Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

С призрачния влак през ОРИЕНТА

Автор: Пол Теру
Код на продукта:83
Наличност:В наличност
Превод: © Радостин Желев
ISBN: 9-789-549-535-730
Издадена на: 2015-04-08
Размери: 142x210
Брой страници: 528
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Елена Радинска
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

С призрачния влак през ОРИЕНТА

Пол Теру се впуска в грандиозно пътешествие из Азия и ни я поднася в цялата ѝ загадъчност, пъстрота и многообразие. Трийсет и три години след първото пътуване на автора по тези места, описано в книгата „Големият влаков базар“, политическата карта на континента вече е променена, но разказвачът Теру неизменно повежда читателя уверено и с познатата ни вещина – стъпка по стъпка и дума по дума – към магията на Изтока.

Влак през ориента„С призрачния влак през Ориента“ е разказ за една одисея, която превежда автора през Източна Европа, все още изтрезняваща от годините на комунистическо управление, през проспериращата въпреки натрупаното социално напрежение Турция, към Кавказ, където Грузия върви неуверено назад към феодализма, докато съседен Азербейджан се наслаждава на подхранвания от нефтените находища капитализъм. Бягството от шумната и пренаселена Индия, трагедията на жертвите на разрушителното цунами от 2004 г. в Шри Ланка, раят на Северен Тайланд, изостаналостта и бедността на Мианмар, сексуалната експлоатация на малолетни в Сингапур, зверствата на режима на червените кхмери в Камбоджа, достойнството и вроденото благородство на съвременните виетнамци, снежният покой на японския остров Хокайдо, трудовите лагери край Перм в Русия – Теру описва тези свидетелства от първа ръка, пътувайки също като местните жители – в задушни влакове, раздрънкани автобуси, съмнителни таксите или пеш, със затънали в калта ходила. По пътя се натъква на уникални приключения: от срещите с литературни знаменитости като Орхан Памук, сър Артър Кларк и Харуки Мураками до едноседмичен запой по Транссибирската железница.

И навсякъде, където отиде, благодарение на ненаситното си любопитство и безпогрешен усет за детайла, той не спира да се вдъхновява, сам да се просвещава и да образова и забавлява читателя. И да се вълнува от съдбата на обикновените хора, да изпитва състрадание към онеправданите и остър гняв към лицемерите, диктаторите и експлоататорите.

Отзиви (6)

Автор

Пол Теру - Стълбовете на Херкулес 2 Пол Теру е американски пътешественик и писател, роден в Медфорд, Масачусетс, през 1941 г. Публикува първия си роман, „Уолдо”, през 1967 г. Автор е на романите „Брегът на комарите”, „Моята тайна история”, „Другият ми живот”, „Коулун Тонг”, „Ослепителна светлина”, а съвсем наскоро издаде и романа „Сюитата „Елефанта”. Сред най-известните му пътеписи се открояват „На гърба на железния петел”, „Големият влаков базар”, „Старият патагонски експрес”, „Маниак на тема чист въздух” и „Сафари „Черна звезда”. Участвал е в съставянето на сборника „Най-добрите американски пътеписи” и сътрудничи на различни списания като „Ню Йоркър” и други. Дели времето си между Хаваи и Кейп Код.

 

Откъси

Експресът  "Евростар"

Хората смятат пътешествениците за смели, но нашата срамна тайна е, че пътуването е едно от най-мързеливите занимания на света. То е не просто отдаване на леността, а виртуозен номер, чрез който привличаме вниманието към себе си благодарение на набиващата се на очи наша липса, като в същото време си пъхаме носа в личния живот на другите. Всъщност ние не сме нищо повече от едни недодялани в общуването скитници. Пътешественикът е ненаситен романтичен воайор и дълбоко у него се крие недостижима плетеница от суета, гордост и митоманщина, граничеща с патологичното. И заради това неговият най-страшен кошмар не са тайната полиция, шаманите или маларията, а заплахата да се сблъска с друг пътешественик.
Повечето пътеписи почиват на прибързано съставени заключения и затова са повърхностни, прозирни и монологични. Те са не друго, а оправдание за надзъртане в чуждия живот и за непристойно глезене: неоснователно оплакване, преувеличаване и фантазиране, безсмислени геройства и постоянно позиране, като всичко това е допълнително изкривено от мюнхаузенски синдром.
Естествено, много по-трудно е да си стоиш у дома, да бъдеш мил и любезен с околните и безропотно да посрещаш всичко, което съдбата ти изсипе на главата, но къде е тук литературата? По-добре позьорската клоунада на преструвката, че си авантюрист:

Но тръгнал бих, и то веднага,
по друмищата да се скитам,
да спя във трюм и под небето,
от добродушие брадясал.

Приблизително такова беше настроението ми, докато се подготвях да замина. И освен това си мислех: „Фактор е и любопитството“. Дори и най-кротките мечтатели се нуждаят от задоволството от време на време да сбъдват фантазиите си. Освен това понякога просто ти се иска да изчезнеш. За някои хора прекосяването на границите е удоволствие.
Да не забравяме и мечтите: първо, блянът по далечни земи, който ме завладява, щом обърна взор на изток към въображаеми храмове, шумни пазари и така наречената от В. С. Притчет „човешка архитектура“, красиви жени с тънки ленени дрехи, катерещи се по планинските склонове стари влакове, миража на щастието; и второ, мечтателното състояние, което обхваща човек по време на пътуване. Когато съм на път, като че ли се чувствам по-жив заради ярката нереалност на чуждото, на което – и това го осъзнавам ясно (както се случва често по време на сън) – не принадлежа, и въпреки това се нося в него, свободен безименен посетител сред забързаната тълпа, абсолютно чужд. Както се пее в една песен, когато си чужд, никой не помни името ти.
Пътуването предизвиква толкова силно и неизразимо усещане за чуждост и пълна откъснатост от околния свят, че се чувствам безтелесен, като струйка дим, призрак, завърнал се от подземното царство, незабележим, но забелязващ всичко, дух, който обикаля сред хората, наострил уши за всяка тяхна дума, но оставащ невидян. Да си невидим – а по-възрастните пътешественици обикновено са невидими – е много по-полезно, отколкото да се набиваш на очи. Забелязваш повече неща, никой не ти пречи, не ти обръща внимание. Възрастният пътешественик не бърза и лесно може да мине за обикновен скитник. Аз мразя разписанията и разчитам на случайните срещи, затова лежерното темпо на пътуването ми харесва.
Призраците разполагат с всичкото време на света, а една от насладите на безцелните обиколки на далечни разстояния е бавното пътуване със стари влакове и удължаването на пътя към целта. Тепърва щях да установя, че това усещане за призрачност е и резултат от маршрута, който бях избрал – да се завърна по местата, които бях посетил преди толкова много години. Няма как да стъпиш отново там, където си започнал пътешественическия си живот, и да не се почувстваш като призрак. Много от градовете, през които минах, бяха призрачни и тъжни, други бяха големи и оживени, а аз бях привидението, слухтящата сянка в призрачния влак.

Дълго след пътешествието си, описано в „Големият влаков базар“, се сещах как обикалях, прескачах от влак на влак из Азия, променях първоначалните си маршрути, как се отърках о света. И размишлявах над видяното – то постоянно изскачаше пред мен така, както уж погребаното минало се появява в сънищата. Спомените също са призрачен влак. Години по-късно човек се сеща за нечие красиво лице, зърнато в далечна страна. За величествено дърво, коларски път или спокойна маса в кафене, за групичка буйни момчета, размахали ръждясали копия с викове: „Спасявай си кожата, бум-бум!“, за тракането на влака нощем, онази специфична нота – интервал голяма секунда – на свирката на локомотива, която отеква в нощта, докато прекосяваш света „в корема на кита“.
Оттогава бяха изминали 33 години. Сега бях двойно по-възрастен от неопитния младок, обикалял с онези влакове, теглени от парни локомотиви, пуфтящи през вътрешността на Турция и Индия. Симетрията във времевата разлика ми допадаше. С остаряването отминаването на годините се беше превърнало в нещо важно за мен. Като млад смятах земята за непоклатима и устойчива, вярвах, че ще ме придружава до старини, но с възрастта започнах да приемам промяната като природен закон, подчиняващ се не на разума, а на чувствата в един несигурен свят, който е видимо в упадък. Едва с натрупване на годините човек получава дара да цени разрухата и в това се крият прозрението на Уърдсуърт и мъдростта на уаби-саби – нищо не е съвършено, нищо не е цялостно, нищо не е вечно.
„Без промяна не би имало носталгия“, каза ми веднъж един приятел и аз си дадох сметка, че съм свидетел не само на промяна и упадък, но и на неизбежна смърт. Дали старият ми маршрут се беше променил също като мен? Мислех си да поема отново на онази обиколка, да повторя стъпките си – нелеко начинание, често предприемано от самоуверени амбициозни младоци с намерението да напишат книга и да се прочуят.
Най-доброто пътуване сякаш е извън времето, все едно годините, прекарани в път, не се изваждат от живота ти. Пътуването крие и приказната възможност за ново начало – човек може да попадне на прекрасно място, да започне нов живот и никога повече да не се завърне у дома. Когато си на път, можеш да се преструваш, че си различен, свободен, загадъчен, по-млад, по-богат или по-беден, какъвто си поискаш – това е прераждането, достижимо за пътешествениците, стига те да проявят достатъчно упоритост.
Решението да се върнеш към някое място от младостта си е опасно, но изкусително, и то не като търсене на изгубеното време, а заради комичната уродливост на онова, което се е случило междувременно. В повечето случаи е като да срещнеш някоя стара любов и да не разпознаеш обекта на страстта си в повехналата и сбръчкана жена срещу себе си. Всички се залъгваме с фантазии за промяна. Ако живеем достатъчно дълго, ще ги видим осъществени – младите ще остареят, пътищата ще се оправят, на мястото на нивите ще изникнат къщи; както и обратното – хубавото училище ще се превърне в развалина, в реката ще потекат отровни води, езерото ще се свие и ще се напълни с боклуци, до нас ще достигнат скръбни вести – „Той умря“, „Тя надебеля“, „Тя се самоуби“, „Той стана министър-председател“, „Той е в затвора“, „Там вече няма смисъл да се ходи“.
Една от многото радости на остаряването е възможността да възприемеш ролята на свидетел на лъкатушенето на света и на наблюдател на необратимите промени. Недостатъкът, освен досадата от заблудите на младите, е слушането на едни и същи клишета, и то не само от страна на неопитните младоци, но и – което е много по-лошо и дори престъпно – на още по-незрели хора, които отдавна би трябвало да са помъдрели: лъжите за войната, страха, напредъка и врага. Те – би трябвало да кажа „ние“ – са отегчени от неща, които са слушали милиони пъти, книги, чиито идеи вече са отхвърлили, открития, които не са нови, предложения за решаване на проблеми, които всъщност нищо няма да разрешат. „Усещам, че остарявам – твърди разказвачът на Борхес в „Конгресът“. – Сигурен знак е фактът, че новостите вече нито са ми интересни, нито ме изненадват, може би защото не виждам нищо съществено ново в тях – само леки вариации на това, което вече е било.“
Възрастните се смятат за циници и мизантропи – не, те са обикновени хора, най-сетне чули бавната и тъжна музика на човечеството, изпълнявана от жадна за слава долнопробна рок група. Връщането по старите ми стъпки – което за един млад, впечатлителен и не толкова задълбочен автор би било повърхностно и самоизобличително – за мен беше способ да видя кой съм бил, къде съм ходил и какво се е случило с местата, които тогава посетих.
И тъй като никога няма да напиша автобиографията, която навремето замислях – том първи „Какъв бях навремето“, том втори „Нали ти казах?“ – описанията на пътешествията ми се превърнаха в начин за осмисляне на живота, най-близкия до автобиографията жанр, до който съм стигал – доколкото романът, разказът и есето могат да бъдат автобиографични. Както Педро Алмодовар отбелязва някъде: „Всичко онова, което не е автобиографично, е плагиатство“.
Но поемех ли отново по предишния си маршрут, на всяка цена трябваше да избягвам отегчителното припомняне на доброто старо време, дърдоренето на носталгичния досадник, чието послание, изразено с две думи, се изчерпва с: „Аз бях там, за разлика от теб“. „Навремето получаваше четири от тези за долар.“ „Тук, на мястото на тази къща, тогава имаше голямо дърво.“ „По мое време… “
О, я млъквай!
Кои пътешественици повтарят големите си пътувания? Не го прави нито един от добрите, чието творчество познавам. Грийн не се завръща в Либерия, нито в Мексико, нито пък във Виетнам. В края на 50-те Уо обявява съвременното пътуване за чист туризъм и губене на време. След 1948 г. Тесиджър не стъпва в пустинята Руб ал-Хали. Бъртън не организира втора експедиция до Юта, нито пък се впуска в повторно търсене на изворите на Нил – на моята възраст е живял в Триест, погълнат от еротиката. Дарвин не се качва никога повече на борда на кораб. Нито пък Джоузеф Конрад, който намразва морските пътешествия. Ерик Нюби обикаля по Ганг веднъж, Джонатан Рабан се спуска по Мисисипи веднъж, Ян Морис изкачва Еверест веднъж. Робърт Байрон не поема отново към Оксияна, Чери-Гарард стъпва само веднъж на Антарктида, Чатуин никога не се връща отново в Патагония, Даути не се връща в Арабската пустиня, нито пък Уолис в Малайския архипелаг, нито Уотъртън по поречието на Амазонка, нито Тролъп в Западните Индии, нито Едуард Лиър в Корсика, нито Чехов на Сахалин, нито Жид в Конго, нито Канети в Маракеш, нито Джек Лондон на Соломоновите острови, нито Марк Твен на Хаваите. Толкова за някои от най-любимите ми писатели.
Сигурно ще попитате: „Че защо да си правят труда?“, но истината е, че всеки от тях би открил същото, което великият пътешественик Хенри Мортън Стенли намира, когато прекосява за втори път Африка от запад на изток, десет години след първото си успешно преминаване от изток на запад в периода 1874-1877 г. – едно съвсем различно място, страшно променено, и нова книга. Ричард Хенри Дана добавя изящен епилог към „Две години от живота на юнгата“, когато 24 години след публикуването на книгата през 1840 г. се завръща в Сан Франциско (като този път не прекосява океана на горната койка в тясна каюта) и открива, че унилата испанска мисия с няколко бараки се е превърнала в цветущ американски град, преобразен от треската за злато. Дана си прави труда да потърси хората, с които е разговарял при първото си посещение, и оглежда променената обстановка, като се отдава, по собствените му думи, на „благочестиво възпоминание“.
Някои поети, най-вече Уърдсуърт и Йейтс, разширяват кръгозора си и намират просветление благодарение на завръщането си на места, които са посетили на младини. Те поставят стандарта в литературата на завръщането. Ако участта на писателя е да повтаря миналото, пресъздавайки го по свой начин, повторното ми пътуване може да се разглежда и като моя версия – в проза – на „Дивите лебеди в Кул“ или на „Тинтърнското абатство“.
Планираното повторение на маршрута от „Големият влаков базар“ беше резултат най-вече на любопитство, обикновена леност и желанието ми да се махна за малко. Същите тези причини бяха двигателят и на случилото се преди 33 години и то беше дало своите плодове. Писането е скок в тъмното с надежда за меко приземяване и намиране на светлина долу.
– Ще поплета, докато те няма – рече съпругата ми. Зарадвах се. Този път щях да имам нужда от Пенелопа.
– Не искам да тръгваш – заяви първата ми съпруга през 1973 г., не разнежено, а ядосано и настойчиво.
Ала точно тогава бях приключил една книга и се нуждаех от свежи идеи. Нямах пари, нямах идея за нов роман и – макар да не знаех с какво се захващам – се надявах, че пътуването ще ми помогне да намеря вдъхновение. Трябваше да замина. Моряците плават в океаните, войниците ходят на война, рибарите излизат да ловят риба. Понякога се налага и писателите да напуснат дома. Така й го обясних и обещах да се върна колкото се може по-скоро.
Тя обаче беше против заминаването ми. И макар да го спестих в книгата си, бях нещастен, когато се сбогувах с унилата си жена и двете ни малки деца и напуснах Лондон.
Това беше по времето на въздушната поща, пощенските картички и големите черни ненадеждни телефони. Често пишех до дома, но успях да се обадя само два пъти – веднъж от Ню Делхи и веднъж от Токио, като и двата пъти не извадих късмет. А и като че ли старанията ми оставаха неоценени. През цялото време – четири месеца и половина – тъгувах за близките си и се питах дали им липсвам. Тогава за първи път се сблъсках с меланхолията на дългите самотни вечери, на които е обречен пътешественикът. По време на пътуването бях на ръба, но щом се прибрах, направо полудях. Не им бях липсвал. Бяха ми намерили заместник.
Съпругата ми си беше хванала любовник. Би било лицемерие от моя страна да я виня – аз също º бях изневерявал. Тревожеше ме не сексуалната страна на нещата, а уютното домошарство. Той прекарваше по цели денонощия у дома, в нашето легло, ухажваше жена ми и си играеше с децата ми.
– Как можа?!? – изръмжах с чужд, несвойствен глас.
– Реших да се държа така, все едно си мъртъв – отвърна тя.
Идеше ми да я убия, не защото я мразех, а (както често твърдят в съда съпрузите, светили маслото на своите половинки) защото я обичах. Заплаших да пратя на оня свят мъжа, който и след завръщането ми продължи да я засипва с любовни писма. Превърнах се в грубиян и така случайно открих нещо извратено, но полезно: заплахата да убиеш някого е ефикасен начин да привлечеш вниманието му.
Но вместо да осъществя заплахите си, аз се затворих в кабинета си и яростно зачатках по клавишите на пишещата машина, потапях се до забрава в хумора и странността на ръкописа. Мнението ми за повечето пътеписи беше доста ниско. Исках да вкарам в моя всичко, което смятах, че липсва в другите – диалог, герои, преживените неудобства – без да споменавам музеите, катедралите и прочутите пейзажи. Скрих семейните си драми, макар че те щяха да обогатят текста и да добавят ново измерение в него. Направих книгата забавна и като повечето забавни четива, тя беше написана в истинска агония от страдания, с тъжната равносметка, че с пътуването бях загубил най-скъпото си: децата, жената, щастливия си дом.
Книгата се оказа успех. Излекувах се от скръбта с работа – по време на пътуването ми беше дошла идея за нов роман. Но нещо в мен загина безвъзвратно: вяра, любов, доверие, надежди за бъдещето. След завръщането си бях аутсайдер, призрачно присъствие, притиснало носа си към стъклото на прозореца. Изведнъж разбрах какво е да си умрял: може и да липсваш на хората, но техният живот продължава и след теб. Нови лица заемат мястото ти. Седят в любимото ти кресло, дундуркат децата ти на коленете си, карат им се или ги хвалят, гъделичкат ги под брадичката, спят в леглото ти, наслаждават се на картините ти, четат книгите ти, флиртуват с бавачката от Дания; и тъй като те презират, задето си се трудил неуморно, харчат парите ти. През по-голямата част от времето дори не се сещат за смъртта ти. „Може пък да е за добро“, казват хората, опитвайки се да прогонят тъгата.
Човек може и да прости някои предателства, но други никога не преглъща. Години по-късно, когато децата ни вече бяха напуснали семейното гнездо, аз оставих този живот, този брак и тази страна. Започнах нов живот другаде.
И сега, 33 години по-късно, отново се върнах в Лондон. И за мое съжаление, в навечерието на повторението на предишното си пътуване отворих старите рани, които вече почти бях успял да забравя.

Няма нищо по-подходящо за едно важно заминаване от лошото време. Мрачното лондонско утро беше в унисон с настроението ми, дъждът от надвисналото сиво небе падаше тежко и хората ходеха прегърбени, свели мокрите си глави, избягваха да се поглеждат в очите и си мислеха „Какво калпаво време“. Шумът от уличното движение беше по-силен от обикновено, гумите на автомобилите плющяха по мократа настилка. На Ватерло намерих перона, откъдето в 12.09 потегляше експресът „Евростар“ за Париж.
Дори и на Ватерло имаше неща, които ми напомняха за моя Лондон – безразличието на лондончаните, целеустремената им походка, вкаменените лица. Въпреки че валеше, никой не носеше шапка, само тук-там се мяркаха хора с чадъри – лошото време беше оставило отпечатъка си върху всички нас, включително и върху гръмогласните ученици, които минаваха край слаба млада просякиня с мръсна пола, седнала на мокрия под пред метално стълбище, водещо кой знае накъде.
Едва ли има по-бърз и лесен начин за преминаване от една страна в друга – повърхностна митническа проверка, попълване на някакви френски декларации, а след това изкачване с ескалатора към очакващия ни влак, полупразен в дъждовния делничен ден в началото на март. През 1973 г. потеглих рано сутринта от гара Виктория, слязох на брега във Фолкстоун, там се качих на ферибота, прекосих Ламанша, в Кале отново се натоварих на влак и пристигнах в Париж чак в полунощ.
Но тогава тунелът под Ламанша още не беше прокопан. Той струваше 20 милиарда долара, а за довършването му бяха необходими 15 години и всички се оплакваха, че е губещ проект. Влакът беше в движение от 12 години, но сега щях да го използвам за първи път. Билетът беше скъп, ала това нямаше значение – пътуването през тунела беше истинско чудо. Наслаждавах се на спокойствието, на характерната за пътешественика леност, че мога да отида на гарата в Лондон, да седна във влака, да почета няколко часа и после да стана и да се разходя в Париж, без да се отделям от твърдата земя нито за миг. Възнамерявах да стигна по същия начин до Централна Азия, чак до Индия, като само си седя в купето и зяпам през прозореца.
Този път ми бяха отказали виза за Иран, а в Афганистан отвличаха и застрелваха чужденци, но като разучих картата, открих друг железопътен маршрут – през Турция до Грузия и оттам през бившите съветски републики. Първо Азербайджан, после с ферибот през Каспийско море и с влак през Туркменистан, покрай древния град Мерв, където имаше гара до бреговете на река Амударя, а оттам към Бухара, Самарканд и Ташкент в Узбекистан, на един хвърлей камък от Пенджаб.
Оттам можеше да последвам стария си маршрут през Индия до Шри Ланка и Мианмар. Но не биваше да си правя толкова далечни планове още в началото на пътуването, все пак бях потеглил само преди няколко минути от Ватерло. По окъпаните от дъжда релси на гара Клапам Джънкшън си помислих: „Това тук ми е познато“. Подпрях измъченото си чело на запотеното стъкло и докато пресичахме Южен Лондон, целият ми предишен живот изплува пред очите ми.
Сцени от 70-те по същата тази линия, през Воксхол, завоя по Куинстоун Роуд, покрай Клапам Хай Стрийт и Брикстън, през Колдхарбър Лейн – от името направо ме побиха тръпки. От другата страна на парка, на Батърси Райс, през 1978 г. избухнаха емигрантски безредици, близо до магазин „Чисман“ (основан 1895 г.), където служителите се приближаваха ненатрапчиво и питаха: „Обслужиха ли ви вече?“. Там си купих първия цветен телевизор, наблизо беше Лавендър стрийт, където живееше Сара Фъргюсън, по-късно херцогиня на Йорк. В деня, в който обявиха сватбата й с принц Андрю, чистачката ми, въоръжена с кофа и парцал, презрително изсумтя: „Селянка“.
Отдалечихме се от района на Клапам Джънкшън и от влака зърнах киното, в което ходех, преди да го превърнат в зала за бинго. Черквата беше станала център за дневни грижи, от другата страна на парка беше основното училище „Алфартинг“, в което бледите ми и кльощави деца учеха песнички с госпожа Куормби. Тези улици ми бяха добре познати: тук ми бяха откраднали колелото, там бяха блъснали колата ми, в тези бакалии и месарници бях пазарувал. Проститутките, цветарницата, китайският магазин, продавачът на вестници – индиец от Танзания, който обичаше да си бъбри с мен на суахили, тъй като тъгуваше за бреговете на езерото Виктория. „Знакът на рибарите“ – ирландска кръчма, по-известна като „Рибарите“, където бегълците от Ълстър избухваха в невъздържани ругатни, щом видеха принц Чарлз по телевизията, а когато ИРА вдигна във въздуха лорд Маунтбатън, се отдадоха на щура веселба. Там всяка вечер изпивах по халба „Гинес“ и четях „Ивнинг Стандарт“.
Ето тук течеше лондонският ми живот. Тогава се молех за дъжд, тъй като при лошо време си стоях вкъщи – това беше „писателското време“. По-голямата част от това, което мярнах през прозореца на влака, ми беше познато, но все пак не беше същото – сякаш видяно като насън. Вгледах се по-внимателно. Голи дървета под сивите разпокъсани облаци на небосвода, повечето стари сгради стояха на мястото си, но сега Лондон беше подмладен, по-богат. Когато дойдох да живея тук, районът беше западнал – изоставени къщи, скитници, шепа старци – а сега бе завладян от средната класа. В китайската бакалия вече продаваха алкохол, една от кръчмите беше станала бистро, а рибното ресторантче се бе превърнало в суши бар.
Но най-хубавото беше, че прелитането с такава скорост през Южен Лондон ми спести болката от по-внимателното вглеждане в миналото. Прекосявахме тунели, виадукти и прелези, успявах да хвърля поглед на познатите места и доволно отминавах напред, към нови градове, които не пазеха неприятни спомени. „Забрави за това – казват англичаните, които мразят оплакванията. – Няма какво да мърмориш толкова. Стига провесва нос. Може и никога да не стане.“
Високата скорост ми допадаше, бях доволен, че влакът няма да спре чак до крайбрежието, ще профучи през Пенг, Бекъм, Броумли – последните квартали на Лондон, и старите, сърдити на вид къщи, които свързвах с „романа на предградието“, литературата на потрепващите завеси, потиснатото настроение и разтревожените семейства, най-вече „Кипс“ и „Господин Бенанкъл“ на родените в Броумли Х. Г. Уелс и В. С. Притчет, които след бягството си оттам бяха описали живота в покрайнините.
В английската литература може да се намерят множество произведения, вдъхновени от преживяното или видяното по време на път, като сред тях изпъкват стихове като „О, дебела бледа жена, която никой не обича“ и „Да, не съм забравил Адълстроп“, както и влаковете, които лъкатушат из страниците на Уудхаус и Агата Кристи. Но за мен описанието, което най-пълнокръвно предава изживяването в английските железници, е на Форд Мадокс Форд в първия му успешен роман „Душата на Лондон“, публикуван преди 100 години. Зяпайки през прозореца на влака, Форд обяснява как относителното спокойствие да си седиш в купето и да гледаш забързания приглушен свят навън предизвиква меланхолия. „Седиш от другата страна на стъклото, все едно се взираш в тишината на музей, не чуваш нито виковете по улицата, нито писъците на децата.“ И най-проникновеното му наблюдение, което важеше за мен по време на цялото ми пътуване от Лондон до Токио: „И освен това виждаш толкова много късчета от живота на другите“.
Той споменава спрял до черква автобус, хлапе в парцаливи дрехи, полицай в синя униформа. Аз видях мъж с колело, жена, слизаща от автобус, ученици, които играеха футбол, момиче с детска количка. И тъй като от влака се разкрива чудесна панорама към лондонските задни дворове, зърнах също един мъж да копае, жена да простира, работник – или дали не беше крадец? – да се качва на подпряна на прозорец стълба. А „несекващата последователност от дребни действия, които човек така и не вижда довършени, придава на гледането от влака известна тъга и неудовлетвореност. Хората са така устроени, че искат всяка история да си има край“.
Зърнатите от пътешественика „късчета от живота на другите“ внушават не само тъга и поетичност, но и влудяващо усещане, че си аутсайдер. Водят до обобщения и прибързани заключения, до измисляне и пресъздаване на цели места от няколко кратки погледа.
Само за 20 минути от мръсното Ватерло излязохме сред откритите поля на Кент, които в тази първа седмица на март в по-голямата си част вече бяха изорани и очакваха сеитбата.
– Вино за обяда?
Жена в синя униформа ми донесе бутилка Les Jamelles Chardonnay Vin de Pays d’Oc 2004, възхвалено в менюто заради „лекия ванилов аромат от престоя в дъбовите бъчви и мазния послевкус“.
Обядът се състоеше от пиле с броколи и доматен сос в гювече за предястие, леко пикантно филе от сьомга за основно ястие, а за десерт крем шоколад. Това беше – поне на пръв поглед – съвсем различен свят от онзи, който бях видял в началото на пътуването си преди 33 години, когато първо стигнах до Фолкстоун, там се качих на ферибота и стоях прав на борда, сломен и изпълнен с чувство за вина, а за обяд трябваше да се задоволя със студен пай със свинско.
Тунелът беше 22-минутно чудо, истинска заешка дупка, която ме изтръгна от английските ми спомени и ме изстреля под Ламанша към Франция, от която имах само повърхностни и разпокъсани впечатления за забавления и недоразумения, храни и напитки, картини, странни забележки, като например думите на онази красива французойка, която ми каза: „Довечера ще се видим с любовницата на годеника ми. И сигурно ще правим секс. Обожавам глупавите жени“. И след това добави: „О, вие се усмихвате! Ама и вие, американците, сте едни… !“.
От другата страна на тунела дъждът падаше от френско небе и барабанеше по керемидени покриви и малки коли, които се движеха в дясната лента, но иначе всичко останало си беше като в Кент – същите заоблени хълмчета и каменисти плата, хилава растителност, складове, ниски работилници и навеси, редици оголени чинари в мъгливия следобед.
Пътуването с влак беше невероятно кратко, Англия беше толкова близо до Франция, че ми беше трудно да си представя, че са две отделни държави със своя национална кухня, свои си скандали, езици, религия и дилеми. Един от най-нашумелите проблеми тук бяха младите мюсюлмани, които в гнева си палеха коли. Засега имаше само един загинал, но много автомобили бяха опожарени.
Защо европейските шофьори не притежават никаква култура на пътя в сравнение с където и да е било в Америка? Може би защото тук тя е подражателска, струва ми се опошлена, грубовата и не по мярка – така, както никой европеец не изглежда добре с баскетболна шапка. Бензиностанциите и индустриалните паркове не се отличават особено от кошмарните си събратя в Америка, но на фона на френския пейзаж, сред средновековните замъци и готическите кули, приличат на някакво извращение, говорят за престъпване на старо споразумение, малките селца и изораните поля са все едно разделени от грозните пътища и мантинелите.
Заради така наречения от Фройд „нарцисизъм на дребните различия“ тези необятни поля, на които са се водили битки от древни времена, са били арена за сблъсък на стотици враждуващи армии – кървав пример за цивилизацията и нейния вечен стремеж към нещо по-добро. Така или иначе, истината е, че пътят на железницата, в миналото пропит от кръв и осеян с гробове на милиони загинали войници, през последния половин век се радва на мир и това е може би най-дългият мирен период в историята на този район.
Прекосихме река с трагично име. Един юлски ден преди 90 години тук – на същото това място, където лекият дъждец кротко росеше красивите долини и ниските хълмчета, а в далечината от едната страна се мержелееха камбанариите на Амиен, а от другата градчето Перон – в долината на река Сома, се отварят вратите на ада. В първия ден от битката загиват 60 000 английски войници, които заради 20-килограмовите раници на гърбовете си са изключително трудноподвижни. Германските картечници вземат най-големия брой жертви за един ден в британската история. През четирите месеца на тази кървава баня – първата битка за Сома, която свършва през ноември 1916 г. – загиват повече от един милион войници – 420 000 англичани, 194 000 французи, 440 000 германци. И то напълно безсмислено. Нищо не е спечелено – нито територия, нито военно превъзходство, дори не си вземат урок за безполезността на войната, тъй като 25 години по-късно – когато вече съм бил роден – същите армии отново се впускат в битка по същите тези поля. И всички те са колониални сили, присъединили големи части от Африка и Азия, за да заграбят златото и диамантите и да поучават тамошните народи на цивилизованост.
Цветът на кожата и дрехите на минувачите в градовете край Париж отразяваха френската колониална история – африканци, алжирци, виетнамци. Играеха футбол в дъжда. Пазаруваха на улични сергии, живееха в мрачни блокове в покрайнините на Париж, край които минаваше „Евростар“. Навлязохме в града на сивкавите надупчени каменни фасади и булеварди. Лондон е в по-голямата си част нисък град на еднофамилни къщи. В Париж преобладават кооперации в стил рококо с щръкнали като женски гърди балкони.
Тъй като пътувах само с раница и малък куфар, хамалите на Гар дю Норд не ми обърнаха внимание. Прекосих перона и излязох пред осветената фасада с изработените в духа на класицизма статуи, характерни за по-големите градове на Франция. Те бяха сътворени през 60-те години на XIX век (така пишеше на табелата) от „най-известните скулптори на Втората империя“.
Улиците бяха задръстени от коли и огласяни от гневни клаксони и викове. Попитах един усмихнат мъж какво става.
– Un manifestation – отвърна той.

Другият  "Ориент експрес"

Националната криза е неповторима възможност, истински дар за пътешественика. Една страна най-цялостно се разкрива на чужденеца едва когато е връхлетяна от беда. Дори и когато кризата е неразбираема за страничния наблюдател, както често се случва, тя придава драматизъм на ежедневието и превръща пътешественика в свидетел на историческо събитие. Понякога кризата издига препятствия пред него, но независимо от това е за предпочитане пред националните празници, които са истински ад – никой не работи, магазините и училищата са затворени, хората ядат сладолед, общественият транспорт е претъпкан и чужденецът се чувства изолиран от веселбата, от всичко. Празникът води до пълно отчуждаване, а кризата може да бъде спектакъл и да прикове вниманието на странника.
Обяснението за бляскавия като кино декор вид на Париж се крие във факта, че градът е преобразен през 1857 г. от Жорж Осман (нает от Луи Наполеон, така наречения император), който събаря къщите и бордеите, изправя улиците и създава широки булеварди, високи кооперации, паметници и фонтани и дава на Париж измамното самочувствие, че е центърът на света. Изящният парижки декор от кремави сгради, екстравагантни арки и обелиски е до такава степен запечатан в главите на хората, особено на тези, които никога не са стъпвали там, че описанието е излишно. А и кой би си направил труда? В книгите е достатъчно авторът само да назове дадения булевард или район. Да вземем Сименон например. Четях неговите романи, защото са тънки и многобройни. „Той се върна на „Рю дьо Фьойантин“ и оттам заобиколи, за да стигне до парка Монсури“ – и нищо повече; мястото се подразбира, ясно е като снимка от календар. Споменаването на известни имена е достатъчно описание. Няма нищо за разкриване, нищо за показване. Градът се извисява, но вместо да се чувстват като пигмеи в него, обитателите му гордо вирят носове.
И въпреки това тази привидна близост, една от най-големите притегателни сили на Париж, е илюзия. „Couleur locale носи вината за множество прибързани оценки – пише Набоков – но местният колорит в никакъв случай не се изгражда бързо.“ Зад ослепителния парижки декор се крие дълга история на бунтове, безредици, насилие и болезненото унижение от чуждестранната окупация, преживяна от парижани, спомените за германците, предателствата, позора на капитулацията. След победния марш на нацистите по булевардите на града те безвъзвратно изгубват част от величието си. Подобно на тукашните зашеметяващи жени, макар да изглежда непристъпен, Париж има бурно минало, бил е покоряван и ограбван, бомбардиран и обсаждан, и не спира да се променя, също като Лондон и другите столици от моя маршрут – Виена, Будапеща, Букурещ, Истанбул, Анкара, Тбилиси, Баку – и останалите лъскави мравуняци в Азия чак до Токио.
Градовете рядко ме вдъхновяват, даже напротив, в тях се чувствам потиснат и захлупен. Винаги съм се интересувал по-скоро от пространствата между големите градове, отколкото от самите градове, от вътрешността на страната, а не от столицата. Подозирам, че хората, които се прекланят на метрополиса и се смятат за истински граждани, дълбоко в себе си са провинциални мишки – простодушни, страхливи домошари, зашеметени от градските светлини.
Размириците от предишния месец и днешната демонстрация бяха просветление за мен. Не вярвам във вечността на градовете. За мен те са по-скоро змийски гнезда, от които ми се иска да избягам. Но тази манифестация – безбрежното море от хора на Площада на Републиката (така го нарече усмихнатият мъж) беше парализирала целия град. Може би това си заслужаваше да се види – гневната тълпа е много по-интересна от всичко, което бих зърнал в Лувъра.
Намерих такси. Шофьорът се беше настанил удобно, подпрял брадичка на юмрук, и слушаше радио.
– Площадът на Републиката – казах и влязох в колата.
– Трудна работа – отвърна той. – Un manifestation.
– Защо протестират?
– Ядосани са – обясни той и спомена името на премиера бонвиван, който пишеше поезия и искаше да промени трудовото законодателство.
След няколко минути се обади по радиостанцията. Съвсем очаквано докладва, че е попаднал в задръстване.
– И освен това вали.
Мярна някакъв свой познат, също таксиметров шофьор, показа глава през прозореца и двамата се впуснаха в оживен разговор. След това се обърна към мен и рече:
– А и булевард „Сен Жермен“ е в ремонт.
Почти не помръдвахме напред, бяхме изминали не повече от двайсетина метра, а броячът вече показваше десет евро. Накрая казах:
– Закарайте ме направо на Гар де л’Ест.
– По-добре идете пеша – тя е от другата страна на улицата, надолу по стълбите.
Слязох, върнах се до Гар дю Норд, купих си вестник и видях табелките, указващи към Гар де л’Ест. Прекосих улицата и погледът ми се спря на симпатично на вид заведение, „Терминус Норд“ – топло, добре осветено бистро в студения влажен ден, което изведнъж ми напомни, че съм огладнял.
С оправданието, че това е прощална вечеря, си поръчах половин бутилка бяло бургундско, салата и марсилска буябес – рибена чорба с миди, омари, дребни рачета и скариди, с шафран, кротони и ремулада. Сервитьорите бяха любезни, обслужваха клиентите с внимание, възпитано и ведро.
Един от тях забеляза сака ми и отбеляза:
– На пътешествие ли?
– Отивам в Истанбул. С влак.
А оттам за Туркменистан, Узбекистан…
– Хубав маршрут.
– Тази вечер заминавам за Будапеща, после продължавам към Румъния. Искам да ви попитам нещо – посочих вестника. – Какво означава licenciement?
– Да останеш без работа.
– Затова ли протестират хората?
– Точно така.
След това обясни: министър-председателят предложил промяна в закона, която да улесни съкращаването на служителите, които във Франция могат да изкарат на едно място до пенсионирането си, тъй като на практика е почти невъзможно да бъдат уволнени. Срещу промяната се обявили не само младите хора, но и профсъюзите, комунистите и работниците като цяло, тъй като сигурното работно място се приемало за нещо свещено. Ако работните места не бъдели защитени от закона (това беше аргументът), французите щели да бъдат изместени от имигранти от Полша и Албания, а това щяло да застраши обществения ред и културният живот щял да бъде превзет от чужденци.
Довърших вечерята си, поговорих със сервитьорите и си водих бележки. От тези няколко часа, прекарани във Франция, мога да си извадя заключението, че френските сервитьори са любезни и осведомени, френската кухня е вкусна, френските таксиметрови шофьори имат чувство за хумор, а Париж е дъждовен град. Да нарисувам обща картина на базата на преживяното в рамките на един следобед. Точно така правят пътешествениците – вадят си заключения въз основа на произволни доказателства. Но аз само минавах през Париж и не видях почти нищо, просто оттук потегляше влакът ми за Азия.
Продължих пеша до Гар де л’Ест, намерих стръмното старо стълбище, врязано над тесния път. На една стена пишеше на френски: „Най-големият враг е пасивността“.
Във фоайето на гарата хората се озъртаха с вдигнати нагоре глави, търсеха таблото за заминаващите влакове. Там беше изписан и моят влак за Виена. Информацията от таблото беше потвърдена и от глас по уредбата: „Ориент експрес“ за Мюлуз, Страсбург и Виена заминава от девети перон“.
Моят влак се наричаше „Ориент експрес“? Изненадах се. Бях си купил няколко евтини билета по линията Париж-Истанбул с прекачване в Будапеща и Букурещ и с три нощувки в спален вагон. До Истанбул можеше да се стигне по два начина: с моя заобиколен маршрут с три различни влака и с луксозния влак, който стоеше на съседния коловоз с табелки на спалните вагони Compagnie Internationale des Wagon-Lits. На перона беше паркирана стара лимузина с надпис Pullman Orient Express – pour aller au bout de vos rêves („Пулман Ориент експрес“ те пренася отвъд мечтите ти).
Това беше легендарният синьо-златист „Ориент експрес“, който се беше движил от Париж до Истанбул от 1883 до 1977 г. Когато пътувах с него през 1973 г., не беше останало почти нищо от старата му слава (с един спален вагон, без вагон-ресторант, с груби кондуктори) и четири години по-късно беше напълно спрян. Ръждясалите вагони с цялото им оборудване бяха продадени на търг в Монте Карло на американски предприемач. Той вложи 16 милиона долара в реставрирането и обновяването им, купи и запазената марка и през 1982 г. отново пусна в движение луксозната композиция. Влакът се радваше на успех сред носталгичните богаташи.
Аз не пътувах с него по няколко причини. Първо, щеше да ми излезе твърде скъпо – еднопосочният билет от Париж до Истанбул беше 9000 долара. Второ, луксът е враг на наблюдението, в ненужния разкош се чувстваш толкова добре, че не забелязваш нищо. Луксът те разглезва и вдетинява, не ти позволява да опознаеш света. Точно заради това луксозните круизни кораби и лъскавите хотели са пълни с дръвници, които все едно са паднали от Марс. Опитът ми показва, че една от най-лошите страни на пътуването с богаташи – освен че те никога не слушат събеседника си – е постоянното им мрънкане колко е скъп животът. Да, богатите не спират да се оплакват колко са бедни.
Моят влак беше другият „Ориент експрес“, който минаваше през Източна Европа за Турция. Билетът струваше около 400 долара и доколкото можех да съдя от външния вид на очакващия ме на перона влак, не беше луксозен, но изглеждаше сносен.
– Ето тук сте – посочи ми кондукторът едно от шестместните купета. – В Страсбург ще се прехвърлите в спалния вагон.
Вътре имаше само една възрастна жена. Седнах и задрямах, но не след дълго свирката на локомотива ме събуди и моят „Ориент експрес“ напусна Гар де л’Ест без никакви церемонии. След около два километра излязохме от величествения град и поехме през покрайнините, след това по брега на река Марна и в надвисващия сумрак се насочихме към вътрешността на Източна Франция.
Навън се спускаше мрачна зимна вечер. Знаех, че ще се събудя във Виена колкото да сменя влака, мислех си, че пътешествието ми най-сетне беше започнало, че всичко до този момент е било само прелюдия. Това настроение се подсилваше от подгизналите тъмнозелени поля, сенчестата река, голите дървета, от прерязващото усещане за чуждост. Нямах представа къде се намирам, знаех само, че късно през нощта ще преминем през Страсбург и германската граница и утре сутрин ще бъдем в Австрия, а около обяд в Будапеща, където щях да се прехвърля на друг влак. Ритъмът на наслагващите се релси и рутината на прекачването щяха да ме отведат до Централна Азия, планирах да стигна до Ташкент в Узбекистан само с влакове.
Изпълни ме приятно топло усещане, истинската леност на поелия на дълъг път пътешественик. За нищо на света не бих сменил мястото си в ъгъла, където седях леко замаян от виното и с пълен с буябес корем, а дъждът шибаше по прозореца.
Изобщо не подозирах, че дъждът и вятърът ще ме преследват до Турция, по черноморското крайбрежие, в Грузия, чак до Азербайджан, че навсякъде ще е студено, ще се налага да нося вълнени пуловери и дебело яке до Туркменистан, където във влака – мръсен и тракащ през пустинята Каракум, където никога не валеше – вярващите туркмени извършваха ритуалното измиване не с вода, а с пясък.
Дребната възрастна жена улови погледа ми и вероятно забелязала, че книгата в скута ми е на английски, каза:
– Във Виена вали сняг.
С радост си помислих, че след няколко дни ще бъда в Истанбул, и отговорих:
– Това не ме притеснява. А къде сме сега?
– В Шато Тиери. Еперне.
Френските имена винаги са ми напомняли за битки или вина. Следващата гара се казваше Шалон ан Шампан, ярко осветен мокър перон, къщичките наоколо приличаха на премрежено от пелената на дъжда предградие в Кънектикът. След това в мрака стигнахме до Нанси, водата в локвите на перона искреше, няколко километра по-нататък минахме край шепа къщи, които бяха толкова ниски и мрачни, че приличаха на надгробни камъни.
В купето влязоха двама мъже и една жена. Единият мъж не спираше да говори на някакъв неразбираем език, спътниците му се обаждаха от време на време.
– На какъв език говорят? – попита ме възрастната жена.
– Вероятно унгарски.
Тя се зачуди защо съм толкова сигурен.
– Когато не разбираш нито дума, обикновено е унгарски – поясних.
– Може и да е български. Или чешки.
– А вие откъде сте? – попитах аз.
– От Линц.
– Това не е ли…
Жената ме прекъсна със смях, очите й искряха, усмихна се и двамата знаехме за какво става въпрос.
– Очарователно малко градче – рече тя. – Около 250 000 души. Много чисто, много приятно. Няма нищо общо с представите на хората. Опитваме се да го забравим.
Това „го“ се отнасяше за Адолф Хитлер, който беше от Линц. Шепа луди все още ходеха на поклонение в родната му къща, въпреки че нацистките символи бяха забранени в Австрия. Съвсем наскоро писателят Дейвид Ървинг беше осъден за безумното си твърдение, че Холокостът не е съществувал. Несъмнена лудост, все едно да кажеш, че Земята е плоска, но в Австрия беше и престъпление.
– Появяват се отново, този път във Франция – рече жената.
– Нацистите ли?
– Така твърди дъщеря ми. Тя живее в Париж. От време на време й ходя на гости. – Обърна се към прозореца, макар че там не можеше да види нищо друго освен отражението си. – Винаги пътувам с този влак.
– А защо не със самолет? – попитах, беше ми интересно какво ще ми отговори.
– Не обичам да летя. А и когато времето е лошо, винаги има закъснения. С влака е много по-добре. Ще пристигнем в Линц рано сутринта и ще си бъда у дома за закуска. – Наклони се към мен и прошепна: – А тези какви са?
Беше поне на 75 и (както самата тя призна) беше прекарала целия си живот в Австрия. През всичките тези години е била на един хвърлей камък от Унгария, а нямаше никаква представа за езика от другата страна на границата, дори не можеше да познае, че говорещите са унгарци – а те бяха точно такива, попитах ги на перона в Страсбург, докато чакахме спалния вагон.
Десет вечерта в студена мартенска нощ, дъждът плющеше по релсите, към нас се зададоха с тракане няколко вагона с очаквания надпис Schlafwagen с позлатени букви. Защо, въпреки дъжда, не се изкушавах да вляза в някой грандхотел, а тръпнех от нетърпение да се кача в спалния вагон, да подам билета си на кондуктора и той да ме заведе до купето ми? Леглото беше оправено, на лавицата ме чакаха бутилка с минерална вода и чиния с портокал.
Сгуших се на топло под завивката и почетох малко от романа на Сименон, влакът потегли от Страсбург в дъжда, който искреше като кристалчета на светлините на града. Няколко километра по-нататък дъждовните капки образуваха кръгчета във водата на Рейн. Заспах – денят беше дълъг и уморителен, започна на Ватерло и с всичките спомени от Лондон. Радвах се, че съм на чужда земя, в лошо време, на път към още по-странни места.
В сивата зора край Амщетен мръсният сняг беше като изскочил от романа на Сименон: „Преспите изглеждаха загнили, на черни петна, обсипани с боклук. От небето падаше бял прах, като ронеща се от тавана мазилка“. Малко по-нататък, на гарата на Пуркерсдорф Санаториум, беше по-бял. Стогодишната сграда на санаториума беше архитектурна забележителност в стила на кубизма. На изток снежната покривка ставаше по-дебела, там край линията се точеха къщи, грандиозни катедрали, овце в кални поля, пълни със статуи гробища. Австрийските къщи ми напомняха на бункери, изглеждаха здрави и непоклатими, в заснежените задни дворове стърчаха черни фиданки.
От Виена не видях нищо друго освен гарата, на която Фройд открива своето Reisefieber – страха от пътуването с влак. Той толкова се страхувал да не изпусне влака, че пристигал на перона час по-рано и обикновено изпадал в паника, когато локомотивът се появявал. Тук се прехвърлих на друг, леко позанемарен влак, вероятно унгарски, с който трябваше да пристигнем в Будапеща по обяд. Дори и пейзажът изглеждаше поовехтял и износен, снегът беше по-малко и беше натрупан на мръсни камари на унгарската граница в Дьор, която представляваше няколко солидни постройки от времето, когато тук е минавала една от ръждясалите гънки на Желязната завеса, фабрики и неразорани поля, голи дървета и тук-там следи от трактор – черната земя на фона на белия сняг събуди у мен представата за скелет. Като чуе „поля“, човек си представя невинна пасторална картина, но това тук беше точно обратното, мрачно и потискащо, с разнебитени обори и повалени огради, приличаше не на земеделска земя, а на бойно поле след отстъпление, запазило следи от засади, сражения и отбранителни валове, които завършваха с точица на хоризонта – селянин на колело.
Ниско в зимното небе се носеха врани над гъсто обрасли с кафяви шубраци хълмове и долини, покрити с потъмнял сняг като разтекла се глазура на залежала торта – мрачният утринен пейзаж на Източна Европа нахлуваше през прозорците на влака като разпокъсани кадри от стар филм.
Привлекателността на пътуването през този зимен пейзаж, само с няколко души във влака и прострелите се навън безбрежни поля – какво ли отглеждаха тук? – се криеше в мрачната и романтична грозота и в мисълта, че просто минавам оттук. След няколко часа щях да съм в Будапеща, утре в Букурещ, след това в Истанбул. Това волно безгрижие беше и начин да се потопя в свободата, която ми носеше моето пътешествие.
Трийсет и три години по-рано бях изпълнен с нетърпение. Къде отивах? Какво щях да направя с видяното по време на пътуването? Потискаше ме мисълта, че любимите ми хора бяха против заминаването ми. „Изоставяш ни! Не заминавай! Ще съжаляваш!“
Тогава, изпълнен с вина и измъчван от угризения, изобщо не ми допадна това, което видях от прозореца на влака, който по онова време минаваше по малко по-различен маршрут – през Югославия. Чувствах се като хванат в капан сред калните хълмчета, негодувах срещу всяка пречка, сякаш пътуването, което сам си бях избрал, изведнъж се беше превърнало в непосилен товар и изпитание. Но сега бях щастлив, а доброто разположение на духа дори и да не придава очарование на пейзажа, то поне милостиво те отдалечава от него. Този път не възприемах маршрута си като вражеска територия. Полята изглеждаха занемарени и безрадостни, но не го приемах лично.
Урокът от моето „Дао на пътешественика“ гласи, че ако човек е обичан, чувства се свободен и малко е поопознал света, пътешествията са по-лесни и приятни. Човек, който е живял през втората половина на XX век, не може да бъде учуден от нищо, така че трябва да се опитва да извлича максималното, да няма големи очаквания, да презира обещанията на политиците. След като мине определена възраст, пътешественикът спира да търси друг живот и не приема нищо за даденост.
Този път обаче можех да се свържа със съпругата си по телефона. Тя надделя в спора ни и ме убеди да взема със себе си малкия мобилен апарат с възможност за достъп до интернет. В началото категорично отказах. Четирийсет години обикалях по света, без да изпитам нужда от връзка с дома. А и не обичам хората, които използват мобилни телефони – също както мразя тези, които се хранят вървешком. Не ми допада с каква лекота и спокойствие превръщат личния ритуал в публичен акт, парадират и крещят в проклетата джаджа така, че да ги чуе целият свят: „Здравей, скъпа! Във влака съм! Сега влизаме в тунела!“.
Напълно бях забравил за телефона. Включих го и на екрана се появи съобщение „Добре дошли в Унгария“. Малко след това иззвъня.
– Липсваш ми – рече жена ми. – Но исках да ти кажа, че те подкрепям. Знам, че за теб беше важно да заминеш.
– Как върви плетенето?
– Още не съм започнала. Търся си модел.
Отлагането й ми се видя странно успокояващо, поговорихме още малко, тя у дома, а аз във влака, през прозореца се виждаше заснеженото поле отвъд заводите и къщите на град Татабаня на по-малко от час път от Будапеща.

*   *   *

Незнайно защо потъналият в мръсотия и киша град, извисяващата се гара Келети, лъскавата от дъжда настилка и калните тротоари – всичко това ме обнадежди. Не търсех блясък и разкош, нито пък копие на дома, а нещо съвсем различно, което да послужи като неопровержимо доказателство за изминатото разстояние. Нарамили пазарски торби, начумерени жени със стари дрехи газеха в кишата с мръсни обувки и размахваха листчета с надпис Zimmer, предлагаха стаи за нощувка срещу мизерно заплащане, тъй като икономиката на страната беше в колапс и хората заминаваха поголовно, стичаха се към гарата на тълпи и се качваха на първия влак, пътуващ на запад – към Австрия, Германия и Великобритания. Веднага ме обсадиха таксиметрови шофьори и сводници, не бяха противни и настоятелни, а просто отчаяни и готови на всичко за пари.
Оставих сака си в багажното – влакът за Румъния заминаваше чак вечерта – и излязох да огледам фасадата на величествената сграда на гарата, украсена със статуи и летяща колесница, жребци и фрески. Беше построена през 1884 г., шедьовър на Австро-унгарската империя, грандиозен и внушителен, който сякаш се подиграваше на уморените пътници в мокри палта и пешеходците с подгизнали крака и пазарски торби.
– Как е търговията? – попитах продавачката в книжарницата.
– Зле.
Още няколко пъти зададох този въпрос – и получих същия отговор – по време на разходката си до Дунава; беше ми приятно да обикалям и разглеждам града, тъй като знаех, че след няколко часа ще се върна обратно на гарата, ще си взема багажа и ще се кача на влака за Букурещ.
Някъде по това време при предишното си пътуване срещнах спътника си, когото нарекох Моулсуърт. Той беше театрален агент, бонвиван и стар ерген, хомосексуалността и известността подсилваха чара му. Беше бивш офицер от индийската армия и бе обиколил Азия. Четеше менюто с монокъл и имаше навика да се обръща към всеки мъж с името Джордж, например на кондуктора в Турция каза: „Джордж, този влак е доста старичък“. След публикуването на книгата ми обяви, че въпреки псевдонима хората са го разпознали. От време на време се виждахме в Лондон, канех го на партита и той печелеше обожатели с историите си за театъра, а след това приятелите ми неизменно отбелязваха: „Тери е прекрасен!“. Преди смъртта си казваше, че пътуването му до Истанбул през 1973 г. е било едно от най-приятните в живота му, като неизменно добавяше: „Но трябваше да посочиш истинското ми име“. Само че истинското му име звучеше твърде помпозно и недостоверно – Терънс Плънкет-Грийн.
Газих в кишата наред с останалите минувачи, докато не стигнах до един приличен на вид хотел на име „Немзети“ и влязох вътре, за да се скрия от дъжда.
Ресторантът беше празен, само две жени с кожени палта пушеха на една маса.
Бледият сервитьор ме попита дали съм гладен. Предложи ми да се настаня на топло и да си поръчам обедното меню.
Съгласих се. За обяд имаше гулаш.
– Чужденците често смятат, че гулашът е яхния. А всъщност той е супа.
– А какво означава самата дума?
– Не знам как точно се превежда. „Гулаш“ е човекът, който гледа овце.
„Оцет! – би възкликнал за унгарското вино Плънкет-Грийн. – Ядене за селяци!“ – би мърморил за храната в „Немзети“.
Жените си тръгнаха. Появи се млад мъж. Тъй като беше единственият друг посетител, се заговорихме. Казваше се Ищван. Беше пристигнал в Будапеща по работа. Обясни, че доста европейски компании се местят в Унгария заради евтината работна ръка и образованото, но изнемогващо от бедността население. Щях да слушам тази история в цяла Азия, особено в Индия. Той се занимаваше с малки двигатели.
– Как е правителството?
– Ужасно – отвърна той. Не беше доволен от унгарските политици и техните решения. – Те са социалисти, леви. А аз съм десен.
Обсъдихме и американското правителство, което Ищван също не харесваше.
– Буш е опасен, високомерен, не е интелигентен. Безпокоя се какво ще направи с Иран.
Сигурно още тогава трябваше да се досетя, че през следващите седем месеца ще чувам същото мнение в почти всеки разговор, щом станеше ясно, че съм американец: че президентът ни е идиот, политиката му е глупава и че той е под контрола на силите на злото. Че Америка, въпреки възможностите и богатствата си, е най-големият престъпник на света.
В такива случаи задавах въпроса, който тогава изстрелях към Ищван:
– Ако имаш възможност, би ли емигрирал в САЩ?
И отговорът винаги беше утвърдителен, не защото хората имаха и най-бегла представа за американската култура, политика или история, а защото искаха да си намерят работа и да забогатеят, да притежават кола, къща и да оставят зад гърба си мизерията.
Ищван не беше глупав, но не всички бяха като него и най-много ме тревожеше това, че за моя изненада точно най-изостаналите грубияни хвалеха Америка за милитаризма й. Имах причини за тревога, тъй като ми предстоеше да мина през поне шест мюсюлмански страни. Но всички те бяха в една или друга степен недемократични и аз се окуражавах с мисълта, че потиснатите хора рядко те държат лично отговорен за решенията на твоето правителство.
Пожелах на Ищван успех и продължих нататък, като се спрях в един сексшоп. Имам теория, че порнографията в дадена страна позволява най-бърз поглед към културата и вътрешния живот на народа й, особено на мъжката му половина, така че влязох вътре и огледах какво се продава: простотии, сношения с животни (кучета и жени), извънредно дебели хора, извънредно космати хора, отделен стелаж за насилие с хомосексуалисти и всевъзможни германски перверзии.
В Унгария, Чехословакия, България, Полша, Румъния и другите държави зад желязната завеса непосредственият резултат от падането на режима през 1989 г. е появата на всичко, което преди това е било заклеймявано като противообществено – порнографията, силната музика, откритата изява на недоволство, графитите, които сега зърнах по стените в покрайнините на Будапеща. Някои от тези изблици може да се обяснят като резултат от ирационален гняв, но това не важи за порнографията. Тя е отделна категория, със строго определени граници, и няма как да бъде подправяна или фалшифицирана само за да скандализира околните, тъй като иначе не би се продавала. Стелажите с видеокасети и дискове със сношения на жени с кучета, коне, прасета и козли бяха доказателство, че има търсене на подобни неща.
Леденият дъжд, примесен със сняг, западналият унил град, хората с мокри ботуши и провесени носове (в най-буквалния смисъл на израза), мокрите лица и мазните коси – всичко тук ме отблъскваше, не усещах никакво желание да остана. Няма по-омърсено място от бивш имперски град, обезобразен от десетилетия комунистически режим. И въпреки това всички, с които разговарях – а аз постоянно питах за посоката – бяха любезни с мен, всеки един от уморените, свити и навъсени хора. Написаното от мен сигурно звучи критично, но всъщност Будапеща ми хареса, тъй като сякаш съществуваше в някакво по-различно време.
Не успях да си изградя представа за типично унгарско лице. Тежката челюст, широкото чело и приближените очи не са достатъчни, въпреки това унгарската култура ми се стори монолитна – по улиците не се виждаха представители на малцинства, само множество повехнали унгарци, облекчени, че страната им е приета в Европейския съюз и могат да заминат да търсят работа другаде и може би никога да не се завърнат, както ми каза един мъж в кафенето на гарата, когато се върнах там да си взема багажа.
– А вие закъде пътувате? – попита ме той.
– Румъния – отвърнах аз и той така се изненада, че ме накара да повторя и след това се разсмя силно и подигравателно.
След Унгария малцина поемаха на изток. Нямаше туристи, единствените пътници бяха хора, прибиращи се по домовете си – и то неохотно, тъй като желанието на всички бе да заминат на запад. Изтокът представляваше безнадеждност, бедност, провал, оправдания. Повечето пътници на гара Келети се стремяха да потеглят на запад, дори и тези, които всъщност се отправяха на изток. И никой не отиваше в Турция.
Беше пълно с пияници, бездомници, евангелисти с блеснали очи, които търсеха грешници за спасяване, чейнджаджии, млади момчета и момичета, които може би бяха наркомани или проститутки или най-вероятно и двете, натоварени с пазарски чанти възрастни жени, които се прибираха по селата с влака. Най-голямо впечатление обаче ми направиха играчите на шах. Те стояха на дълга мраморна площадка край перона насред тълпата, която чакаше пристигането на влака. Може би не пътуваха заникъде: гарата е малка свободна държава, в която може да влезе всеки с оправданието, че чака някой влак. Мъжете се взираха напрегнато в шахматните дъски, скубеха косите или брадите си, от време на време местеха фигурите – бавната и красива логика на шаха насред хаоса на гаровата чакалня.
В „Евронайт“, експреса за Букурещ, имаше само румънци – основният поток пътници беше в обратна посока, на запад. Кой би се качил на влака за Румъния, освен ако не му се налага? Бяха ми казали, че напоследък този влак се използва от чужденци, които искат да осиновят румънски сирачета, но тъй като редица посреднически агенции се бяха оказали измамници, малцина рискуваха да отидат и да се сблъскат с поредното разочарование.
Харесваше ми, че влакът ме отдалечаваше от познатите неща, заменяше ги с разкривени чужди образи – пътуването е като сън, в който всичко изглежда изключително странно именно защото е смътно познато. Допадаше ми и че хората са малко, тъй като никой не пътуваше в моята посока, особено сега, в кишавата Унгария, когато дъждът се стичаше по купчините сняг по тротоара.
Дори тук, в Европа, усещах предзнаменование за Азия – в застоялия мирис в спалния вагон, в мрачните лица на румънците, насядали по коравите седалки във втората класа, в тракането във вагон-ресторанта. Там масите бяха отрупани с кашони с луминесцентни лампи и топчета кабел, покрай които бяха сбутани лепкави шишета с оцет и бутилки със зловещ на вид сос, по тапите беше засъхнала разлята мазнина.
„Нося се в мрака в пороя, дъждът скрива релсите, свирката пищи, влакът е чудесен, купето е старо, но уютно“, написах в бележника си. Напомняше ми – заради черно-белите си отсенки и евтиния билет (около 100 долара) – за предишното ми пътуване. Тогава бях взел влак с дизелов локомотив от Белград до Ниш и София, но какво от това? Този тук не беше много по-различен – строги мъже, облечени като за път, жени със забрадки, уморени деца с блеснали очи трепереха в мокрите си обувки.
Както и предишната вечер на път към Будапеща, кондукторът перфорира билета ми, донесе ми бира, оправи ми леглото и ми напомни, че пристигаме в Букурещ в девет сутринта.
– Защо отива в Букурещ?
– Ще разгледам града – отвърнах. – И след това ще си тръгна.
– Със самолет?
– Не, продължавам с влак. За Истанбул.
– Истанбул много хубав. Бизнес върви. Много пари.
– А в Букурещ?
– Няма бизнес. Няма пари – кондукторът сбърчи лице.
– Този влак има ли вагон-ресторант?
– За теб – всичко! – Той ми намигна и в този момент разбрах, че е леко подпийнал.
Дъждът се лееше по прозорците, влакът се клатушкаше. Пътувах по стария начин, както преди, и не усещах почти никаква разлика – заради напрегнатия си, несигурен и изостанал вид Будапеща ми напомни на град от 70-те години.
Макар че подобни екскурзии не се рекламират, човек лесно може да се впусне в такова едновремешно приключение – бедните източноевропейци все още се придвижват основно с влакове и автобуси. Туристите, които отиват в Румъния – ако изобщо има такива – летят с чартърни полети. Самолетните билети в Европа са невероятно евтини, тъй като там горивото не се облага с акциз. Това скоро ще се промени, самолетните билети ще поскъпнат и този влак отново ще бъде ценен. Е, той и сега беше използваем – спалният вагон беше почти пълен и целият влак беше претъпкан.
Изведнъж се появи гара, жълтеникави лампи в мрака, бурният вятър бръснеше голия перон, дъждът барабанеше по тъмния, проскърцващ нощен влак. Всичко бе като изскочило от миналото – дъждът, капещият покрив на гарата, локвите пред гишето за билети, мокрите пейки, абсолютната празнота. Никой не слезе, никой не се качи: просто една гара в мрака – прочетох, че се казва Солнок и се намира на река Тиса – и след това нощта ни погълна.

Спомних си намигването на кондуктора и тръгнах да търся вагон-ресторанта, клатушкайки се в коридора на тъмния капещ влак.
И като го намерих, си помислих, че точно когато бях стигнал до убеждението, че в което и кътче на света да се намира човек, пътуването ще е еднакво и все ще му сервират някаква ужасна храна, вагоните няма да се различават по нищо и сервитьорите ще бъдат с шапчици като в заведение за бързо хранене, във вагон-ресторанта на „Евронайт“ за Румъния попаднах на трима пияни кондуктори и един мъж (който се оказа готвачът) с мазен пуловер и опърпана превръзка на ръката, които играеха табла на мъждивата светлина, пиеха бира и пушеха. Явно тук никой не идваше да се храни, готвачът шумно се изсекна и си изтри носа в някакъв парцал, който изглеждаше така, сякаш в него е избърсал щеката, с която е измерил маслото в автомобила си.
По масите, покрай мазните бутилки с олио и оцет бяха натрупани кашони с лампи и кълба кабел.
Хаосът и мръсотията ме ободриха. На летището не е никак трудно да скриеш отрицателните черти на един народ, но в този влак, прелитащ през бедната провинция, със сигурност зървах истината, така да се каже, хващах тази държава със свалени гащи. Не го приех лично. Радвах се, че не са си направили труда да приготвят нещо специално, да опъват червеното килимче заради мен.
Кондукторът, който ми беше намигнал, каза:
– Сяда! Сяда! Иска ли пиле?
– Не.
– Само пиле има. Сяда.
Избута кълбата кабел в другия край на масата – явно само аз се бях осмелил да дойда да вечерям – и в този момент осветлението угасна. Когато лампите отново светнаха, пред мен се беше появил панер с филийки твърд като камък хляб – истински фокус!
– Салата?
– Не.
Поднесоха ми чиния с туршия с копър. Нима някой можеше да измисли подобна картина?
Макар да беше полупиян, кондукторът успя да смотолеви:
– Заключил купето?
– Как да го заключа? Нямам ключ.
Той не отговори, а в пристъп на пиянска паника хукна по коридора. Последвах го и когато стигнахме до купето, кондукторът ми даде знак да прегледам сака си. С жестове ми даде да разбера, че във влака има крадци и трябва много да внимавам (като размаха пръст и след това почука с него по слепоочието си).
По пътя към вагон-ресторанта лампите отново угаснаха, но светнаха навреме, за да видя мъжа с мръсния пуловер (вече знаех от какво са лекетата), надвесен над тиган, от който хвърчаха искри. От устата му висеше цигара, която нямаше как да извади, тъй като с едната ръка държеше тигана, а с другата очукваше с огромен нож парче месо. Опръсканите му очила се бяха смъкнали на върха на носа и той с умело движение на омацания нож ги бутна обратно на мястото им.
Готвачът извика нещо и един от останалите ми преведе:
– Огретен?
– Добре.
След това играчите на табла се заприказваха помежду си.
Малко по-късно мъжът стовари една чиния пред мен и аз смаяно го огледах: мазните очила, увисналата от ъгълчето на устата му цигара, мръсния пуловер, превързаната ръка. Върху плуващите в олио картофи беше настъргано малко сирене. Пробвах неапетитния на вид огретен, като мислено благодарях на Бога, че в това кътче на света нищо не се е променило в последните десетилетия. И когато чуя как някой хвали унгарската икономика или оптимистично обяснява за предстоящото влизане на Румъния в Европейския съюз, винаги си спомням за онова отвратително ястие.
Докато всички останали се бяха посветили на иновациите и модернизацията и търсеха спасение в интернет, нещата тук си бяха същите, както преди. Тук времето беше спряло, унгарците се канеха отново да си изберат за управляващи социалистите. По някаква причина, може би заради извратеното задоволство, с което установявах, че абсурдът все още е жив на този свят, това ми допадаше. Напомняше ми за престоя ми във Вануату в западната част на Тихия океан. Един дъждовен ден на остров Тана видях група мъже, които клечаха чисто голи, само с една тънка препаска на слабините, и отказваха да изслушат мисионерите, дошли от другата страна на океана, за да ги покръстят. Братята Христови бяха изминали пеша 30 километра по разкаляния коларски път, за да донесат библиите си. А хората в Тана ги отпратиха обратно – благодаря, имаме си наши богове.
Застоят си има и привлекателна страна, а тази разнебитена железница не се беше променила ни на йота през последните 33 години. Това беше едва ли не пародия на предишното ми пътуване. Преминаването на унгарската граница също беше фарс. Граничните полицаи и митничарите минаха на бегом по коридорите с мокри ботуши и грозни кафеникави униформи. Румънският граничен пункт в Куртици беше още по-мрачен, поредният номер в същия фарс – десетина едри дебели мъжаги с ушанки и златни ширити се изсипаха във влака и започнаха да преглеждат паспортите и да отварят саковете.
Един от митничарите огледа романите на Сименон и останалите книги и измъкна „Покана за екзекуция“ на Набоков. Огледа я с присвити очи. Дали се досещаше, че в нея става дума за несправедлива и кошмарна полицейска държава?
– Закъде?
– За Истанбул.
– Защо? Ти турист?
– Аз турист.
Прелисти паспорта ми и посочи визите в него:
– Азербайджан! Узбекистан! Пакистан! Индия!
– Турист.
Размаха дебелия си пръст пред лицето ми:
– Хероин? Кокаин?
Разсмях се, не успях да се сдържа, смях се дълго и може би именно идиотският ми хилеж го убеди в невинността ми. Другарят му се приближи и двамата прегледаха сака ми. Изчаках ги встрани и след като приключиха, те ме приветстваха с добре дошъл в Румъния.
Ровенето в багажа не се различаваше особено от проверката на американските летища. Румънските митничари даже бяха по-бързи и по-повърхностни.
Зад тях стоеше красива жена с кожено палто до глезените и високи ботуши, още една фигура от миналото, подходящо предзнаменование за Трансилвания, закъдето се бяхме запътили. Приличаше на героиня от романа на Набоков, чието действие спокойно можеше да се развива в място като Букурещ.

*   *   *

Все още валеше, когато със зловещо скърцане на спирачките влакът закова на перона на гара Банеаса в центъра на Букурещ, където щях да се прехвърля на следващия влак за Истанбул, който тръгваше след няколко часа. Дъждът се лееше по мазния локомотив, навеса на перона и калните алеи. Но това не беше онзи дъжд, който носи живот, подхранва корените и дава тласък на растежа. Процеждаше се от зловещо надвисналото небе, зацапваше всичко, до което се докоснеше, предизвикваше ръжда по металните сглобки на навеса, смазваше гарата, разкалваше коловозите. Не придаваше романтичност на занемарените къщи в града, а подчертаваше пукнатините в мазилката, разкалваше наслоения по первазите на прозорците прахоляк. В зеленикавия му цвят имаше нещо отровно, приличаше ми на киселинен дъжд.
В смуглите очи и изпитите лица на румънците съзирах нещо азиатско, погледът ми веднага попадна на две хлапета на не повече от десетина години. Въпреки болнавия си вид те пушеха и се правеха на смели. С малки като на кукли глави, с мръсни ръце. Шегуваха се и всмукваха цигарения дим, а щом ме видяха, подхвърлиха нещо – вероятно някаква обида – и се разсмяха.
Бледи, недохранени лица, тук-там някое красиво като порцеланова статуетка момиче, слаби девойки, дебели жени, загрубели мъже; повечето пушеха цигари с тежка миризма, нямаше чужденци, поне аз не видях нито един на гарата. Какво би правил човек тук? Малцина идваха в Румъния на екскурзия и това си личеше в изоставения вид, в порутените постройки, в тъжните хора. Всичко изглеждаше безжизнено, на ръба на разрухата. Ужасна меланхолия лъхаше от къщите с напукани стъкла на прозорците, разбитите улици, бюфета със застоялите закуски.
Отидох да проверя дали влакът за Истанбул, експресът „Босфор“, ще тръгне навреме. Застаналият до гишето за информация млад мъж каза, че се надява да няма закъснение, тъй като и той щял да пътува с него.
– Отивам на конференция в Турция – обясни той. Беше университетски преподавател в Букурещ, казваше се Николай. – Тук идват американци. Имат бази.
Трябваше да се сетя. Румъния се споменаваше по новините като съюзник на Америка във войната й срещу тероризма. В стремежа си към повече инвестиции и приемане в Европейския съюз дясното правителство беше разрешило в страната да се провеждат разпити на заловени другаде заподозрени. Тази т. нар. извънредна мярка означаваше, че хора като отвлечения от американски агенти в Танзания алжирец, за когото се разказваше в статията на „Ню Йорк Таймс“ от юли 2006 г., могат да бъдат изпратени в друга държава за разпити, при които нерядко се прилагаха и мъчения – от лишаване от сън до задушаване, давене и приковаване на стената на килията, като всички тези методи влизаха в оруелския евфемизъм „техники за водене на разпит“. Като чуех този израз, винаги си представях как затворникът бива сритан в топките.
Отвлечени от американските агенти заподозрени се превозваха в затвори в Румъния, където не се налагаше да се спазват хуманитарните конвенции и изтезанията бяха позволени. Но задържанията и разпитите бяха дело на САЩ и за тях плащаха американските данъкоплатци. Тази програма беше толкова секретна, че за нея се разчу едва няколко години по-късно, когато в един вестник се появи интервю с освободен затворник. Сред страните, които прилагат изтезания при разпитите, се споменаваше и Полша.
Николай обясни, че има малко работа, но ще се видим по-късно във влака. Стори ми се, че го засегнах с въпросите си и той просто търсеше начин да се измъкне.
Най-голямата и най-странната сграда в Европа – а може би и в целия свят – е парламентът в Букурещ. Мислех, че е близо до гарата, но в крайна сметка, за да стигна до нея, се наложи да хвана такси – може би не беше истинско такси, а обикновен румънец, който се опитваше да припечели малко пари.
Гигантската сграда беше невероятно грозна и можеше да служи за учебникарски пример за мегаломанска архитектура.
– Смайваща, а?
– Наистина е смайваща.
– Имате ли такива у вас?
– Не, нищо подобно.
По пътя минахме покрай много казина. Те, заедно с баровете и залите за масаж, бяха единствените цветни петна в сивия град. Тук властваше порокът. Шофьорът ми даде брошурка „Заведенията в Букурещ“. В пътеводителя имаше специален раздел за намирането на проститутки. Там пишеше: „Избягвайте уличните сводници, тъй като при тях съществува голям риск да бъдете ограбени. Най-добре се обадете в някоя от агенциите за компаньонки, които могат да ви изпратят дама в хотелската ви стая до половин час“.
Някакъв арабски предприемач на име Зион Айни отваряше нов нощен клуб в Букурещ, който щеше да предлага компаньонки, 50 стриптийзьорки и „танци в самостоятелни стаи“.
„Продавам фантазии“ – заявяваше Айни. Ако на някого му се приискаше да излезе на круиз с яхта в компанията на красиви жени, пак можеше да се обърне към него – той предлагаше и такава услуга. Айни притежаваше 25 яхти, както и самолети за тези, които страдаха от морска болест.
За официалното откриване на новия му клуб „за първи път в Румъния във вторник вечерта ще гостува международната порнозвезда Куантия Кортес“.
За питиетата се казваше: „Селекция от напитки, подбрани да задоволят вкуса и на най-претенциозните клиенти“. В ресторанта на пристанището „можеш да се забавляваш разюздано с приятелите си“. А ресторант „Кулмеа Вече“ се рекламираше с твърдението, че е „над средното ниво на румънските заведения“. Лозунгът на „Дон Тако“ пък беше „Единственият мексикански ресторант в Букурещ“.
Но всички те бяха празни. Малцина предприемачи в Букурещ имаха пари и чужденците, с които сключваха сделки, знаеха, че румънците плачат за експлоатиране. Една от най-оживените търговии беше със сираци и новородени, след нея се нареждаше трафикът на жени за сексробини. Когато присвивах очи към разрухата, румънците казваха: „Преди беше още по-зле“ – имаха предвид кошмара при управлението на Чаушеску. Седемнайсет години бяха изминали от онова негово появяване на централния площад, когато хората бяха започнали да скандират: „Плъх! Плъх! Плъх!“ и той беше хукнал да бяга, но след това го бяха приклещили и застреляли като плъх.
В Букурещ царяха воня и хаос, предградията изглеждаха покосени от чума, селскостопанските постройки бяха мръсни и примитивни. Румъния беше поредната държава, от която хората бягаха на запад. Букурещ изглеждаше отчаян и оголен, без свян и срам, хората се бореха да оцелеят, всички бяха облечени като за планинско катерене в дъждовен ден или за извършване на някоя мръсна работа.
Никой от тези, с които разговарях, не печелеше достатъчно. Николай, доцент в университета, получаваше 200 долара месечно. Точно толкова ми каза, че взема и един служител в пицария. Той се казваше Павел и говореше английски по-добре от Николай. И двамата не бяха напускали страната. Средната месечна заплата в Румъния беше 100 долара. Нищо чудно, че Румъния, подобно на Албания, заливаше Запада с черноработници, проститутки и крадци на коли.

*   *   *

– Господин Павел! – Това беше Николай, който ми махаше да се приближа на перона. Представи ме на приятелите си, които бяха дошли да го изпратят, колеги от университета, мизерстващи учени.
– С какво се занимавате? – попита един от тях.
– Пенсионер съм.
– Тук идват много пенсионери – отвърна той в опит да бъде сърдечен. Какво ли означаваше това?
– Идва ли ви се в Турция с нас? – попитах.
– Бихме предпочели да заминем натам – посочи той към хоризонта, където слънцето се спускаше в мръсното небе на запад.
Освен Николай и един едър и мрачен на вид мъж с мустаци, които приличаха на някакво дребно космато животинче, впило зъби в носа му, присъстваха и една жена с малката си дъщеря. Майката клатеше глава и унило повтаряше „Булгаристан“ – според нея хората в тази съседна държава бяха враждебно настроени към румънците. Личеше си, че маршрутът на експреса „Босфор“ не е харесван, малцина пътуваха на изток.
Не видях вагон-ресторант и затова изтичах до бюфета на гарата, за да си купя бира, минерална вода и сандвичи. Намерих купето си в спалния вагон, настаних се и гледах как Букурещ остава зад нас.
Пресичахме плоската равнина в югоизточната част на Румъния, безкрайни поля с пшеница, която – освен сираците – е единствената стока за износ на страната. Селцата бяха като от илюстрации към приказките на Братя Грим – западнали схлупени къщурки, колиби, навеси, плевници, заобиколени от ниви, тук-там ято патици или пуйки. Мярнах само един човек – някакъв забързан мъж, който видя захвърлена пластмасова бутилка, грабна я и изпи останалото в нея, след това я метна настрани и взе друга, пресуши я и жадно се насочи към трета. Но в големия хомогенизиран свят това беше нещо различно, връщане към отдавна отминали времена: тук не се случваше нищо освен дъжда, който валеше над отчаяния мъж и селцето в далечината, а отвъд железопътните релси бяха къщичката на вещицата, колибата на дърваря, пещерата на джуджето.
По здрач стигнахме до граничния пункт в Гюргево, олющена гара, зад която нямаше нищо, пустош с няколко голи дървета, припрян митничар и едно нещастно трикрако куче.
Гюргево се намира на брега на реката в края на огромната Дунавска равнина, която заема южната една трета от територията на Румъния. Дунав (която е втора по дължина в Европа след Волга) носи различни имена във всяка държава, през която преминава. Видях жилищен комплекс с мръсни блокове, досами тях бунище с купчина пластмасови бутилки и развявани от вятъра найлонови торбички, гараж за камиони.
Границите на държавите често могат да бъдат видени с просто око. Румънската равнина свършва с реката, която служи за граница, но сякаш за да подчертае този факт, южният бряг на Дунав е по-висок и подобно на крепостна стена опасва хоризонта от изток на запад. Прекосихме реката, която тук е широка към три километра, и навлязохме в Русе, най-голямото речно пристанище на България – електроцентрала, кранове, много по-голям и цветущ от който и да е румънски град, нови сгради, както и западнали стари, които обаче бяха в много по-добро състояние. Дори и гарата беше голяма и солидна, за разлика от паянтовата постройка от другата страна на реката.
Един любезен и един глупав българин прегледаха паспорта ми и след като отминаха, изневиделица се появиха старец и три неприятни момчета, които почукаха на прозореца и с жестове показаха, че чакат да им хвърля милостиня.
– На летището няма да видиш такива неща – рекох на Николай, който дойде да провери дали българите са ме претърсили. Той също наричаше България „Булгаристан“. Отговори, че в Румъния никъде не просят така, но личният ми опит показваше, че дълбоко греши.
Митничарите не ме бяха претърсили. Всъщност никой не беше проявил интерес към багажа ми още от влизането ми в Румъния, където само бяха хвърлили един поглед на сака ми, колкото зле платеният и нещастен митничар да успокои съвестта си. От Лондон насам почти не ме бяха претърсвали, а бях сменил пет влака.
Влакът се гмурна в платото, от тази страна на реката теренът беше по-висок, носеше се сред гористи хълмове, които бяха признак за богатство, хората тук не бяха изсекли дърветата, за да ги използват за отопление и за да обработват земята, по гарите имаше групички бледи българи, намръщени мъже, мустакати баби. Навлязохме в някаква планинска местност, която ме изненада и очарова, тъй като очаквах румънската пустош. Накрая залез край Велико Търново и още бира.
В два и половина през нощта ме събуди почукване на вратата. Скочих, все още полузамаян от алкохола, и една дребна, но строга българка ме заслепи с фенерче.
– Паспорт!
И с това се изчерпаха всички формалности на българската граница. Едно време паспортите се събираха от кондуктора, който след това очакваше малък бакшиш за услугата. Не се ядосах, че ме събудиха, стори ми се красноречиво и вълнуващо: строга чужденка със странна шапчица, кожено палто и ботуши се появява посред нощ край леглото ми и издава заповеди, очаквайки пълното ми подчинение.
Половин час по-късно бяхме на турската граница в Капъкуле, силният дъжд шибаше открития перон и блестящите лампи. Едри навлечени турци крачеха напред-назад в студената нощ. Беше три през нощта и всички длъжностни лица в Капъкуле бяха излезли да посрещнат влака. Въпреки множеството митничари и войници само един човек обработваше паспортите на влизащите в Република Турция: той седеше зад малко осветено прозорче, а ние чакахме във влака. Аз бях последен, Николай беше преди мен. Сега успях да видя останалите пътници: румънци, българи, турци, големи семейства, деца във вехти дрехи, дребни славянски момчета на по десет години с наболи като на бабите си мустачки, мъже с рунтави вежди – никакви туристи. Силният дъжд, старият влак, досадните митничари и потъналият в сенки град зад подобната на затвор гара създаваха усещане като отпреди 40 години, все едно бяхме прогонени в края на Турция бегълци, подгизнали от дъжда.
– Толкова е изостанало – заяви Николай.
– Защо отиваш в Турция?
– На конференция за европейското разширяване. Ще изнасям доклад.
– Румъния получи покана за Европейския съюз, нали?
– Ще се присъедини през януари 2007 г.
– А Турция не е?
– Турция има проблем. Човешките права. – Той сви рамене, по лицето му се стичаха дъждовни капки.
– Значи в Румъния положението с човешките права е по-добро?
– Подобрява се, тъй като искаме да се присъединим към ЕС.
– Америка отвлича хора от страни като Танзания и Албания и ги изпраща в Румъния за разпити.
– Кой ти го каза?
– Наричат го „извънредна мярка“. Вероятно дори измъчват затворниците в Румъния.
– Сега сме приятели на Америка. И на Англия. У нас има американски военни бази. Ние сме против войната в Ирак, но харесваме Америка.
– Коя е основната индустрия на Румъния?
– Земеделието.
– Николай, земеделието не е индустрия.
– Произвеждаме много пшеница и ечемик. – Замисли се малко и добави: – Чаушеску провали страната. Унищожи я и после се опита да я изгради наново. Построи ужасни сгради.
– Видях парламента.
– Ха! Чудовище! Дъщеря му настоява да извадят тялото му за идентификация. Твърди, че не е той.
– Помниш ли падането му?
– През 1989 г. бях на седем, но помня вълнението. Баба и дядо живееха с нас. Те бяха толкова щастливи. Постоянно повтаряха: „Американците ще дойдат“, т.е. ще ни спасят. Същото са го казвали и след войната. Родителите ми също го вярваха. През 50-те, по времето на Чаушеску: „Американците ще дойдат“, след Чаушеску: „Американците ще дойдат“. Ние мразехме управляващите. Искахме някой да ни спаси.
– Защо мислиш така?
– Изследвам устната история. Разговарял съм с много хора, не само мои близки, но хора от цяла Румъния. Един бил в затвора 17 години за някакво дребно провинение. Друг, с когото разговарях, вървял по улицата в Букурещ. В ръцете си носел книга на френски – някакъв роман, май от Флобер. Полицаите го спрели. Конфискували книгата и я обявили за противоречаща на социализма. Осъдили го на година затвор – и това през 80-те!
– И хората не се ли бунтуваха срещу това отношение?
– Те казваха: „Американците ще дойдат. Те ще ни спасят“.
– И стана ли това?
– Сега правителството е дясно. Опортюнистично. Тук са разположени американски бази и хората ги подкрепят. Виждали сме и по-лоши времена, много по-лоши.
Най-накрая стигнахме до гишето. Платих 20 долара за турска виза и служителят подпечата паспортите ни. След това, подгизнал и замръзнал, се качих отново във влака и си легнах. Беше към четири и половина. Когато се събудих, вече беше съмнало и минавахме Мраморно море, от едната страна кални поля, а от другата – кораби, в далечината пред нас се мержелееха минаретата и куполите на огромния град.
Николай беше излязъл в коридора и притискаше лице към прозореца. За първи път идваше в Турция, не беше излизал от Румъния. Изглеждаше смаян.
– Какво ще кажеш?
– Всичко е много по-модерно, отколкото смятах.
Той беше зашеметен, не можеше да преглътне гледката на огромните джамии и черкви, на гъсто застроените югозападни предградия на Истанбул. Аз също бях впечатлен от размаха на новото модерно строителство. В сравнение с него Румъния изглеждаше като западнала държавица от Третия свят.
– Не е ли несправедливо, че Турция няма да бъде приета в ЕС поне още десет години? – попитах аз.
– Те имат проблеми с човешките права на кюрдите и арменците – отвърна Николай.
– Кюрдите искат да се отделят и да създадат независима държава, което е малко неразумно. А историята с арменците е отпреди 100 години. Погледни града, представи си каква мощна икономика стои зад него.
– Но в провинцията е различно. Бедни селяни… – Николай вероятно си мислеше за бедността в селска Румъния.
– Виждал ли си ги?
– Не.
– Ами ромите в Румъния?
– Циганите са проблем – той използва руското название, макар че в цяла Европа те се наричаха роми. – Не знаем как да ги интегрираме. Някои живеят в колиби.
– Кой е най-големият проблем на Румъния?
– Може би циганите. Или пък бедността.
– Какви са разходите за живот?
– Същите като в Торонто. Чичо ми живее там.
Той беше смазан от гледката, която се разкриваше пред очите му. Истанбул се извисяваше край нас, влакът минаваше покрай стените на стария град и новите сгради. Приближавахме се към Босфора – в далечината се виждаше Азия.
Николай беше онемял от почуда. Беше си представял западнало азиатско градче с напукани джамии, турци с фесове и живеещи в Средновековието мюсюлмани. Вместо това пред себе си виждаше величествен обновен град със смеещи се деца, красиви жени и горди мъже, на които Европа не обръщаше внимание, а останалите ислямски републики се надсмиваха. Град с древна история и впечатляваща модерност. Старият град беше запазен – на път за гарата минахме покрай поддържаните сгради в квартала Султан Ахмет, отвъд Златния рог бяха скалите на Бейоглу и фериботите към азиатската част, по която бяха накацали великолепни къщи, които тук наричаха „яли“, а дъждът така и не спираше. Николай се беше свил като селска мишка, подпрял чело на прозореца. Изглеждаше, сякаш ще се разплаче от огорчение.

 

Рецензии и новини

Невидим мъж на призрачния влак - интервю с Пол Теру, част II
Книги за пътешествия обаче ще има винаги, докато има места, по които да пътуваме.
Невидим мъж на призрачния влак - интервю с Пол Теру, част I
Малцина писатели на пътеписи предизвикват толкова противоречиви мнения и силни реакции у публиката като Пол Теру. В очите на читателите си той е жесток и коравосърдечен, но обезоръжаващо честен и безбожно забавен, а мнозина от тях ще потвърдят, че с първия си пътепис „Големият влаков базар”, публикуван през 1975 г., Теру лично поставя началото и очертава границите на пътеписния жанр, или поне дава силен тласък на бъдещото му развитие.
Подобни Заглавия
Стълбовете на Херкулес ч. 2
Във втората част от своята Голяма обиколка на Средиземноморието Пол Теру се среща с един много по-бурен и раз...
Цена: 12,00лв.
Към една планина в Тибет
В новата си книга Колин Таброн пътува до Тибет и поема по пътя на поклонниците към Кайлаш – най-свещената пла...
Цена: 16,00лв.
Между Нирвана и Самсара
В някои пътешествия губиш себе си, в други се откриваш. И понякога, само понякога намираш щастието по средата. ...
Цена: 15,00лв.
Древният път на чая
Oт Китай през Тибет и Непал до Индия Древният път на чая – един от най-важните търговски пътища в света в продъ...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs