Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
По поречието на Амазонка

По поречието на Амазонка

860 дни. Една невъзможна задача. Едно невероятно пътешествие.

Автор: Ед Стафърд
Код на продукта:57
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Георгиева
Снимка корица: © Кейт Дъкател
ISBN: 978-954-9535-57-0
Издадена на: 07-08-2013
Размери: 142х210
Брой страници: 336
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Емил Бонев
Редактор: Елена Радинска
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

По поречието на Амазонка

 

На 9 август 2010 г. Ед Стафърд става първият човек, извървял цялото протежение на река Амазонка.
Изпълнено с постоянни опасности, пътешествието на Ед продължава почти две години и половина и изисква изключителна физическа и умствена издръжливост. Местните често го предупреждават, че може да умре, редовно среща алигатори, ягуари и змии, преследват го индианци, майстори на ножа, и дори е обвинен в убийство.


Погледни зад теб – каза спокойно Чо.
Обърнах се и видях пет дървени канута, пълни с местни индианци, които се приближаваха бързо към нас. Мъжете бяха въоръжени с лъкове и стрели или пушки, а жените стискаха мачете в ръце. Почти всички бяха изправени, което представляваше едновременно внушителна и заплашителна гледка. Лицата на мъжете бяха изкривени от гняв, а жените изглеждаха като подивели. „Ще ме убият”, помислих си.

„По поречието на Амазонка” е увлекателен разказ за единствена по рода си експедиция по протежението на най-великата река и през територията с най-голямо видово разнообразие на земята.
 

Отзиви (4)

Автор

Ед Стафърд - По поречието на АмазонкаЕД СТАФЪРД започва да ръководи експедиции през 2002 г., когато напуска британската армия с чин капитан. Междувременно работи в Афганистан като съветник за ОН по време на кампанията за първите президентски избори в историята на страната. Преди експедицията по Амазонка участва в поредицата на Би Би Си „Изгубената земя на ягуара”.
Чрез експедициите си Ед се стреми да информира обществеността за проблемите на околната среда и да вдъхнови хората да повярват, че могат да осъществят мечтите си. Тя му донася и световен рекорд на първия човек, извървял цялото поречие на тека Амазонка. Сър Ранулф Файнс  описва приключението на Стафърд като „наистина невероятно...в топ лигата на всички минали и сегашни експедиции“.

Стафърд е един от топ авантюристите на сп. „National Geographic” за 2010 г. Европейски авантюрист на годината за 2011 г. Международен представител за „Scouts“ и „Land Rover“. 

През 2011 г. на Стафърд се присъжда медалът „Mungo Park“ от Шотландското кралско географско общество като признание за изключителния принос към географската наука чрез изследванията си.

През август 2012 г. заснема експеримент от три части за Discovery Channel, при който прекарва  60 дни на необитаемия тропически остров Олоура в Тихия океан без никаква храна и екипировка. „Ед Стафърд: Naked and Marooned“ се излъчва по Discovery Channel във Великобритания през март 2013 г., а американската му версия  „Naked Castaway“ – през април същата година.

Откъси

По поречието на Амазонка

 

ПРЕДГОВОР

След като получаваме съвсем ясно предупреждение по радиостанцията, че ще бъдем убити, ако решим да продължим пътуването си, достигаме до брега на чакълестия остров насред Амазонка. Пускам надуваемата си лодка в плитките кафяви води и разтоварвам в нея тежката раница от скования си, мокър гръб.
– Mira, Ed, atrás. Погледни, Ед, зад теб – казва спокойно Чо.
Обръщам се и виждам пет дървени канута, пълни с местни индианци, които се приближават бързо към нас. Много от тях стоят изправени в тесните лодки, лъковете им са опънати, стрелите им сочат право към нас. Тези, които седят, гребат енергично с големите дървени гребла.
Мамка му. Тениската ми е прилепнала към тялото, а потта се стича по слепоочията ми. Стоя неподвижен, но пулсът ми се учестява, адреналинът нахлува в мозъка ми и бързо преценявам надвисналата опасност. Възприятието ми за време се забавя. Издълбаните лодки ловко разцепват развълнуваната река. Опасната сцена на преден план е обрамчена от зелената стена на надвисналата отзад джунгла. Кафявите лица на ашенинките са войнствени и ожесточени, изрисувани с линии светлочервена боя. Забелязвам, че всички жени стискат мачете в ръце.
Когато лодките приближават брега, племето изскача от тях и побягва право към нас. Лицата на мъжете са изкривени от гняв, очите им са широко отворени и бели, а жените изглеждат като подивели. С Чо не сме въоръжени, няма къде да избягаме и сме в капан като животни в края на острова. Сетивата ни са изострени до краен предел, а съзнанието ни блокира всяка мисъл, която не е свързана с непосредственото ни оцеляване.

      

       ЧАСТ 1:
       ПЕРУ И
  ИЗВОРЪТ НА

   АМАЗОНКА

 

  ГЛАВА ПЪРВА
 ОТ ЗАЧАТИЕТО
ДО РАЖДАНЕТО

Бурна решетка от тежък тропически дъжд обграждаше открития бар. Необикновената сила на водата давеше упоритите креолски барабани от другата страна на калната улица. Хладна вечерна свежест придружаваше дъжда, промъквайки се през обичайната влажност. Седях с бира в ръка с един приятел, Люк Колиър, и вдишвах пречистващата сила на природата. Когато се облегнахме назад в ниските си дървени столове, топка от вълнение и страх се настани осезаемо в стомасите ни. Точно бяхме взели решение, което можеше да промени живота ни завинаги, и си бяхме стиснали ръцете. Бяхме се споразумели да направим опит да извървим цялата дължина на река Амазонка заедно. Ухилих се на Люк и му казах:
– По дяволите, човече, това ще е ненормално!
Беше януари 2007-а, а ние се намирахме в бившата британска колония Белиз в Централна Америка на опазваща експедиция за британска организация на име „Трекфорс”. Тъкмо бях преместил работната си база от столицата Белиз в по-малкия град Сан Игнасио, близо до границата с Гватемала. Повечето хора тук бяха метиси – смесица от местните маи и колонизаторите испанци, но имаше и шепа креолски заселници, които бяха сравнително нови в града.
На следващата сутрин с Люк се размотавахме в базата по боксерки, ядяхме сандвичи с пържени яйца и пиехме вносен чай „Ърл Грей“. Учудващо, когато разговорът отново се завъртя около похода по Амазонка, никой от нас не се отметна от думата си. Спокойно бихме могли да извиним перченето си с алкохола, но докато си клатехме краката на опашката за душа, и двамата бяхме дори по-развълнувани от идеята, отколкото предишната вечер.
Две години по-рано работех за една британска компания, където организирах научноизследователска експедиция в аржентинска Патагония. Наскоро бях започнал да излизам с едно момиче на име Клои и тъй като и двамата обичахме пътешествията, решихме заедно да кандидатстваме за участие в тази експедиция. Клои бе по-млада от мен, с дрезгав смях, пищно тяло и трогателна страст да прави добро и да защитава по-слабите. Бяхме много влюбени и развълнувани от възможността да правим това, което искаме, и да осигурим живота си в тази непозната страна. Патагонците бяха уверени и смирени по един прекрасен начин, който бързо покори сърцата ни. Намерихме аржентински биолози, които да ни сътрудничат и да ни помагат, и двамата с Клои работехме много здраво, за да задействаме доброволческата експедиция.
Като цяло експедицията бе успешна, но дълбоко в съзнанието си копнеех да се върна в тропиците. Част от мен се страхуваше от студа, обема на екипировката, от която зависехме, и целия опит, от който се нуждаеш, за да си в безопасност в планината. Започнах да си мечтая за простотата на среда, която познавах много по-добре – джунглата. По време на ежедневните осемчасови пътувания с ленд ровъра позволявах на съзнанието си да се рее и да мечтае каква би била най-голямата експедиция, която бих могъл да осъществя.
Никога не бях ходил до Амазония, опитът ми в джунглите бе придобит предимно в Централна Америка с няколко кратки пътувания до Борнео, но Амазония несъмнено си имаше своя собствена мистика. Представях си, че дърветата там са много по-големи, животинският свят – много по-богат и по-разнообразен, а хората – леко диви и откъснати от света. Пулсът ми се учестяваше при мисълта да прекарам известно време там. Без да познавам географията на района подробно, мечтите ми се ограничаваха до това, което знаех. Имаше една величествена ръждивочервена река, която на практика пресичаше целия континент от запад на изток и… това беше всичко. Бях чувал за експедиции, които са прекосявали цялата река с каяк от извора до морето – невероятен подвиг, който изисква издръжливост и отнема над пет месеца; проблемът беше, че въобще не ме биваше с каяка. Естествено, бях карал малко по каналите в Англия като млад скаут, но студеното, потискащо преживяване бе достатъчно да ме откаже доживот. Какъв скучен, жалък спорт, който се ръководи от свръхентусиазирани тъпаци с глупави каски.
Това, в което имах опит обаче, бяха походните експедиции. След едно дълго пътуване с ленд ровъра се оживих от вълнение, когато пристигнах в патагонската база, убеден, че съм се натъкнал на нещо, което никой досега не е извършвал. Седнах на компютъра и написах „поход Амазонка”, „Амазонка от извора до морето”, „експедиция Амазонка”. Минутите летяха.
Продължавах да търся и търся, докато накрая започнах да се усмихвам. Освен ако Кралското географско дружество  не докажеше обратното, никой в историята на човечеството не бе извървявал протежението на Амазонка. Това можеше да се окаже все още неосъществявано начинание. Запалих се.
Две години по-късно обратно в Белиз пристигането на Люк в страната и идеята му да преплава с каяк същата река решиха нещата. Никога не бях задавал срок на мечтата си, но наскоро се бях разделил с Клои и за първи път от известно време можех да разсъждавам независимо, без да ми се налага да се тревожа за някого или да правя компромиси. Веднага изтъкнах на Люк, че прекосяването на Амазонка с каяк вече е правено пет пъти и че в момента един дебел словенец плува през ниските части на реката. Изложих идеята си първи в света да извървим цялата дължина на реката. Люк се замисли за пет секунди.
– Брой ме – ухили се той. – Да го направим.
Нямахме представа колко време ще ни отнеме, но искахме да бъде една година. Беше постижимо в главите ни, така че разделихме 6993 км (дължината на реката според Националното географско дружество на САЩ) на 365 и получихме съвсем приемливите деветнайсет километра на ден. С Люк бяхме прекарали по-голямата част от времето си в джунглата по пътищата и наивно се зарадвахме на факта, че ще сме си у дома само след дванайсет месеца. Колко чисто и просто.
Люк бе на трийсет и пет, а аз на трийсет и една. Въпреки че бяхме много различни като характери, дълбоко в себе си споделяхме леко безразсъдното желание да „направим нещо удивително”. И двамата искахме да постигнем нещо, с което след време да се гордеем.
Виждах, че Люк е искрен в стремежа си да се докаже. Той никога не бе ходил в армията – нещо, за което смятам, че малко съжаляваше, но бе ръководил няколко експедиции, откакто го познавах, и се ползваше с добро име. Да се окажем в толкова подобно положение, с толкова сходни мечти за експедиции със сигурност бе някакъв знак. Съвпадението предполагаше вълнуващ развой на събитията и двамата лесно се заразихме от ентусиазма на другия.

Люк изгубил родителите си, когато бил около двайсетгодишен – и майка му, и баща му починали скоро един след друг, така че му се наложило бързо да стане независим. Той „открил себе си”, когато събрал достатъчно пари, за да отиде в Австралия, но докато го нямало, един от двамата му братя също починал. По време на престоя си в Австралия се научил да жонглира с всичко – от мачете до огън, и работил като уличен артист. Когато се върнал във Великобритания, вече имал няколко квалификации за инструктор на открито и бил натрупал опит като катерач. Работил няколко години в областта на извънкласното образование срещу ниско заплащане, но работата го удовлетворявала. Използвал уменията си и през 2004-а станал ръководител на експедиции. До 2007-а бе водил четири тримесечни експедиции в джунглата, всичките до Белиз, последните три до националния парк при водопадите Дейвис. Люк имаше сериозна приятелка, Кейти, и нейното семейство се бе превърнало и в негово.
Моят живот бе протекъл по различен начин. Роден съм от шестнайсетгодишна самотна майка от Ийст Мидландс и още като бебе съм бил осиновен от Джеръми и Барбара Стафърд. Като изключим факта, че здравето на баща ми понякога се влошаваше, бих казал, че бяхме щастливи като всяко друго семейство.
Възпитанието ми оказа голямо влияние за формирането ми като ръководител на експедиции. Живеехме в малко селце, така че израснах сред природата. Родителите ми насърчаваха и мен, и сестра ми сами да вземаме решения от ранна възраст, а баща ми бе научил всички ни, че щом кажеш, че ще направиш нещо, трябва да опиташ и да не се отказваш, докато не си сигурен, че си дал най-доброто от себе си. Татко ме подтикна към ръгбито и скаутството и двете имаха голяма роля в оформянето на характера ми. Родителите ми винаги изразяваха любовта си към мен и фактът, че съм осиновен, никога не бе създавал каквито и да било проблеми.
Самочувствието ми нарасна, когато осъзнах, че имам талант в играта на ръгби. На тринайсет бях висок 185 см и открих, че мога да отнема топката на противника и да надбягам всички. Какъв чудесен спорт, мислех си, и тази увереност се разпростря и към други аспекти на живота ми. Тръгнах си от основното училище като способен и много горд капитан на отбора по ръгби.
Процъфтявах и в света на скаутите, където открих ходенето на къмпинг, походите сред природата и извънкласните занимания. Скаутският клуб се намираше наблизо, в град на име Флекни. Родителите ми ценяха високо образованието и успяха да изучат и мен, и сестра ми в частни училища. Досегът до скаутството беше не само страхотна основа, но и добро допълнение към частното ми обучение. Както ръгбито, така и животът на открито просто ми се отдаваха. Харесваше ми да придобивам уменията, от които имах нужда, за да живея близо до природата и да се чувствам уверен сред нея. Макар че във Флекни понякога беше трудно, не бяхме затворено общество. Не седяхме в кръг, викайки „Давай, давай, давай!”, и не упражнявахме възлите си. Играехме ръгби, строяхме разни неща и палехме огън.
Пансионното училище в Ъпингам също бе преживяване, което несъмнено остави отпечатък върху личността ми. Училището, все още официално в траур за кралица Виктория – учениците бяха облечени изцяло в черно, не успяваше да разбере от какво се интересуват повечето от момчетата, в това число и аз. Скоро се разочаровах и разбунтувах.
Учителите нямаха опит в детската психология и освен няколко значителни изключения всички бяха видимо отегчени от помощната си роля да се грижат за децата и да ги учат. Всеки срок продължаваше около дванайсет седмици и аз рядко виждах родителите си, докато бях там. По-големите момчета бяха взели нещата в свои ръце и „образоваха” по-малките по какъвто ексцентричен начин им хрумнеше на зрялата възраст от седемнайсет години. Имахме късмета да не ни бият (тази епоха вече почти бе отминала), но средата не бе подходяща за здравословно, балансирано израстване. През по-голямата част от първата си година там аз и много други момчета живеехме в страх и объркване.
След близо четири години и изгледи да се справя доста зле на кандидатстудентските си изпити в крайна сметка ме изхвърлиха от училище по редица причини, в това число и дребен вандализъм. Винаги съм се чувствал отлично в опасни ситуации, които вдигат адреналина; измъквах се от пансиона, въоръжен с трион на жица и големи клещи резачки, за да хулиганствам, и това сякаш бе основният ми отдушник по онова време. Бях напълно заблуден, разбира се, но вероятно бе оправдано в пансионно училище единствено с момчета, където вечерният час бе десет, и което не отговаряше на истинските потребности на повечето ученици.
Силно вярвам, че училището не успя да се справи с мен и с други момчета като мен. Днес все още смятам, че носеха отговорността in loco parentis да стигнат до причините за поведението ми и да обуздаят приключенския ми дух, вместо просто да ме заклеймят като „лош”.
След като се справих отлично на изпитите си в подготвителния колеж „Брук Хаус” в близкия Маркет Харбър, влязох в университета в Нюкасъл и се докопах до бакалавърска степен по география, въпреки че живеех в пълна мъгла от марихуаната през първите две от общо три години. Отвратен от затворения кръг на университетския отбор по ръгби, където да си бил в правилното училище ти осигуряваше място в първите петнайсет, аз се присъединих към „Рокклиф” – местен отбор от Североизточна Англия в Уитли бей, и ежеседмично се наслаждавах на живота на възрастните.
Вече завършил и ужасен от изгледите за офис и бюро, влязох в британската армия. Това може да звучи като странен избор за човек, който е имал такива проблеми с пансиона, но усещах, че съм в състояние да се примиря с правилата в замяна на живот, който бе активен и на открито – живот, който съответства на способностите ми. Винаги съм настоявал, че военната служба няма да ме промени; исках да се поуча от нея, но не исках да стана като много от надутите стари идиоти, които бяха стигнали до чин по-висок от майор. Страхът, който някои хора описват, когато влязат в казармата за първи път, никога не ме напусна и макар и да имах някои чудесни лични преживявания в армията, които в по-голямата си част включваха излизания вечер в Тамуорт, така и не се почувствах на мястото си там.
През 2002-ра, след четири сравнително успешни години, достигнах до чин капитан, но бях доволен, че договорът ми скоро изтичаше, и реших, че не искам да го подновявам. Казах това на командващия офицер в края на една обиколка в Северна Ирландия в Кросмаглен, Северна Арма. Той се усмихна, разбра, че решението ми сигурно е за добро (и сигурен съм, не бе голяма загуба за батальона), и така започнах да си търся цивилна работа.
След седмици, прекарани в опити да вляза в лондонския финансов сектор, се натъкнах на обява, която търсеше ръководители на проекти за опазване на околната среда в Централна Америка. Предлагаха тримесечен договор, който приех. Така можех да изчакам подходящия момент, докато икономиката се възстанови и ми се открие по-добър шанс да стана финансов брокер. Това преживяване промени живота ми повече от всяко друго: влюбих се в приключението, хората и начина на живот. Беше професия, в която живеех на открито без правилата и неизменната строгост на военната служба. Освен всичко останало цялото начинание си имаше цел, в която вярвах – бях дълбоко привързан към природата и искрено желаех да спася тропическите гори. Комбинацията от двете ме направи по-щастлив, отколкото някога съм бил, и мечтите ми за „Порше 911” и скъпи винарни, пълни с момичета от Есекс, се изпариха.

* * *

Пет години по-късно, с богат опит като ръководител на експедиции, вече бях държавен директор на „Трекфорс” в Белиз. Започнах да планирам как с Люк ще осъществим нашата експедиция до Амазония. Списъкът по-долу дава представа за всички неща, които трябваше да се изпълнят, за да проработи планът ни.
1. Проучване. Трябва да направим всичко, за да сме сигурни, че пътешествието ни, поне на теория, е физически възможно.
2. Мисия. Каква е целта на експедицията? Това просто лично предизвикателство ли е, или има по-дълбок смисъл?
3. Оценка на риска. Трябва да претеглим рисковете, да набележим най-проблемните места и да се подготвим така, че да няма опасност да умрем по време на експедицията.
4. План за евакуация. Ако нещата се объркат, как ще си осигурим медицинска грижа или безопасност?
5. Обучение. Знанията ни трябва да са на ниво, подходящо за задачата. Има ли области, върху които трябва да се съсредоточим, където невежеството ни може да бъде опасно?
6. Езици. Само в Перу се говорят над трийсет езика. Трябва да можем да разговаряме на испански (Перу) и португалски (Бразилия), поне колкото да опознаем обстановката и да имаме контрол над ситуацията.
7. Сметките. Трябва да изчислим крайната стойност на експедицията и да предвидим всички разходи.
8. Финансиране. Трябват ни пари да живеем, докато планираме и организираме във Великобритания, както и за да проведем самата експедиция. Трябва да опитаме да намерим спонсори за колкото може повече от личните си разходи (безплатно или с отстъпка), така че крайната парична стойност да се намали до минимум.
9. Застраховка. Трябва да намерим застрахователен пакет, подходящ за Амазония, който покрива повреда на екипировката, кражба или загуба, както и медицинска евакуация и разходи за лечение.
10. Комуникация. Как ще общуваме с останалия свят? Какво ще работи сред дърветата в джунглата? Ами ако се счупи?
11. Уебсайт. Това ще е нашата витрина за спонсори и благотворителност. Така повече хора ще могат да проследят експедицията.
12. Благотворителност. На кого искаме да помогнем? Как ще съберем пари? Как ще процедираме?
13. Разрешителни и визи. Откъде да започнем, за да получим разрешителни за посещение на местните племена в Бразилия, които са автономни и все пак имат правителствен отдел? Как законно да останем в двете основни страни за по-дълго, отколкото позволява нормалната тримесечна виза за туристи?
14. Екипировка. Трябва да се уверим, че вземаме най-добрата екипировка, която можем да намерим и която ще издържи на продължителната влага в джунглата и изключителния студ в планините. Всичко – от обувки за джунглата до топли ръкавици, от хамаци до котлон на керосин.
15. Пиар. Как хората ще разберат за нас? Ако никой не знае за експедицията ни, как ще постигнем целите си?
16. Видео. Как ще запишем пътуването? Откъде да започнем, за да сме сигурни, че някой някога може да види това, което сме заснели? Можем ли да говорим естествено пред камерата?
17. Книга. Къде трябва да се отиде, за да се уреди договор за книга? Можем ли да пишем?
18. Екскурзовод. Можем ли да намерим някого, който ще върви с нас за 7 долара на ден и който говори английски, испански и най-вече кечуаски?
19. Снимки. Как ще направим страхотни снимки, които да могат да се използват, за да разкажат историята ни, когато и двамата сме ужасни фотографи?

Дотук най-важната задача бе да уредим финансирането на експедицията. Ако намерехме спонсори, всичко останало щеше да се нареди. Нашата мечта щеше да се превърне в реалност само ако се занимаехме с тази най-досадна съвременна тревога – парите.
Докато се опитвахме да измислим планов документ, осъзнахме, че експедицията трябва да има цел, за която си струва да се откажем от живота си. Веднага съзряхме възможността да информираме за нуждата да се опазят тропическите гори. Щяхме да създадем уебсайт и да пишем редовно в блог, който щяха да четат както възрастните, така и децата, проследявайки приключението ни в реално време. Можехме да описваме дъждовните гори ден след ден и да споделяме как ни се отразява пребиваването сред тях. Никой от нас не искаше да бъде екоактивист, съзнавахме, че ако си сложим такъв етикет, може да отблъснем бразилските власти и да имаме проблеми с разрешителните. Така че не искахме да подемаме кампания, подтикваща към действия, а по-скоро да образоваме и информираме. Щом го обсъдихме, решихме, че е правилно и смислено. Вече имахме кауза, на която си струваше да посветим една година от живота си.
За да влезем в рекордите на „Гинес”, трябваше да сме изрядни до педантичност. Щяхме да осъществим цялата си експедиция пеша и в никакъв случай нямаше да използваме мотор, платна или дори течението на реката, по което да се носим. Беше ни ясно, че ще ни се наложи да пресичаме водни басейни и за тази цел ще трябва да използваме лодки, но от самото начало знаехме, че всеки метър от всяко прекосяване трябва да бъде изгребан на ръка, за да направи пътуването изцяло задвижвано от човешка сила.
Съзряхме и възможността да съберем пари за благотворителност. Искахме тя да бъде за опазване на дъждовните гори, тъй като ни звучеше логично; щеше да е към някоя организация, чиято дейност бе в синхрон с основната мисия на експедицията, в този смисъл „Рейнфорест консърн” отговаряше на намеренията ни. Баща ми бе починал от рак няколко години по-рано, а сестра ми имаше (и все още има) синдром на хроничната умора, така че Британският център за изследване на рака и Асоциацията на СХУ бяха още две каузи, на които имах желание да помогна. Накрая искахме да изберем кампании, които ще помогнат на страните домакини, така че намерихме две детски благотворителни организации, базирани във Великобритания – „Проект Перу” и „Акция за децата на Бразилия”, което означаваше, че можехме да се отплатим на държавите, през които преминаваме, без да обезпокояваме правителствата като поддръжници на организациите против обезлесяването.
Никога не съм искал да се преструвам, че благотворителността и информирането за дъждовните гори са били причината да извървим дължината на Амазонка. Това бяха неща, за които вярвахме, че си струват, но първоначалният подтик бе много по-егоистичен – рискованото начинание, предизвикателството и признанията бяха в основата на мотивацията ни, когато започнахме. Приключението беше неизменна предпоставка, за да се осъществи и останалото. Една приятна безопасна разходка, която е била правена и преди, нямаше да привлече вниманието на медиите и следователно нямаше да има същия потенциал за добри дела. По същия начин разбрахме, че да предприемем пътешествието само по користни причини, бе безсъдържателно и безсмислено. Егоистичните и алтруистичните цели бяха не само съвместими, а се оказаха и неразривно свързани.
Увлечени от вълнението си, мислехме, че от това може да излезе и добър документален филм, така че се свързах с единствения човек, когото познавах в телевизията – Крейг Лангам. Крейг е очарователен тип, който често остава в сянката на много по-напористи хора. В резултат на това обаче нещата, които казва, са още по-важни и смислени.
– Разбира се, че сте напълно откачили – каза Крейг. – Много ми допада. Ще стане страхотно шоу.
Той се съгласи да ни помогне да намерим продуцентска къща, която може да ни стане партньор в правенето на документалния филм.
Разрешителните и визите бяха следващата точка от списъка, с която се заех. По онова време както Перу, така и Бразилия обикновено даваха само тримесечни туристически визи. Писах на Майк Хорн, южноафрикански авантюрист, който се бе спуснал по Амазонка с хидроспийд, а след това и с кану, за да разбера какво бе сторил той. Съпругата му ми отговори любезно:

Скъпи Ед,

Благодаря ти за писмото. Ние сметнахме, че е най-добре да не говорим много-много с консулствата и посолствата за експедициите. Набавете си всички визи, както си му е редът, по нормалния начин, и вземете необходимите предпазни мерки, т.е. навигация, сателитен телефон и т. н. Властите не знаят как да се справят с каквото и да е извън нормите!

Всичко най-добро във вашето приключение!

Поздрави,
Кати

Думите на Кати бяха толкова мъдри и като се връщам назад към тях, ми се иска да бях последвал съвета º дословно. Но по онова време бях решен, че трябва да действаме открито, защото за разлика от Майк, ние вече бяхме обвързани с благотворителни акции и аз смятах, че за да сме в безопасност и застраховани, трябва да следваме закона на сто процента във всяка една страна.
Свързах се с посолствата и консулствата и започнах дълго и мъчително лутане в опитите си да издействам удължени визи за културен обмен, които щяха да покрият девет месеца в Перу и още девет в Бразилия. Това щеше да ни даде допълнително време, ако пътуването ни отнемеше повече от шест месеца във всяка страна, което вече започвах да смятам за възможно.
Не е лесно да убедиш компаниите, че си струва да ти дадат безплатна екипировка. Ние бяхме двама оплешивяващи, никому неизвестни мъже, планиращи експедиция, много по-голяма от всичко, което бяхме опитвали преди. Шансовете някой да види каквато и да било възвръщаемост на „спонсорството” си бяха много малки, така че пишехме безкрайни имейли с много малък ефект.
Мислех си, че едни надуваеми лодки, каквито бях виждал да се използват в Патагония, щяха да имат идеално приложение и в джунглата. Те бяха едноместни и достатъчно леки, за да ги носиш в раницата си. Знаехме, че ще трябва да прекосим стотици притоци, и имахме нужда от подходяща стратегия. Лодките на „Алпака рафт” се правят в Канада, така че изпратих имейл на компанията със запитване дали може да ни помогне. Отговорът беше любезен: имали някои леко повредени бройки, които можели да ни отпуснат за 300 щатски долара всяка. Така спестявахме 475 долара на парче, което беше страхотна сделка, и това бе първият положителен отговор, който получихме. Купих три лодки с кредитната си карта – една за Люк, една за мен и една за потенциалния местен екскурзовод. После от компанията за хамаци „Хенеси” се съгласиха да ни преотстъпят два хамака, а „Алтберг” ни дадоха два чифта ръчно изработени обувки за джунгла. Всяка една от тези малки сделки ни носеше страхотно удовлетворение и ние бавно се приближавахме до осъществяването на пътешествието.
Въпреки успеха и намирането на част от екипировката обаче бяхме с две хилядарки назад. Трябваше ни сериозна финансова подкрепа.
На този етап все още планирах подготовката от Белиз, когато получих предпазлив имейл от „Рейнфорест консърн”:

Първо, искаме да се уверим, че не ви насърчаваме да направите нещо, което е прекалено опасно за вашето здраве. Виждаме, че имате опит в експедициите, но искаме да се срещнем, за да обсъдим идеята ви по-подробно. Вече сте направили списък с опасностите, които бихме предвидили, но също така съм сигурен, че съзнавате колко болезнено бавен може да бъде напредъкът на моменти.
Второ, искаме да обсъдим въпроса за ловуването за прехрана. Риболовът навярно е един от методите, които планирате, и ние не бихме имали нищо против. Що се отнася до лова на бозайници и птици обаче, не бихме искали ненужно да го насърчаваме. Трябва да поговорим за това.
Третият въпрос е свързан с потенциалния ви контакт с местните хора, който невинаги е положителен за тях.

Всички тези проблеми бяха много разумни и експедицията започна да придобива форма, тъй като приехме да не ловуваме и започнахме да обмисляме как ще носим храна и запаси за селищата по пътя. И двамата с Люк не обърнахме много внимание на въпроса за местните хора, тъй като имахме твърде малко опит в подобни контакти, и единственото, което измислихме, бе неясното: „Ние сме добри хора и ще се отнасяме с уважение към всички”. Колко сме били наивни.
Датата ни на заминаване от самото начало бе 1 януари 2008-а. Щяхме да имаме достатъчно време да се подготвим, можехме да прекараме Коледа със семействата си и на хартия изглеждаше като добра, значима дата. Свързахме се с перуанската планинска компания и те категорично ни посъветваха да избягваме преходите в Андите между декември и март – щеше да е зима, снегът щеше да е тежък и придошлите реки и проломи можеха да се окажат непроходими.
Гадост.
Никой от нас нямаше особено богат опит над снежната граница, така че идеята да „прекосим Андите” бе достатъчно страховита и без да го правим през зимата. Затова определихме 1 април 2008-а за начална дата, за да сме сигурни, че времето, което ще прекараме над 5000 метра, ще бъде възможно най-удобно. Вече си имах едно наум, че експедицията може да отнеме повече от година, следователно все пак щяхме да се сблъскаме с поне едно пълноводие.
Беше май 2007-а и с Люк се превръщахме от близки колеги в добри приятели с важната обща цел да подготвим експедицията.
Въпреки всичките ни усилия да си намерим екипировка, кауза и разрешителни, оставаше фактът, че никой от хората в света на експедициите, с които бяхме говорили, не бе убеден, че наистина е възможно да се извърви цялата дължина на реката. Основната причина за това бе, че Амазонка е характерна с много плиткия си басейн, което често води до огромни наводнения. Реката редовно се разлива по бреговете си и водата навлиза в гората до седемдесет километра навътре от основното корито. Това означава, че близкият до реката лес се наводнява над човешки ръст през голяма част от годината, което прави територията неособено подходяща за ходене.
В моите опростени представи това ми беше ясно и си мислех, че можем да вървим на разстояние от реката по огражденията, които са достатъчно отдалечени от главния басейн. Проблемът бе, че нямаше как да разберем размера на наводненията в горите във всяка една област, затова се разтърсих из интернет за повече информация. В крайна сметка се натъкнах на снимка с много ниска резолюция, която показваше залятата гора в различен цвят от terra firma, или твърдата земя. Снимката бе дело на Брус Чапман от НАСА и аз му изпратих имейл, за да проверя дали би споделил данните си. След два дни по пощата за сметка на подателя дойде един диск със страхотни снимки на целия басейн на Амазонка по време на приливите и отливите. Проектът на НАСА ми помогна успешно да погледна отвисоко през короните на дърветата и да разгледам размера на наводнените части в пика на дъждовния сезон.
Това бе голям пробив. С тази информация щяхме да направим бележки по картите, щом пристигнеха, и можехме да планираме маршрута си, за да избегнем най-засегнатите от приливите области. Вярно, снимките бяха от 1995-а, но топографията едва ли бе много по-различна – бяха настъпили само някои промени във формата на реката. Имахме осъществим план.
Все още се налагаше да се преборим с наводнените гори близо до всеки приток, който трябваше да прекосим – това бе неизбежно, но сега можехме да използваме снимките на НАСА, за да прекосим реките в точки, където водната ивица бе най-тясна. В такива случаи, ако водите бяха твърде дълбоки, просто трябваше да надуем лодките, в които да се придвижим през гората с мачете в ръце. Мисълта да преодоляваме шубраците в гумени салове едновременно ни плашеше и въодушевяваше.
Хората ходят в джунглата постоянно, всъщност няколко милиона души живеят в басейна на Амазонка. Реката е много добре населена и следователно удобна за запасяване с храна и нова екипировка. Движението е значително, така че ако имахме спешен случай, то щеше да ни осигури естествена стратегия за бягство. Проблемът се състоеше в това, че щом се отдалечахме от основното корито, за да избегнем наводненията, всички опасности, които досега сме държали под контрол, щяха да се увеличат. В ненаселените места щеше да се наложи да се изхранваме сами. В много от районите нямаше да има хеликоптери и спасителни отряди и щеше да се налага сами да се евакуираме при опасност. Съзнавайки всичко това, трябваше да решим, че ако искаме да предприемем това пътешествие, ще ни се наложи да приемем опасностите. Това означаваше, че една контузия или болест, за които се изисква спешна медицинска грижа, като апендицит, ухапване от змия или сериозна рана на главата, вероятно щяха да бъдат фатални.
Първият успех на Люк с екипировката дойде, когато в края на май убеди „Макпак” да ни подпомогнат с палатки и раници. Това означаваше много за него, тъй като заради работните си задължения към „Аутуард баунд” в Лейк Дистрикт той не можеше да отдели толкова време за планиране на експедицията, колкото аз.
За да съберем пари, с които да финансираме пътуването, сметнахме, че ще се наложи да привлечем и общественото внимание към експедицията. Спонсорите щяха да се впечатлят повече, ако видеха, че имаме поне някакво отразяване в пресата. Проблемът бе, че с Люк нямахме никакви снимки заедно в джунглата. Така че се натоварихме в една кола с бъдещия ми зет Джеръми и се отправихме към ботаническата градина „Рай” във влажния тропически биом в Корнуел за няколко „автентични” снимки от джунглата.
За няколко часа с Люк се набивахме доста на очи, застанали сред тропически папрати и палми, докато Джеръми щракаше и от време на време ни напомняше да се усмихваме. Няколко възрастни дами със сини коси решиха, че щом ни снимат, значи сме известни и ни помолиха да им дадем автографи.
На 1 юни 2007-а отидох в Лондон да се видя с Бен Мейджър, стар приятел от времето, когато водех експедиции в Белиз и Борнео. Срещнахме се за обяд в едно кафене в телевизионния център на Би Би Си, където той работеше като водещ в детско телевизионно предаване. Беше ми обещал някои карти на Перу от архивите на Би Би Си, но те се оказаха неособено полезни, а и представляваха само една малка частица от петдесет и двете, които ми трябваха. Бях леко разочарован, но тогава Бен спомена една компания, която сигурно можела да ни проведе основно медицинско обучение (от което аз определено имах нужда), така че срещата не беше съвсем безполезна.
Докато обядвахме, Бен замълча за малко, след което ме попита:
– Ед, бил ли си някога в Гвиана?
– Не, Бен.
– Знаеш ли как да нагласиш високочестотно радио?
– Не, приятелю, не знам.
– Работил ли си някога с филмов екип?
– Знаеш, че не съм.
– Искаш ли да работиш за Би Би Си в едно ново шоу за експедиции като мениджър на базов лагер в джунглата?
– Чакай да помисля за момент… – отговорих аз, широко усмихнат.
Бяха предложили работата на Бен, но той не можеше да я приеме, тъй като имаше ангажимент към друго детско предаване. Той ми уреди интервюто в Природоисторическия отдел на Би Би Си в Бристъл. Разговарях с продуцента на предаването Стив Грийнуд, почти неспособен да виждам, тъй като предишния ден бях претърпял лазерна операция и на двете очи. Допаднахме си, Стив бе възхитен от корекционната процедура, през която тъкмо бях преминал, и след два дни бях част от екипа. Никога преди не бях работил за телевизия, но всичко се случваше зад камерата и те просто търсеха някого, който да отиде в Гвиана и да ръководи екип от индианци за два месеца по време на строежа на отдалечен базов лагер в джунглата. По-късно, след като работниците пристигнеха, трябваше да разговарям с местните и да не оставям лагера без авиационно гориво или тоалетна хартия. Тримесечен договор и работа мечта за един бивш военен ръководител на експедиции – можех да се справя с това.
 

Специално предложение:
+
Explorer 2/2017
Explorer 2/2017
4,95лв.
Цена на пакета: 16,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
Подобни Заглавия
Кал, пот и сълзи
  Беър Грилс винаги се стреми да изживее приключенията до краен предел.      Още като момче се н...
Цена: 20,00лв.
Цена за Е-книга: 16,00лв.
Моето приключение в дивото
Черил Стрейд е на двайсет и шест и вече е изгубила най-скъпото в живота си: майка ѝ е починала от рак, семейс...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Речни чудовища
  Допълнена и обновена с последните приключения на Джереми, с фотографии и илюстрации. Дълго повече от т...
Цена: 17,00лв.
"Пътешествие по Екватора: 40 000 километра, за да се срещнеш със света."
40 000 километра, за да се срещнеш със света! Стани свидетел на една уникална среща между човека и природата. Тоз...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs