Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 25,00лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 26,00лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

"Около света за 80 дни"

Автор: Майкъл Палин
Код на продукта:47
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Пчелова
Цветно приложение: 32
ISBN: 978-954-9535-61-7
Издадена на: 25-02-2014
Размери: 130х200
Брой страници: 304
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Вихра Василева
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

"Около света за 80 дни"

 
Следвайки маршрута, който Филиъс Фог е изминал 115 години по-рано, Майкъл Палин потегля от Реформаторския клуб, за да обиколи света. Правилата са прости, но нищо друго в това пътуване не е такова. От обиколка на Венеция върху боклукчийски кораб до наблюдаване на кораби на Суецкия канал, велосипеден час пик и похапване на змии в Китай, тази книга възхвалява способността на един човек сам да си усложнява живота.

Сдобил се с еквивалент на пътната чанта на Фог, Майкъл Палин тръгва на път със своя сподвижник Паспарту (няколкочленен екип от Би Би Си), натоварен с уокмен, арабски разговорник, надуваем глобус, пакет силни ментови бонбони и два-три чифта дрехи.

Австрия, Атина, Александрия... Картината е повече от динамична, ето и част от нея накратко. Ден 15-и, отпътуване от Саудитска Арабия в посока Катар – страна номер 10 от началото на пътуването. Оттук до Обединените арабски емирства предстоят още стотина километра, съпътствани от митнически проверки, пустинни пейзажи и 40-градусови температури. Ден 16-и, на кея в Дубайския залив е хвърлило котва следващото превозно средство. В западните кръстословици все още ги наричат „доу”, докато за местните те са просто „моторни лодки“. Дървеното возило с форма на резен пъпеш трябва да отведе Палин и екипа му до Бомбай. Следва едноседмично пътуване върху чували с шамфастък, силен аромат на къри и съжителство с 18 индийски моряци. За пореден път адренелинът отключва СЕП (синдром на еуфорията от пристигането) в Хонгконг. Организмът е отново в режим за възприемане на нови усещания, а вкусовите рецептори са готови за вечеря, включваща ликьор от змийска жлъчка, супа от котка, накълцана змия с броколи. И отново смяна на декорите, страната и часовия пояс...

Пътешествието от 1988 г., пише Палин в наши дни, никога няма да бъде повторено. Поне не по този начин. „Сега имаме мобилни телефони, GPS сателити, както и дигитални филмови камери вместо такива с целулоидни ленти. Но как са се променили хората и техният живот не е толкова лесно да се каже. Имаше само един начин да разберем. Преиздаването на книгата и завръщането ни в Индия и Персийския залив бе повече от отпразнуване на цели 20 години на пътя; то е потвърждение, че поне за този пътешественик краят все още не се вижда.”

Заповядайте на това епично пътешествие, за да обиколите света с Майкъл Палин за има-няма 80 дни.

Отзиви (2)

Автор

Майкъл Палин на пътМайкъл Палин утвърждава своята репутация с „Летящият цирк на Монти Пайтън” и Ripping Yarns. Като актьор се изявява в няколко филма с Монти Пайтън, както и в „Мисионерът”, „Частното събиране”, „Риба, наречена Уанда”, „Американски приятели” и „Свирепи създания”. Телевизионните му изяви включват и два филма за поредицата на Би Би Си „Великите железопътни пътувания”, пиесите „На изток от Ипсуич” и „Номер 27”, както и GBH на Алън Блийсдейл.

Написал е седем бестселъра за пътешествия, които да придружат телевизионните поредици „Около света за 80 дни”, „От полюс до полюс”, „Пълна обиколка”, „Пътешествията на Хемингуей”, „Сахара”, „Хималаите” и „Нова Европа”.

Автор е и на множество разкази за деца, на пиесата „Уикендът” и на романа „Столът на Хемингуей”. През 2006 година първият том на дневниците му „1969-1979: Годините на Пайтън” прекара месеци в класациите за бестселъри. През 2008 година беше публикувано допълнено специално издание на „Около света за 80 дни”, което да съвпадне с излизането на документалния филм на Би Би Си „Около света за 20 години”.

Откъси

Ден 1:

25 септември

Потеглям от Реформаторския клуб, „Пал Мал“, Лондон, 115 години, 356 дни и 45 минути след Филиас Фог. Влажна и задушна сутрин е. Спал съм три часа и половина и единственото, за което завиждам на Филиас, е, че е литературен герой.
Малко сгради биха били по-подходящи за Голямото отпътуване. С високия си 18 метра салон, мраморни колони, аркадни галерии и с внушителните си размери на ренесансов дворец Реформаторският клуб е значимо място, достатъчно видно и внушително, за да добави тежест към всяка авантюра.
     Тази сутрин мирише на стара риба, а чашите и бутилките от предишната вечер си стоят наоколо. Не виждам никой да хапва от вида закуска, която Фог е ял в деня на заминаването си: „... предястие, варена риба, подправена с първокачествен „сос Рийдинг“; алено говеждо печено, украсено с гъби; сладкиш, пълнен със стръкчета ревен и зелено френско грозде; парче честърско краве сирене и всичко това, съпроводено от няколко чаши от този великолепен чай от билки, специално събрани за Реформаторския клуб* /*Този и всички останали цитати от романа „Пътешествие около света за 80 дни“ са от българското издание с преводач Гергана Иванова на ИК „Труд“, 2006 – б. ред./“.  
     Опитах да последвам примера на Фог и да пътувам с малко багаж. „Само една пътна чанта* /*Става въпрос за пътни чанти, популярни през XIX век, изработвани от плат за килими – б. пр./ – беше инструктирал той своя прислужник Паспарту, – а вътре – две вълнени ризи, три чифта чорапи. Същото и за вас. Ще си купуваме по път. Свалете моя дъждобран и завивката за пътуване. Вземете си здрави обувки. Впрочем ние ще вървим малко или дори изобщо няма да вървим.“ Успях да намеря сносен еквивалент на пътната му чанта и в нея сложих шест ризи, шест чифта чорапи, шест чифта долни гащи, три тениски, хавлия, чифт бански, пуловер с къс ръкав, три светли панталона (с дълги крачоли), два чифта панталони като на Кралските военновъздушни сили (с къси крачоли), чифт спортни къси гащи, чантичка с тоалетни принадлежности, различни лекарства, резервни обувки, сако и вратовръзка, уокмен, шест аудиокасети, малък късовълнов радиоприемник, панамска шапка и една или две тежки и сериозни книги, с които да усъвършенствам ума си по време на дългите пътувания по море. В чанта, преметната през рамо, нося дневника си, малък диктофон за бързи бележки, фотоапарат, арабския разговорник на Би Би Си, роман на Кингсли Еймис, екстра силни ментови бонбони, пакет мокри кърпички, тефтер с адреси и надуваем глобус, на който да мога да проверявам напредъка ни. Филиас Фог без съмнение щеше да сметне всичко това за ненужно, но това пак е по-малко, отколкото бих взел за двуседмична почивка.
     Премятам тези чанти през рамене, когато часовникът показва 10 часа. Слизам с тях по стълбите, минавам през високия вход и излизам на Пал Мал. Остават ми 80 дни, за да се върна тук.
     От Реформаторския клуб Фог е отишъл на гара „Чаринг Крос“, аз отпътувам от „Виктория“.
     Тук откривам Паспарту, който ще пътува навсякъде с мен. За разлика от този, който е бил с Фог, моят Паспарту всъщност са петима души, които носят 50 куфара и работят за Би Би Си. Роджър Милс е режисьор на първия етап от пътуването и вече се оплаква от факта, че тъкмо сме изпуснали благоприятно време в Ламанша. „Само да се беше случило вчера“. Всмуква унило от лулата си. Ан Холанд е неговият асистент-продукция. Тя ще се занимава с всички детайли по кадрите, които заснемаме, и ще поддържа връзка с базата ни в Лондон. Найджъл Мийкин и Джулиън Чарингтън са операторите зад камера, а Рон Браун е звукооператорът. Филмовото оборудване е в сандъци с различни форми и размери, като в по-голямата си част е много тежко. Докато им помагам на перона, носейки откъсващ ръцете сандък с филмова лента, си мисля за Филиас – „един от онези математически точни хора... никога не бързаше... спокоен, муден, с ясен поглед“ – и колко отчайващо различен съм аз от него.
     И все пак напускам Лондон по начин, който той несъмнено би одобрил, ако би бил наличен през 1872 година – с влака „Ориент Експрес Венеция – Симплон“. Последни сбогувания и проверка на точното време на отпътуването от двама приятели, изпълняващи ролята на секунданти. Приятелите на Фог са били банкери. Моите – господата Джоунс и Джилиам, са Питони. Тери Джоунс оглежда Паспарту, който вече работи с камерата. „Ще трябва да изглеждаш щастлив в продължение на 80 дни“. „Не – уверявам го аз, – няма да има преструвки“. Тогава се чува свирката, последната врата се затваря и потегляме.
     Настанен съм в разкошен спален вагон на име „Зина“. Зад мен са „Ибис“, „Лусил“, „Кикън“ и „Айони“. Покривчици на столовете, мраморни умивалници, тапицирани кресла и резбовани орехови ламперии – голям шок за човек, свикнал с „Гетуик Експрес“. Но упорито опитвам да забравя за вината и други такива глупави неща, облягам се назад, помирисвам свежите орхидеи и отпивам глътка шампанско. Ръководителят на първокласен отряд келнери се приближава:
− Съветваме ви да седнете. Ще минем през влака с гореща супа.
     Сервират ни тристепенен обяд и кафе в рамките на точно 55 минути. Обядът е вкусен, но точността, с която е поднесен, е такава, че оставаш с усещането как всяко забавяне над менюто може да завърши с лекото, но решително разливане на гореспоменатата гореща супа върху някои чувствителни места.
Обширна оголена местност прорязва пейзажа от източната страна на влака. Това е строителната площадка на терминала за тунела под Ламанша, 64 декара разрушение; Жул Верн със сигурност щеше да го одобри – той намирал транспортните технологии за обаятелни. Вероятно щеше да изпрати героя си да поразгледа. Или по-скоро щеше да изпрати Паспарту да го направи вместо него, тъй като Фог мрази да разглежда забележителности.
Сега сме във Фолкстоун – последните няколкостотин метра от Англия, и с тропот слизаме надолу по стръмен участък, минавайки покрай задни дворове, разположени в близост до железопътната линия – свят на навеси и пристройки, нагъната ламарина и телени мрежи – неподправен, уютен и успокоителен. Слънцето за момент си пробива път през оловносивия облак, карайки купчината кристал на масичката ми да заблести, но се говори, че Ламаншът е от „бурен“ до „много бурен“ и аз се радвам, че не ядох от джинджифиловите еклери.
     Фериботите вече не пренасят влакове, така че на пристанището във Фолкстоун се разделям със „Зина“ и се запознавам с „Хорса“ – 6000-тонен плавателен съд, който прави редовни курсове по 35-километровото разстояние до Франция от 16 години.
     „Това е мъжът от Монти Пайтън!“, извиква човек от екипажа, докато аз се качвам на първото от многото подвижни мостчета за това пътуване. Обръща се уверено към мен: „Ако търсите комедия, тук има една“. Коридорите на „Хорса“ миришат на вчерашна училищна храна, но ние, хората от „Ориент Експрес“, сме съпроводени до наш личен салон.
     Мястото е отчайващо, декорирано е като международен каубойски бар. По стените има почтително осветени ниши, които изглеждат, сякаш съдържат световни художествени богатства или религиозни изображения, но при инспекция отблизо се оказва, че са пълни с безмитни стоки.
     В търсене на убежище от света на „Антей за мъже“* /*Мъжки парфюм на марката „Шанел“ – б. ред./  и „Суперкингс“* /*Популярна маркад цигари – б.ре./ излизам на палубата. Следобедът е към средата си и белите скали на дома сега са само неясни очертания. Голям черен облак сякаш обгражда Англия зад нас. От запад духа остър пищящ вятър, който би подложил на изпитание и най-упоритите тупета. С изчезването на приятелите и познатата среда зад хоризонта дъхът ми секва за момент при мисълта за мащаба на това, което тъкмо започва.
     Пресичането на Ламанша е раздрусващо, но за разочарование на режисьора – нищо повече от това. Пета степен* /*Има се предвид скалата на Бофорт за измерване на вятъра, при която 12 е най-силната степен – б. пр./. „Плавал съм с нея при 12-а степен“, казва капитанът, като държи очите си отворени за отклонени рибарски лодки, танкери, фериботи, яхти, помощни лодки на плувци и всякакви носещи се по водата неща, които превръщат територията околовръст в един от най-натоварените плавателни канали в света.

16,30: на мостика. От километър и половина навътре в морето Булон, Франция, изглежда, сякаш се състои от един голям стоманолеярен завод, но с приближаването ни постепенно се показва ясно очертаният силует на покритите със сажди бетонни жилищни сгради.
     Долу под мен пътниците от „Ориент Експрес“ са нетърпеливи да се забавляват. Те жадуват да си прекарат добре, скъпоплатените часове изтичат, а луксът, който им е бил обещан, не може да се открие на „Хорса“, нито по пасажите на булонския кей. Но настроението се повишава, щом стигат до перона на булонската гара, на който ги очакват дузина пътнически вагони, носещи масивните месингови букви на Compagnie Internationale des Wagons-Lits et des Grands Express Europ˜ens* /*Компанията, обслужваща „Ориент Експрес” – б. пр./.  Разквартируван съм в спален вагон 3544, произведен през 1929 година, с ламперия от сапели пърл* /*Екзотично дърво от тропическа Африка, характерно с красивите си шарки – б. ред./ с инкрустации от Рене Пру. Вагонът, който в течение на дългата си и бележита кариера е бил както бордей за немски войници, така и част от Холандската кралска железница. Кабината ми е малка, но перфектно изработена, облицована с махагонови панели в стил ар деко. От този луксозен пашкул наблюдавам как сивият, измъчван от чайки Булон, се изплъзва покрай мен, и когато мрачните му предградия изчезват, отново се връщам към преструвките и разопаковам сакото си.
     Вечерям, седнал до двойка от Саутенд, която празнува 25-ата годишнина от сватбата си с пътуване с „Ориент Експрес“ до Париж. Приятни хора, но след като се оглеждам наоколо, съм по-скоро разочарован от липсата на принцеси, убийци и детронирани европейски владетели. По-голямата част от 188-те пътници или отиват на конференция за тръбопроводи във Венеция, или са хора от Средния запад, тръгнали на екскурзия. Вместо да се впусна в неприличен разговор с Мата Хари на 80-те години на ХХ век, се озовавам в пиано бара с Тръбопроводите. Изглежда им е интересно да чуят, че след 70 дни се надявам да прекося Атлантическия океан откъм Халифакс, Нова Скотия. „Там имаме голям тръбопровод, можем да те пуснем по него“.
     Кабината ми е подготвена за нощта от Джеф, прагматичен, добре информиран англичанин, който отговаря за спален вагон 3544. Леглото е меко, но късо. „Да, имаме затруднения с американците“, признава той. „Тази вечер има един, който е висок 203 см“. Той поглежда неспокойно надолу по коридора, без съмнение ослушвайки се за стъпките на великана. За пръв път в живота си се чувствам самодоволен заради своите 180 см и лягам да спя. Влакът пътува към прохода Белфор, главата ми бучи от тазвечерното шампанско и засега околосветското пътешествие е лесна работа.


Ден 2:

26 септември
    
Никога не съм спал толкова лошо в така удобно легло. Паспарту също се оплаква, така че не може проблемът да е в мен. Возенето на тези стари вагони не е толкова добро, колкото интериорният им дизайн.
8,30: Джеф пристига, носейки поднос с кроасани, бриош* /*Вид френски хляб, наподобяващ козунак, който може да бъде както сладък (със захар, сушени плодове или ядки), така и солен (с патешки дроб или печено месо) – б. пр./, конфитюр, горещо черно изключително вкусно кафе и броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Бен Джонсън е подобрил още рекорди на Олимпийските игри. Дръпвам пердето и отвън виждам Швейцария. Навъсените облаци на Северна Европа са заменени от ясни и безоблачни небеса, а предградията на Булон – от тучни ливади, изпълнени с хубави крави и на места за разнообразие – хубави фабрики. Цялата тази подреденост е оградена от зловещо извити скали, издигащи се на хиляди метри отляво и отдясно. Докато намаляваме скоростта, за да минем през малко градче, хората се вглеждат в нас – с любопитство, но без критика. Очевидният разкош на „Ориент Експрес“ изглежда не е така забележителен тук в Швейцария. Може би това е свързано с номерираните банкови сметки* /*Вид банкова сметка, при която името на сметкодържателя се пази в тайна. Вместо това идентификацията се извършва чрез кодова дума. В повечето държави този начин на банкиране е незаконен, поради използването му за прикриване на произхода на пари, укриване на данъци и др. – б. пр./ и частните противоатомни бункери.
     Малко проблеми при бръсненето. Изглежда няма топла вода, с която да напълня изящния мраморен умивалник. Джеф е спокоен. „Опитайте крана за студената вода, сър.“ Действително от него потича гореща, почти вряла струя.
     На „Ориент Експрес“ никога не се скучае и още усещам трохите от бриоша по пръстите си, когато се чува първият призив за късна закуска. Преди да поема на това пътуване, потърсих съвети от множество опитни пътешественици; Джон Хеминг, директорът на Британското кралско географско дружество, беше този, който ме посъветва, че истинският пътешественик никога не отказва храна. Може да е последната, която ще му бъде предложена за дни напред. Решавам да подходя към късната закуска в този дух, като се нахвърлям върху яйца „Бенедикт“, но се въздържам от „лекото вино, подходящо за закуска“, което струва 24 паунда бутилката.
     Пресичаме Лихтенщайн между второто и третото ястие и навлизаме в петата ни държава за по-малко от 24 часа, когато нещата започват да се объркват. Отклонени сме през град Букс заради дерайлиране (не мога да си представя как това ще се случи при такава безупречно направлявана система), и по-лошото – пътят ни ще приключи в Инсбрук, тъй като има стачка на железниците в Италия. Така че „Ориент Експрес Венеция – Симплон“ днес няма да посети нито Венеция, нито Симплон.
     В Инсбрук ще ни бъде осигурен автобус, но не могат да гарантират времето на пристигане. Сега съм притеснен заради свръзката ни за прекачване на кораба, с който ще продължим пътуването си от Венеция. Но нямам какво друго да направя, освен да се облегна назад и да се наслаждавам на гледката. Докато се изкачваме към прохода Арлберг, минаваме край запленяващи панорами от тучни зелени скатове и планински склонове, покрити с осакатени от киселинните дъждове дървета. Селата, с камбанарии, чиито куполи приличат на лукови глави, лежат спокойно и сънливо в долините. От всяко едно от тях се разгръща мрежа от сиви пилони, носещи кабините, кабелите и откритите лифтове, от които зависи прехраната тук.
     24 часа след отпътуването от гара „Виктория“ „Ориент Експрес“ спира в Инсбрук, Австрия, и от 17-те му вагона в приличен безпорядък слизат хората с тръбопроводите и тези от Средния запад, носачите и извиняващите се туристически агенти, дори готвачите, носещи храна на сребърни подноси, която се пренася през паркинга до флотилия от анонимни модерни автобуси. Всички отчаяно опитват да се преструват, че продължават да си прекарват все толкова добре, но магията е изчезнала.
     На прохода Бренер сме забавени безкрайно много, докато австрийските митничари открият правилния печат за разрешителното за филмовото ни оборудване. Докато слънцето потъва зад планините, правя бързи пресмятания, базирани на времето, което ни е нужно, за да напуснем Австрия. По груби сметки бих могъл да прекарам осем от следващите осемдесет дни в чакане по митници. На Фог не му се е налагало да се занимава с този проблем. Нито пък се е изправял пред това, което австрийците доста драматично наричат streik* /*Стачка (от немски) – б. пр./. Неговият влак вече би потраквал през Алпите.
     На италианската граница бутилка шампанско от „Ориент Експрес“ ускорява митническия процес. Не след дълго сред усмивки, свиване на рамене и разнообразни жестикулации вече пътуваме в страната, където streik е само sciopero* /*Стачка (от италиански) – б. пр./.
     При преминаването на Венецианската лагуна, която отделя Венеция от сушата, ни връхлита ужасяваща миризма. Това е сяра от големия химически завод в Местре, която образува зловонен ореол над Серенисима* /*По време на Венецианската република (VII - XVIII век) Венеция се е наричала Серенисима, буквално „Светлейшата”, което се свързва с ясната концепция за правосъдие, водена от републиката – б. пр./ и категорично разбива романтичните ни очаквания.

20 минути по-късно: по каналите. Решително заседнали под мост. Намираме се в докрай натоварен 12-метров шлеп, опитващ да се справи с 90-градусов ъгъл. Сандро, нашият лодкар, подскача елегантно, но неефикасно из плавателния съд и обвинява течението. Малка група японски туристи се е събрала на моста над нас. Изглежда, сякаш всеки от тях има по 8 фотоапарата. Доста притеснително е. Когато Сандро успява да ни откъсне от моста заедно с прилично голямо парче камък от XVI век, се озоваваме зад погребална процесия. Ако се съди по вида й, трябва да е бил някакъв известен човек, тъй като нови и нови гондоли, пълни с оплаквачи, продължават да се появяват иззад ъгъла.
     Много по-късно. Горещо ми е, изморен съм, липсват ми „Ориент Експрес“, покривчиците на столовете и вечно грижливият Джеф, който да ме насочва в живота; пристигам в хотел „Атлантида“ в лошо настроение.
     Италианците гледат много сериозно на това да бъдат снимани, но не чак толкова, колкото на това какво са облекли и кога ще бъдат снимани. Андре е един от рецепционистите на хотела, който получава ролята на „човека, който изпраща водещия до стаята му“. Той отива да си оправи косата и да облече костюм, давайки шанс на колегата си Масимо, който не е толкова загрижен за външния си вид, да направи едно великолепно нацупено изпълнение. Няма асансьор. Стаята ми се намира на последния етаж и има малък балкон, от който не се вижда никоя от първокласните гледки на Венеция. Докато мия зъбите си, виждам как първата хлебарка за пътешествието изчезва между напуканите плочки на банята.


Ден 3:

27 септември

Няколко часа за убиване във Венеция, преди да се качим на кораба за Гърция, Крит и Египет. Режисьорът мисли, че ще е добре да разгледам града от шлеп за събиране на боклук, и много скоро, може би прекалено скоро след закуска се оказвам на „Рива дели Скиавони“, миейки го с маркуч и хвърляйки найлонови чували, пълни с венециански ужасии в боклукчийския шлеп. Марио, на 48 години, с 13-годишен син и дъщеря на 20 години, е начело на нашия отряд. „Дори боклукът във Венеция вече не е евтин“, отговаря той на предположението ми, че това трябва да е един от най-хубавите градове, в които да израснеш. „Сега младите не могат да си позволят да живеят тук.“ Другите двама членове на екипажа ни са Фабио, който се оказа бивш национален състезател по вдигане на тежести и който е дълбоко засрамен от снимачния процес, и Сандро, къдрав, красив прерафаелит, резервиран по повечето въпроси.
     Движим се с величествено темпо по каналите, без да бързаме за нищо. Събирането на сметта дава на човек самодоволно усещане за превъзходство. Катерите с дървена облицовка и излъскани месингови части може да пуфтят, докато опитват да минат покрай нас със скъпите си товари, но ние знаем, че те знаят колко сме им нужни. Виждали сме това, което те искат да не бъде виждано.
     Наслаждавам се на боклукчийската си обиколка из Венеция и предлагам на Роджър това да бъде първият епизод от поредицата „Великите боклукчии по света“, който, ако бъде успешен, ще бъде последван от „Великите канални плъхове по света“.
     Рон Паспарту се стряска при това. „Тъкмо прекарах пет седмици в каналите, благодаря!“ Той говори не за условията в телевизионния център, а за предаване, което тъкмо е приключил – за човек, който по време на войната се приютил в канализацията на Лвов. Рон е бил навсякъде и се е срещал с кого ли не. По време на първия ден на снимките телефонът на снимачната площадка иззвъня и един асистент, закривайки слушалката с ръка, изкрещя: „Рон! Можеш ли да оправиш папата в петък?“.
     Най-елегантната част от пътуването вече е приключила, затова отивам с лодка до пощенската станция във Венеция, за да изпратя сакото си обратно в Лондон. Това е една от внушителните пощенски станции в света, намираща се на Фондако дей Тедески, построена между 1505 и 1508 година като база за немските търговци във Венеция. Има голям покрит с плочки двор с каменен фонтан по средата, заобиколен от галерия с колони на три нива. Някога стените са били украсени с творбите на великите венецианци – като Тициан, но от тях (както пише в пътеводителя) е останал само един „силно повреден гол портрет“ от Джорджоне. Забелязвам множество красиви млади жени, влачещи чували с писма към кея под моста Риалто. Те също работят за пощенската служба. Големият канал в момента е като Пикадили Съркъс, а трафикът е ужасен – мотоскафи* /*Вид водни таксита във Венеция – б. пр./ пресичат пътя на вапоретоси* /*Вид воден автобус във Венеция – б. пр./, натоварени с цимент лодки пресичат пътя на такситата, а гондолите се плъзгат спокойно и самоубийствено между всички тях.

     Търся убежище в „Остерия дел Милионе“ – добра и непретенциозна храна и вино в мъничък уединен двор. Две врати по-надолу още стои къщата, в която Марко Поло е живял и откъдето е отпътувал за великите си пътешествия на изток. Изправям се и се вглеждам в скромните каменни стени, сякаш може да има нещо, което да науча от тях. Един фотограф снима как правя това. Италианец е. Истинското му име е Ренато, но започнах да го наричам Посо* /*Posso (от италиански) – „Може ли?”, „Извинете?” – б. пр./, което е единствената дума, която съм чул от него днес.
     „Може ли?“ Щрак. Жал ми е за тези портретни фотографи. Те само си вършат работата, но продължават да се пречкат на Паспарту и много го ядосват.

Ранна вечер: за съжаление отпътуването ни за Леванта не е от някой фотогеничен кей, охраняван от лъвовете на „Сан Марко“* /*Символът на Венеция. Представлява евангелиста свети Марк, изобразен във формата на крилат лъв. Символът се появява и в търговските и във военните корабни флагове на Републиката – б. пр./, а от непривлекателната за туристите задна част на Венеция – доковете на Стационе Маритима. Меката топлина на деня е отстъпила място на хладната вечер; лодката с багажа ни пуфти край извисяващите се корпуси на приличен асортимент от товарни кораби – руски кораб от Старнов, „Ривър Тайн“* /*Река в Североизточна Англия. В края на XIX и началото на XX век там се е намирал един от най-важните корабостроителни центрове в света – б. пр./ от Лимасол (уместно напомняне къде е отишла британската корабостроителна индустрия) и накрая елегантният вълнист нос и корпус с цвят на млечен шоколад, който ще бъде мой дом през следващите четири дни – „Еспресо Еджито“, Венеция. Може би защото всички сме изморени или защото можем да преброим само 11 илюминатора върху корпса, но Паспарту и аз не сме толкова впечатлени, колкото бихме могли да бъдем при обещанието за „Египетския експрес“. Един вик ме кара да се обърна, да стъпя накриво и почти да се изкормя на статива за фотоапарата.
     „Може ли?“ Щрак.
     Качваме се на борда след два часа, прекарани в бюрократичен ад на кея. „Хора, които се нуждаят от хора“ кънти от високоговорителите. „Хора, които се нуждаят от илюминатори“ би било по-подходящо. Рон е в дълбоко отрицание. В каютата му няма не само илюминатор, но и лампи. Старая се да запомня, че не трябва да му казвам какво виждам от моя прозорец.
     Това, което всъщност виждам, е деликатният силует на нощна Венеция, докато преминаваме през Венецианската лагуна. Нежен, почти нереален образ. Имам усещане, че ако разтрия очите си и погледна отново, вече няма да го има.
     „Краят на цивилизацията“, някой измърморва мрачно, докато каменните докове и осветените арки изчезват в тъмнината. Малко е преувеличено, особено ако си грък, но това е краят на умерения климат, сезоните и западния начин на живот за следващите месец или два, така че си позволявам малко носталгия.


Ден 4:

28 септември

„Еспресо Еджито“ е 4686-тонен плавателен съд, построен в Ливорно преди 14 години. Собственост е на национализираната Адриатическа мореплавателна компания и осигурява единствения редовен пътнически транспорт между Венеция и Египет. (Фог е пътувал от Бриндизи до Бомбай – маршрут, който отдавна не се изпълнява.) Привлекателността на двучасовия самолетен полет в сравнение с повече от 4 дни в морето се илюстрира от факта, че на борда има само 80 пасажери.
     Тази сутрин, подсилен от добрия нощен сън и сутрешното излежаване, се отправям на проучване на кораба. Сред лабиринта от идентични коридори накрая намирам пътя към откритото централно пространство. Там има дъска за обяви, на която, както ми е казано, ще бъдат записвани развлеченията за деня. Празна е. Насреща, зад извит стъклен панел, стои внушителната фигура на господин Лали, домакин-касиерът* /*На търговските кораби човекът на тази длъжност отговаря за цялостното управление и за доставките. На модерните пътнически и круизни кораби човекът на тази длъжност се занимава с осигуряване на безопасността и комфорта на пътниците, помага при изготвянето на митническите им декларации и други документи, дава информация за различни екскурзии и забележителности и др. – б. пр./ на кораба. Той кашля.
     „Трябва да спра да пуша – изръмжава мрачно той, – но ставам нервен.“ Мисълта за тази масивна, наподобяваща примат фигура в нервно състояние е като да чуеш, че Арнолд Шварценегер плаче, когато не може да заспи. И това не е единственото изненадващо нещо у господин Лали. Той е словенец, който иска италианците да върнат Триест, и симпатизира на сепаратистите от южните части на страната му, които в момента са в конфликт с централното югославско правителство.   „Ето защо разбирам уелсците, които също искат собствена държава.“
     По едно време искал да стане актьор и си спомня как бил сериозно смъмрен задето дъвчел дъвка по време на шекспирова сцена на смърт. После искал да бъде филмов режисьор. Бил гледал „Броненосецът „Потьомкин“ седем пъти. Пресяга се за лист хартия и за микрофона и с безрадостна извинителна усмивка се връща към работата, на която се озовал накрая. Намествайки нелепите очила с форма на полумесец, той се заема с тежката работа да обяви на пет езика, че тази нощ часовниците ще се преместят с един час напред.
     Няколко пасажери стоят в главния салон и гледат Попай, дублиран на италиански. Рон чете „Големите самолетни катастрофи“, а дребен възрастен шотландец протестира на бара: „Това е най-малката „Кока-кола“, която някога съм виждал!“.  Съпругата му кима в съгласие. Барманът повдига рамене и проучва нещо, което тъкмо е измъкнал с кутре от ухото си.
     Горе палубата е огрята от слънчеви лъчи и е заета от голямо египетско семейство, което се връща от почивка в Ница. Жените остават покрити въпреки горещината, а децата се гонят около празните шезлонги. Баща им Махмуд се хили изключително самодоволно по време на цялото пътуване. Може би тъкмо е сключил сделка за тръбопровод с приятелите ми от „Ориент Експрес“?
     Усещането, че се намираме извън активния сезон, още е налице. Малкият плувен басейн е празен и през него е преметната обезопасяваща мрежа. Питам член на екипажа дали ще бъде напълнен. Той ме поглежда с изненада и поклаща главата си: „Той е за луди хора“. Цялата най-долна палуба е запълнена с автомобили „Мерцедес“ – преливат от трюма, предполагам.
     Паспарту е изгубил всичките неделни вестници, които си купи на гара „Виктория“ преди три дни, с изключение на „Сънди Спорт“. Докато порим дълбоките сини води на Адриатика по пътя си от една люлка на цивилизацията към друга, се настанявам до мерцедесите и чета за „Агонията на Лесли, когато мъжът й се превърна в жаба“.

Полунощ: последна разходка по палубата. Достатъчно хладно е, за да се почувствам благодарен, че съм включил пуловер в минималния си багаж. След лудото бързане през първите 48 часа скоростта на пътуването се е променила значително. За пръв път започвам да усещам необятността на пътя, който лежи пред нас. Плаваме със скорост, от 18 възела, която е доста добра за всеки кораб, но все пак това значи, че в момента обикалям света със скорост по-малка от 50 километра в час. Сега бързината на влаковете изглежда невъобразима, а на самолетите – непонятна. Движим се, без да спираме, вече 29 часа и не сме видели друго освен мъгливото бледосиво море. Далеч от дясната ни страна (съжалявам, щирборд) се намира   Бриндизи, от където моят знаменит измислен предшественик е отплавал.
     Връщам се обратно в каютата си, която вече мога да открия само след един погрешен завой. В средата на Адриатика връщам часовника си с час назад – първата от 24-те смени на времето, преди да се прибера вкъщи.


Ден 5:

29 септември

Мъглата се е вдигнала и морето е в чудесен тюркоазен цвят. През нощта сме променили курса и сега се движим на изток (тази новина винаги е добре дошла в това околосветско пътешествие) и мога да видя сухия бряг с цвят на сено и от двете страни.
     Днес никой не се бави със закуската, тъй като сме само на няколко километра разстояние от едно от най-вълнуващите изживявания в пътуването – преминаването на Коринтския канал. Строежът му е започнал само девет години след като Филиас Фог е отпътувал, и е бил завършен през 1893 година. Той спестява 320 километра плаване и „Еспресо Еджито“ е най-големият кораб, който може да премине през него.
     Двигателите ни забавят ход за пръв път, откакто сме напуснали Венеция. Две малки лодки ни приближават, едната е буксирът, който ни води напред, а в другата са лоцманите – не един, а трима, – които ще помагат на капитана. Те хващат въжената стълба и се качват на борда. Памучните им панталони са добре изгладени. По-старшият от тях е възрастен, побелял и оплешивяващ, а по-младият мъж е с дива прическа в стил Кадафи; има и още един, доста изискан на вид. При тази операция, която по думите на Роджър е като да прекараш нещо през ухото на игла, има значителен и доста вълнуващ момент на очакване. Малко по малко всички на кораба, дори най-мързеливите поклонници на слънцето, дори кататоничното момче на касата в бара, което не е отместило погледа си от телевизора цели 36 часа, се събират на перилата, за да наблюдават преминаването ни. Тясната ивица пред нас изглежда нереална, като специален ефект на Сесил Б. Демил* /*Американски режисьор и продуцент. На негово име е учредена награда „Златен глобус” за цялостен принос, като през 1952 година той е и първият й носител – б. пр./.
     Войник с автомат патрулира пред малка бетонна караулка, докато преминаваме. Дърветата и от двете страни са наведени доста изтощено: намираме се в земята на изсъхналата трева.
     И изведнъж се оказваме във вътрешността на канала и в центъра на снимка от „Момчешката книга на чудесата“. Стените се издигат на 90 градуса и са само на по 2 метра разстояние от борда. Тримата лоцмани, по един от двете страни на мостика и главният в центъра, сега трябва да свършат най-сложната си работа. Ако кърмата на кораба се завърти дори малко, ще се удари в сухия пясъчник. Сигурно преодоляването на Коринтския канал е най-сериозният морски висш пилотаж и проява на най-високи навигационни умения, и то не само от страна на този кораб, а и от страна на буксира, който ни води и поддържа курса ни, тъй като нашето собствено управление е неефективно при тази скорост.
     Лоцманът на десния борд пука пръстите си, от време на време извиква някакво предупреждение на гръцки и тогава капитанът отива при жироскопа си, за да провери курса ни. В момента плаваме под четири флага: в червено и бяло, украсен с лъвовете на свети Марк, е флагът на Венеция; в червено, бяло и зелено – на Република Италия; в червено и бяло, който съобщава, че има лоцман на борда, и синьо-белият флаг на Гърция. Освен това на мачтата се е качил и Найджъл Паспарту с фотоапарата си, както винаги в търсене на Великия кадър. Присъствието му там води до ужасени викове и парализиращ страх от страна на екипажа долу.
     Малко повече от час след навлизането в Коринтския канал вече сме го преминали, спестявайки си седем или осем часа заобикаляне на Пелопонеския полуостров. Докато излизаме в Сароническия залив, земята от лявата ни страна е изгоряла и оголена, а боровете, които се срещат тук-там, са обгорели. Явно е имало голям пожар. От автобус край пътя, намиращ се над нас, се изсипва група гъркини с големи дамски чанти. Те се засилват към бреговете на канала, за да гледат как преминаваме. Буксирът обръща и поема обратно през канала. Край нас минава катер, който да качи тримата лоцмани. Наистина би трябвало да ги аплодираме, но все пак те правят това нещо по десет пъти на ден.

Три часа следобед: големият брой кораби от всякакви видове из атинското пристанище в Пирея напомня, че гърците още се смятат за нация от мореплаватели. Но в залива, почти извън полезрението, има дузина супертанкери, закотвени и хващащи ръжда, които припомнят, че златните дни на 60-те и началото на 70-те години са приключили и може никога да не се върнат.
     Господин Лали се измъчва зад високоговорителите: „На транзитните пътници, които искат да посетят Атина, се напомня, че отплаваме в 9 часа вечерта. Пътниците трябва да са на борда до девет и тридесет... извинете... осем, осем и тридесет...“.
     Гръцката дума за „стачка“ е aperghia и вече се натъкнахме на една. Няма таксита към Атина и, доколкото виждам, няма и признаци за алтернативен обществен транспорт. Стоя на кея и за момент усещам остро чувство за изолация в чужда страна. Една сънародничка ме доближава: „Гледах ви при Уоган!“. Оказва се, че е родом от Манчестър и отива да работи в кибуц* /*Селскостопанска или друга комуна в Израел с общо имущество и равенство в труда и потреблението – б. пр./, като се оплаква горчиво от 40-часовото пътуване с ферибот от тук до Тел Авив.
     Минибус ме откарва до Атина. Земетресенията, или опасността от такива, изглежда са довели до премахването на декорациите в жилищната архитектура и това, край което минаваме, са редици скучни обикновени бетонни сгради. Тъжна гледка в град, в който се намират две или три от най-красивите постройки в света.
     Това, което всъщност дойдох да видя в Атина, са евзоните. Не хапчетата за възпалено гърло, а странно облечените президентски гвардейци, които, освен всички други неща, патрулират пред военния мемориал и издигат и свал&

Рецензии и новини

Майк Хорн: „Никога не съм искал лесен живот с малко трудности."
Въпреки че катеренето е считано за спорт, ние не си „играем“ на катерене. Не губим мач или игра; губим живота си, докато се съревноваваме с майката природа. Човек трябва да притежава мъдростта да вземе правилното решение в съответствие с природните условия. Ако престъпиш тази линия, не природата те убива, а твоето решение!
Подобни Заглавия
"Сахара"
От всички епични пътешествия на Майкъл Палин това вероятно е най-голямото предизвикателство: да прекос...
Цена: 16,00лв.
"Нова Европа"
Книгата "Нова Европа" представя най-новото пътешествие на Майкъл Палин случило се през 2006 - 2007 година. Известн...
Цена: 16,00лв.
"По стъпките на Хемингуей"
Вълнуващият художествен свят на Ърнест Хемингуей поглъща Майкъл Палин и разтърсва въображението му още от г...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs