Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 25,00лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 26,00лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Разходката на баба Гейтуд

Автор: Бен Монтгомъри
Код на продукта:242
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Георгиева
Снимка корица: © Джон Пендиграфт
ISBN: 978-619-7300-51-2
Размери: 140x210
Брой страници: 272
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Деби Берн
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Разходката на баба Гейтуд

„Искам да видя какво има зад хълма, а после и зад следващия.“

Един ден Ема Гейтуд казва на семейството си, че отива на разходка, и напуска родното си градче в щата Охайо с кат дрехи и около 200 долара в джоба. Когато отново получават вести от нея, тази 67-годишна прабаба е извървяла 1000 километра по 3300-километровата Пътека на Апалачите – най-дългия непрекъснат пешеходен маршрут в света. След поредица от вълнуващи срещи, опасни терени и неравни битки със стихиите през септември 1955 г. тя се изправя на връх Катадин в щата Мейн, където заявява: „Казах, че ще го направя, и го направих“.
Ема Гейтуд става първата жена, изминала сама цялата дължина на живописната Пътека на Апалачите. Общественото внимание, което донася на слабопознатия маршрут, е безпрецедентно и довежда до укрепването на пътеката, а по всяка вероятност и до нейното спасяване. 
Номинираният за „Пулицър“ журналист Бен Монтгомъри получава изключителен достъп до личните дневници на Гейтуд, пътните й записки и кореспонденцията й. Той интервюира живите членове на семейството и хората, които е срещала по пътя, за да отговори на въпроса, който мнозина си задават: „Защо го е направила?“.
Отговорът се крие между страниците на тази вдъхновяваща история за бунт срещу жестокостта, надежда след страданието и победа над болката. 

Отзиви (3)

Автор

Бен Монтгомъри пише за редица престижни издания, а от 2006 г. е част от екипа на Tampa Bay Times – най-четения вестник във Флорида. През 2010 г. е финалист за наградата „Пулицър“. През 2014 г. „Разходката на Баба Гейтуд“ печели Националната награда на САЩ за най-добра приключенска книга в категория „История/Биография“.
Бен живее в Тампа със съпругата си и трите им деца.

 

Откъси

1. Смело напред

 

2-9 май 1955 г.

 

Беше късна пролет, цветята й бяха разцъфнали в цялата си прелест, а тя събра багажа си и напусна окръг Галия, Охайо – единственото място, което някога бе наричала свой дом.

Качи се на стоп до град Чарлстън, Западна Вирджиния, после взе автобус до летището и самолет до Атланта, а оттам – друг автобус до едно малко живописно местенце в щата Джорджия, наречено Джаспър, или „първия планински град“. И ето че вече се намираше в Южните щати, на 800 километра от Охайо, от задната седалка на таксито слушаше неговото потракване и бръмчене, докато се изкачваше по планината Огълторп. Ушите й бучаха, а таксиджията се оплакваше как няма да изкара и петак за целия път, по който я кара. Тя седеше тихо и неподвижно, докато гледките на Джорджия се сливаха в неясно петно.

Стигнаха до стръмно изкачване по тесен чакълест път и след 400 метра се качиха на върха, а шофьорът изгаси колата.

Тя си събра багажа и му подаде пет долара, а после още един за притесненията. Мъжът се развесели и се изпари в облак от прах и червени светлини, а Ема Гейтуд остана сама – една старица в планината.

Дрехите й бяха натъпкани в кашон и тя го завлачи по пътя към върха на няколко минути пеша. В гората се преоблече, навлече гащеризона и гуменките и свали семплата рокля и чехлите, които носеше по пътя. От кутията извади една торба, подобна на чувал с връзки, която бе ушила у дома със съсухрените си пръсти от парче голям дънков плат, и я разтвори широко. Напълни я с провизиите от кутията: кренвирши, стафиди, фъстъци, кубчета бульон, мляко на прах. Пъхна и една метална кутия с лейкопласт, шишенце йод, няколко фиби за коса и бурканче с мехлем при настинка. Прибра чехлите и памучната рокля, която можеше да поизтупа, ако й се наложеше да се приведе в приличен вид. Натъпка и топло палто, завеса за баня, която да я пази от дъжда, малко питейна вода, швейцарско ножче, фенер, ментови бонбони, химикалкa и малкия си бележник „Роял Вернън“, който си купи за 25 цента от „Мърфи“ в родния си град.

Изхвърли кашона в близък кокошарник, пристегна чантата си и я преметна през рамо.

И ето че най-сетне на 3 май 1955 г., застанала със здраво завързани платнени гуменки „Кедс“ пред най-южната точка от Пътеката на Апалачите – най-дългия непрекъснат пешеходен маршрут в света, Ема се обърна с лице към върховете на синьо-черния хоризонт, които се разтегляха към небето и се стелеха навред с дни. Една жена, майка на 11 деца и баба на 23, се изправи пред суровия пейзаж от беснеещи реки и чудовищни скали. Не можеше да си избие Пътеката от главата. У дома в Охайо не спираше да мисли за нея, докато се грижеше за малката си градинка и за внуците и изчакваше удобен случай да се измъкне.

И най-сетне й се удаде през 1955 г., когато беше на 67 години.

Беше висока 157 сантиметра и тежеше 68 килограма, а единствените й знания за оцеляване бяха уроците от фермата, които завършваха с мазоли. В устата си криеше изкуствени зъби, а подутините на палците на краката й бяха с размерите на топче за игра. Не носеше карта, спален чувал или палатка. Без очилата си не виждаше нищо и беше напълно неподготвена, ако я застигнеше гневът на снежните бури, каквито често се срещаха по този път. Преди пет години на Деня на благодарността мразовит порой уби над 300 души в Апалачите, повечето от които в домовете им. Костите им бяха погребани по склоновете наоколо.

Беше се подготвила по единствения начин, който знаеше. Предишната година работеше в старчески дом и заделяше каквото можеше от своите 25 долара седмично, докато в крайна сметка не събра достатъчно монети, за да се сдобие с минималната осигуровка от 52 долара месечно. Започна да върви през януари, докато живееше със сина си Нелсън в Дейтън, Охайо. Разхождаше се в квартала и всеки път удължаваше малко пътя, докато не усетеше доволството от парещите си крака. До април изминаваше по 16 километра на ден.

А сега пред нея се разстилаше невероятна шир от брястове, кестени, канадски ели, кучешки дрянове, смърчове, чамове, офики и захарни кленове. Щеше да види кристалночисти потоци, буйни реки и спиращи дъха гледки.

Пред нея се изправяха повече от 300 планински върха, които достигаха височина над 1500 метра – древните останки на една верига, която преди хиляди милиони години е разкъсвала облаците и е съперничела на Хималаите по своето величие. На пет милиона крачки се издигаше крайната точка – връх Катадин.

А в промеждутъка – безброй начини да умреш.

Диви глигани, черни мечки, вълци, американски рисове, койоти, скитащи престъпници и беззаконни планинци. Отровен дъб, отровен бръшлян и отровна смрадлика. Мравуняци, черни мухи, еленови кърлежи, бесни скунксове, катерици и миещи мечки. И змии. Черни змии, отровни водни змии и медноглави змии. И гърмящи змии; младежът, който преди четири години бе вървял по Пътеката, беше казал на журналистите, че е убил поне петнайсет.

Имаше милион райски гледки и милион забележителни начина да умреш.

Двама души знаеха, че Ема Гейтуд е тук: таксиметровият шофьор и братовчедка й Мъртъл Троубридж, с която прекара предишната вечер в Атланта. Беше казала на децата си, че отива на разходка. Това не беше лъжа. Просто така и не довърши изречението си, така и не предложи на собствените си отрочета невероятните, изумителни подробности.

Така или иначе, и единайсетте бяха вече големи и самостоятелни. Имаха си свои деца, за които да се грижат, сметки за плащане и ливади за косене – цената за това, че са част от великата, уседнала американска мечта.

Тя вече беше оставила всичко това зад гърба си. Щеше да им изпрати картичка.

Ако им беше казала какво се опитва да направи, знаеше, че щяха да я попитат защо. В предстоящите месеци щеше да се сблъсква с този въпрос ден и нощ, докато слуховете за нейния поход се разпростираха като пожар в долините, а вестникарските репортери я пресрещаха по пътя. Тя хитро отбягваше този въпрос винаги когато някой й го зададеше. Питаха и как. Граучо Маркс[1] щеше да я пита. Дейв Гароуей[2] щеше да я пита. „Спортс Илюстрейтид“ щеше да я пита. „Асошиейтед Прес“ щеше да я пита. Конгресът на Съединените щати щеше да я пита.

Защо? Защото беше там, щеше да казва тя. Изглеждаше ми като голяма забава.

Никога нямаше да разкрие истинската причина. Никога нямаше да покаже на вестникарите и телевизионните камери изкуствените си зъби или счупените ребра, нито пък щеше да говори за града, който пази тъмни тайни, или за нощта, прекарана в затворническа килия. Щеше да им каже, че е вдовица. Да. Щеше да им каже, че в природата намира утеха, далеч от мръсотията и прахоляка на цивилизацията. Щеше да им каже, че баща й винаги й е повтарял „Смело напред“ и че през дъжд и сняг, през „долината на смъртната сянка“[3], тя следваше неговите наставления.

 

Тя обиколи върха на планината Огълторп, като разглеждаше хоризонта: кафявото, синьото и сивото в далечината. Приближи се до основата на огромен паметник, достигащ до небето – обелиск, направен от черокски мрамор.

Прочете издълбаните отстрани думи:

 

С уважение и признателност за постиженията на Джеймс Едуард Огълторп, който с кураж, усърдие и издръжливост основа колонията Джорджия през 1732 г.

 

Загърби фалическия паметник и слезе надолу по пътеката, преминаваща край папрати, ланска шума и стени от твърда дървесина, която потъваше дълбоко в земята. Вървя доста дълго, преди да се натъкне на най-голямата птицеферма, която бе виждала през живота си: високи редици дълги правоъгълни хамбари, оживени от глъчка и оградени от къщи, в които спяха общите работници – имигранти, синове на миньорите, мъже и жени от работническата класа, които си изкарваха прехраната в тези планини.

Беше вървяла толкова дълго, че умираше от жажда, така че почука на една от вратите. Мъжът, който й отвори, я помисли за леко смахната, но й даде студена вода. Каза й, че наблизо има магазин, малко по-нагоре по пътя. Тя тръгна към него, но така и не го откри. Падна нощта и тя за първи път остана сама в мрака.

Пътеката свиваше рязко, но Ема пропусна обозначителната маркировка и продължи да върви по чакълестия път. След пет километра попадна на друга ферма. Възрастните г-н и г-жа Милър бяха достатъчно отзивчиви да я приютят за нощта. Ако не беше изгубила пътя, щеше да се принуди да преспи в гората, оставена на произвола на съдбата.

На следващата сутрин, след като благодари на семейство Милър, потегли рано, докато слънцето хвърляше синкава мъгла по склоновете. Знаеше, че е пропуснала отбивката, затова се върна около пет километра назад по пътя, от който дойде, и през цялото време се натъкваше на красиви разцъфнали каликанти, които миришеха на бахар. Отново откри пътеката и се завлачи нагоре към билото, където стигна до една равна отсечка. Ема напрегна старите си кости и крачка по крачка извървя 24 километра преди здрач. За жена, отрасла с работата във фермата, болката не беше проблем, не и засега.

Натъкна се на малка картонена колиба, разглоби я и нагласи няколко парчета в единия край, така че да спират свирепия вятър. Останалите постла на земята като легло. Щом легна през първата си нощ в гората, с писък дойде и комитетът по посрещането. Една дребна полска мишка с размерите на топка за голф започна да дращи край нея. Ема се опита да пропъди създанието, но то се оказа безстрашно. Когато най-сетне заспа, мишката се покатери на гърдите й. Жената отвори очи и зърна гризача – изправен на гърдите й, двама странници очи в очи в гората.

 

*

 

Сто години преди Ема Гейтуд да закрачи с тежки стъпки тук, преди дори да се е появила и пътеката, първите смелчаци се отправили на запад през най-старите планини на страната, през земята на чероките – непоколебимите ирландски, шотландски и английски семейства, които карали керваните си към залязващото слънце. Някои от тях изоставали. Други се заселвали.

Те превърнали в свой дом тези планини, формирали се преди повече от милиард години от метаморфни и вулканични скали. Нарекли ги Апалачи – терминът идва от индианско племе, наречено апалачи, или „хора от другата страна“.

Отсечката била красива и неравна и онези, които останали, живеели благодарение на воловете, ралата и оръжията си. На плодородната земя отглеждали цвекло, домати, тикви, тиквички, грах и моркови. Но най-вече царевица. До 40-те години на ХХ век заради необразоваността на хората и еднообразните култури почвата се оказала изтощена и посевите започнали да вехнат.

Но хората си останали в планината.

Онези първи заселници били погребани по голите склонове. Сиромашкият живот на синовете и дъщерите им ги вкарал в руслото на рутината. Макар и да били на ден път от 60% от населението на Щатите, били изолирани от външния свят заради топографията. Сами си правели дрехите и ядели царевичен хляб, гъби смръчкула и пържен грах. Закланите през есента прасета се появявали в чиниите цяла зима във вид на наденици, бекон и осолена шунка. Хората работели в мините и мелниците, като всеки ден излагали живота си на риск, за да има светлина в дома и да обличат децата на онези, които са по-добре в живота, докато техните собствени синове и дъщери си пишели домашните на свещи и носели кръпка върху кръпка.

Градовете с мини и мелници и малките индустриални центрове процъфтявали, а черните и железопътните пътища скоро свързали малките общности. Били горди хора, повечето от издръжливото поколение на оцелелите. Живеели между небето и земята и познавали повика на всяка птица, името на всяко дърво и къде в гората виреят дивите билки. Знаели и църковните песнопения наизуст, както и разликата между предопределение и свободна воля и рецептата за царевичен ликьор.

Устоявали на намесата на правителството и когато данъците били несправедливо вдигнати, те отвърнали на удара с гребла и съпротива. В края на 70-те години на XIX век президентът Ръдърфорд Б. Хейс се опитал да наложи данък върху домашното производство на спиртни напитки, поради което в Апалачите избухнали яростни бунтове между нелегалните производители и федералните събирачи на данъци, които продължили чак до Сухия режим през 20-те години на ХХ век. Липсата на закон и ред след Гражданската война дала на местните кланове предостатъчно свободно време да леят кръв заради някое недоразумение или погрешно изстрелян куршум.

Когато бил положен асфалт през низината край реката, се извили реки от пътища и разкрили на притежателите на автомобили нови свидетелства за бедността и лошия късмет. Останалата част от Америка видяла какво представляват въгледобивните миньори и нелегалните производители на алкохол, както и променливият им район. През 50-те години на ХХ век населението масово се изселило от Апалачите заради лошите земеделски похвати и изместването на миньорите от машините. Онези, които останали, били достатъчно обръгнали или мълчаливо си затваряли очите и така оцелели.

Това беше маршрутът на Ема Гейтуд – една пътека през криворазбран район, изтъкан от любов и опасност, гостоприемство и злина. Пътят представляваше нечие чуждо схващане за най-добрия начин да се прекоси прекрасният и неравен пейзаж и тя бе приела поканата да последва своите предшественици – цивилна армия от планьори, природозащитници и маркировчици, и по някакъв начин да стане една от тях, самата тя поклонник. Дошла бе от подножието на планината и макар и да не знаеше какво точно да очаква, мястото не й беше и съвсем чуждо.

 

*

 

Малко след като потегли на 5 май в 9 сутринта, за да излезе от Джорджия, усети краката си изморени. Вървеше по планинските склонове, докато не остана без сили. Краката й бяха подути. Откри подслон близо до свеж планински извор, където изпра зацапаните си дрехи. Напълни чантата си с листа и я сложи на една маса за пикник, която използва за импровизирано легло.

На следващия ден тръгна още преди слънцето да е надникнало иззад върховете. Пътеката, която пресичаше сърцето на черокските земи, бе осеяна с азалии, а когато слънчевите лъчи ги докосваха, те се превръщаха в неземни розови и лилави отблясъци насред сиво-кафявата гора. От време на време се спираше, за да погледа как някой белоопашат елен изящно й препречва пътя и изчезва в гората. Понякога забелязваше някоя медноглава змия, свила се в листата, притаяваше дъх и заобикаляше влечугото отдалеч.

Вечерта пи мляко и яде царевичен хляб, които един мъж от града й беше дал, а нощта прекара в църквата по пътя, в Божия дом. Така беше по някои места. Отваряха хладилниците си и вратите на църквите, за да те накарат да се почувстваш у дома. По някои места, но не навсякъде.

На следващия ден отново се отправи на път, мина покрай военната база, където войниците бяха направили землянки и по цялата планина беше опъната бодлива тел – едно нереално съжителство на природата с жестокостта на човека. Мина през пролома Уди към щатската граница. Там към нея се присъедини едно старо, изморено на вид куче, а тя нямаше нищо против компанията.

Изкачи една планина и след 19:00 ч. достигна върха, докато слънцето се спускаше към хоризонта. Скоро трябваше да намери къде да пренощува. Тръгна по брега на един приток към долината, където се криеха няколко малки къщи. Представляваха грозни малки здания, но имаше вероятност някой да й даде легло или поне бала сено. Всичко би било по-добре от това да пъди мишките от косата си на сутринта.

В двора на една от къщичките забеляза жена да цепи дърва. Непознатата изглеждаше, сякаш не се бе ресала от седмици, а престилката й беше толкова зацапана, че и сама можеше да стои изправена. Лицето й беше мръсно и тя дъвчеше тютюн, като от време на време плюеше на земята.

Жената се спря, когато Ема я приближи.

– Имате ли място за гости тази вечер? – попита старицата.

– Никога никого не сме върнали – отвърна жената.

Ема я последва на верандата, в чиято сянка седеше старец. Той съвсем не беше така мръсен, колкото жената, и имаше интелигентен и недоверчив вид. Това беше коварната и опасна част от пътешествието – да търсиш подслон сред непознати. Ема не беше подготвена за такова преживяване, защото не си бе дала сметка, че ще са необходими подобни преговори. А там, на чуждата веранда, тя не толкова се страхуваше, колкото се срамуваше. Представи се на мъжа.

– Имаш ли някакви документи? – попита мъжът.

Тя извади здравната си осигуровка от чантата и му я подаде. Той я разгледа, докато кучето, което я бе последвало през падината, душеше, за да си намери удобно място на верандата. Ема извади и няколко семейни снимки на децата и внуците си и предостави и тях като доказателство, че наистина е тази, за която се представя. Но мъжът продължаваше да се съмнява.

– От Вашингтон ли ти плащат за този поход? – запита мъжът.

– Не – отвърна Ема.

Каза му, че го прави за себе си и че наистина възнамерява да извърви всичките 3300 километра чак до края. Просто й трябваше място да пренощува.

– Семейството ти одобрява ли това, което правиш? – попита той.

– Те не знаят – отвърна тя.

Той я огледа преценяващо – една старица с износен гащеризон, закопчана догоре риза и рошава дълга сива коса. Тънки устни и големи, месести ушни лобуси. Челото й изпъкваше достатъчно, че да засенчва крайчетата на очите й. Не беше виждала огледало от дни, но си представяше, че изглежда ужасяващо.

– Тогава по-добре си върви у дома – рече той. – Тук не може да останеш.

Нямаше смисъл да спори. Знаеше къде се намира. Отново нарами раницата си, обърна гръб на мъжа и изнурената му съпруга и си тръгна. 

 

[1] Граучо Маркс (1890-1977) – американски комедиант, писател, радио и телевизионна звезда – б. пр.

[2] Дейв Гароуей (1913-1982) – американски телевизионер – б. пр.

[3] Препратка към Библията; псалм 23:4 – „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” – б. ред.

 

Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs