Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

"По стъпките на Хемингуей"

Автор: Майкъл Палин
Код на продукта:77
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Пчелова
Цветно приложение: 64 страници
ISBN: 978-954-9535-75-4
Издадена на: 11-2014
Размери: 130х200
Брой страници: 200
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Чайка Христова
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

"По стъпките на Хемингуей"

Вълнуващият художествен свят на Ърнест Хемингуей поглъща Майкъл Палин и разтърсва въображението му още от гимназията. И сто години след раждането на американската литературна легенда утвърденият вече пътешественик тръгва лично по стъпките на великия автор през пейзажи и картини, ярко отпечатани в съзнанието му от дете.

Майкъл Палин пред дома на ХемингуейВодеща в останалите пътешествия на Палин е идеята за пътя и културния калейдоскоп на света. Тук обаче пътешественикът достига по-далеч: пред очите ни се разгръща животът на един знаменит писател. Минало и настояще се сливат, понякога до поразяваща степен, когато Палин се впуска в пътешествия от Чикаго до горите и езерата на Северен Мичиган и от бойните полета на Първата световна война до Италия, Париж и Испания, където се спира, за да научи повече за бикоборството и да усети делничния дух на Памплона и прословутото надбягване с бикове.

Страстта на Хемингуей към пътуванията води Палин на остров Кий Уест във Флорида, където се развива цялата индустрия около музея на литературната легенда. Страниците на това прекрасно изследване на едно специфично време и пространство са изпълнени с мъдрост и чувство за хумор. По стъпките на Хемингуей приключенецът Майкъл лови риба в Гълфстрийм, кръстосва Африка, Монтана и Уайоминг. Той изживява наново необикновения дух и безспирните, трескави странства на именития писател.

Палин търси Ърнес зад Хемингуей и открива Човека зад легендарното име.

 

Състезание за двойници на Ърнест Хемингуей

Отзиви (3)

Автор

Майкъл Палин утвърждава своята репутация с „Летящият цирк на Монти Пайтън” и Ripping Yarns. Като актьор се изявява в няколко филма с Монти Пайтън, както и в „Мисионерът”, „Частното събиране”, „Риба, наречена Уанда”, „Американски приятели” и „Свирепи създания”. Телевизионните му изяви включват и два филма за поредицата на Би Би Си „Великите железопътни пътувания”, пиесите „На изток от Ипсуич” и „Номер 27”, както и GBH на Алън Блийсдейл.

Написал е седем бестселъра за пътешествия, които да придружат телевизионните поредици „Около света за 80 дни”, „От полюс до полюс”, „Пълна обиколка”, „Пътешествията на Хемингуей”, „Сахара”, „Хималаите” и „Нова Европа”.

Автор е и на множество разкази за деца, на пиесата „Уикендът” и на романа „Столът на Хемингуей”. През 2006 година първият том на дневниците му „1969-1979: Годините на Пайтън” прекара месеци в класациите за бестселъри. През 2008 година беше публикувано допълнено специално издание на „Около света за 80 дни”, което да съвпадне с излизането на документалния филм на Би Би Си „Около света за 20 години”.

Откъси

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод                

ЧИКАГО/МИЧИГАН     

ИТАЛИЯ             

ПАРИЖ             

ИСПАНИЯ             

КИЙ УЕСТ, ФЛОРИДА      

АФРИКА               

КУБА                   

АМЕРИКАНСКИЯТ ЗАПАД  

Животът на Хемингуей      

Благодарности          

 

УВОД


Когато за първи път чух за Ърнест Хемингуей, бях тийнейджър и живеех в Шефилд, безкомпромисно индустриален град без капчица блясък. Поне такъв беше доскоро, преди упадъкът на промишлеността му да стане обект на филм, наречен „Време за мъже“. Няколко дни преди тринадесетия ми рожден ден бях изпратен в пансион в Шрюсбъри. Когато дойде време да се явя на изпита си по литература, „Сбогом на оръжията“, „За кого бие камбаната“ и „Старецът и морето“ на Хемингуей бяха по-голямата част, да не кажа единствените, модерни произведения, предлагани за този курс. Учителят ми ги препоръча и аз ги взех със себе си на ежегодната лятна почивка в Саутуолд, за да ги пробвам.   
Докато сивото Северно море плискаше по бруления от вятъра плаж на Съфолк, аз бавно си проправях път през непознатата проза, но нощем не можех да я изкарам от ума си.
Усещането за място, наситеността на миризма и звук, цялостното физическо усещане, че си пренесен някъде другаде, беше свежо, могъщо и ободряващо.
Лежах в леглото и следвах оттеглящи се армии по прашни италиански пътища, чувствах жегата на испанските площади, взирах се в просторните небеса на Кастилия и усещах нощния студ в боровата гора.
Светът на Хемингуей беше затворен, некомфортен, потен и често изтощаващ. Усещах, че това е нещо истинско. За да го познаеш, трябва да си способен да изтърпиш малко страдание, необходимо е да си широко скроен и да си до някаква степен безразсъден. Но това би могло и трябва да бъде направено. Тези произведения бяха прекалено добри, за да се четат заради изпит. Трябваше да бъда предприемчив и безстрашен, да поема на път и да преживея всичко това.
За съжаление, в края на 50-те години нямаше голямо търсене на британски ученици от провинцията, които да носят минохвъргачки по испанските склонове, и въпреки че имах златна рибка, не се бях борил в продължение на седем часа, за да я уловя.
Така че предприемчивостта и безстрашието бяха оставени на изчакване, прибрах книгите в багажника на колата и наблюдавах околовръстния път на Нюарк през прозореца, докато баща ми ни караше обратно към Шефилд, тъй като беше настъпил краят на тазгодишната почивка.
Но нещо беше различно. След като четох Хемингуей, чувствах, че малко съм пораснал. Бях изгубил литературната си девственост. Книгите никога нямаше да бъдат същите.
Животът, от друга страна, си беше напълно същият.
Взех изпитите и в продължение на почти 30 години така и не се върнах към Хемингуей. Тогава някой ми даде копие от избраните му разкази. Беше нужен само един от тях – „Хълмове като бели слонове“ – за да върне всички усещания обратно.

Момичето стана и отиде до края на перона. От другата страна се виждаха житните поля и дърветата край бреговете на Ебро. Далеч, отвъд реката, се издигаха планините. Сянката на облак пълзеше над полето и през дърветата прозираше реката.

Нищо повече от това. Образ, ясен и простичък, който за мен беше толкова наситен, колкото отварянето на прозореца и жадното гълтане на въздуха. И в този момент телефонът иззвъня. Обаждаше се човек от Би Би Си, който попита дали съм готов да предприема нов тип предизвикателство. Да обиколя света за 80 дни – без прекъсване, без измами, без самолети.
Е, разбира се, че не се случи точно така, но е вярно, че в момента, в който поех на това, което се превърна в три дълги телевизионни пътешествия, осъзнах, че удоволствието, което изпитвах от често некомфортните и обезсърчителни приключения, не беше много различно от тръпката, която бях почувствал в онези дни на плажа, когато за първи път се сблъсках със света на Хемингуей.
Сравнително наскоро, когато започнах да пиша романа си, кой друг да си пробие път в него, ако не Ърнест Хемингуей. И къде се развиваше действието – в малко градче на съфолкския бряг. Беше ясно, че пътищата ни неминуемо ще се сблъскат. Покрай проучванията си започнах да чета повече за него. Писмата му, журналистическите му материали, още разкази, биографии и мемоари, както и по-непопулярните романи. И във всичко, което прочетох, добро, лошо или средна работа, същите характерни черти, които ме привлякоха преди 35 години, ме привлякоха отново – непринуденият, несензационният, некомплицираният и магически талант да се вдъхва живот на света.
Ето как се роди „По стъпките на Хемингуей“. Стогодишнината от рождението му осигури повода, Би Би Си и Пи Би Ес осигуриха финансирането и аз най-накрая имах шанса да преживея местата, които толкова дълго бяха вълнували въображението ми.
Е, в края на краищата, светът на Хемингуей си остава негов. Великите литературни произведения оцеляват, защото не могат да бъдат заменени. И защото процесът, който ги е родил, никога няма да може да бъде разгадан и повторен. И все пак, нищо не остава същото, нито дори планинските склонове или боровите гори. Но усещам, че аз самият съм се приближил повече до него. Срещнах хора, които той е срещал, и пътувах по начин, по който той е пътувал. Имаше прекрасни моменти: във Венеция и ловенето на марлини в течението Гълфстрийм край Хавана; но имаше и миньорни моменти: откриването на останките от самолета му, който се разбил в малък изпълнен с мухи град в сърцето на Уганда, или минаването край къщата в Кечъм, където той сложил край на живота си. Но по време на пътуването нямаше и ден, в който да не съм мислил за него – този сприхав, самовлюбен, неотстъпчив образ, чието творчество притежава такава способност да вдъхновява.
Не мисля, че с Ърнест Хемингуей щяхме да се разбираме. Не притежавам нужното количество състезателен дух. Не ме интересува дали ще хвана повече риба, дали ще отстрелям повече патици, или ще имам повече съпруги от някой друг. Той не си е падал много по британците и бил казал, че Лондон, мястото, където аз живея, е „прекалено шумен и прекалено нормален“. И комедията никога не е била силната му страна.
Харесва ми да мисля, че допирната ни точка, освен привързаността към кафенетата и баровете и писането за времето, е любовта към приключението. Хемингуей бил от типа хора, които карат нещата да се случват. Той винаги правел планове, ходел на различни места, връщал се и правел още планове, и не само за себе си, но и за всички около него. Било страхотно пътешествие и много малко хора успели да се задържат до края му. И когато животът престанал да бъде приключение, когато вече не можел да се изживява като лидер, когато други хора започнали да правят плановете, той изгубил интерес и се оттеглил, но по начина, по който той искал.
Когато започнахме снимките, не можехме да повярваме на късмета си. Цяла колекция от свързани с Хемингуей вещи, 275 предмета от живота му, включително непубликувани писма и поеми, подписани бутилки с вино, пишещата му машина „Ремингтън“, дори един от сутиените на Ава Гарднър, щеше да бъде продадена на търг в Англия, като това щеше да е първият подобен аукцион в света.
Вечерта преди да започнем снимките разбрахме, че аукционът се отменя. Цялата колекция била обявена за фалшификат.
Самият търг беше достатъчно голямо доказателство за трайния интерес към всички свързани с Хемингуей неща, а това, че си е струвало някой да отдели време, за да фалшифицира всички тези предмети, е потвърждение на богоподобния статус на Хемингуей.

Майкъл Палин

 

 


Чикаго/Мичиган


Късен следобед по британско време. Полет 229 на Британските авиолинии ме отвежда от Лондон до Чикаго за първия етап от проследяването на стъпките на Хемингуей, което, ако всичко мине добре, ще ме отведе до другия край на света – от Европа до Америка и от Африка до Карибския регион. Преминаваме над Южна Гренландия.
През пролуки в облака мога да видя лъскавата бяла покривка от глетчери, разстлани върху черните гръбнаци на планинските вериги. Далеч под нас има малко селце. Улавям се да мисля как ми се иска Хемингуей да е бил в Гренландия, тогава щеше да се наложи да спра и да проуча. Но е неправдоподобно, той не е обичал студения климат. Може би заради това е напуснал Чикаго. Групичката къщи се изгубва от поглед и пред нас вече има само океан и лед.


Едно момиче от група шестокласници посочва фотография на ангелски красиво дете с дълга руса коса и бяла надиплена рокля. „Кое е това момиче?“
Учителката отговаря търпеливо. „Това е Ърнест Хемингуей.“
Булевард „Оук парк“ номер 339, родното място на един от най-безкомпромисно мъжествените писатели на XX век, крие доста изненади. Освен младия Ърнест в красиви рокли то предлага и разкритието, че чувствената му майка Грейс е пишела песни, а грубовато красивият му баща Кларънс е бил непрофесионален препаратор. Но за мен, в този първи ден от пътешествието ми в света на Хемингуей, нищо не би могло да се конкурира с откритието, че Ърнест е получил името, както и значително количество от гените си, от мъж, роден в Шефилд, Англия. Моят собствен роден дом.
Въодушевлението от това сходство дължа на мъж на име Ърнест Хол, който напуснал Шефилд в средата на XIX век, за да търси щастието си в Съединените щати. Сражавал се в Гражданската война и бил ранен в Уорънсбърг, Мисури. Оженил се за дъщерята на английски морски капитан и през 1872 г. те на свой ред се сдобили с дъщеря – Грейс. Когато през 1896 г. тя се омъжила за Кларънс Хемингуей, двамата се преместили в дома на Хол, където били родени четири от децата им. На второто от тях, първото момче, било дадено името на дядо му.
Макар да оставам с впечатлението, че Хемингуей искрено ненавиждал да бъде наричан Ърнест, все пак е ясно и това, че обичал дядо си, който му четял истории и насадил в него важността на мъжествените добродетели и на заниманията на открито. Ърнест Хол починал, когато Ърнест бил на шест години, и за всички това било огромна загуба. Причината, поради която знам всичко това, е, че благодарение на Фондация „Хемингуей“ в „Оук парк“ къщата на дядо Хемингуей е запазена и днес мога да стоя заобиколен от американски ученици в стаята, в която Ърнест Хемингуей е поел първата си глътка въздух.
Представлява доста претрупана малка стая, пълна с воали и дантели, но ми казват, че тя оказва необяснимо дълбок ефект върху хората. Един мъж от Беларус избухна в сълзи, когато я видя, а една израелска специалистка по творчеството на Хемингуей, която се описа като „човек, който не настръхва“, беше дълбоко трогната от мисълта, че, както тя го представи, „това е мястото, където американската литература е била променена завинаги“.
Може би това е причината в момента един жив писател да работи в наподобяващото малка кула таванско помещение на къщата. Той се казва Уилям Хейзългроув и работи по книга, наречена „Таванът на Хемингуей“. Леко шокиращо е да го открия там в мрака. „Дойдох тук, за да открия призрака на човек, който не е прекарал детството си в гледане на телевизия, човек, за когото търговията в нейната цялост е била необходимо поточе, а не потопът, в който ние се намираме днес.“
Не съм сигурен дали мога да понеса това. Друг писател в търсене на Хемингуей, а днес е едва първият ми ден.
Хемингуей е роден в последните месеци на XIX век и първите идващи отвън звуци, които е чул, трябва да са били звуците на конски копита, а не мекото свистене на трафика, което в наши дни е на практика постоянно. Вътре той вероятно е бил привикнал към звуците на музикално надарената си майка, която композирала в салона. Тя пишела песни като „Прекрасна Уалууна“, хвалебствен химн за семейните почивки край езерото Уалуун в Северен Мичиган.

О, прекрасна Уалууна, най-прекрасно от всички вътрешни морета.
О, прекрасна Уалууна... твоите засмени вълни целуват брега.

Хемингуей не е наследил нито литературния стил на майка си, нито музикалния й талант. Любовта на баща му и дядо му към природата обаче е просмукана в родното му място, както се била просмукала и в живота му. В това нямало нищо сантиментално. Любовта към животните не била несъвместима с ловуването и убиването им.
„Татко научи Ърнест да стреля, когато беше на две и половина, а когато беше на четири, можеше да борави с револвер“, е написала Грейс Хемингуей на гърба на една семейна снимка. На друга ангелският Ърнест стои в края на щастлива група роднини и изглежда като самата невинност – с бретон и облечен като лорд Фаунтлерой. Трябва да се вгледате доста внимателно, за да различите двуцевната пушка, почиваща до него.
Когато ние си тръгваме, пристига група почитатели на Хемингуей от Китай. Малко са закъснели и неловко пристъпват от крак на крак на вратата, всички облечени в тъмни костюми като опечалени на погребение. Двама заминаващи си посетители разпитват за неотдавнашното съобщение за нова серия мебели, която ще се нарича „Колекцията Ърнест Хемингуей“ и ще включва бестселъри като коктейлна масичка „Сън вали“ и шкаф за спалня „Килиманджаро“.
Изглежда, на булевард „Оук парк“ 339 се е родило не просто момченце, тежащо 4 килограма и 300 грама, а индустрия и, доста вероятно, цяла религия.
Стискайки чашата си с подписа на Хемингуей, прекрачвам прага и се озовавам в потънал в зеленина квартал; твърди се, че той го е описал като квартал на широки морави и ограничени умове. Широките морави може още да са там, но в наши дни „Оук парк“ поддържа ревностно либерална репутация.
Възрастен мъж ми предлага да ме разведе наоколо. „Аз съм социалист – заявява гордо той. – Съпругата ми два пъти се е ръкувала с Пол Робсън.“
Започва да се смрачава, докато вървим надолу към края на булевард „Оук парк“. Сред малък правоъгълник от зеленина, който наричат „Сковил стрийт парк“, има военен паметник, който носи името на Хемингуей. „Това е лудост – негодува посивелият ми гид. – Трябва да го прекръстят на „Хемингуей парк“.“

Чикаго О’Хеър. Най-натовареното летище в света. Няма много общо с Хемингуей, но е най-бързият начин да се стигне до Северен Мичиган, който има много общо с Хемингуей.
Той не е писал много за Чикаго, но е написал ужасно много за живота и пътешествията, които е имал по време на 18-те години летни почивки на езерото Уалуун.
До обяд вече съм се справил с дългите и бавни опашки за регистрация – цената, която плащаме за високоскоростното пътуване, и се намирам на 7600 метра над сиво-зелената повърхност на езерото Мичиган. Семейство Хемингуей е щяло да се качи на един от параходите, плаващи по езерото, които потегляли от Чикаго и стигали до Харбър спрингс за 32 часа. Днес, след пътуване със самолет и кола под наем, пристигам там за четири.
Харбър спрингс, на северния бряг на залива Литъл травърс, е богато градче само за подбрани хора, а кеят, към който езерните параходи като „Маниту“ и „Сити ъф Шарлевоа“ са били завързани, сега е зает от ослепително бели частни яхти. Сградата на старата гара, от която семейство Хемингуей и целият им багаж е трябвало да бъдат натоварени на влак, е все още там. Само че няма железопътна линия, прикрепена към нея. И  в някогашната гара продават дамски дрехи.
Когато поглеждам вътре, за момент изпадам в паника, че съм попаднал на сборище на влакови машинисти травестити и че от задния офис може да излезе някой, който плашещо много прилича на Джон Клийз и който бърше изцапаните си с масло ръце в добре комбиниран костюм на Дона Карън в две части. Тази обезпокоителна фантазия е допълнително утежнена от факта, че в жп бутика, покрай закачалките с дрехи, има напълно запазени билетни гишета, допълнени от железни решетки, дървен под и печка на дърва.
Железницата и параходната услуга по езерото Мичиган са се наслаждавали на симбиозни отношения. В предвоенния си разцвет те рекламирали заедно: „Горен Мичиган – привлекателната земя на Хиауата“, „Сините езера на Севера – далеч от жегата и сенната хрема“. Но те не могли да се преборят със самолетите и автомобилите. Щом едната умряла, умряла и другата, и сега единственият начин да се стигне до езерото Уалуун е да се хване магистралата през Петоски, откъдето минават всички.
Петоски, на 16 километра разстояние от другата страна на залива, е пълната противоположност на Харбър спрингс. Той си има железопътна линия, но няма гара. Релсите не водят до никъде, но те са спомен от едно минало, за което Петоски знае, че е добро за бизнеса. Не без причина градчето било определено за 16-ия най-красив малък град в Америка. Пътуваме на разноски на Би Би Си, така че неохотно обръщаме гръб на белите колони и елегантни тераси на хотел „Пери“ и се настаняваме в местния „Бест уестърн“.
В лобито има телевизор, който постоянно е пуснат на метеорологичния канал. Момиче с раница разпалено говори на момчето на рецепцията.
– Успях да видя фантастичния залез тази сутрин!
– Така ли?
– Да, повториха го по метеорологичния канал.


Най-накрая стигаме бреговете на езерото Уалуун. Пронизващ и силен вятър запраща цялата си сила право в лицата ни. Това е бил последният етап от летните одисеи на семейство Хемингуей.
Тук, в Уалуун вилидж, те разтоварвали всичко от влака, който хващали в Петоски, и го натоварвали на парахода, който порел езерото.
Аз се натоварвам в малка алуминиева лодка, управлявана от Страт Пийсли, над 80-годишен, нисък, със спретнато подстригана сребриста коса, едва подаваща се между наперено кривнатото моряшко кепе и вдигнатата нагоре яка на плътното му карирано яке.
Семейството на Страт било от хората, които изкарвали летните си ваканции тук – „наричаха ни фъджита“ – и той си спомня семейство Хемингуей. Доктор Хемингуей бил „голям човек, ловец“. Веднъж извадил пчела от ухото на Страт.
Страт се засмива при спомена. „Никога не вземаше пари за услугите си.“

Баща му внезапно се появяваше пред него в изоставени овощни градини, в прясно изорани ниви, в шубраци, на малки хълмове или когато вървеше по пожълтялата трева, сечеше дърва или влачеше вода, при мелници, фабрики за сайдер, язовири и винаги край огньове на открито.
„Бащи и деца“

На 10 километра от селото, на източния бряг на западния ръкав на езерото, Страт посочва към една непретенциозна хижа в зелено и бяло, издигната над тесен плаж и с гръб към висок заслон от борове и канадски ели. Тя започнала живота си като малка къщичка с размери 6 на 12 метра, построена за два и половина месеца, между септември и ноември 1899 г., и кръстена от Грейс Хемингуей с името „Уиндемир“, на място от роман на сър Уолтър Скот. С течение на годините била постепенно разширявана, както се увеличавало и самото семейство Хемингуей, но далеч не е толкова голяма и претенциозна като някои от именията, построени край езерото оттогава насам.
Все още е в семейството – принадлежи на племенника на Хемингуей, Ърни Мейнланд, който ръководи застрахователен бизнес в Петоски.
Днес тук няма никого. Малките кейове са прибрани, капаците на прозорците са на местата си, а къщата е затворена в очакване на дългата тежка зима, когато езерото ще бъде сковано от ледове в продължение на шест месеца. Доста се радвам да я видя такава. В тишината мога да се отдам на въображението си, да опитам да усетя истината в многото разкази, които Хемингуей е написал за своето алтер его, Ник Адамс, и за това как сред бреговете, потоците и тъмните гори, заобикалящи езерото, научил уроци за живота.
Една година, след поредната караница с майка си, Хемингуей останал тук до края на сезона, а след като къщата била затворена за зимата, отишъл да живее при приятели в намиращия се наблизо Хортън бей.
Един от най-ранните, най-смелите и най-оспорваните разкази на Хемингуей се родил от преживяванията му в Хортън бей. Нарича се „На север в Мичиган“ и включеното в него клинично описание на сексуален акт накарало Гертруд Стайн да го обяви за невъзможен за публикуване, по-голямата му сестра Марселин да го опише като „вулгарна и гнусна история“, а Бил Смит, един от приятелите на Ърнест – да му предложи да напише продължение, наречено „Дори по на север в Мичиган“.

„Хортън бей, градът, представляваше само пет къщи, намиращи се на главния път между Бойн сити и Шарлевоа“, е написал Хемингуей, отдавайки се на спомени в един студен и проветрив апартамент в Париж през 1922 г.
Седемдесет и шест години по-късно градът, общо взето, отговаря на описанието. Двулентовият асфалтов път от Шарлевоа преминава над река Хортън и завива надясно, минава покрай „универсалния магазин и пощенски клон с висока фалшива фасада“ и 117-годишната странноприемница „Ред фокс“, край горичка от липи и кленови дървета, достатъчно стари, за да може Ърнест да се е разхождал под тях.
Отваряме вратата на странноприемницата и се оказваме в голям салон, върху чиито маси е аранжирана прашна селекция от свързани с Хемингуей вещи. Няма никой друг, освен момче на може би 9 или 10 години, което след като ни вижда, като опитен търговец веднага се впуска в удивително сладкодумен разказ, покриващ всички връзки на Хемингуей с Хортън бей и съответните книги, в които бихме могли да ги открием – включително и „На север в Мичиган“. Не съм особено изненадан да разбера, че името на момчето е Ърнест. Нито пък, че баща му – Джим Хартуел, е синът на Вол Хартуел, който научил Хемингуей да лови риба.  
Магазинът на Хортън бей в съседство е изпълнен с носталгична атмосфера като от картина на Норман Рокуел – едно от онези места, където снимат телевизионни реклами за полуфабрикати – и докато Бети Кели ни прави кафе, аз се любувам на колекцията й от снимки и вестникарски изрезки, свързани с Хемингуей. Една от тях, от „Детройт нюз“, съобщава за завръщането в района на известния писател Хемингуей в края на 40-те години. Той казал пред вестника, че не, няма да посети Хортън бей. Казал, че едно посещение би развалило спомените му за това място.
Тази вечер хапваме в добър ресторант в Петоски на име „Анданте“, чийто готвач Джон Шийтс не само сервира отлична риба, но и лично улавя това, което приготвя. Съгласява се утре да ме заведе на река Хортън за урок по риболов.
Преди да се върна в хотела, се разхождам до ъгъла на улиците „Стейт“ и „Уудленд“, за да хвърля едно око на квартирата, в която Хемингуей бил отседнал през зимата на 1919 г., и оттам проследявам стъпките му до същата обществена библиотека на улица „Мичъл“, където през повечето дни ходел, за да чете вестниците. Луната е пълна, въздухът е студен, а аз усещам как ме грози опасността да навляза във времево изкривяване и да попадна в света на младия Хемингуей. Поемам към кафенето „Парк гардън“ за едно питие преди лягане и за една доза съвременна реалност. Поръчвам си бира и се настанявам на бара. Барманът кимва одобрително. „Вторият стол от края. Това е било любимото място на Хемингуей.“


Блестяща късна есенна утрин. Намирам се в кану, закотвено сред кафеникавите тръстикови масиви в блатистите плитчини на река Хортън. Вятърът разклаща клоните на трепетликата и разпилява слънчевата светлина в различни посоки. Едно водно конче каца за момент в края на греблото ми, образуват се леки вълнички от почти недоловимо движение във водата. Цари меко и съблазнително усещане за безвремие.
Двадесет минути по-рано лодката, на която беше камерата ни, се преобърна, запращайки режисьора ни, оператора и неговия асистент в 50 см вода. Не говорим за бедствие от ранга на „Титаник“, но бяха нагазили във вода, стигаща над коленете им, и всички кадри, които бяхме заснели днес, бяха подгизнали.
Така че, докато те подсушат оборудването, съм оставен с Джон Шийтс, готвач и учител по риболов, и се отдавам на мисли за живота и за това защо, въпреки неоспоримата красота на това място, се чувствам странно разкаян. Заради какво? Е, това, че не улових риба е една причина. Въпреки че на ярката слънчева светлина рибите са срамежливи, видяхме няколко прилично големи дъгови пъстърви да излизат от сенките, но те минаха покрай стръвта с почти презрително пренебрежение.
Тук 20-годишният Хемингуей уловил 64 пъстърви за един ден. Имайки това предвид, сякаш се престарах. Метнах влакното във водата, дръпнах прекалено рязко, забравих за отпуснатото, но контролирано замахване на ръката и въдицата, и в един момент влакното ми се закачи някъде зад ухото на Джон, а кукичката – отзад на ризата му. Откривам, че доста виновато се надявам филмът да е бил непоправимо повреден от калните води на река Хортън.
Освен това има и едно по-голямо, по-дълбоко съжаление, и мисля, че то е свързано със старото клише за изгубеното детство. Река Хортън си остава такава, каквато е била, когато Хемингуей се е научил да лови риба тук, едно добре запазено затънтено местенце. Нейното спокойствие и мудността, на която съм се отдал в този конкретен момент, ми напомнят внезапно и доста затрогващо за времето, когато съм бил много млад, за привидно безкрайните дни, които съм прекарвал клекнал край бреговете на малко езерце в Шефилд, събирайки хайвера на риби бодливки и на жаби в буркан от мармалад.
Иронично е, че това препускане около света, целящо да улови духа на Хемингуей, предизвика толкова силен спомен от дните, в които не се бързаше за нищо.
Чува се вик, идващ от брега. Екипът се завръща – камерата е незасегната, филмът е спасен и са готови за работа. С бляна е свършено.
Всъщност имам усещането, че причината за всичко това е не толкова река Хортън, колкото фактът, че когато се събудих тази сутрин, осъзнах, че в Англия най-големият ми син е навършил 30 години.
По-късно. Експедицията е приключила. Всички риби в река Хортън са си все още там.


„Бест уестърн мотър ин“, Петоски. Събуден съм от звука на някого, който се разхожда над мен. Намираме се в мотел и човек очаква определено количество заобикалящ шум, но това продължава вече почти три часа, прекъсвано единствено от случайното рязко иззвънтяване на пружините на леглото и моментната тишина, преди разхождането да започне отново.
Откривам, че несъзнателно съм се отдал на най-различни предположения за личността на разхождащия се човек, които варират от сериен сомнамбул до човек, който се чуди как да каже на съпругата си за приятелката си, до човек, който се чуди как да каже на приятелката си за съпругата си, до човек, който се чуди как да каже на съпругата и приятелката си за автомобилния механик, и до човек, който се кани да ни избие на закуска.
Единственият начин да обуздая хиперактивното си въображение е да го заменя с нечие друго, така че се пресягам, за да взема копието си с разкази за Ник Адамс. Удивен съм от това колко пъти местните индианци са включени в тях. Сякаш в техния начин на живот Хемингуей е открил нещо, което липсвало в неговия собствен, нещо сурово и първично, една директна конфронтация със секса, смъртта и болката. Каквото и да е било, той продължавал да се връща към него.

Той беше много висок индианец и беше направил на Ник гребло за кану от ясен. Беше живял сам в колибата, беше пил обезболяващи и нощем се беше разхождал сам в гората. Много индианци живееха по този начин.

„Индианците си тръгнаха“

Хората в Петоски ми казват, че някога това било най-голямото индианско селище в Мичиган, но сега всичко е различно. Като за начало индианците вече не се наричат индианци. Наричат се коренни американци и ако искам да видя с какво се занимават сега, трябва да карам на север до казино „Кевадин“. То се управлява от наследниците на племената, за които Хемингуей е писал.
Деветдесетминутно пътуване с кола в посока север ни отвежда почти до канадската граница, пресичаме Могъщия Мак – моста Макиноу – епично грациозен висящ мост, който се простира осем километра над откритата водна повърхност, където езерото Мичиган се среща с езерото Хюрън. Той отвежда Магистрала 75 до това, което тук наричат Горния полуостров, а нас отвежда право в проливен дъжд.
Донякъде заради това имаме известни затруднения с откриването на мястото, но когато в крайна сметка го намираме, не мога да си представя как сме го пропуснали. „Кевадин“ е много повече от казино – тук има конферентен център, хотел и развлекателен комплекс. Това подтиква Базил, нашия фотограф, към поезия. „Това е най-голямото проклето типи, което някога съм виждал.“
Високият атриум, който води към игралните зали, е украсен с картини на коренни американци, индиански стълбове, гравирани с изображения и символи, декорирани кожи и малки предмети с дупки в средата, наречени капани за сънища. „Само добрите сънища преминават през центъра“, обяснява Лиса Диец, индианка, силно свързана със старите традиции. Тя все още проследява лосове със съпруга си, но днес работи близо до масите за залози – гори смесица от чай, сладка трева и тютюн, миризмата от които разнася наоколо с перо, за да повиши духовната атмосфера. Тя споделя, че перото би трябвало да е от орел, но орловите пера са свещени за индианците чипева и не могат да се използват в сграда, където има алкохол.
А алкохол има. Под ортодоксалния външен вид културата на коренните американци е доста прагматична, що се отнася до нуждите на клиентите. Каквито спокойно биха могли да бъдат и самите те. Моята екскурзоводка Карол, индианка от племето чипева, облечена в костюм на тънки райета, казва, че само казиното докарва 50 милиона долара годишно на племето.
Въпреки лошото време кутиите за пари се препълват. И въпреки няколкото ранни успеха на рулетката, изглежда, че съществена част от оборота се дължи на мен.
Когато поемаме на юг по мократа магистрала, която води обратно към моста Макиноу, оставам с усещането, че дългият път си е струвал. Дори и само за да поправя впечатлението, което бях започвал да придобивам, че нищо не се е променило от времето, когато Хемингуей изкарвал почивките си тук преди 80 години. Нека си признаем, в разказите за Ник Адамс няма нищо, което дори бегло да ви подготви за крупиетата от племето чипева.


Последната ми сутрин в Мичиган. Излизам рано, за да побягам по брега на залива Литъл травърс, за който Хемингуей смятал, че бил „по-красив от Неаполския залив“.
Днес е трудно да се прецени, тъй като един дълъг бял език от облаци изглежда приклещен в залива и лежи ниско над водата. Ниските хълмове, заобикалящи езерото, се извисяват ясно сред мъглата и в меката слънчева светлина пожълтяващите листа на дъбовете, яворовите дървета и трепетликите искрят като последните пламъци на замиращ огън.
Докато товарим багажа си, се заприказвам с една двойка на паркинга. „Ние сме на цветно пътешествие – казват ми те. – Чакахме цяла година за това.“
И действително, докато караме по криволичещо, но фотогенично шосе в посока летището в град Травърс, живописните тесни пътища на Северен Мичиган са пълни с хора, които гледат дърветата, възхищават се на медночервените явори, изпадат в екстаз пред златисти брезови горички. Това боготворене на дърветата е доста опасно.
Спираме в град на име Индиан ривър. Той има една дълга централна улица и изглежда като повечето други малки градове на пътя към някъде другаде. Погледът ми е привлечен от ниска едноетажна сграда, разположена между „Сезонно облекло „Топ Шоп“ и „Модни прически“ ООД. Това е ловен магазин с голяма реклама на пушки „Уинчестър“ на вратата и ми напомня за откъс, който тъкмо бях прочел в „Бащи и деца“.

Все някой трябва да ти подари първата пушка... а живееш ли там, където има дивеч и риба, ще усвоиш и привичките им; и сега, на тридесет и осем години, Ник обичаше да ловува и ходи на риба все така силно, както и при първото излизане с баща си. Страст, която никога не го бе напускала.

В допълнение към рекламата на пушките на вратата има и приятелско предупреждение. „Този имот е охраняван от въоръжен американски гражданин. (Тук няма нищо, заради което да си струва да умрете.)“
Вътре има подбран, но изчерпателен арсенал от пушки, пистолети, лъкове с телескопически мерници, гилзи, сачми, барут и други аксесоари, водещи до прекъсване на живота. Има и пленителна и нагледна гама от продукти за лов с имена като „Жлеза за примамка“ и „Естествена урина на разгонена сърна“, както и откровено сюрреалистични предмети като „Наръчник за успешното примамване на пуйки“ и „Полярна топлинна седалка“, допълнена от предизвикателните инструкции „Поставете ръката си на седалката – усетете как започва да се загрява“.
Този малък арсенал е надзираван от услужлив любезен господин на име Джон, който лесно би могъл да бъде енорийски свещеник. Гордее се с бизнеса си. Той вижда тези, които ловуват и стрелят, като защитници на обществената среда, заплашена от частното строителство. Горите на Северен Мичиган, твърди той, систематично се унищожават, за да се осигури земя за развлекателната индустрия. В момента в района има 19 голф игрища. Той и съпругата му били дошли в Северен Мичиган, за да избягат от градския живот само за да открият, че той ги е последвал. Той поклаща глава. „Изгубихме много от нещата, заради които се преместихме тук.“
Питам го какво би препоръчал за абсолютен начинаещ и той с любов избира двуцевна пушка „Уетърби“ с чепат орехов приклад, обкован със сребро, направен по негов собствен дизайн и от неговата собствена ръка. Това е красив и добре изработен предмет, който ще ми струва две хиляди долара. Но аз съм чужденец без разрешително, така че той не може да ми я продаде така или иначе.
Дава ми идеята, че ако искам да пострелям, без да се налага да правя голяма инвестиция, ако имам време, трябва да посетя стрелбище. Казвам му, че се връщам в Чикаго и той се усмихва широко. „Е, няма проблеми.“

 

Рецензии и новини

Майкъл Палин за Хемингуей
В годините след разцвета на комедийната група Монти Пайтън Майкъл Палин се отличава като проницателен и изключително забавен пътешественик с приключенски дух. В пътуването си, отразено в най-новото преводно заглавие от изд. „Вакон” – „По стъпките на Хемингуей”, Палин тръгва по следите на любимия си още от детството писател – Ърнест Хемингуей. Приключенецът посещава местата, където великият автор е живял и творил, и отразява събитията от едно невероятно преживяване, които споделя и с нас.
Подобни Заглавия
"Около света за 80 дни"
  Следвайки маршрута, който Филиъс Фог е изминал 115 години по-рано, Майкъл Палин потегля от Реформаторския...
Цена: 17,00лв.
"Сахара"
От всички епични пътешествия на Майкъл Палин това вероятно е най-голямото предизвикателство: да прекос...
Цена: 16,00лв.
"Нова Европа"
Книгата "Нова Европа" представя най-новото пътешествие на Майкъл Палин случило се през 2006 - 2007 година. Известн...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs