Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Речни чудовища

Речни чудовища

История за обсебеност, приключения и много големи риби...

Автор: Джереми Уейд
Код на продукта:67
Наличност:В наличност
Превод: © Петър Тушков
Цветно приложение: 16 страници
ISBN: 978-954-9535-67-9
Издадена на: 28-03-2014
Размери: 142х210
Брой страници: 312
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Вихра Василева
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Речни чудовища

 

Допълнена и обновена с последните приключения на Джереми, с фотографии и илюстрации.

Дълго повече от три метра, създанието тежи почти четвърт тон. Това е праисторически звяр със зашеметяващи размери, страховито същество от времената на динозаврите. Ала рибата алигатор е с нас и днес и ловува из мътните води, сред които прехраната си изкарват и рибарите.

За Джереми Уейд, „най-великия въдичар и изследовател на своето поколение“, алигаторът гар и други сладководни хищници са страст за цял живот. В приключение, отвело го от Амазония и Аляска до Конго и Хималаите, Уейд преследва истината за създания с митологичен статус, много от които с репутация на човекоядци. Разказът му се чете като описание на лов за чудовището от Лох Нес. Но е истински. Реалният свят е населен с чудновати същества като тигровата риба голиат и гунч. Понякога живеещи прекалено близо до нас, за да се чувстваме спокойно...

Джереми Уейд е зоолог и водещ на световната хитова документална поредица „Речни чудовища“.

Отзиви (5)

Автор

Джереми Уейд с рибиДжереми Уейд е бивш учител по биология, пътешествал до най-отдалечените реки и езера по света в продължение на тридесет години. Публикувал е статии в The Times, Guardian, Sunday Telegraph и списание BBC Wildlife. Предишната му книга, „Някъде по лудата река“ (в съавторство с Пол Бут), излиза през 1992 г. и е посрещната със звездни ревюта. Преди „Речни чудовища“ Джереми създава две документални поредици за „Дискъвъри Европа“: „На риба в джунглата“ (2002, по Амазонка) и „На риба в джунглата – Индия“ (2005). И двата сериала са излъчени по цял свят. Живее в Южна Англия.

За подробности по предстоящи поредици и още новини посетете личният сайт на Джереми Уейд.

Откъси

                       1
Защо някои рибарски истории
                са истина

... Но засега ще оставя настрана своята „Беседа за реките“ и ще ви разкажа някои неща за Чудовищата, или Рибите, наречете ги както искате, които се множат и хранят из тях...
Айзък Уолтън, „Всичко за въдичаря“, 1653 г.

Да видиш нещо, което не съществува, е тревожно изживяване.
     През юли 1993 г. плавах с продънено дървено кану по едно кално езеро по Амазонка, известно просто като Лаго Гранде (Голямото езеро), и търсех арапайма. Необичайно за една риба, Arapaima gigas диша въздух. Въпреки че разполага с хриле, º се налага да изплува на половинчасови интервали, да оригва застоял въздух от плавателния си мехур и да си поема нова свежа глътка. Това е особеност, позволяваща на тези суперхищници да остават активни в застояли води, където други видове просто обръщат корема. Без съмнение това е и причината да достигат такива огромни размери. Точно колко огромни не се знае със сигурност, но за тях се казва, че са най-големите сладководни риби в света, като някои предполагаемо надеждни източници твърдят, че достигат максимална дължина от 4.5 метра. Така че не би следвало да са труднозабележими, особено при положение че нямат камуфлаж в истинския смисъл на думата и вместо това са декорирани по цялото си тяло в живи червени шарки. Защо тогава все още не се бях натъкнал на някоя?
     Може би ги бяха избили до една с харпуни или уловили в мрежи – един от недостатъците на това да бъдеш толкова голям и леснозабележим. Местните рибари обаче ме увериха, че в езерото все още има арапайма, основно защото съществува много голяма дупка, дълбока повече от 22 метра, към северния край на централния остров, където загражденията им от мрежи не могат да достигнат дъното. Няколко дни по-рано Жозе дори ми бе посочил:
     – Ето я! Колкото това кану е!
     Ала далечните леки вълни не ми се бяха сторили по-различни от онези, които ми бе сочил и по-рано, предизвикани от речни костенурки, притаени на повърхността каймани, както и други видове водни обитатели. Или поне така твърдеше той.  Според мен Жозе виждаше неща, които си оставаха невидими. Припомних си, че други рибари ми бяха казвали, че езерото е encantando – омагьосано – и как някаква невидима сила понякога задържа кануто ти по средата му, как рибарите сънували странни сънища, когато нощували край него, сънища за подводно царство, чиито жители мълчаливо ги приканват да се приближат. Нищо чудно, че рибарите имат репутацията, че си измислят и преувеличават и че като цяло са ненадеждни свидетели от първа ръка. Може би арапаймата изобщо не беше истинска риба, а по-скоро дух, живеещ в друго измерение, дух, който можете да видите само след като сте изгубили представа за реалността подир дълго взиране във водата.
     Или пък просто трябваше да се взирам малко по-внимателно. У дома, край английското изкуствено езеро, можех да забележа хранещ се шаран и по най-дребния признак за раздвижена повърхност, завихрена от опашката му, когато зарови муцуна в тинята. Водата тук обаче говореше на различен език, който все още ми оставаше непонятен. Там, където Жозе виждаше ясен знак, за мен имаше единствено безсмислена драскулка.
     Чуждите езици обаче могат да бъдат научени. С времето започнах да разпознавам фините елементи в различните вълни. Очите ми започнаха да усилват детайлите и да елиминират белия шум, да заострят щрихите и да забавят времето, така че и аз да мога да отгатвам не само животинския вид, но и размерите, посоката, в която се движи – и понякога дори дали на смутителя на водната повърхност му е известно, че го наблюдават. Но по онова време – първото ми пътуване по Амазонка – имах чувството, че езерните обитатели ми се подиграват. Взирах се обезсърчено във водата и размишлявах върху странната механика на възприятията – смущаващия факт, че човек може да забележи нещо истински само когато знае какво вижда.
     Така че ето в какво състояние на ума се намирах, когато на по-малко от 30 метра от лодката водната повърхност се разтвори и във въздуха се надигна нещо огромно. Размерът отговаряше на доста голяма арапайма, но формата беше съвсем различна. Онова, което бях зърнал – ако размазаният остатъчен образ не ме мамеше – имаше извит гръб, яркорозов на цвят и завършващ с ред големи триъгълни шипове. Приличаше на огромна зъбчатка в търбуха на езерото, разсякла за кратко въздуха, преди отново да се завърти обратно в дълбините.
     Не приличаше на никое живо същество на света.
     Същата вечер, в колибата, я описах на Жозе, който познаваше езерото по-добре от всеки друг. Той ме погледна внимателно над неравния си мустак и ме попита къде съм скрил тайната си бутилка кашаса – и защо не я споделям с него.
     – Нищо подобно не живее тъдява – каза той.
     Всички останали рибари, с които разговарях, твърдяха същото.
     Как може да постъпи човек с подобна преживелица? Да продължава ли да говори за нея при такова недоверие и дори подигравки? Или, подобно на объркан зрител на фокусническо представление, да признае, че очите навярно са го заблудили – или по-скоро, че мозъкът му не е интерпретирал правилно сигналите, изпратени от тях? В името на здравия разум позволих на невероятното видение – дотогава крещяло нетърпеливо за вниманието ми – да изтлее в спомена.
     И нещата щяха да си останат точно по този начин, ако на следващата година не се бях завърнал. Все още издирвах арапайма, но освен това хвърлях примамки в покрайнините на езерото за тукунаре (по-известна като паунов костур), сорубим и арована – обикновено за да ги върна обратно във водата, но понякога и за храна. Един ден, когато тези риби особено упорито не искаха да кълват, забелязах няколко розови речни делфина, навлезли в района на дълбоката падина. Тези делфини (научното им име е Inia geoffrensis, но местните ги наричат botos) са едни от най-странно изглеждащите животни по Амазонка – с гърбици, с изпъкнали глави, в които има орган за ехолокация, и зъбати човки. Реших да се откажа от риболова за деня и вместо това да им направя няколко снимки.
     С помощта на 135-милиметровия си фотоапарат със среден телеобектив трябваше да снимам право в тях, за да ги побера в кадъра. Само че те се появяваха на повърхността без предупреждение, на неочаквани места, само за част от секундата... и докато успея да реагирам, вече бяха изчезнали. При такава ярка слънчева светлина и с бързия филм, с който разполагах обаче, можех да използвам едновременно режим за скоростно заснемане, за да ги уловя в действие, и малка апертура за по-голяма дълбочина и за да не ми се налага да се занимавам с фините настройки на фокуса. Зачаках с подготвен фотоапарат, решен да реагирам при първото шумно издишване, сигнализиращо за появата им на повърхността.
     В следващите два часа замалко не си изкълчих врата няколко пъти, докато се извъртах светкавично и натисках затвора, и едва не сполучих да преобърна лодката, която и бездруго си беше нестабилна даже когато стоях неподвижно в нея. Имах подозрението, че съм успял да щракна делфин или два, но нямаше как да бъда сигурен, докато не проявя филма.
     Няколко седмици по-късно, когато се върнах в Обединеното кралство, повечето кадри се оказаха точно каквото очаквах – снимки на небето и изкривени хоризонти, някои с анонимно разплискана в концентрични кръгове вода – но на няколко от тях се виждаха гърбици на делфини.
     След като вдигнах поредния диапозитив срещу светлината... я видях: формата, която се бе отпечатала мимолетно и размазано на ретината ми, този път ясна и чисто отпечатана на филма. Но какво, за бога, виждах?
     Снимката беше публикувана в списание „Би Би Си Уайлдлайф“, предизвиквайки спекулации, че може би става дума за неизвестен вид. На следващата година се върнах на езерото с видеокамера, предоставена ми от Отдела по естествена история на Би Би Си, и след шестседмично търпеливо дебнене улових съществото на филм – само на три зърнести кадъра, но нямаше никаква вероятност за грешка.
     Освен всичко друго си бях поставил за цел и да се поинтересувам от мистерията, обвиваща създанието, така че дълго след това, след като вече бях разговарял с безброй хора, събрах парченцата на шокираща история, каквато в известен смисъл бих предпочел да не бях научавал. Дори и такава обаче тя има щастлив край – и за мен, и за създанието. То си е повече от живо и все още предизвиква със своята чудатост, а на мен не ми хлопа дъската. Рибарската ми история беше истинска.
     По необикновен начин това откритие ми подсигури по-широко доверие. Въпреки че за неколцина от приятелите ми моите пътешествия – само с раница и нищо повече от огромно желание, бяха необичайни и интересни, в очите на повечето хора бях изгубил пътя си. След началното си образование в Югоизточна Англия бях спечелил пълна стипендия за елитна гимназия, където, шестнадесетгодишен, бях издържал изпитите си с най-високите оценки в историята на училището. След това обаче линията на успеха ми се изравни и тръгна надолу. Завърших университета с диплома по зоология, дължаща се по неизяснен докрай начин на интереса ми към рибите, но без всякаква идея с какво искам да се занимавам. Така че вместо да заработя с лакти нагоре по стълбата на бъдещата кариера, си стоях все същият – в края на трийсетте си години, с поредица от изоставени работни места след себе си и печелещ по-малко от минималната надница, продавайки по някой материал в пресата.
     Част от проблема беше баща ми, който в младостта си се бе изхранвал като фермер, но впоследствие беше останал без пари, изоставяйки семейния бизнес, за да се посвети в свещенически сан. Като младеж, напълно предсказуемо, бях отхвърлил организираната религия, но сякаш бях успял да попия от него други, по-дълбоки схващания, от които не успявах да се отърся. Едно тях бе безразличието към капаните на успеха. Или пък просто обичах да си го повтарям, защото с моето, пълно с дупки, минало на трудова заетост, успехът така или иначе нямаше как да ме застигне. Което също не беше пълната истина. При особено специални случаи татко носеше златен часовник на каишка. Преди това часовникът бе принадлежал на баща му – един от последните английски фермери, обработвали земята с тежкотоварни коне – а един ден, обичаше да ми напомня той, часовникът щеше да бъде мой, някъде там, в непредставимото бъдеще, когато него нямаше да го има.  Междувременно, докато си прахосвах времето, той се справяше доста добре със задачата да прикрива разочарованието си дори когато към него се прибави и по-малкият ми брат Мартин, следващ непостоянните ми стъпки, изоставил обучението си в университета, за да стане странстващ учител по английски в Испания, Франция и Италия. От време на време в къщата на родителите ми пристигаше по някое писмо от младо бразилско момиче и виждах с какви очи ме гледаха следващия път, когато заговорех за моите „проучвания“ там. Имах чувството, че ако само ми се удадеше възможността по някакъв магически начин да пренеса баща си до езерото в Амазонка, той ще успее да ме разбере истински. Защото само там, поради някаква странна причина, въпреки всички кръвосмучещи насекоми и кал, подобна на бойно поле от Първата световна война, се чувствах жив и реален. Мястото едва ли можеше да се нарече райска градина, но пък беше портал към състояние на ума, което той щеше да разпознае. Защото, въпреки нашите различия, двамата споделяхме едно фундаментално вярване: че на света има повече от онова, което се вижда на повърхността.
     Успехът ми да зърна чудовището на Лаго Гранде е и причината оттогава насам да разполагам с повече време за подобни невероятни приказки от другите хора. Сега, ако някой ми каже, че е видял във водата да се спотайва гигантско животно, не отхвърлям историята му автоматично само защото няма снимкови доказателства. Местните рибари не носят със себе си фотоапарати. Но и не приемам веднага историята за чиста монета. Такива разкази трябва да бъдат разглеждани от позицията на учен. И въпреки всички преувеличения и мутации, които възникват при преразказването им, някои рибарски истории съдържат в себе си късчета самородна, шокираща истина.
     Това си е чиста наука. За разлика от сухоземните животни, телата на водните създания биват поддържани от водата и те не са подложени на въздействието на гравитацията по начин, който ограничава растежа им. Това означава, че ако условията са подходящи, могат да продължат да растат през целия си живот до така наречения неопределен размер. Сухоземното животно, което продължи да расте, след като е достигнало зрялост обаче, ще започне да изпитва затруднения при придвижването си от място на място и следователно все по-трудно ще си намира храна. Ето как гравитацията удря спирачката на растежа. Всяко сухоземно или крилато тяло по подразбиране има своя оптимален, максимален размер. За „безтегловните“ риби нещата стоят по различен начин и такива твари нерядко успяват да се разраснат до гигантски чудовища.
     При рибата нещата винаги опират до храна. Ако я има в изобилие и не им коства прекалено много труд да се доберат до нея – съревнование с други видове и непрестанната нужда да си пазят гърба от хищници например – зрелите риби разполагат с огромен енергиен излишък. Част от него бива употребена за размножаване, произвеждането на големи количества (в нормалния случай) хайвер и сперма. Но в някои случаи растежът достига още по-далеч, при което преимуществата от липсата на хищници и наличието на по-голяма уста се използват за още повече погълната храна...
     Драматичен пример за този принципен механизъм са размерите на шараните в английски езера през последните 40 години. В повечето водоеми, където могат да бъдат открити, най-големите екземпляри са достигали до тегло от около девет килограма; сега е обичайно да достигат до над 13.5 килограма. Въдичарският рекорд е скочил от отдавнашните 20 килограма до почти 32 килограма – невъзможно чудовище за всеки въдичар от 70-те, който е с всичкия си. Това до голяма степен може да се припише на заслугите от богата на протеини стръв подобна на тази в хранителните добавки за културисти, с която въдичарите неспирно пълнят водата. Сравнени с малките червейчета и ларви, криещи се в тинята, тези добре забележими топки с храна представляват изключително сериозна захранка в замяна на малко усилие. Така че шаранът расте и расте, като някои индивиди достигат нечувани досега размери. Така че, когато бъде съобщено за риба чудовище, далеч по-голяма от вижданите дотогава, забелязана в диво състояние, онова, което сякаш няма никакъв логичен смисъл, е напълно възможно от гледна точка на биологията.
     След това обаче отново се изправяме пред въпроса за доказателствата, който е съвсем друга история. Рибите могат да бъдат изключително трудни за откриване и детайлно проучване. И като се замислите, това важи далеч по-често за сладководните басейни, отколкото за морето. Реките и езерата са малка част (0,01 процента) от световните водни запаси и все пак ни е известно по-малко за онова, което живее в тях, отколкото за далечните океани. Причината е проста. Морската вода е бистра: можем да виждаме през нея. Ала спуснете ли оператор в повечето реки и езера, едва ли ще успее да види или заснеме нещо. Сладката вода е далеч по-добро място за укриване. И при отсъствието на снимки – предпочитаната от нас форма на твърди доказателства, сме обратно там, откъдето започнахме: при рибарските истории... което пък ни води до другия начин да откриеш какво се спотайва там долу.
     Замятането на влакното във водата е като да зададете въпрос. Нещо може да се намира точно под вас, но да не можете да го видите – едновременно е там и не е там. И понякога само влакното може да го направи истинско, независимо колко малки са шансовете. След като е стояло отпуснато и безжизнено – може би с часове, дни, седмици или години – ще потрепне и ще се устреми, а въдицата от въглеродни нишки в ръката ви ще се огъне като лескова пръчка. След това, ако екипировката и нервите ви са в изрядно състояние, ще издърпате нещо на дневна светлина – като че отникъде, от друго измерение. Когато това се случи, в него има елемент на магия, все едно сте измъкнали заек от цилиндър.
     В тази книга се описва поредица от подобни разследвания в мътния свят на рибарските истории. Историите са за речни чудовища, които са плашещо големи или опасни, или и двете. Риби, които поглъщат наведнъж хора, други, които ги изяждат от вътре на вън, както и такива, които обладават убийствена сила. И истината, макар и неуловима и понякога сложна, често е също толкова трудна за вярване, колкото легендите.

 

           

 

                  2
Съучастникът на Кали

 

Когато Атропос, която реже конците на живота, пропусне

някой конец, тя прерязва друг вместо него, а ние, които не знаем защо

е пропуснала единия конец, а е прерязала другия, наричаме това

съдба, късмет и пр.

Джим Корбет, „Човекоядците от Кумаон“, 1944 г.
 

 

     Реката е като ураган в ушите ми, а невидимото създание започва да ме придърпва, стъпка по стъпка, към убийствената вода в края на вира и към мига, когато вече няма да мога да остана на сушата. Това е рибата, която преследвам от три години – архетипното чудовище, което съм търсил през целия си живот. Ала могъществото й е толкова голямо, без да забравяме тежестта на мусона, изсипващ се върху ми, че желанието ми да я уловя с въдица сега изглежда като чиста лудост.
     Искам да спра времето, да отложа момента, ала водовъртежът пред мен не спира – неуморен, по часовниковата стрелка между левия и десния поток по протежение на далечния бряг и противоположното течение в краката ми. Този възвратен въртоп, задвижван от главното течение благодарение на издатината в черната скала от другата страна, е тайното ми оръжие, шансът ми да изравня силите в нещо, което иначе би било невъзможна ситуация.
     И само допреди няколко минути планът ми сработваше. Бях успял да объркам рибата достатъчно, за да я подмамя до тясната ивица, където реката протича в обратна посока, където тежестта на водата работеше в моя полза, а не срещу мен.   Сега обаче водното създание като че е прозряло къде се намирам и какво опитвам да постигна, затова се е върнало обратно в основния поток, насочвайки се точно натам, накъдето не искам. Ако достигне излаза, няма начин да го удържа. А и при положение че тази страна на брега се преобразява от каменист плаж в отвесна скала и планински склон, издигащ се на стотици стъпки височина, няма как да го последвам.
     Представям си рибата в кипящите дълбини – как си проправя уверено път през водата, в която няма и чертица светлик – огромната º широка глава е изпълнена със зъби, а от дебелото мускулесто тяло се влачат пипала, започващи от всяка нейна перка. Тегли ме с такава смразяваща сила през водата, че може да смели възрастен мъж, и вече предвкусвам отчаянието и болката, които ще нахлуят в мен, когато влакното се скъса като изстрел от пушка, а въдицата ще подскочи безжизнено обратно в ръцете ми.
     Докъде ще бъде стигнало тогава разследването ми? И дали тази история за риба човекоядец в сладководни води, на стотици километри нагоре по скалиста река, ще си остане просто поредната рибарска небивалица? Въпреки че от гледна точка на биологията сметката излиза, аз се нуждая от реално доказателство, иначе външният свят ще продължи да отхвърля този разказ като още една от пъстрите фантазии на неуки селяни. Аз пък ще съм клетият лековерен глупак, който се вслушва във всичко, което му разкажат. Скъсаното влакно няма да убеди никого.
     Рибата заобикаля една лека скосеност в края на вира точно преди фунията на изхода. Това е последната ми възможност. Навивам макарата с всички сили, опитвайки се да я издърпам обратно. Прътът скърца от болка, кевларената оплетка и въглеродните му нишки със сигурност са напът да се нацепят на трески. Но аз съм съумял да помръдна чудовището от начертания от него курс. Влакното пее тънка, висока нотка, когато като черен флаг над повърхността се мярка тъмна опашка: голяма, с два заострени клина – очевидно чудовищен гунч. А миг по-късно опашката вече е изчезнала и влакното ми се устремява напред все по-бързо и по-бързо. Моментът е настъпил.
     Докато изтръгвам радиомикрофона си, нечий глас зад мен крещи да не го правя, но Джеймс продължава да снима. Привилегированата ми роля на пътешестващ из света телевизионен водещ е сделка с дявола. В моменти като този душата ми не ми принадлежи и вместо това е изложена на показ пред милиони зрители. Не мога просто да вдигна рамене и по-късно насаме да оплача изпуснатата плячка. Налага се да сторя каквото е необходимо.
     Дори и в дълбоките до коляно плитчини водата едва не ме поваля. Държа въдицата високо и се изтласквам, като си помагам с другата ръка и с двата крака. Незабавно съжалявам за взетото решение. Реката сякаш е ускорила ход, а далечният бряг се е превърнал в размазано петно. Само че не мога да се върна назад, защото сега зад мен има стръмни скали. С внезапен ужас осъзнавам, че се намирам в речна отсечка, бомбардирана редовно от падащи камъни, откъснати от скалите над мен. Дори малките бръмчащи фрагменти нанасят удари, сравними с тези от бойни шрапнели. Един ирационален глас вътре в мен ме уведомява, че борбата ми може да предизвика истински фатален порой.
     Сетне си спомням за рибата. Изведнъж разказите за повлечените в бързеи хора стават по-реални откогато и да било. Не бива да се оставям да попадна в такава позиция – каквато и да е тя в този момент. Но с всеки следващ дъх се изморявам все повече. Водата ме сграбчва отново и отново, като зловредно същество, а на мястото на първоначалното ми безразсъдство се настанява черен страх, насила отнасящ натежалите ми като олово крака към далечния бряг.

     Трудно е да се определи кога точно започва тази история, но като се обърна назад, виждам една бавна неизбежност, достигаща до момента, когато улових първата си риба, едва осемгодишен, в река Стауър в Югоизточна Англия. Реката протичаше през селцето, където отраснах, и отвъд огледалната º повърхност бях открил един потаен свят, населен с мистериозни жители, зървани от малцина. През годините безкрайните º извивки ме отвеждаха все по-надалеч през полята и неизменно ме подмамваха да зърна какво се крие подир следващия завой.
     В живота ми на суша ме привличаше изучаването на зоология, а по-късно и преподаването º, но бързо открих, че наблягането на теорията ме задушава и в резултат се лутах изгубен в продължение на няколко години. Издържах се с разнообразни случайни занимания, като се започне от строителен и земеделски работник и се стигне до разпоредител в агенция за мотоциклети под наем в Лондон. Междувременно интересът ми към риболова отслабваше. Великобритания разполага с много хора и малко водоеми, така че до средата на двайсетте години тези водоеми се бяха претъпкали с други ентусиасти. Риболовът вече не удовлетворяваше жаждата ми за мистерията и непознатото, така че бях окачил рибарските пръчки на стената.
     И един ден случайно открих в някакво списание статия за един вид риба в Индия – масер, гигантски шаран със златни люспи, живеещ сред тътнещите скалисти реки. Това промени всичко. През март 1982 г., на двадесет и пет годишна възраст, издухах прахта от две въдици, опаковах ги в пластмасова водопроводна тръба и се качих на борда на DC10 на „Ариана Афган“ за Делхи. В дрехите си бях укрил едва двеста лири и почти нямах представа как ще преживея през следващите три месеца. Липсата на възможности да си платя за изхода от неприятностите обаче ме накара да се уча бързо. Това бе началото на една нова пристрастеност: усилните, нагнетени върхови и най-ниски точки на самотното пътешествие през непознати местности – нещо, което изпълва с енергия до такава степен, до каквато и изтощава. А пък ги имаше и масерите, и другите видове риба, които в този контекст бяха хиперреални, а дори по-чудати от бляскавите създания, населяващи детството ми.
     При завръщането си у дома, след като се бях запознал с напътствията в книгите по журналистическо писане, написах две статии за преживелиците си и ги продадох на едно списание за риболов. За мен този момент бе откровение. Въпреки че по-късно получих и откази за публикация, вече бях осъзнал, че съществува възможен начин да си изкарвам прехраната с онова, което ме интересува.
     Така че се заех да изравям информация и за други екзотични риби. През следващите две години отидох на още пет експедиции, всяка от които с продължителност между два и пет месеца: до Тайланд, където издирването на меконгския гигантски сом (Pangasianodon gigas) доведе до това, че ме арестуваха за шпионаж; отново до Индия, където улових чудовищен южен масер (Hypselobarbus mussullah), тежащ 42 килограма; както и три пъти до Конго в търсене на тигровата риба голиат.
     Сетне, след като се включих като съавтор и издадох сам книгата „Някъде по лудата река“, разказваща за пътешествия из Индия и Централна Африка, през 1993 г. предприех първата си експедиция до Амазонка по дирите на арапайма, митичния 4.5-метров звяр, дишащ въздух. След преживяванията ми в Конго, сред които беше и частичната слепота от малария, си мислех, че ме очаква разходка в парка, ала трудностите на новата ми мисия надхвърлиха всички мои очаквания.

     В продължение на шест години пътят на разследването ми се извиваше из многото пластове – и реални, и митологични – на този удивителен район, преди да се озова в центъра на лабиринта, където пред мен се разкри бронираният гигант.
     Снимката ми с тази риба, прехвърлена през рамото ми, с уста, заплашваща да глътне камерата, се появи в един национален британски вестник, където я забеляза телевизионен продуцент от Лондон. Снимката незабавно го вдъхнови да се заеме с проект за документален филм за този изумителен животински вид, така че след две години, в които се върнах в района на Амазонка на собствени разноски и заснех самоделни кадри за видеокасета, с която да кандидатствам в телевизията, ми беше възложено да създам поредица от пет епизода. Сериалът „На риба в джунглата“, заснет и излъчен за пръв път през 2002 г., отдавна е останал в историята с това, че показа за пръв път по телевизията улавянето на гигантска (91 килограма) арапайма и непредвидената в сценария катастрофа на едномоторен самолет в амазонската джунгла.
     Телевизията обаче е променлив бизнес. Офертата ни за втори сериал (като един от епизодите щеше да включва рибата алигатор в дълбокия северноамерикански юг) беше отхвърлена. Опитах се да гледам философски на нещата, знаейки, че решението често пъти опира до бюджетни съображения и че не беше задължително да е било взето по силата на това колко добра е идеята. Всъщност без помощта на собственото ми финансиране и готовите да се притекат на помощ мои приятели край Амазонка „На риба в джунглата“ никога нямаше да бъде заснет.
     Сетне, през 2005 г., получих телефонно обаждане. Приятелят ми Гавин Сърл, който ме бе снимал и режисирал в Амазония, преживяваше поредната си екзистенциална криза. Както обикновено, задаваше въпроса защо някой с магистърска степен по антропология току-що е изпълзял от снимките на поредното реалити.
     – Трябва ми почивка, Джезър – каза той. – Да прескочим до Индия? Ти си вземи такъмите, а аз ще взема камера. Като се върнем, може дори да монтираме нещо набързо и да успеем да го продадем, за да си покрием разходите.
     Самият аз едва свързвах двата края – търсех под дърво и камък случайна работа за редактиране и коректура – но това бе нещо, което можехме да изпълним и с по една раница на гърба. Дори и по този начин мисълта, че можем да продадем поредица, създадена по импровизиран начин, доста приличаше на неизпълнима мечта. Така че телефонирахме на отговорния редактор на „На риба в джунглата“ в „Дискъвъри Европа“ за някакви насоки. Отговорът се различаваше от очакваното: незабавно бяхме привикани в Лондон, където ни възложиха заснемането на поредица от пет епизода – не защото проявяваха особено голям интерес към Индия, а понеже беше дошло време за нови серии на „На риба в джунглата“.
     Този неочакван късмет обаче освен всичко друго направи живота ни по-сложен. Трябваше да организираме своя собствена продуцентска компания и да си издадем официално разрешително за заснемане на филми. На теория беше лесна работа, но шест седмици по-късно молбата ни нямаше никакъв отговор. Риболовът в Индия зависи силно от сезоните, а топенето на хималайските снегове наближаваше, след което идваха мусоните, които щяха да отнесат всичките ни планове. Документите ни обаче бяха изчезнали в бюрократична черна дупка. Най-накрая, в отчаянието си, дадохме голяма сума на „наш човек“, живеещ в Делхи, и изпратихме нова молба. Разрешителното ни се появи след една седмица. По времето, когато пиша тези редове, първоначалната ни молба продължава да лежи, заровена в нечия входяща поща. И е там от пет и повече години...
     Пристигнахме на река Кали – сив, подхранван от снеговете приток на Ганг, където за кратко се очертава границата между Индия и Непал – два месеца по-късно, отколкото бяхме възнамерявали. Целта ни беше златният хималайски масер (Tor putitora), наричан понякога и хималайски барбус, риба, за която се твърдеше, че достига до 90 килограма, макар че в днешно време реално достига около 23 килограма. По традиция масерите биват ловени по време на годишния им размножителен период, когато навлизат по притоците в горните части на реките заедно с надигането на мусонните води, а на връщане – изгладнели – са особено богат улов в точките, където отделните реки се вливат една в друга. Следването на миграцията им обаче е въпрос на опит-грешка и нерядко рискувате да засегнете местните хора, които считат речните пресечни точки за свещени.
     От Делхи хванахме нощния влак в посока север до мястото, където плоската равнина на Ганг внезапно свършва и започват планините. Сетне прекарахме цял ден в джип из виещи се пътища, прорязани в скалите, размишлявайки за ужасяващите пропасти само на няколко стъпки от колелата и смачканите скелети на падналите автобуси на дъното им. Когато пътят свърши, метнахме багажа на рамо и поехме надолу по реката пеша, следвайки една издраскана в планинския склон пътека. Скоро вече се бях изпотил като кон и проклинах ремъците, впиващи се в раменете ми, и дългия, неудобен контейнер за съхраняване на въдици, който винаги нося със себе си. Гледките към реката обаче направо спираха дъха. И без да усетя, вече се бях изгубил напълно в бавния ритъм на стъпките си, докато пътеката най-накрая не се спусна и не достигна един вир. В следващия момент, когато най-сетне изникнах, останал без дъх, от някакви храсталаци, пред себе си видях майянска пирамида – гигантски каменни стъпала, издигащи се високо нагоре. Отне ми известно време, за да проумея какво беше това: терасираните обработваеми полета, от които се виждаха единствено поддържащите каменни стени.
     След като разтоварихме оборудването в една каменна колиба, изгазих през поле от заоблени камъни към реката, нетърпелив да хвана нещо, преди да се е стъмнило. В края на вира водата навлизаше в бърз улей към далечния бряг и част от нея се отклоняваше в огромен, възвратен, бавен водовъртеж покрай близкия бряг. Приближих тихо и ниско приведен, подбрах един 15-сантиметров плуващ воблер, изрисуван в шарка, наподобяваща рибешки люспи, и заметнах нагоре по реката (но надолу по обратното течение) към клина, образуван от ската в края на устието на вира. Завъртях макарата и започнах да го набирам, като вибрациите на примамката караха върха на пръта да подскача, докато потапящата лопатка го водеше към дъното. С всяко следващо замятане достигах все по-близо до далечния бряг, малко по-надолу от гребена остри вълнички на мястото, където се срещаха бързите и бавните води – гребен, който по някакъв неопределим начин не спираше да ме подмамва. Поех си дълбоко дъх, заметнах наобратно и запратих напред примамката с цялата си сила, успявайки да уцеля мястото, което исках. Само след още две замятания линията улови нещо солидно, което незабавно се помести: блещукащ 3.5-килограмов масер – издължен, с гъбена уста и люспи като златни пенита. Може пък да не бяхме закъснели чак толкова.
     След това обаче не се случи нищо. Сякаш реката бе изпразнена от риба. Безрибен ден следваше безрибен ден, а ние полека-лека се отчайвахме все повече, че няма да съберем достатъчно материал дори за половинчасова програма, какво остава за пет часа. Ако ставаше дума просто за личния излет, който бяхме замисляли в началото, вероятно просто щяхме да вдигнем рамене. Сега обаче залогът бе доста по-висок. Пълното отсъствие на каквото и да е в края на въдицата ми ни принуди да се разровим още по-надълбоко за какъвто и да е друг периферен материал. Заснехме трисантиметрови дребни хималайски пъстърви в гьол. Говорихме за въдичарите джентълмени от времената, когато Индия е била част от Британската империя. Гавин ме накара да уловя змия, която се препичаше на скалите край реката, под претекст, че може да е вид, който се храни с риба. Така че, когато нашият водач Виней спомена нещо за „Човекоядеца от Дарма Гат“, веднага наострихме уши.
     Някой, каза ни той, бил замъкнат под водата на няколко километра по течението от нашия лагер. Хората твърдели, че било работа на сус. Надолу по течението, в Индийската равнина, сусът е делфин от река Ганг (Platanista gangetica) – създание, доста наподобяващо амазонския розов делфин, като се изключи цветът му, който е сиво-кафяв. От пътешествията си знаех, че речните делфини невсякога са любвеобилните създания от популярните схващания. В Амазонка те захапват греблата, с които лодкарите удрят по повърхността, за да ги прогонят от мрежите, и улавят киловете на канутата, след което ги разклащат ожесточено в знак на предизвикателство. Речните делфини са месоядни ловци, които намират плячката си със сонар, след което я улавят със зъбатите си човки. По-голямата плячка обикновено бива зашеметена с торпеден удар. Ала нормалната им диета включва риба – или погълната цяла, или разкъсана. Обикновено хората не спадаха към менюто им, макар че при дължина 2.5 метра и тегло 136 килограма, гангският делфин с лекота би уловил крака на плувец и ст

Специално предложение:
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
Подобни Заглавия
Кал, пот и сълзи
  Беър Грилс винаги се стреми да изживее приключенията до краен предел.      Още като момче се н...
Цена: 20,00лв.
По поречието на Амазонка
  На 9 август 2010 г. Ед Стафърд става първият човек, извървял цялото протежение на река Амазонка. Изпълнено ...
Цена: 16,00лв.
"Част от прайда"
В „Част от прайда“ Кевин Ричардсън разказва как от момче, което се е грижело за толкова много птици и животни...
Цена: 16,00лв.
"Пътешествие по Екватора: 40 000 километра, за да се срещнеш със света."
40 000 километра, за да се срещнеш със света! Стани свидетел на една уникална среща между човека и природата. Тоз...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs