скоро осъзнавам собственото си безразсъдство. Мокър до кости, малко по малко успявам да напредвам. Движа се в някаква постоянна игра с облаците. Всяка моя спирка ме превръща в закуска за плъзналите комари.

Хората в тези черноморски села не гладуват, но храната не е издигната в култ, както в съседна Турция. Тук на почит е по-скоро чашката с шумна компания. Спирам в Сенаки за парче хляб. Пекарят ми подава чаша, пълна с домашно бренди. Гълтам до дъно това огнено лекарство с висок градус и потъвам във вече рехавия дъжд. След известно време над мен се отваря къс синьо небе. Слънцето разкрива кални пътища и меандри на речни брегове. Гол, както майка ме е родила, се захващам да отмия солта и калта по себе си.

И ето ме някъде на път за Кутаиси. Ризата ми е почти изсъхнала. Още треперя, но повече от недоспиване, отколкото от студ. Вятърът носи миризмата на нова буря. Не след дълго възвръщам добрата си скорост, но безумни шофьори успокояват еуфорията ми. Навлизам в обсега на няколко фотоапарата на телефони, с които ме снимат жители от крайпътно село. В Абаса ме настига бяла кола и започва да се движи успоредно с мен. Дава ми знак да спра. Хората в нея се представят за офицери от полицията и настояват да ме ескортират с думите „Будем тебя провожать“ – пускат лампите и не приемат моите възражения.

Повече от половин час ме следват плътно до село на име Марани, което е десетина километра по-надолу по пътя, след което ме изпреварват, махат за довиждане и отпрашват в обратна посока. Оставам сам с разсъжденията си какво беше това – грузинска вежливост или кавказки синдром на подозрителност.

Излизам на главния път, който в този момент е поел неделния трафик към Тбилиси. Бъка от черни шевролети със специални номера, които летят с непозволена скорост. Строгите лица на пътниците в купетата издават военни инструктори от САЩ, които се прибират масово от прекаран уикенд на Черноморието.

След независимостта си Грузия от бивша съветска република бавно се превръща в американски протекторат. Ключовото Ӝ положение на картата не позволява да изгради сама собствената си съдба. Новата грузинска държавност, в лицето на Саакашвили, един възпитаник на американската школа, превръща страната в полицейска. Постоянното следене става нещо обичайно, а мрежата на силовите ведомства обхваща всичко. Числеността на затворниците в страната става най-голямата за Европа. Правителството все по-често използва изтезанията като метод за въздействие. Нови стратегически летища се строят за нуждите на големия партньор – Америка. Успешните вътрешни реформи и икономически успехи на Грузия, които президентът така усилено рекламира пред света, се оказват фикция. Ускореното превъоръжаване на армията го кара да предприеме нападение над Цхинвали. Още с встъпването си  в длъжност той готви силово връщане на Абхазия и Южна Осетия в състава на Грузия.

В нощта на 8 август 2008 г. грузинските войски атакуват Южна Осетия и разрушават част от столицата Цхинвали. Русия защитава жителите на Осетия, много от които след това приемат руско гражданство. Въвежда войска в републиката и след пет дни бойни действия изтласква грузинските военни от региона. По данни на властите на Осетия в резултат на нападението са загинали повече от 1500 души. В края на август Русия признава независимостта на Южна Осетия и Абхазия. В отговор Тбилиси прекъсва дипломатическите си отношения с Москва и обявява двете закавказки републики за окупирани територии.

Правя неуспешен опит да проникна в Цхинвали. Въобще не съм учуден, че не се получава, но запасът от време, с който разполагам, ме подтиква да избистрям „белите петна“ на картата и в съзнанието си. Отърквам се по периферията на съмнителната граница. Нищо от другата страна на браздата не се отличава от тази на грузинската. Попивам ежедневието на блокпостовете и скритите в полето наблюдателни землянки от двете страни на „линията“. След като проверяват паспорта ми, няколко осетински военни ми задават въпроси от рода на: зная ли къде съм и какво правя тук. Под изпитателните им погледи успявам да ги убедя, че съм този, за когото се представям. Показват ми обратния път към Гори. Разговорът придобива по-битов характер и започвам да отбивам настойчивите им предложения да им продам колелото си. Преди да попадна в лапите на осетинското гостоприемство, потеглям, леко навлажнил устни с водка, оставяйки Рокски превал за някой друг път.

Подминава ме рейс, който е истинско изкопаемо с наполовина ръждясала каросерия и дрезгав рев. По пътя се движат и други антики без капак, фарове или стъкла. Всичко, което другаде може да бъде спряно от движение, тук е на пътя.

Отново се вливам в главните артерии. Хвърлям един поглед на Гори – родния град на Сталин, където се издига новичко поделение в американска стилистика. Около сградите, обозначени с букви от латинската азбука, маршируват или тренират на лостове войници в армейски анцузи. Спирам в едно село, за да напълня бидона с вода. Чешмата не работи. Направо на руски питам група мъже, събрали се в един гараж, откъде мога да си налея. Оглеждат ме недружелюбно и единият започва нещо да вика срещу мен, свивайки юмруци. Останалите един по един се изправят. Давам крачка назад. Вече ми е ясно, че не съм желан. Невъзможно ми е да избягам бързо. Колелото не ми е подръка. Захвърлено е далеч от траекторията на бягството ми. Вече си представям най-лошия сценарий. Обмислям как най-бързо да извадя ножа, който е на кръста ми в дъното на чантичка с цип.

Толкова е просто – усмихвам се накриво и казвам, че съм турист. Най-възрастният от четиримата застава пред мен. Оглежда ме с непроницаем поглед, след което ми подава ръка. Взима бутилката ми и заповядва на един от групата да я напълни. Той отказва. Тогава мъжът изкарва маркуч и ми помага да се измия. Разбирам, че тяхната агресия е донякъде основателна. Без да искам, съм ги предизвикал с руския език и войнишката ми подстрижка. Враждебността им полека се превръща във въодушевление, след като виждат натовареното колело и разбират, че пътувам от България. Накрая печеля няколко приятелски потупвания.

Почти без пари съм, или иначе казано, за да имам до края на експедицията, съм започнал да стискам зъби. Това означава главно да се грижа за прехраната си, като менюто ми включва гречка, хляб и каквото намеря по овощните дървета край пътя.

Намирам се в подножието на планината, близо до Застафони. Започва да вали като из ведро. Часът е вече около седем и заради последните два дни безсъние умората ми тежи повече от подгизналата риза на гърба ми. Целият треперя. Краката не ме държат. Настанявам се в търбуха на един стар автобус, зарязан край пътя. Някой вече е преживявал тук. Има импровизирана печка от варел и прогнила пружина. Заспивам дълбоко с шума на дъжда по ламарината. Забравям всичко и цяла нощ усещам само моята нова спътница – влагата.

 

Бивак в стар автобус, след Кутаиси.

111 километра за деня.

 

21.05

 

На следващия ден дъждът временно е спрял. Кавказ изниква само за да му взема мярката и да приема идеята за предстоящото ми катерене, след което бързо се изгубва в облаците.

На обед пускам първите си писма към дома. В архаичната пощенска станция ме черпят със силно подсладено гъсто кафе. Усещам как тази малка добрина влива сила във вените ми.

Минавам покрай Мцхета – древната столица на Източно-грузинското царство. Пътят върви през обширната Мухранска равнина, където изникват малки села, плодови градини и лозя. Те се смесват с обработени полета, засети с пшеница и царевица. Колелото започва все по-трудно да върти. Спирам. Търся проблема в лагерите, във веригата, в задвижването на венците – нищо. Постепенно разбирам причината – неусетно теренът ме е въвлякъл в плавна, недоловима за очите ми денивелация. Смея се на себе си. Имам още какво да уча за колоезденето.

Навлизам в хълмист терен, който ме въвежда към подстъпите на планината. Понасям добре усилията по стръмния път. Нямам друг избор, освен да бъда във форма поне до края на експедицията. Бързо се приспособявам към смяната на надморската височина, защото стимулът ми е голям – движа се към любима точка. Изкачвам се по-високо, за да погледна на света отдалеч.

И ето го, най-после, могъщ и побелял – Кавказ. Отново ми се разкрива по-близо от всякога. Неговата непристъпност ме въодушевява. Чувствам се като градинар. Във всяка трудност намирам смисъл, защото виждам как ще ми се отрази след време и как ще израсна в резултат на преодоляването Ӝ.

 „На Кавказ здраво духа, затова трябва да си със здрави корени, инак мястото ти не е тук“ – казват местните. И наистина времето се влошава. Насрещен вятър и леден дъжд започват да ме шибат. Напредвам бавно. Товарът ме повлича в обратна посока. В този момент усилията трудно могат да ме стоплят. Чувствам се като мравка в сблъсък между земното притегляне и вятъра.

Цяла нощ необуздани планински ветрове и порои подлагат на изпитание новата палатка Robens. Тя удържа. Спя добре чак до сутринта. Бледото слънце ме изстрелва от чувала. Пъхам краката си в прогизналите маратонки. Това ми действа като сутрешно кафе. Подгонено от пастирите си, стадо крави минава на метри от бивака ми, но аз оставам незабелязан.

Веднага щом стъпих в Тбилиси вчера, разбрах, че мястото ми не е там. Шумният град сякаш искаше да ме погълне. Чувствах всеки поглед като изстрел на автомат. Пресният спомен за кошмарния трафик в Истанбул се вкопчи в мен като травма. Непоносимостта ми към изпълнените пространства в градовете се събуди с нова сила. Всеки път, когато се връщах от Монголия, имах този „проблем“. Там съм свикнал с вечните простори пред очите ми. Не следвам пътища, ориентирам се единствено по посоките на света и яздя до края на хоризонта – в буквален смисъл.

Преди още да се докопам до центъра, рязко обърнах колелото и с риск да бъда прегазен, тръгнах срещу хаотичното движение. Напуснах града, преди да го опозная. Допълнителните 40 километра бяха нищо в сравнение със спасението ми.

 

22.05

 

Намирам се някъде при язовир „Зинвалис“, в началото на Грузинския военен път, който отдавна свързва народите от Закавказието с техния могъщ северен съсед чрез Казбегския район на Централен Кавказ. Този път съединява Грузия с Русия.

На един завой минавам покрай дълга дървена ограда, зад която се вижда табела с надпис Center of Hunters Tourism. Нещо ме кара да спра и да се върна. Влизам в обширния двор, където вързано куче започва да ме лае. Забелязвам няколко дървени бунгала в дъното и две беседки със специално изградени каменни огнища за скара. Появяват се възрастен мъж и жена. Обяснявам им накратко, че пътувам с колело и в момента търся подходящо място, за да разпъна палатката си за няколко дни. Жената ми предлага да остана на двора и да изчакам собственика, който скоро щял да се върне, уверявайки ме, че той може да ми позволи да остана, колкото искам.

Привечер идва дебел мъж, който не знае и дума на руски. Натела, жената, която ме посрещна, му превежда – няма проблем да остана, колкото ми е необходимо. Предлагат ми дори да се настаня в някое от бунгалата с единственото условие, че ако се появят ловци, ще го освободя.

Пролетният порой не закъснява. Този път съм защитен под стабилен покрив и се отдавам на лукса до късно да поправям пострадалата екипировка.

 

 

В НЕДРАТА НА КАВКАЗ

 

23.05

 

Краят на май е дъждовен, но облаците започват бавно да отстъпват, а дните бързо да нарастват. Сега е времето, когато пастирите изкачват с многобройните си стада пътя към летните пасбища на Казбеги[1]. Това е и моята цел и, като техен съратник, получавам за закуска своята доза прясно мляко. Вече стискам грузински планински ръце – едри, груби и корави. В Турция бяха меки, поддържани и парфюмирани. Все още съм в спокойствието на ловния дом и най-после пред мен започва да се разкрива, бавно и срамежливо, това, към което съм тръгнал.

Огънят играе на вятъра. Грузинска реч се лее. Няма наздравици, няма салюти. Ние просто се смеем, защото малко други неща са по-хубави от това. Натела чевръсто разточва тестото за хачапури[2]. Гладен няма да ме остави с нейната добрина. И ето кафето кипва на огъня. Чашите се пълнят до ръба. Добре подсладено! Само пълно сърце може да напълни друго такова.

Привечер получавам неоценим подарък – порция хингали преди лягане. Това е любимото ми ястие в Монголия, което представлява тесто с пълнеж от месо, приготвено на пара. В Русия е познато с името пелмени, в Индия и Тибет – момо, в Китай – баудц, а у дома го наричаме бууз. По-късно в хладния чувал си спомням за моята юрта и как звездите надникват през тоното[3], а под него, в центъра на кръглата „шатра“, ни събира огнището, където от разкривена тенджера се разнася ароматът на готова вечеря. И всеки, като в някакъв съкровен ритуал, се отдава на съюза между семейството и земята – Майката тайга.

 

24.05

 

Колкото различни езика владееш, толкова различни човека си и ти самият“ – грузинска поговорка.

Трудно си тръгвам от ловната хижа. Сбогувам се развълнуван. Яхвам колелото и карам, без да се обръщам назад. Убеждавам се, че всяко тръгване води към нещо по-хубаво, по-трудно и по-смислено. Всяка среща е от значение, но след два дни почивка е време да проверя своята мотивация.

Светът се ражда. Птиците и тук възпяват пролетта. Навсякъде никнат гъби, които препълват торбата ми. Комарите са свирепи стимулатори на скоростта. Водата в бидона бързо се превръща в топла супа. В знойната жега на изпаряващия се дъжд се катеря по застиналите гърбове на Кавказ. През последните дни преминавам няколко климатични зони.

Над Ананури изниква средновековен бастион. Зад назъбените му стени към небето се провира островръх купол на храм, построен през 1689 г. Фасадата му е богато облицована с камъни и орнаменти. Във вътрешността за съжаление са се съхранили само незначителни фрагменти от стенописи. Излизам бързо, преди да съм станал жертва на любопитството на група туристи.

Минавам през Пасанури, голямо селище, което през лятото сигурно е доста оживено. В момента мълчанието му се нарушава единствено от шума на река Арагви. Към Гудаурското плато започва много стръмно изкачване с многобройни серпентини. В рамките на незначително разстояние височината се издига с повече от 1000 метра.

Времето се разваля, когато, загрял, излизам на платото. Чувствам се като запалена свещ на открито. Посреща ме яростен вятър, който блъска кишав дъжд право в лицето ми. Усещам как атмосферното налягане рязко пада. Отбивам от пътя в сгъстяващата се мъгла. Става по-лошо. Трескаво търся подходящ терен за бивак. Междувременно се излива нова порция леден дъжд. Изпадам отново в ситуацията да разчитам, че се движа в правилната посока, без да я виждам. След няколко километра през стена от дъжд и режеща дробовете ми мъгла различавам призрачните силуети на няколко дървета. Оказвам се прав. Време е да се подслоня сред високите чинари и храстите. Избирам най-гъстата корона. Опитвам се да разпъна палатката възможно най-бързо и без да я намокря отвътре. Събличам мокрите дрехи и скачам треперещ в сухия чувал. Остават часове до залеза, но съм в капана на бурята. Лежа безмълвен и просто дишам, а земята е по-мека от всяко легло.

 

[1] Високопланински район, единственият район в Грузия, който е изцяло разположен в планините. Граничи с Русия, Северна и Южна Осетия – б. ред.

 

[2] Грузински хляб с пълнеж от сирене или кашкавал – б. а.

 

[3] Тоно (монг.) – център на юрта, който служи като димоотвод – б. а.

 

 

[1]Древното име на централноазиатската система от планини, включваща днешните Хиндукуш, Памир и Тяншан – б. а.

 

[2] Със справедливи средства (англ.) – б. а.

 

[3] Сайт, който подпомага хората, обичащи да пътуват, като им предлага възможност за безплатно преспиване навсякъде по света – б. а.

 

[4] Екмек (тур.) – хляб – б. а.

 

[5] Каймак (тур.) – млечен продукт с мек, кремообразен състав – б. ред.

 

[6] Teşekkürler! (тур.) – Благодаря! – б. а.

 

[7] Кнехт – двойна тръба с обща основа на палубата на плавателен съд или на пристан, която се използва за връзване на корабни въжета – б. а.

 

[8] Надявам се да успееш да дойдеш довечера (англ.) – б. а.

 

[9] Столицата на Аджария, автономна република в състава на Грузия – б. ред.

 

 

Рецензии и новини

Филип Лхамсурен: Потапяне, част II
По-емоционалната част от срещата с Филип: „Аз разрушавам мостовете, за да мога да се върна. Съсредоточаваш се само в това да си сегмент от този път и твоето връщане е само напред. Трябва да извървиш пътя си".
Филип Лхамсурен: Потапяне, част I
Срещаме се с Филип в замиращия следобед на едно много нетипично за него място – в сърцето на града, ала дори и тук успяваме да избягаме в много неградското пространство на една спираща времето чайна. Говорим си за предстоящата му експедиция. Питам го защо е избрал Амазонка, а той ми отговаря решително: „защото това остана на планетата”…
"Забравените пътища" в движение
Видео към представянето на "Забравените пътища" на Филип Лхамсурен
Повече от 10 000 км. в път към себе си
Вчера (17.09) привечер, в книжарница „Хеликон-Витоша” станахме свидетели на представянето на книгата „Забравените пътища” от Филип Лхамсурен.
Филип Лхамсурен говори за "Забравените пътища"
"Когато си сам, всъщност се случват нещата, виждаш много повече от проявите на пътя, на собственото си съзнание, на всичко около теб... Хората, които срещаш, са отворени към теб само когато ти си отворен към тях."
Филип Лхамсурен представя "Забравените пътища"
Ще ви потопим в духа и атмосферата на това диво и вълнуващо пътуване на 17.септември от 19:15 ч., когато Филип Лхамсурен лично ще ни поведе по "Забравените пътища". Водещ на представянето ще бъде Драгомир Симеонов, а мястото е книжарница "Хеликон - Витоша".
Подобни Заглавия
Стени
Какво е чувството да живееш срещу стена? С това смело съчетание от пътепис и репортаж Марчело Ди Чинтио ни дав...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Изчезващите дестинации"
Поглед към едни от най-красивите, но застрашени от изчезване места на планетата. Мачу Пикчу е хипнотичен, др...
Цена: 16,00лв.
"Да прекосиш Хималаите"
Шест месеца поход в митичния и същевременно непознат свят на Хималаите те тръгват от Бутан през месец май, чу...
Цена: 16,00лв.
"Под юртите на Монголия"
„Жената се движеше грациозно в ароматната атмосфера на палатката. Жестовете й, пъргави и премерени, бързи, но...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs