Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
+
Explorer 15/2019
Explorer 15/2019
4,95лв.
Цена на пакета: 36,95лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 15/2019
Explorer 15/2019
4,95лв.
Цена на пакета: 21,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Силата да мечтаеш

Момичето от Австралия, което обиколи само света. На 16 години, 240 дни, 23 000 морски мили.

Автор: Джесика Уотсън
Код на продукта:265
Наличност:В наличност
Превод: © Деница Попова
Цветни страници: 32
ISBN: 978-619-7300-72-7
Издадена на: 10.2019
Размери: 142x210
Брой страници: 424
Корица: Мека
Националност: Американска
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Севда Драгоева
Цена: 21,00лв.
Кол-во:

Резюме

Силата да мечтаеш

Награда на Австралийската асоциация 
         за книгата в категория 
   Нехудожествена литература


На 15 май 2010 г., след 210 дни по море и над 22 000 изминати морски мили, 16-годишната Джесика Уотсън победоносно се завръща в пристанището на Сидни с малката си розова яхта „Елас Пинк Лейди“. Тя е успяла. 
Станала е най-младият човек, обиколил света под ветрила, без да акостира никъде по пътя.
Джесика се подготвя за този момент в продължение на години. И все пак едва 18 месеца по-рано претърпява сблъсък с 63 000-тонен танкер. Мнозина смятат, че се е провалила още преди да е започнала пътешествието си, но тя се отърсва от преживяното, вдига високо глава и продължава напред към необозримия безкрай на океана.
„Силата да мечтаеш“ е вдъхновяващата история на едно младо момиче, което решава да изпита силите си с необикновено приключение насред бурни ветрове, огромни вълни и опасни айсберги. Джесика доказва, че със смелост, отдаденост и доза риск всички можем да изживеем мечтите си – независимо колко големи или малки са те. 

Отзиви (3)

Автор

Джесика Уотсън е родена през 1993 г. в Голд Коуст, Австралия. Има две сестри и един брат. Когато е на 11 години, родителите ù продават семейната им къща и купуват моторна яхта, на която цялото семейство живее. След околосветската обиколка, която осъществява на 16-годишна възраст, Джесика печели наградата „Млад австралиец на годината“, а по-късно ръководи редица проекти, свързани с плаване. 
Днес Уотсън е съсобственик на стартъп компанията Deckee.com, притежава MBA степен, работи като мотивационен лектор и продължава да плава.

Откъси

Предговор

Полумесецът беше изгрял и озаряваше морето със сребристо сияние над тъмнината отдолу. След залез гланцовото безветрие на следобеда се смени от лек ветрец от запад и „Елас Пинк Лейди“ напредваше добре с издути платна – бях вдигнала грота, стаксела и кливера. Не бих могла да мечтая за по-добри условия за първата си нощ в морето. Наблюдавайки как „Елас Пинк Лейди“ плава със стабилните 4 възела, бях невероятно горда със симпатичната си малка розова яхта. Изпитвах огромно облекчение, че най-сетне съм на път, и се бях замислила за плаването през следващите няколко дни и за огромното приключение, на което скоро щях да се отправя. Нощта беше красива и мисълта, че нещо може да се обърка, беше безкрайно далеч от ума ми.
Бях отплавала от Мулулаба, ескортирана от лодки и хеликоптери, около 10 часа същата сутрин и след 15 часа в морето и седмиците целодневна подготовка се чувствах изморена и леко замаяна. Обикновено ми трябват няколко дни, докато привикна с живота по море. Уверена, че всичко е наред, реших да полегна за няколко минути и да подремна.
С „Елас Пинк Лейди“ вече бяхме на около 15 морски мили източно от остров Норт Страдброук. Щеше ми се да бяхме по-навътре в морето и по-далеч от местните риболовни флотилии и евентуално преминаващите кораби, но заради течението и слабия вятър по-рано не се бях отдалечила кой знае колко след отплаването си. Огледах хоризонта, проверих радара и AIS-а (системата за автоматично разпознаване) и настроих будилниците си, а после се покатерих на койката, все още със спасителната жилетка и сбруята.
Събуди ме ужасяващ, разтърсващ до мозъка на костите взрив от звуци в мига, в който „Елас Пинк Лейди“ внезапно спря и яростно се завъртя. Скочих, страховитият стържещ звук продължаваше и един бърз поглед нагоре през люка ми изясни, че сме се сблъскали с нещо огромно – с кораб. Вместо небе виждах стена от черна стомана, скрила звездите и извисяваща се над мен. Ревът на двигателите изпълваше главата ми и целия ми свят.
Протегнах се през кокпита, сграбчих румпела, изключих автопилота и се опитах да насоча яхтата встрани. Беше безнадеждно. Нямаше къде да отидем, не можех да сторя нищичко. С пронизителен грохот корабният корпус ни тресеше, докато се остъргваше в борда ни. Следващият поглед ми показа, че кърмата на кораба, с надвесените ѝ мостици, бързо приближава към нас. Шумът ставаше все по-силен и разбрала, че мачтата и такелажът ще се строполят, се втурнах обратно в каютата с надеждата да съм поне малко защитена.
С ръце на главата седнах на койката тъкмо когато започваше нова и далеч по-ужасяваща какофония от звуци. Изминаха няколко кратки секунди, но ми се сториха като часове. Шкафът до мен се откърти в момента, в който вантпутенсът раздроби вертикалната водонепроницаема преграда на милион трески. Яхтата се накрени на една страна, а после внезапно се изправи с най-силния взрив от шумове досега – заплетеният такелаж внезапно се беше освободил и рухна на палубата.
Когато яхтата спря да се люлее и ревът на двигателите започна да заглъхва, се върнах горе. Бъркотията беше пълна. Навсякъде имаше такелаж, леери, огромни ръждиви люспи от черната боя и отломки от метала на корабния корпус. Отвъд „Елас Пинк Лейди“ виждах как тъмните очертания на кърмата на исполина се отдалечават, а ние оставахме в разпенената от винта му бяла струя, запътили се наникъде.
Слисана и невярваща, а и все още замаяна, отчаяно се опитвах да осъзная случилото се, докато проверявах дали трюмовете се пълнят с вода и има ли повреди по корпуса. В ума ми имаше само една мисъл: „Горката ми лодка“, и докато щраках превключвателите, за да видя кои уреди все още работят, тя се превърна в нещо като напев: „Горката ми лодка, горката, горката ми лодка!“. Сетивата ми бяха като притъпени и все още не можех да се отърся напълно от дрямката; дори не ми мина през ум да бъда уплашена. Мислите ми се въртяха единствено около „Елас Пинк Лейди“.
Като дишах дълбоко, за да успокоя треперещите си ръце, взех радиостанцията, за да се обадя на кораба, а после грабнах и телефона да съобщя на татко за случилото се. „Добре съм – казах му аз. – Нищо ми няма, но ни блъсна кораб и мачтата падна.“
Отново на палубата, сама и на много мили от сушата, ми бяха нужни около два часа, за да я разчистя лека-полека, да привържа изпочупения такелаж и да отрежа заплетения кливер. Начесто поспирах, за да повръщам, надвесена през борда – гаденето от по-рано беше прераснало в истинска морска болест. Накрая запалих двигателя и с негова помощ изминах шестте часа път до Голд Коуст.
Колко бързо се промени всичко!

Пред мен се простираха най-малко 23 000 морски мили безлюден океан, яростни бури и рискът от не един нокдаун. Но в онзи ден се съмнявах, че през месеците, които ме очакваха сама в морето, ще има нещо толкова трудно, колкото това да държа главата си високо вдигната, докато насочвам осакатената „Елас Пинк Лейди“ между вълноломите на Голд Коуст, след като видях множеството, обрамчило реката, флотилията от лодки, дошли да позяпат, и ударната група на очакващите масмедии.

Не знаех дали тълпата се е събрала, за да покаже подкрепата си, или за да види с очите си преждевременното ми поражение, както биха го определили мнозина. Трябваше да се принудя да не обръщам внимание на негативните мисли и да се съсредоточа единствено върху насочването на яхтата нагоре по реката, като от време на време помахвах и отправях вяла усмивка към близките лодки.
Знаех, че тази едничка кошмарна злополука беше дала храна на всички, които критикуваха мен и родителите ми за това, което се опитвах да постигна. В техните очи бях доказала точно защо не бива въобще да ми се разрешава да плавам сама. Същевременно обаче доказах на себе си, че съм способна да постигна мечтата си. Изпариха се всички съмнения дали бих могла да се справя психически. Осъзнах вътрешната си сила.
В следващите месеци, докато „Елас Пинк Лейди“ бе подмятана яростно от вятъра и вълните, или когато се чувствах, сякаш домът ми е на един милион мили от мен; докато се поклащахме в безветрието и дните се сливаха един с друг като на забавен каданс, аз успявах да се върна мислено към онзи ден след сблъсъка с 63 000-тонния „Силвър Янг“ и да черпя сили от факта, че бях запазила самообладание, когато ми идваше единствено да рухна. Както казват, онова, което не те убива, те прави по-силен. Онзи танкер можеше да ме убие, но това не се случи. И след сблъсъка с него вече бях по-силна, по-решителна и готова за всичко, което би могло да ми се изпречи… или почти всичко.

Подобни Заглавия
С каяк около Мадагаскар
На 8 юли 2009 г. приключенецът Риан Мансер става първият човек, обиколил с каяк 5000-километровата брегова линия н...
Цена: 18,00лв.
Невъзможният път
Невъзможният път – с това романтично име е кръстен маршрутът, преминаващ на юг от нос Добра надежда, нос Луин ...
Цена: 18,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs