Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Днес всички ще умрем по малко

Автор: Ричард Аскуит
Код на продукта:213
Наличност:Извън тираж
Превод: © Десислава Сотирова
ISBN: 978-619-7300-26-0
Корица: Мека
Националност: Английска
Главен редактор: Елена Можолич
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Днес всички ще умрем по малко

 

Отзив от Иво Иванов:

Тази книга е космически кораб. Тези страници са безценно гориво в голямата бездна. Тази история е непредвидимо, зашеметяващо пътуване към далечна екзопланета. Тя е направена от ексцентрична материя: непозната за нас сила, извънземна воля, човечност и добрина. А някъде дълбоко в ядрото й тупти едно огромно, горящо сърце. На нея няма невъзможни неща, ще се убедите сами. И въпреки че тя е отделена за един-единствен човек, ние дължим на себе си поне да пропътуваме до нейната красива орбита, да я прочетем и да я направим част от себе си... завинаги.

Добре дошли на планетата Затопек!

 

Как един обикновен войник от малкото чешко градче Копршивнице развива невероятните си умения на бегач, за да постигне световна слава и да покори сърцата на милиони хора?

Емил Затопек измества границата на човешката издръжливост и воля само с помощта на огромния ураган от доброта и човечност, който завихря около себе си, точно когато изглежда, че ще рухне от болка и изтощение. Воден от мотото си „Когато нямаш сили да продължиш, увеличи скоростта!“, той бяга обут във войнишки ботуши, в сняг и пясък, през нощта, с тежък товар на гръб и печели световно признание и приятелства.

Емил Затопек е носител на 18 световни, 4 олимпийски и 50 национални рекорда и остава ненадминат на 10 000 метра в продължение на цели шест години. Победите му прославят страната му, но когато през историческата 1968 г. съветските танкове влизат в Чехословакия, в животa на атлета настъпват драматични промени. Въпреки че е реабилитиран 20 години по-късно, той е сянка на предишния Емил, а образът му е помрачен от конспиративни съмнения.

Това е забележителен разказ за живота на Емил Затопек, в който славата и трагизмът се състезават рамо до рамо. За пръв път истинската му история е разказана от Ричард Аскуит и е базирана на задълбочените проучвания на автора и срещите му със съпругата на Емил – Дана, и негови приятели и роднини.

Сега вие държите в ръцете си резултата от тези проучвания – пълнокръвния образ на една забележителна личност, чиято воля и огромно сърце ни показват, че обикновеният човек е способен на необикновени неща.

Отзиви (3)

Автор

Ричард Аскуит е запален бегач и дългогодишен почитател на Емил Затопек. Първата му книга – Feet in the Clouds („С крака в облаците“), печели британската награда за най-добър дебют в областта на спортната литература. Тя е номинирана и за наградите на Уилям Хил и Бордман-Таскър, а списание Runners World я определя като една от трите най-добри книги, посветени на бягането, за всички времена. Ричард Аскуит работи като редактор за The Independent и живее в Нортхемптъншир.

Откъси

Пролог

 

Странният инцидент

 

На международното летище „Рузине“ в Прага двумоторен пътнически самолет на „Чехословашки авиолинии“ е заел позиция върху нагорещената от слънцето писта и чака сигнал да излети. Над 100 млади мъже и жени – най-добрите атлети на комунистическа Чехословакия – са на път за Хелзинки, на седем часа полет оттук. Те ще участват в XV-те Олимпийски игри, които започват след девет дни. Но има един проблем. Отсъства най-добрият, най-яркият атлет от всички – Емил Затопек.

Най-великият бегач на това поколение – а вероятно и на всички времена – не се качва на самолета за Олимпиадата, която ще очертае спортния му път. Двайсет и девет годишен, той е в разцвета на силите си: като световен рекордьор и настоящ олимпийски шампион е загубил само едно от последните 70 състезания в коронните си дисциплини. Емил се е устремил към уникална, невиждана до този момент и неповторена след него победна серия.

Това е най-важното пътуване в живота му. А той закъснява.

Или поне така изглежда. Съпругата на Емил е наясно с положението. Самата тя има олимпийски амбиции като копиехвъргач и се е качила на самолета разплакана. Дана знае истинската причина за отсъствието на Емил. Разбира, че той се е замесил в много рискована игра на нерви, която може не само да сложи край на кариерата му, но дори да го изпрати в трудов лагер.

Датата е 10 юли 1952 г., четвъртък. Желязната завеса, паднала над Европа в края на Втората световна война, е станала все по-гнетяща през последните години, особено в Чехословакия. Комунистите завземат властта през 1948 г. Безпощадните тайни служби за държавна сигурност (ДС) им помагат да я задържат. Първите показни процеси започват преди 1950 година. Най-известният от тях – процесът „Слански“ – все още предстои, но вече са екзекутирани множество врагове на революцията, истински и въображаеми. Десетки хиляди са поставени под наблюдение от ДС. А сега Съветският съюз се готви да участва в първите си Олимпийски игри и сянката на Сталин надвисва все по-застрашително над Чехословакия. Това се случва съвсем буквално в центъра на Прага, където строят най-голямата статуя на съветския диктатор. Впоследствие тя ще достигне почти 30 метра височина, ако се брои и фундаментът.

Никой не е имунизиран срещу фанатичното и яростно налагане на политически конформизъм. Сред арестуваните в чистките има атлети от различни дисциплини. Не е необходимо да си се провинил, достатъчно е да си в немилост. Преди по-малко от осем месеца е арестуван целият национален отбор по хокей на лед. Същата вечер той трябва да лети за Лондон, за да защити световната си титла. Дванайсетте играчи са осъдени и изпратени в лагери заради предполагаемо отстъпничество (а в някои случаи заради пеене на непочтителни песни). Общият сбор на техните присъди е 77 години и 8 месеца.

На този фон проблемът със Станислав Юнгвирт – съотборник на Емил и бъдещ световен шампион на 1500 метра – е незначителен. Самият Станислав не е застрашен. Всъщност именно реакцията на Емил в конкретната ситуация крие опасност от катастрофа. Бащата на Станислав е в затвора по политически причини. Това според Партията означава, че Юнгвирт младши не бива да пътува в чужбина, освен до други страни от Варшавския договор – не особено строга забрана, стига да не сте олимпиец, прекарал последните четири години в блянове за Хелзинки, както Юнгвирт.

Новината за изключването на Юнгвирт от отбора излиза на бял свят вечерта преди да отлетят. Атлетите се явяват в Министерството на спорта, за да получат пътните си документи. Юнгвирт е съкрушен, когато разбира, че за него не са подготвени такива. Той замълчава, знаейки, че само ще влоши нещата, ако направи сцена. Емил обаче реагира бурно. „В никакъв случай – заявява той на чиновниците. – Ако Станда не пътува, и аз няма да тръгна.“ После излиза с гръм и трясък, без да вземе своите документи.

На следващата сутрин, преди полета, Юнгвирт умолява Затопек да се успокои. Емил твърдо отстоява позицията си. Той дава на Юнгвирт спортния си екип и му казва да го върне в министерството заедно със своя. После се отправя към стадион „Страхов“ в Прага за тренировка.

Затегнатото положение продължава с дни. Самолетът отдавна е заминал без Затопек. Дана е неутешима и от напрежение губи гласа си. Десетина години по-рано нейният собствен баща е отведен от Гестапо по време на немската окупация. Той попада в лагера „Дахау“. А сега изглежда, че и съпругът й го грози подобна съдба.

В Хелзинки казват на западните журналисти, че Затопек е получил тонзилит.

 

***

 

Оттогава са изминали повече от 70 години. Сега е януарска вечер, навън е мокро, а аз се намирам в самолет на същата тази писта. Полетът е на Wizz Air. Имаме забавяне повече от час поради неясен проблем от онези, които постоянно тормозят нискобюджетните авиокомпании. Дестинацията е Лондон, летище „Лутън“. Пътниците, потърсили по-евтин превоз, далеч не са олимпийци. Моята глава обаче е пълна само с мисли за олимпийската слава в Хелзинки.

През последните няколко дни обикалях любимите места на Затопек и разговарях с хора, които са го познавали. А една сутрин прекарах дълги часове в спомени, смях и пиене на сливовица с Дана, съпругата му. Беше особено вълнуващо. И ето ме сега в самолета на връщане. Току-що дочетох втората от двете биографии на Затопек за тази седмица. Чудя се коя да започна отначало. Тези книги са единственото ми четиво, а днес имаше много време за убиване.

Самолетът започва да бръмчи – подготвя се за излитане. Екипажът провежда обучението по безопасност, а аз със задоволство установявам, че някои от думите са ми познати. Явно съм запомнил нещо от аудиоучебника „Научете сами чешки“. После мислите ми се насочват към инцидента с Юнгвирт. Питам се дали подгизналата писта, която виждам през прозореца, прилича на гледката пред очите на Дана, докато се взира разстроена в асфалтовото поле през лятото на 1952 г. и се чуди ще се появи ли Емил.

Изведнъж се сепвам. Инцидентът с Юнгвирт – къде пише за него?

Проверявам отново и отново. Не, не се споменава за него в нито една от двете книги. Към момента това са единствените биографии на Затопек, които могат да бъдат намерени на английски език. Никъде в тях обаче няма дори и намек за кризата, до която се стига в навечерието на Игрите в Хелзинки. Не е написано нищо. Нито дума.

Освен че е доста необичаен, този пропуск е и красноречив. Има основателни причини за него и при двете книги. Едната от тях е писана на английски език, а другата е превод от чешки. Първата вероятно е пропуснала инцидента, защото не е широко известен на Запад. А втората – защото при комунизма за случилото се не бива да се говори. И все пак то е факт. Дори може да се твърди, че този епизод е един от най-значимите не само в живота на Затопек, но и в историята на спорта като цяло. Ако това ви звучи твърде смело, помислете само за какво става въпрос. Да си припомним първо от какъв ранг е главното действащо лице: Емил Затопек е титан в леката атлетика, който доминира в своята дисциплина от края на 40-те до средата на 50-те години, както никой друг атлет до онзи момент. Три от златните му олимпийски медали са спечелени в рамките на осем дни по време на една и съща Олимпиада – уникален по рода си „голям шлем“ в бягането на дълги разстояния. Той поставя 18 световни рекорда и печели 5 олимпийски медала. И, както се казва в един иначе не особено емоционален доклад от Олимпийските игри, „напълно преобръща всички досегашни представи за границите на човешката издръжливост“. Затопек го прави чрез един напълно нов подход към тренировките, който е бил немислим преди него, а днес представлява основата на повечето тренировъчни методи при дългите разстояния. И трябва да се отбележи, че постига всичко това с изящество и великодушие, които се простират отвъд спорта. 

Последният факт не е твърде известен на онези, които са прекалено млади, за да помнят. Затопек получава международно признание не само като забележителен атлет, но и като блестящ идеал за човек. Роден в малка страна, този обикновен войник със строги навици постига спортни висоти, бленувани от мнозина, чрез една проста формула – радостното приемане и овладяване на болката. Разказват, че тренирал в снега, обут с войнишки ботуши; бягал на място, докато е на пост; и тичал, носейки жена си на гръб. Тренировките му са толкова интензивни, че специалистите ги считат почти за самоубийствени. Този атлет е не само бърз, но и невероятно издръжлив. Суров човек, който притежава заразителна топлота и чувство за хумор. Човек, който никога не се отказва, не се оплаква и не забравя, че „победата е велико нещо, но приятелството е още по-велико“ – думи, които ще останат свързани с името му завинаги.

Останалите олимпийци го боготворят. Англичанинът Гордън Пири хвали „великолепния му характер“. Французинът Ален Мимун го нарича „светец“. Американецът Фред Уилт го описва като „може би най-скромния, дружелюбен и популярен атлет в днешно време“. А Рон Кларк от Австралия казва: „Няма и никога не е имало по-велик човек от Емил Затопек“.

Любителите на спорта са не по-малко възторжени. Предполага се, че Олимпийските игри в Хелзинки ще бъдат „Игри на Студената война“ – спортистите са настанени в две отделни селища, олицетворение на зловещото идеологическо разделение на човечеството. С личните си достойнства Затопек допринася повече от всеки друг те да се превърнат в „Игри на помирението“ – атлети и зрители от всички националности се събират и празнуват, обединени в човешката си същност. До голяма степен тържеството е посветено на него – на гениалните му умения, издръжливост и жизнеутвърждаващ плам.

А е било на косъм всичко това да не се случи. Малко повече от седмица преди церемонията по откриването, след четири години невероятно интензивна подготовка, знаейки, че е на път да остави диря в историята на спорта и че никога няма да има по-добра възможност за това, Емил рискува да изгуби всичко. Работил е за този момент през целия си живот, а сега – заради приятел – е готов да захвърли всичко.

Спомням си само за един подобен случай, в който атлет от такъв ранг залага всичко на карта и проявява нравствена висота, която съответства на физическата му дарба. Това се случва, когато Мохамед Али отказва да постъпи в американските въоръжени сили през 1967 г., по време на войната във Виетнам. Също като Затопек Али е повече от талантлив – той е човек с главозамайващи способности, който чертае нови хоризонти в спорта и притежава невероятно лично обаяние. И точно като Затопек през 1952 г. Али е във върхова физическа форма, когато изразява своята позиция. Така че той рискува не само да бъде наказан и опозорен, но и да пропилее най-добрите години от спортната си кариера. Али поема този риск и, на езика на спорта, губи залога. Той е осъден за избягване на военна служба и обжалва присъдата, но докато спечели делото и го допуснат отново на ринга през 1971 г., най-добрите му години вече са отминали.

Затопек печели залога. Независимо от това постъпката му граничи с безразсъдство. Може да се каже, че той си плаща скъпо през 1968 г., когато се опълчва срещу една суперсила и губи. Ако комунистическата власт не се беше хванала на неговия номер, ако го бе осъдила на тежък физически труд в урановите мини, вместо да отстъпи в последния момент и да го изпрати в Хелзинки заедно с Юнгвирт, и той щеше да пропусне златните си години, които му донасят изключителни успехи и безсмъртна слава като спортист. Но докато при Али саможертвата му става част от легендата за него и е възпята в безброй книги, филми и документални предавания, то в случая на Затопек отстояваната от него позиция е забравена, или – по-точно казано – изгубена. Също както плана за „показно наказание“ на капитан Затопек, съставен от чиновниците, когато двамата с Юнгвирт излитат за Хелзинки с по-късен полет, а после унищожен набързо, когато идва новината, че Затопек току-що е спечелил третия си златен медал.

Как е възможно това? Загадката не ми дава мира, докато самолетът на Wizz Air най-после се издига в нощното небе. Как е възможно един такъв момент – забележителна проява на героизъм в историята на спорта – да се изплъзне от общата памет?

В известен смисъл той не е забравен. Най-верните почитатели на Затопек знаят за случая. Но това само прави парадокса още по-озадачаващ. Как може някое събитие да бъде едновременно известно и неизвестно? Когато стигам до отговора, ме обхваща удивление. Целият живот на Затопек е едновременно известен и неизвестен по същата причина.

В средата на XX век, в продължение на две десетилетия, той е най-прочутият спортист на планетата. Дори и днес го ценят изключително високо –една от четирите статуи пред Олимпийския музей в Лозана е издигната в негова чест. През 2013 г. списание Runner’s World го определя като най-великия бегач за всички времена, на всички дистанции. И все пак фактите от личния му живот са забулени – при това не само от мъглата на времето, по езикови и идеологически причини, но и от митовете.

Всеки любител атлет над определена възраст знае по нещо за Емил Затопек – или поне така си мисли. Но по-голямата част са само слухове – легенди и полуистини, които непрекъснато се променят и доукрасяват. Много от най-известните истории не са верни. Дори онези от нас, които – като мен – го боготворят и виждат в негово лице светец-покровител на бягането, ще открият при по-внимателно вглеждане, че всъщност знаят много по-малко, отколкото си мислят.

Хората, които са го познавали най-добре, с всяка година остаряват и броят им намалява. Стареещата памет е подвеждаща, точно както преструвките и недомлъвките, превърнали се в навик от ежедневието за мнозина, включително и Затопек, по време на четирите десетилетия тираничен комунистически режим. Не може да се разчита и на достоверността на първичните източници дори когато са официални – някои разпространяват откровени лъжи. Останалата част от биографията му е мътно море, в което твърдите факти трудно могат да бъдат различени от пяната на слуховете, сред които плуват. И ето че истината бавно се стопява. А легендите живеят – прекрасни по своему, но маловажни, защото могат да бъдат фабрикувани до безкрай.

Фактите от лекоатлетическата кариера на Затопек са съхранени в официалните архиви. Единствено най-старите му почитатели обаче разбират истинската стойност на неговите победи. Колкото до рекордите му: най-бързото му време на 10 000 метра би му спечелило 24-о място на Олимпиадата през 2012 година. Постигнатите резултати и спечелените награди с времето спират да впечатляват. Човешките достойнства на Затопек обаче са в състояние да ни топлят и окриляват и днес, когато са изминали 60 години от възхода му и 15 години от смъртта му. Именно тази история е от значение. А тя – въпреки милионите изписани думи – все повече избледнява.

И все пак истината за живота на Емил Затопек – почти невероятната история за неговия възход, залез и недовършена реабилитация – е твърде важна, за да я оставим да се стопи. Той е безсмъртен олимпиец, но и прекрасен, забележителен човек, макар и несъвършен. Със своята отзивчивост, с голямото си сърце Затопек внася светлина в най-студения период от следвоенната епоха. Пътят му е и славен, и трагичен, а битките му са втъкани в изпълнената с конфликти история на европейския континент. При това, както изтъква френският автор Пиер Манян, той е „човек, който тича като нас“ – спортист, който постига успехите си с мъчителни усилия, като всички останали. Великият треньор Пърси Черути нарича Затопек „атлета, който в най-голяма степен разбива стереотипите на съвременната епоха“. По думите му той „печели с труд всеки сантиметър от тежкия маршрут“. Въпреки това Емил е толкова сърцат и широко скроен, че намира време и в най-напрегнатите моменти да се отнася човешки към съперниците си и да прави дружески жестове с великодушие и игривост, за които се говори години наред. Той е великолепен бегач, но е още по-велик с умението си да използва бягането като средство за сприятеляване. Емил е атлет, който заслужава животът му да бъде увековечен в книга.

През прозорчето на самолета забелязвам оранжевите светлинки на „Лутън“, пръснати като мъниста от огърлица в студения мрак под нас. Вече съм взел решение. Няма да оставя историята му да избледнее още повече. Ще се върна в родината на Затопек и ще се опитам така неуморно, както се е подготвял и той, да открия и запиша истината за живота му. Това е огромно предизвикателство. Случило се е доста отдавна, и то в далечна страна, за която – като повечето западняци – знам твърде малко. По-голямата част от истината е била скрита дори и тогава. Но съм длъжен да го направя въпреки всички трудности – защото той го заслужава.

Размишлявам върху задачата, която ми предстои, и стомахът ми се свива от напрежение – прилича на страха, който изпитвате преди състезание на дълго разстояние. Накратко, чувствам се почти като един от 45-имата бегачи, застанали заедно с Емил Затопек на стартовата линия на олимпийския маратон в Мелбърн. 1 декември 1956 година. Горещо е като в пещ – един от онези дни, в които маратонското бягане изглежда не просто смело начинание, но и опасно. Емил вече не е в разцвета на силите си. Не е и напълно здрав – все още се възстановява от травма. Той се оглежда с мрачна усмивка.

„Приятели – обръща се към останалите – днес всички ще умрем по малко.“

И започва да бяга, без да сваля усмивката от лицето си.

Подобни Заглавия
Родени да тичат
  „Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и ...
Цена: 16,00лв.
Яж и тичай
  БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС” Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на ...
Цена: 16,00лв.
Тичай или умри
Не бива да умираш, преди да дадеш всичко от себе си, преди да се разплачеш от болката в раните си. Не можеш да се...
Цена: 17,00лв.
Ултрамаратонецът
Дийн Карнасис е преуспял специалист по маркетинг през деня и ултрабегач през нощта, истински супергерой с ми...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs