Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
ПАЧИНКО
ПАЧИНКО
23,00лв.
+
Цена на пакета: 31,00лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет

ПАЧИНКО

Роман, бестселър на Ню Йорк Таймс, преведен на 29 езика.

Автор: Мин Джин Ли
Код на продукта:259
Наличност:В наличност
Превод: © Кристина Димитрова
ISBN: 978-619-7300-70-3
Издадена на: 07.2019
Размери: 142x210
Брой страници: 496
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Stephane Roussell/ Alarmy Stock Photo
Редактор: Симона Калева
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 23,00лв.
Кол-во:

Резюме

ПАЧИНКО

Мин Джин Ли разказва историята  на корейско семейство, която води  началото си от ранните години на ХХ век и проследява животът на четири  поколения. На фона на бурни исторически събития, съдбата на Янгджин и Сунджа минава през редица превратности, подобно на криволичещите топчета при играта пачинко. 
Авторката умело преплита метафората за хазартната японска игра, за да изведе на преден план идеята за крехкостта на живота. С майсторство и дълбочина Мин Джин Ли поднася на читателите модерната интерпретация на древногръцкия израз deus ex machina, за да подчертае важността на семейните връзки, възпитанието и вярата.

Романът е преведен на 29 езика. 

Отзиви (7)

Автор

Мин Джин Ли е родена в Сеул, Южна Корея през лятото на 1968 г. Едва седем годишна  емигрира, заедно със семейството си в Ню Йорк. Детството ѝ минава между игрите по улиците на работнически квартал населен предимно от емигранти и книгите в Обществената библиотека в Куинс. Завършва История в Университета Йейл, а след това и Право в Университета на Джорджтаун. Има кратка адвотска практика преди да започне да пише. Историята за създаването на „Пачинко“ отлежава дълго време в съзнанието ѝ. За да напише романа, авторката провежда десетки интервюта с корейци и японци, живеещи в Токио.

Откъси

1
Йонгдо, Пусан, Корея

Историята ни предаде, но няма значение.


В края на века застаряващ рибар и съпругата му решиха да приемат в дома си квартиранти, за да припечелват допълнителни пари. И двамата бяха родени и израснали в рибарското село Йонгдо – остров с широчина осем километра край пристанищния град Пусан. По време на дългогодишния им брак жената роди трима синове, но само Хуни, най-големият и най-слабият, оцеля. Хуни се роди с цепнато небце и изкривен крак; той обаче беше надарен със здрави рамене, набито телосложение и златист тен. Дори когато вече беше млад мъж, Хуни запази благия, вежлив характер, който имаше от дете. Щом прикриеше деформираната си уста с ръце – нещо, което правеше по навик при срещите си с непознати – той заприличваше на хубавия си баща - имаше същите големи, усмихнати очи. Черни вежди красяха широкото му чело с постоянен загар заради работата на открито. Подобно на родителите си Хуни не го биваше в приказките и някои допускаха грешката да помислят, че понеже не умее да говори бързо, нещо с главата му не е наред – това обаче не беше вярно.
През 1910 г., когато Хуни беше 27-годишен, Япония анексира Корея. Рибарят и съпругата му, пестеливи и жилави селяни, отказаха вниманието им да бъде отвлечено от некомпетентните аристократи и корумпираните управници, които бяха предоставили народа си в ръцете на крадци. Когато наемът на къщата им отново беше вдигнат, двойката се изнесе от спалнята и започна да спи във вестибюла до кухнята, за да се увеличи броят на наемателите.
Дървената къща, която държаха под наем повече от три десетилетия, не беше голяма – едва 46 м2. Плъзгащи хартиени врати разделяха помещението на три уютни стаи, а рибарят, за благото на своя хазяин, който живееше в разкош в имение в Пусан, беше сменил собственоръчно течащия тревен покрив с червеникави глинени керемиди. Впоследствие кухнята се разшири до зеленчуковата градина, за да има място за по-големите готварски съдове и нарастващия брой сгъваеми маси за хранене, които висяха на клинове по измазаната с хоросан каменна стена.
По настояване на баща си Хуни усвои от селския учител четенето и писането на корейски и японски достатъчно добре, за да води счетоводството на пансиона, а смятането наум дотолкова, че да не го лъжат на пазара. Щом придоби тези знания, родителите му го спряха от училище. Като юноша Хуни работеше почти толкова добре, колкото два пъти по-възрастен от него здрав мъж с два нормални крака; беше сръчен в ръцете и можеше да носи тежки товари, но не можеше да бяга или да върви бързо. И Хуни, и баща му бяха известни в селото с това, че никога не близват алкохол. Рибарят и съпругата му отгледаха оцелелия си син, недъгавия на квартала, така, че да бъде умен и старателен, защото не знаеха кой ще се грижи за него, след като си отидат.
Ако беше възможно мъж и неговата жена да споделят едно сърце, то Хуни беше този здрав, биещ орган. Бяха изгубили другите си синове – най-малкият бе починал от дребна шарка, а средният, който беше безделник, прободен от бик в безсмислен инцидент. Като изключим училището и пазара, възрастната двойка гледаше Хуни да е край къщата и впоследствие, когато вече стана млад мъж, му се налагаше да стои у дома, за да помага на родителите си. Те не можеха да понесат мисълта да го разочароват и все пак го обичаха достатъчно, че да не треперят над него. Селяните знаеха, че разглезеният син може да навреди на семейството си повече от мъртвия, и се стараеха да не му угаждат прекалено.
Други семейства в страната нямаха късмета да израснат с двама толкова разумни родители и както се случва в държавите, опустошавани от врагове или от стихии, слабите – възрастните, вдовиците и сираците – бяха все така отчаяни на колонизирания полуостров. На всяко домакинство, което можеше да изхрани още едно гърло, се падаха тълпи от хора, склонни да работят цял ден срещу купа ечемик.
През пролетта на 1911 г., две седмици след като Хуни навърши 28, напудрената сватовница от града се отби при майка му.
Майката на Хуни я въведе  в кухнята – налагаше се да говорят шепнешком, защото квартирантите спяха в предната част. Беше късна утрин и наемателите, които цяла нощ бяха ловили риба, вече приключили с топлата храна, се бяха се измили и спяха в леглата си. Майката на Хуни сипа чаша студен чай от ечемик на сватовницата, но не изостави работата си.
Естествено, майката се досещаше защо е дошла, но не ѝ хрумваше какво да каже. Хуни никога не беше молил родителите си за булка. Беше немислимо почтено семейство да позволи дъщеря им да се омъжи за недъгав човек, тъй като деформациите неминуемо се предаваха в следващото поколение. Тя никога не беше виждала сина си да разговаря с момиче; повечето момичета в селото го избягваха, а и Хуни беше достатъчно разумен да не иска нещо, което не може да получи – всеки нормален селянин би имал подобна сдържаност по отношение на живота и границите на желанията си.
Дребното лице на сватовницата имаше странно изражение, бе подпухнало и розово. Черните ѝ, сурови очи се стрелкаха интелигентно, като  се стараеше да казва само хубави неща. Жената облизваше устните си, все едно беше жадна, а майката на Хуни усещаше, че оглежда не само нея, но и всеки детайл от къщата, измервайки параметрите на кухнята с взискателните си очи.
На сватовницата обаче вероятнo ѝ е било много трудно да разгадае какво си мисли майката на Хуни – тиха жена, която се трудеше от сутрин до мрак и вършеше каквото е нужно за днешния и утрешния ден. Рядко ходеше до пазара, защото нямаше време за безсмислени приказки; изпращаше Хуни на покупки. Докато сватовницата говореше, устните на майката не трепнаха, останаха неподвижни– също като  масивната чамова маса, върху която режеше репички.
Сватовницата първа повдигна въпроса. Ето че го имало онзи неприятен проблем с крака и заешката устна, но Хуни определено бил добро момче – образовано и силно като чифт волове! Сватовницата  ѝ  каза, че била благословена, задето има такъв чудесен син. Порица собствените си деца: никой от синовете ѝ не се посветил на учение или търговия, макар все пак да не били ужасни момчета. Дъщеря ѝ се омъжила прекалено рано и живеела твърде далеч. Всички те имали добри бракове, допусна сватовницата, но синовете ѝ били мързеливи. Не били като Хуни. Щом приключи с речта си, тя се взря в неподвижното женско лице с цвят на маслина, търсейки наченки на интерес.
Майката на Хуни остана със сведена глава, докато уверено държеше острия нож – всяко парченце репичка беше квадратно и прецизно нарязано. Когато върху дъската  се оформи планина от бели кубчета, с едно премерено движение тя я премести в смесителна купа. Майката на Хуни слушаше думите на сватовницата толкова внимателно, че тайничко се боеше да не затрепери от притеснение.
Преди да влезе в къщата, сватовницата беше обиколила периметъра ѝ, за да прецени финансовото състояние на домакинството. По всичко личеше, че кварталните слухове за стабилното им положение можеха да се потвърдят. В кухненската градина дългоопашати репички, едри и натежали след ранните пролетни дъждове, чакаха да бъдат извадени от кафявата земя. Морска треска и калмари, старателно нанизани на дълъг простoр, съхнеха на благосклонното пролетно слънце. До тоалетната в чисто заграждение от местен камък и хоросан държаха три черни прасета. В задния двор сватовницата преброи седем пилета и един петел. Благоденствието им беше още по-осезaeмо в самата къща.
В кухнята, върху добре монтирани рафтове, стояха камари ориз и купи за супа, а плитки с бял чесън и червени чушки висяха от ниските наклонени греди на покрива. В ъгъла, близо до мивката, имаше огромна плетена кошница, препълнена с току-що извадени от земята картофи. Успокояващият аромат на ечемик и просо, които вряха в тенджерата с черен ориз, се разнасяше из малката къща.
Удовлетворена от благосъстоянието на пансиона в страна, която прогресивно обедняваше, сватовницата се убеди, че дори Хуни би могъл да има здрава булка и продължи напред.
Момичето било от другия край на острова, отвъд гъстите гори. Баща ѝ, арендатор, бил един многото, които изгубили арендата си вследствие на неотдавнашните полеви проучвания на колониалното правителство. Вдовецът, прокълнат с четири дъщери и нито един син, нямал нищо за ядене освен онова, което намерел в гората, рибата, която не успеел да продаде, или случайните подаяния от също толкова обеднели съседи. Благочестивият баща помолил сватовницата да намери женихи за неомъжените му дъщери, тъй като било по-добре девиците да се омъжат, отколкото да просят храна във време, когато мъже и жени ходят гладни, а добродетелта излиза скъпо. Момичето, Янгджин, бе последната от дъщерите и му се струвало най-лесно да даде нея, защото била прекалено млада, за да се оплаква, а и за нея имало най-малко храна.
По думите на сватовницата Янгджин била 15-годишна, кротка и нежна като новородено теле. „Никаква зестра, разбира се, и бащата със сигурност няма как да очаква много по отношение на подаръците. Може би няколко кокошки носачки, памучен плат за сестрите на Янгджин, шест-седем чувала просо, с което да изкарат зимата.“ Понеже не чу възражения при изреждането на подаръците, сватовницата стана по-смела: „Може би коза. Или малко прасе. Семейството има толкова малко, че цената на булките силно е спаднала. На момичето няма да са му нужни бижута“. Сватовницата се позасмя.
С едно отривисто движение на широката си китка майката на Хуни поръси репичките със сол. Сватовницата нямаше как да знае колко съсредоточена е тя и колко усилено мисли за онова, което жената иска. Майката би се отказала от всичко, за да вдигне цената на булката – тя се улови, че е изненадана от фантазиите и надеждите, надигащи се в душата ѝ, но изражението ѝ си остана спокойно и непроницаемо. И все пак сватовницата не беше глупава.
− Какво ли не бих дала някой ден аз самата да имам внук – каза тя, вадейки последния си коз, докато напрегнато се взираше в набразденото с тънки линии кафяво лице на управителката на пансиона. – Имам внучка, но не и внуци, а и момичето плаче твърде много.
Сватовницата не спря дотук:
− Помня как държах първия си син, когато беше бебе. Колко щастлива бях само! Беше бял като новогодишна кошница с оризови кексчета… мекичък и сочен като топло тесто. Толкова сладък, че да го схрускаш. Е, днес вече е един голям дръвник – понеже изпита нужда да добави някое оплакване към хвалебствията си.
Майката на Хуни най-сетне се усмихна, защото картината беше прекалено яркa за нея. Коя възрастна жена не би копняла да подържи внука си, при положение че подобна идея е била немислима преди това посещение? Тя стисна зъби, за да се успокои, и взе купата. Раздруса я, за да се разнесе солта.
 — Момичето е с хубаво лице. Няма белези от шарка. Държи се добре и слуша баща си и сестрите си. И не е твърде тъмна. Дребничка е, но има силни ръце. Ще трябва да наддаде малко, но това ти е ясно. Семейството преживява труден период.
Сватовницата се усмихна по посока на кошницата с картофи в ъгъла, все едно казваше, че тук момичето ще може да яде колкото си иска.
Майката на Хуни сложи купата на плота и се обърна към гостенката си.
 — Ще говоря със съпруга и сина си. Нямаме пари за коза или прасе. Може да успеем да изпратим малко памук заедно с останалите неща за зимата. Трябва да попитам.

Булката и младоженецът се срещнаха за пръв път на сватбения си ден и Янгджин не се изплаши от лицето му. Трима души от нейното село се бяха родили по същия начин. Беше виждала добитък и прасета с такъв белег. Едно момиче, което живееше наблизо, имаше ягодоподобно образувание между носа и цепнатата устна и останалите деца го наричаха Ягодка – прозвище, срещу което момичето не роптаеше. Когато бащата на Янгджин я уведоми, че съпругът ѝ ще бъде като Ягодка, но и с изкривен крак, тя не заплака. Той ѝ каза, че е добро момиче.
Хуни и Янгджин се ожениха толкова скромно, че ако семейството не беше изпратило оризови кексчета на съседите, щяха да ги обвинят  в свидливост. Дори квартирантите се изненадаха, когато в деня след сватбата булката се появи и сервира закуската.
Щом Янгджин забременя, тя се опасяваше, че детето ѝ ще има уврежданията на Хуни. Първото ѝ дете се роди с цепната устна, но имаше нормални крака. Хуни и родителите му не се разстроиха, когато акушерката им го показа. „За теб проблем ли е?“, попита я Хуни, а тя отвърна, че не е, защото не беше. Когато Янгджин остана насаме с новороденото си, тя прокара показалец около устата на бебето и го целуна; никога не беше обичала някого толкова, колкото обичаше детето си. На седмата седмица то почина от треска. Второто ѝ дете имаше съвършено лице и крака, но преди празника си baek-il то също почина от диария и треска. Сестрите ѝ, все още неомъжени, хвърлиха вината върху оскъдната ѝ кърма и я посъветваха да отиде при шаман. Хуни и родителите му не одобриха идеята за шамана, но когато забременя за трети път, тя отиде, без да им каже. Въпреки това по средата на бременността Янгджин се почувства странно и се примири с вероятността, че това дете също може да умре. Изгуби и него вследствие на едра шарка.
Свекърва ѝ ходеше при билкар и ѝ вареше лечебни чайове. Янгджин изпиваше и последната капчица от чашата и се извиняваше за големия разход. След всяко раждане Хуни отиваше на пазара да купи на съпругата си сушени водорасли за супа, за да заздравее утробата ѝ; след всяка смърт ѝ носеше все още топли сладки оризови кексчета и ѝ казваше: „Трябва да се храниш. Трябва да си възвърнеш силите“.
Три години след сватбата бащата на Хуни почина, а няколко месеца по-късно го последва и майка му. Свекърите на Янгджин никога не ѝ бяха отказвали храна и дрехи. Никой не я удари или укори, макар да не бе успяла да ги дари с жив наследник.
Накрая Янгджин роди Сунджа – четвъртото си дете и единственото момиче – и детето растеше здраво. След като навърши три, родителите му можеха да си позволят да спят през нощта, без непрекъснато да проверяват сламеника, за да се уверят, че малкото създание, лежащо до тях, все още диша. Хуни правеше на дъщеричката си кукли от царевични обвивки и се отказа от тютюна, за да ѝ купува лакомства; тримата се хранеха заедно, въпреки че наемателите искаха Хуни да яде с тях. Той обичаше детето си така, както родителите му бяха обичали него, но осъзна, че не може да ѝ откаже нищо. Сунджа беше момиче със съвсем обикновен външен вид, жив смях и бистър ум, но в очите на баща си беше красавица и той се дивеше на съвършенството ѝ. Малко бащи милееха за дъщерите си като Хуни, който, изглежда, живееше, за да кара детето си да се усмихва.
През зимата, когато Сунджа беше на 13, Хуни почина от туберкулоза без много шум. На погребението му Янгджин и дъщеря ѝ бяха неутешими. На следващата сутрин младата вдовица се надигна от сламеника и се върна на работа.

Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs