Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет

Огледалото на Дамаск

Автор: Колин Таброн
Код на продукта:76
Наличност:В наличност
Превод: © Маргарит Дамянов
ISBN: 978-954-9535-74-7
Издадена на: 2014-11-18
Размери: 142х210
Брой страници: 304
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Иван Гуляшки
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Огледалото на Дамаск

Колин Таброн ни повежда из дебрите на Дамаск, какъвто малцина са го виждали. В това възхитително пътешествие  история и настояще са вплетени в уютно съжителство. Завъртаме се по спиралата на времето по дългия и забележителен път от Библията до наши дни.

С остроумие и проницателност неуморният британски пътешественик ни води на живописна среща с  историческото, културно, социално и религиозно наследство на  Дамаск, силно вкоренено и до днес в съвременния му облик. Това е разказ, обогатен с безброй анекдоти за пътешествениците от миналото, и същевременно обаятелен личен прочит на града.

Таброн не е простописател пътешественик, а магьосник на езика, който успява да придаде плът, цвят, ухание и обем на думите. Плете пейзажни картини и създава калейдоскоп от сетивни ухания, които неусетно оживяват в една богата и колоритна атмосфера. С  елегантния си стил писателят ни поднася това пленително обяснение в любов към един древен град.

Отзиви (4)

Автор

Колин Таброн е майстор на класическия пътепис и носител на наградата на „Томас Кук”. Първите му книги са за Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. обикалял надлъж и шир из Русия с раздрънкан „Морис Марина” – преследван на всяка крачка от КГБ. От тези ранни пътешествия се родили пътеписите „Сред руснаците”, „Зад стената”, „Изгубеното сърце на Азия”, „В Сибир” и „Сенки по пътя на коприната”. Желанието му да пътува в Русия и Китай било толкова силно, че научил руски и мандарин, за да може да разговаря с обикновените хора по пътя си.

 

Колин Таброн е носител на литературни награди. Живее в Лондон.

Откъси

Съдържание


БЛАГОДАРНОСТИ
ВЪВЕДЕНИЕ

1. Първи плодове ..........................................................
2. Гробът на Авел .........................................................
3. Римският мир ............................................................
4. Хладната река ...........................................................
5. Християнският Дамаск ............................................
6. Бялото знаме ............................................................
7. Медените армии .......................................................
8. Смъртта на поета ......................................................
9. Божият любимец ......................................................
10. Под властта на царете роби ...................................
11. Отвратителният турчин .........................................
12. Бялата смърт ..........................................................
13. Тайфа лекомислени момчета ..................................
14. Малцинствата .........................................................
15. Руното .....................................................................
16. Отминаващи лица и събития ..................................
17. Мандатът ................................................................
18. Луна върху мрамора ..............................................

ХРОНОЛОГИЯ
други пътеписи от колин таброн

 

Въведение


Великите градове рисуват картини: Кайро – пирамида, Шираз – роза. Дамаск извиква в съзнанието образа на течаща вода – напускаща Ливан река, която носи по течението си варовикова почва и я отлага върху 450 кв. км от пустинята, чудодейно пораждайки дървета. Климатът на този оазис, който географите определят като „ариден субтропически“, го сковава в лед през планинските зими и го задушава с летните ветрове сироко. Всяка година падат по-малко от 23 литра дъжд на квадратен метър. Въпреки това хората дошли тук преди още появата им да може да бъде записана. Дамаск се титулува като най-древния град в света и тези претенции може би са оправдани (доколкото Йерихон е просто малко градче), тъй като е бил побратим на Вавилон и Ниневия.
Дори произходът на името – семитското Димашк е било преобразено от гръцката ритмика и произношение – тъне в неизвестност. Някои твърдят, че означава „Град на слънцето“ или пък че произхожда от Димашкуха – „Бързали със строежа му“. Според други значи „Праведна кръв“, тъй като тук Каин убил Авел. Векове наред хората възприемали Дамаск като изначалната Райска градина и моят разказ започва именно от тези невинни времена. Тъй като невинността е непознаваема сама за себе си – само можем да си я представяме с поглед назад, тази представа е илюзорна като древните митове. Въпреки това борбата за овладяване на земния рай била брутално истинска: драма, в която има не само възходи и падения, но и търговски инат и хора, които век след век се възраждали на оста на света. „Главата на Сирия е Дамаск“ – пише Исая, и Дамаск все още е глава на Сирия.
Градът е пренебрегван – може би защото сякаш няма пряко участие в западната мисъл и история. Всяка година Йерусалим и Истанбул посрещат върволици писатели и поклонници. За Дамаск обаче не е писана книга на английски, откакто преди повече от 80 години една мисионерка съставила малко томче за обичаите на дамаскци. Налице е една прекрасна немска творба и по-научен френски труд, като и двете се ограничават до архитектурното наследство. Написани са преди почти четиридесет години, предназначени за затворената академична общност, и така си останали без превод.
Повече от всеки друг град в Близкия изток Дамаск е запазил своята оригинална и необикновена същност, но неизбежно неговата древна индивидуалност е започнала да се размива в модерната анонимност. „Огледало към Дамаск“ няма за цел да попълва библиографски празнини или да описва чезнещите очертания на старинните обичаи. Книгата е просто обяснение в любов. Беше начената като история и описание, но бързо прерасна в нещо лично – това сякаш е неизбежно в един град, който така е съчетал добродетелите и слабостите на богове и хора.

Колин Дж. Д. Таброн
Съсекс, Сирия.

 


1.

Първи плодове

 

Аллах ще въведе онези, които вярват и вършат праведни дела, в Градините, сред които реки текат.
Коран 47:12


Катерехме се все нагоре и нагоре. Струваше ми се, че скоро ще мога да протегна ръка и да докосна облака над хълма. От време на време стъпките на мъжа разбутваха някой камък, който се втурваше надолу по склона с грозни скокове и повличаше със себе си порой от камъчета. Шафранени пеперуди подхвръкваха сред скалите и кацаха по храсталаците, които вятърът и слънцето бяха лишили от плътност.
Техните призраци ни съпътстваха навред по баира: туфи от безцветни трънаци, растения с ефирни листа, чиито виолетови стъбла безсрамно се опипваха над камъните, храсти, които размахват бодли и отровни плодове. Слънцето беше изпило почти всичкия живец. Цяло чудо беше някой плевел да цъфне. След хората бяха останали боклуци – ежедневни предмети, придобили необичайна важност сред скалите: въжени нишки, изкорубени обувки, консервени кутии, парцали, царевични кочани, парчета от паници с украса от скръбни цветя.
Внезапно ръката на мъжа се протегна над мен. Бяхме изкачили планината Касиун. Хвърли небрежен поглед към добре познатата гледка. Някои сирийци биха вперили блеснали очи в панорамата и биха изразили възторга си от нея. Шейхът обаче беше стар и уморен, пък и това беше Дамаск, пред който човешките слова бяха безсилни.
На запад съзирах прошарените с червено склонове на Антиливан. Сенките на облаците се плъзгаха по тях като вълни от лазещи храсталаци. Безпокойство и хаос владеят тукашните хълмове. Удрят се един в друг сред облаците, сякаш в неспирно съперничество да достигнат хоризонта.
– Джебел ес Шейх – каза мъжът и посочи. Отвъд ръката му се издигаха три върха: там е планината Ермон от псалмите, която се извисява на 2800 м в небето. Ниски хълмове крият нейното подножие, а върхът º сияе с вечни снегове.
– Ес Шейх – посочи мъжът и се потупа по главата. – Това е сивокосата планина. Абияд! Тюрбанът й е бял.
На далечният й склон река Йордан извира като бистър ручей и незабележима ромоли на юг. Отвъд нея Ливанските планини постепенно се спускат към Тивериада. Югоизточният й хребет гледа към Галаад и Йерусалим и към мястото, където моавските хълмове светят над Мъртво море. Застанал на планината Нево над Йерихон, Мойсей сигурно е зърнал белия º връх, докато се е взирал към страната, в която не му било писано да бъде погребан.
Далеч на запад от нас по хълмовете се надигат тополи. Подобно на копията на невидима армия, те напредват по течението на река Барада, библейската Авана. В далечината минават между пастелните склонове и почти изчезват. После набират сили, тръгват на щурм през сухите дефилета и изригват в равнината. Километър след километър овощните градини отблъскват пустинята към хоризонта и се сбутват в последните предпланини на Ливан. В най-близките поля различавах тъмните цветове на орехите и сребристите корони на маслините. По-надалеч обаче те се сливаха в нефритена хармония, насечена от къщи или белите минарета на селски джамии.
Дамаск лежи на вододела на реката. Овошките се събират около него като предпазна възглавница. Отвъд тях се отдалечават голите ридове на хълмовете Ел Асуад и Маниа – Черния и Недостъпния. Още по-нататък синьо-сиви възвишения се издигат като вулканични острови сред море от мъгла и се спускат към мястото, където пустинята прогаря небето.
– Няма ли да слезеш към града? – внезапно попита мъжът. Тръгна с мен, докато се катерех по хълма, и още не беше задоволил любопитството си. – Колко време ще останеш в Дамаск?
– Не знам. Няколко месеца.
– Уалла! Че какво ще правиш в Дамаск няколко месеца? Какво му има на Ню Йорк? (Тук чужденецът винаги е американец).
– Англичанин съм – казах.
Промърмори приветствие за добре дошъл. После – а защо не отида в Ливан? В Дамаск съм можел да видя следобед Голямата джамия и големия пазар. После бих могъл да отида в Бейрут. Бил чувал разни неща за бейрутските жени.
– Нали знаеш, в Дамаск си спиш сам... Но пък овощните градини. Виж дърветата. Никъде другаде няма да видиш такива, слава на Бога. Това е раят...
Сбогува се, махна ми с ръка, чиято кожа беше напукана като кората на дърво, а краката му, които заслизаха по ръба на хълма, бяха жилести и отблъскващи като на дяволите на Синьорели.
Погледът към Дамаск разкрива безпорядък. Улиците са останки от различни епохи, усукани и преплетени. Дори гледан отвисоко, градът се старае да скрие своята същност: обърква окото със стени, загадъчни дървета и сокаци, извиващи в невнятни посоки. Защото тукашният обичай повелява красотата да бъде скрита.
Само че западният ум, който обича реда, желае да разбере как нещата са добили настоящия си вид и изисква дисциплина. Това желание може да бъде задоволено – и дисциплината наложена – само посредством историята. Ако подхванеш града в неговата цялост, той се изплъзва и обърква. Ако тръгнеш да го гледаш епоха по епоха, може би ще го проумееш донякъде. Миналото може да бъде изкарано на бял свят, личностите се явяват като хора на своето време – вместо да те гледат от хаоса, и сградите намират обяснение.
Така дисциплината се превръща в дирене през времето. Често уликите са изобилни и очебийни. Друг път трябва да се задоволиш само с легенда и няколко камъка. И с натрупването на сведенията градът би се разраснал изотвътре, все едно е плод, за да се яви накрая в пълния си вид. Началната точка вероятно е тук, на тази призрачна планина на полулегендарни патриарси, тъй като рождените дни на Дамаск се губят в митовете. Човек трябва да тръгне от Битие.
Мюсюлманите, които вярват в ранните християнски предания, от векове възприемат Дамаск като изначалната Райска градина. Бог изваял Адам от глината на р. Бадара и Адам скитал из планината, на която се намирах. Тук Авраам издигнал олтар на Господ. Мойсей, Лот и Йов се молили на върха й. Самият Христос идвал тук. Склонът е осеян с гробници и леговища на разбойници, с гробовете на четиридесет гърци, срещнали мъченическа смърт, и костите на ислямски пророци: места за поклонения на турци и пакистанци, които изписват имената си по стените.
Тръгнах по хребета. Ястреб разпери криле над мен и остана така, разпнат в празнотата на небесните висини. Гигантски канари се трупаха по склоновете, сякаш в някакви сумрачни времена титани каменометци бяха воювали по хълмовете. Докато прекосявах планината, подритвах вкаменелости, но в пещерите се натъкнах само на корита от режещи варовикови скали и кози барабонки.
Веднъж или дваж се докоснах до градските предградия, препъвайки се покрай стени, накичени с бугенвилии, и преливащи от рози прашни градини. Единственото движение наоколо бяха малки момиченца с възголеми обувки, които мъкнеха нагоре бензинови туби с вода.
Крачих половин час, преди градските покрайнини да останат зад мен. Планината се беше ширнала на север, насечена от множество клисури. На три километра напред, оголено на склона, се намираше селото Бурзе. Преди осемстотин години арабският пътешественик Ибн Джубайр написал, че това е родното място на Авраам и мястото, където Каин скрил тялото на Авел в пещера. „Кръвта се спуска откъм средата на склона до пещерата и Господ е съхранил по камъните червените º следи.“ Преди няколко века аленият скален пласт се изронил, но се е запазил на петна по цялата страна на планината, в кухините и като йероглифи от случайно нападали камъни.
Сега вече склоновете на Касиун удържаха овощните градини на километър и половина оттук. Пътьом наблюдавах как дърветата отстъпват и се прегрупират. Освен това си мислех за Рая.
Някога хората помещавали Рая в загадъчните антиподи на света. Китайците си представяли своя рай около хималайските извори на благовонна река. В гръцките митове Градината на Хесперидите е в центъра на земята. Омир и Страбон бленували по континент отвъд Херкулесовите стълбове, сред далечните морета на Северна Британия злодеи и герои обитавали Островите на мъртвите. Сенека си въобразявал райските селения отвъд Туле в мразовития север, а Вергилий разполагал Елисейските полета под самата земя. Мюсюлмани са писали за място в Персия, Самарканд или Цейлон, или пък в градина сред опасана със снегове планина. Единствено жителите на Дамаск продължават да орат и напояват своя Едем, живеят и умират в него и все още го свързват с рая.
Стигнах до един пролом над Бурзе. На входа му – разказват сирийците – Авраам почернял, преситен от кръв след преследването на четиримата царе. Тъй като в книгата Битие Авраам „и слугите му, като се разделиха против тях, поразиха ги и ги гониха до Хова, която е от ляво на Дамаск“.
Нямаше и следа от пещерата на Каин. Някога над нея се издигала прекрасно построена джамия, оградена с дървени решетки. Сега нямаше нито джамия, нито руини. Изглежда единствената пещера беше тази, в която седемдесет пророци били оставени да умрат от глад, като предавали последния къшей хляб от ръка в ръка до последния си дъх. Бурзе дремеше в следобедната пещ. Тук има военно поделение, твърдо решено да удържи пролома, завладян от Авраам. Бавно ме осени цялата абсурдност на всичко това. Ето ме тук: търся пещерата на първата жертва, паднала от човешка ръка – пребита с камък или тояга, а наоколо, закриляни от бодливата тел и щиковете, почиваха оръдията и танковете на неговите потомци.
Две малки момчета, седнали между скалите, ми протегнаха чепка розово-зелено грозде и направиха с ръце знак, че искат пари. Едното непрекъснато подвикваше нещо и няколко пъти чух думата Хабил – Авел на арабски. Тръгна да се катери нагоре по хълма, сочейки с пълната си с грозде ръка. Последвах го. И двамата се развълнуваха и зарадваха. Заподскачаха пред мен, повтаряйки „Хабил, Хабил“, сякаш думите по магически начин ме водеха след тях. Нагоре по пътеката с пасящи кози стигнахме до постройка сред маслинови дървета. Горните редове на зидарията бяха порутени, оголвайки назъбен контур, наподобяващ изоставеното жилище на индианец пуебло.
– Мархаба! Горещо е! Добре дошъл в дома Авраамов – група мъже избързаха да ни поздравят, като наближихме. Обърках се. Как така домът Авраамов? Ами Хабил? Отговориха, че Авраам живеел край пещерата на Хабил. Била ей там.
Домът на патриарха до пещерата на убиец?
– Странно е, нали? Ма бакулш хаге. Бог обаче познава всичко.
Заобиколи ме амфитеатър от лица и скоро на преносимата печка къкреше чайник. Сирийците добре знаят, че англичаните са пристрастени към чая, а пък французите – към виното. Говореха на смесица от английски и френски.
– Авраам бил цар на Дамаск – каза един.
– Основал Дамаск – заяви втори, – но после се преместил. Не останал тук.
– Купил Дамаск – закле се възрастен мъж с лукаво намигване.
– А нима в Битие не пише – добави друг, явно християнин, – че Елеазар, главният слуга на Авраам, е родом от Дамаск?
Спомних си пасажа от Йосиф Флавий: „Авраам царувал в Дамаск като чужденец, след като дошъл с армия от Вавилонската земя. След дълго време обаче той се вдигнал, напуснал страната с всичките си хора и отишъл в Ханаанската земя. Но дори и днес името на Авраам е прочуто в земята на Дамаск и там показват село, наречено на него „Къщата на Авраам“.
Всички заявиха, че мястото било току до нас. Месджид Ибрахим. Свято място. Но той не умрял в Дамаск.
– Ами къде тогава?
– В Йордания – всички единодушно закимаха, все едно беше издъхнал миналата седмица.
Отново напълниха чашите с чай. Като се изключи убеждението им, че Авраам се е родил тук, техните думи потвърдиха Стария завет и древните предания.
Момчетата ме повикаха в двора на къщата. Небесната синева се нахвърли върху ни и светлозелени лози се спуснаха по раменете ни от дървената асма пред покрива. Една котка се отърка в обувките ми и понеже котките обикновено бягат, си помислих, че мястото е добро. В далечния край на двора стоеше облечена в бяла риза и панталони танура жена. Помислих си, че е нещо като монахиня. Момчетата внезапно се бяха укротили.
– Месджид Ибрахим – каза тя. Влязохме в помещението от другата страна. Беше високо, тъмно и много просторно. За първи път проумях, че съм в джамия, край застиналия фонтан и под изрисуваните в черно и бледооранжево арки.
Изкачихме се по каменните стъпала към галерията. Над мен горяха два канделабъра: лъскави неща, странно трогателни. По перилата на галерията бяха надиплени копринени тъкани и стените бяха покрити със заклинания и надписи. На върха на стълбата имаше коридор, който влизаше навътре в скалата на склона. Беше толкова тесен, че вътре можеше да се промуши само един човек. Някой ми подаде свещ.
На няколко метра навътре в мрака краката ми усетиха ръба на кухина. Стените наоколо бяха зеленикави и нашарени с драсканици. Обзе ме клаустрофобия и лека слабост. Въздухът беше натежал от миризмата на восък от свещи. Вдигнах моята над кухината. Тя беше малка, горе-долу колкото да побере един човек. Появи се котката и успокоително замърка до глезена ми. Коленичих и закрепих бялата свещ на скалата. Едно от момчетата се промъкна до мен. Заговори с хриплив шепот и посочи стените на дупката, омазани с восък. Положи пръсти върху червените петна около дъното º и рязко вдигна ръка към главата си. „Бам!“ Посочи вените на ръката ми. „Ето тук положил Хабил.“ Беше отново червената скала, по-кървава в мрака.
Измъкнах се под слънчевите лъчи. Момчетата грабнаха монетите си и хукнаха по пътеката. Жената не пожела да вземе нищо, само опря длани в стената на двора и смутено се усмихна. Стигнах обратно до пътя, опитвайки се да запомня простите неща: провисналите лози, мъжете, които милваха чашите с чай, свенливата жена, дори котката. Но под краката ми земята отекваше куха от въображаемите пещери, небето дъхтеше на восъчни свещи и също като Агаг крачех внимателно в опит да не стъпвам по кръвта по пътеката.
После тръгнах обратно през планината Касиун. Нямаше значение колко ще трябва да ходя, тъй като пред мен отново се събираха райските градини.

* * *

Петнадесет километра източно от Дамаск на тридесет метра над овощните градини се извисява могилата на Тел ес Салихие – хълм от натрупани едни връз други тухли и кости. С безрезервно уважение към светостта на мястото хора от различни религии подхранвали могилата със своите мъртъвци, епоха след епоха, докато накрая тя се превърнала в объркано обиталище на раси и вярвания. Трънливи храсти никнат в подножието й, а нагоре продължават гъсталаци пелин, които на върха се смесват с мюсюлманските гробове. Само че тук се крие ключът към зараждането на Дамаск, тъй като археолозите са открили следи от халколитни хора, живели край реките през петото хилядолетие преди Христа.
Градът е още по-стар, отколкото разказва легендата. Ислямските историци вярвали, че бил основан от Демшак – роб на Авраам, даден му от Нимрод. Но когато Авраам дошъл тук, Дамаск вече бил древен. Йосиф Флавий приписва основаването му на Уц, правнук на Ной и син на Арам, който завладял Сирия и чиито потомци били арамеите. Но в основата на селищната могила са погребани пластове от тухли, опечени от халколитни хора с къси и широки черепи, заселили се тук три хилядолетия преди идването на арамеите.
Почти нищо не се знае за тези първи жители на Дамаск. На един прекрасен релеф от слонова кост в музея в Дамаск те маршируват с мечове с къси дръжки, метателни копия и египетски прически: изображенията само подчертават разрива между епохите. Стенопис в египетска гробница ни предлага рядката възможност да ги зърнем: мъже с кафява кожа на мирно посланичество при фараона. Карат малко слонче с мамутски бивни, колесница, делви с масло, медни слитъци, оръжия, коне и благоуханни храсти. Царят на Сирия предлага сина си като заложник и момчето, седнало в дланта на баща си, гледа назад към него с неприязън.
Опитах да се покатеря през дерето от северната страна на селищната могила и се запрепъвах сред отломки от шестдесет столетия. Костите бяха толкова изпразнени от съдържание, че ги подритвах също толкова безгрижно като керамичните фрагменти, които потракваха под сандалите ми. Всеки пласт от тухли и керамика бележи гробовете от цяла епоха. Когато най-долният слой базалт бил едва що положен на земята, Тутмос III завладял Дамаск за египетската XVIII династия, а женствените фараони Аменхотеп III и Ехнатон го отстъпили на амореите. Те били първите уседнали семити: стройни мъже с изящно тъкани дрехи и сивооки дългокоси жени с лица като на домашни птици. Век по-късно Рамзес II си върнал града, но бил прогонен от хетите.
По миниатюрни пътеки между костите се точеха тънички черни бръмбари и гущери се стрелкаха по чирепите. Стъпвах по безформената земя, в която някъде се беше отбелязало пристигането на арамеите през XIII век пр. Хр. Те превърнали Дамаск в столица на богата страна, създали напоителната система за неговите овощни градини и преустроили улиците му според решетъчния план на Вавилония. Донесли тук почитането на Гръмовержеца Хадад, а на други могили оставили след себе си глинени фигурки на богинята на плодородието и на коне с петнисти очи и глигани.
Педя земя се натрупала върху могилата, когато цар Давид превзел и оставил гарнизон в Дамаск и по-късно Резон, „противник на Израел през всичките дни на Соломон“, отново го възвърнал на арамеите. Керамични парчетии напомнят за кървавото управление на царя на Дамаск Венадад, за слугата му Азаил, който го убил, както бил предрекъл пророк Елисей, и за войните от Книгите на царете и от Летописите.
Докато наближавах върха, откъртих с крак буза пръст, която се разпръсна в цепнатината под мен и остави на дъното й лъскава бяла кост. Надигна се гъст облак от задушлив прахоляк. Облегнах се на склона и се загледах как напръскани в кафяво пеперуди се стелят като падащи листа по етажите на човешката история. Един мисионер от Дамаск, стигнал до селищната могила, открил на северния й склон варовикова стела с изваяния образ на асирийски жрец. Лицето му било изопачено в муцуна на болнав лъв, а стъпалата му представлявали непоклатими плочи. При все това асирийската пръст върху могилата е още млада. Таблички от IX век пр. Хр. разказват, че Салманасар III разбил коалиция от дванадесет владетели, оглавявана от царя на Дамаск. В помпозен пасаж от една асирийска хроника той разпръсва телата и кръвта им из всички долини и се обявява за „Цар на Вселената“. Всъщност обаче битката не била решаваща. Асирийците успели да превземат Дамаск чак когато той бил изоставен от своите съюзници през 732 г. пр. Хр. Тогава Тиглат Паласар III осквернил овощните градини и отвел в плен много от жителите на града. Дворците били разграбени и Ашур и култът към асирийските царе детронирали арамейските богове.

Тогава запалих огън в дома на Азаил
и той поглъща дворците на Венадад.
И ще разбия портите на Дамаск.

Възцарило се дълго мълчание, с изключение на един безуспешен бунт при управлението на Саргон ХХ, и през 717 г. пр. Хр. градът бил дотолкова обезлюден, че тук се заселили две хетски племена.
Стигнах до върха на хълма. Далеч под мен мъж препускаше с коня си през полята. Сведох очи към нищо неозначаващата земя. На някое по-тренирано око тя би разказала следното: след асирийците дошли вавилонците, а след тях – персите. Слънчевите богове на Персеполис се настанили до Хадад. Артаксеркс II издигнал храм на свещената проститутка Анахита. И Дамаск пристъпил към портите на историята на класическия свят така натежал от столетия, че основаването му вече се приписвало на великани сред хората.
Седнах, изтощен от възхода и падението на династиите. Мюсюлмански гробове вече добавяха своите купчинки пръст към хълма. Опечалените полагат клонки на гробовете и избелели знаменца сковано трептяха в пукнатините между тухлите. Какви чувствени места заделят мюсюлманите за своите мъртви! Навсякъде в ислямската религия те почиват в градини с тъмни дървета и заемат места с възхитителни гледки. В западната панорама от гробищната могила пустинята и планините се срещат в сражение от хълмове. На север се простират хребетите на Тиние, по чиито склонове се спускат пропасти като бели реки. Към Йордания се точат хълмовете Башан, а на юг във всички нюанси на зеленото се е ширнало обещанието за Едема и сивото величие на Хермон.

* * *

Над главата ми се разхвърча ураган от многоцветни гълъби. Почти можех да докосна Дамаск. Вече различавах някои от сградите долу: сдвоените покриви и купола на Голямата джамия, цитаделата с цвят на пчелен мед, минаретата на прекрасния храм на Сюлейман в горичката от иглолистни дървета и платани. Стръмните улици и жълтите стени ми напомниха за италиански крайбрежни градчета. По паважа се търкаляха глави карфиол и дини колкото плажни топки. Деца се прибираха от училище вкъщи: жизнерадостни момчета с непослушни усмивки и момичета в униформени роклички на сини и бели квадрати – малки мадони на Мурильо.
Минах през квартала на посолствата и скъпите апартаменти, после през каналите на Барада, вече задръстени от есенни листа. Прекосих крепостните стени, без да ги забележа. Къщите бяха струпани толкова нагъсто една върху друга, че изглеждаше невъзможно някой да живее тук.
Сукът „Хамидие“ представлява огромен, подобен на коридор пазар. Покривът от гофрирана ламарина е надупчен от камъни и куршуми и по прозорците над дюкяните играят кръгчета светлина. Под него крачи илюзията за днешна Сирия: селянки с фестан до петите и опасани със златни монети чела, мъже от провинцията с разкрачени крака и черни или тъмносини шалвари черуал, магазинери с шалове и брокати, мъже с тънки мустачки, чиито куфии елегантно падат върху раменете им, жени с черни роби и черни покривала, възрастни шейхове с фесове и сериозен бухалски вид, бизнесмени в безвкусни костюми, саудитци в дълги роби кумбаз, иракчани в кафяви връхни дрехи, друзи, алауити, войници, попове.
В края на пазара скелетът на римска колонада отразява слънцето с мътен блясък. С две стъпки съм прекрачил от плътта на града към неговите кости. Завих в сука на обущарите. Беше много тъмно. От рамки от всички страни се спускаха водопади от обувки: подобно на подземна градина, където тъмнината е нужна, за да растат обувките – гъстак от марокански кожени чехли, сандали от дърво и злато с проблясващи цветни стъкълца и вълнени ботуши с пискюли.
Отвъд пазара вълнистите стени на къщите почти те обгръщат. Тук и там растат дървета и пълзящи растения. Ако минеш покрай оставена отворена врата, оттатък задължително има двор, вода ромони във фонтана и сенките на лимонови дръвчета тъмнеят по настилката от плочки.
Близо до Източната порта река Барада подронва римските стени. Дочух виковете откъм християнския квартал – покани да видя фабриките за мозайки, да си купя коприна, да пия кафе, да погледна пиринчените изделия. Дали не съм американец? А парите ми, също като пустинята, сигурно нямат край? Безброй ръце се бяха усукали в онзи сложен арабски жест, който пита: „Откъде-си-къде-отиваш-какво-работиш?“.
– Видя ли Портата на свети Павел? – попита най-кресливият с лице, разделено на две от широка усмивка. – Ами параклиса на Ананий?
Казах му, че нищо не съм видял още и че само искам да проследя едно предание в Стария Завет. Дали е чувал за сириеца Нееман, когото Елисей излекувал от проказа? Той се намръщи и тръсна назад глава, което на арабски значи „не“.
– Имало постройка, известна като къщата на Нееман Прокажения – казах аз – Бет Нааман.
Намръщи се и отново тръсна глава, мърморейки нещо за параклиси и мозайки. Казвал се Разук – каза ми. Бил студент по право в университета. Можел да ми покаже целия Дамаск само за един следобед. Дали бих се срещнал с него на следващия ден до ей ония стари велосипеди – посочи ми един малък дюкян. Стиснахме си ръцете и той ме дари със слисана усмивка. Според мен си мислеше, че Нееман е мой приятел.
Преди сто години Къщата на Нееман била приют за прокажени. Заключвали ги извън крепостните стени и те отивали да умрат в Бет Нааман. Историята в „Книга на царете“ е пропита с левантийско двуличие. Нееман бил военачалник на Венадад, царя на Дамаск, само че бил прокажен. По време на един от своите военни походи пленил израилтянско момиче, което му разказало за пророка Елисей. Когато обаче се обърнал към Елисей, получил послание да се изкъпе седем пъти в река Йордан. И „разгневи се Нееман и си тръгна, думайки: „Нима дамаските реки Авана и Фарфар не са по-добри от всички израилски води? Не можех ли да се окъпя в тях и да се очистя?“. В крайна сметка неохотно се подчинил и бил изцелен. Когато се опитал да поднесе дарове на Елисей, пророкът отказал. Само че Гиезий, слугата на Елисей, се домогнал до награда от Нееман под лъжлив претекст. Тогава Елисей изрекъл едно от най-смразяващите проклятия в Светото писание и прехвърлил страданието на Нееман върху Гиезий и потомството му во веки веков. „И Гиезий си тръгна от него прокажен, бял като сняг.“
Домът на Нееман се издигал на място, където в продължение на няколко века двете реки текли една до друга. Изглежда никой не беше чувал за него. Един старец, точилар на ножици, много се ядоса. В Дамаск вече нямало прокажени. Ние в Америка дали имаме прокажени?
Започна да точи един нож и аз си тръгнах.
Попитах друг мъж, който работеше в близката фабрика за ръчно тъкан брокат.
– О – въздъхна той, – там вече няма нищо. Една арка, няколко дървета.
Въпреки това се съгласи да ми покаже мястото.
На стотина метра североизточно от римската порта Шарки голяма вдлъбнатина в земята е изпълнена от купища дървесина и сред бъркотията от бараки се издига крехка арка. Изпързалях се надолу по насипа и се озовах в двор с дъски, натрупани до стената на пръстена колиба. Вратата беше заключена. Един мъж и момче ми донесоха ключове, но не пожелаха да влязат. Първоначално видях единствено бали хартия. После очите ми свикнаха с полумрака. Гробът изпълваше половината помещение и изглеждаше като ствола на гигантска, полузаровена колона. Върху му имаше свещ и счупена плоча с куфически писмена. Нямаше табелка, нито благочестиви реликви – никакъв намек за принадлежност. Аз обаче си спомних легендата, че гробът на Гиезий бил в къщата на Нееман.
Почувствах се като натрапник. Мъжът и момчето чакаха отвън и нито един от двама им не се опита да ми обясни каквото и да било. Излязох и те заключиха вратата. И чия беше тази гробница? Отговорът на мъжа звучеше като „Зрас Азуар“, но не можа да ми каже нищо повече.
Докато се отдалечавах през двора, зърнах нещо между дърветата в далечния му край. Първоначално реших, че са пет-шест души, свили се сред развалините, но като се приближих, видях единствено три гроба. Това, което погрешка бях взел за хора, се оказаха стълбове с увити в син муселин върхове, изправени при краката и главата на всеки гроб. Над тях се издигаше арабска арка, боядисана на ивици в гневно оранжево и синьо, а основите º бяха от римски камъни. Някой все още се грижеше за гробовете и ги украсяваше.
По-късно се върнах тук с Разук. Мястото го смути и обърка и той каза: „Това са гробовете на много бедни хора“. Той не знаеше английската дума за „проказа“, а аз не знаех арабската и затова не говорихме повече за тях. Сигурно бяха последните, починали тук. Развалините бяха толкова запустели, че мястото все още изглеждаше нечисто. А на една от стените детска ръка беше написала: „Не можем да стигнем до Господ по никой път, защото никой не знае къде е той“.

 


2.

Гробът на Авел


И сега проклет да си от земята,
която е отворила устата си да
приеме братовата ти кръв от твоята ръка..
.

Битие 4:11

По случайност бяхме седнали в ресторант със съмнителна репутация. От любопитство бях поръчал арак – арабско питие с анасон. Разук беше твърде учтив, а брат му Сухел – твърде гладен, за да ми кажат, че с напитката се полагат и множество ордьоври. Скоро масата ни се покри с все по-неапетитни малки чинийки: червени чушки; нещо, имитиращо яйце; влажни пържени картофи и репички; кисело мляко, овчи черен дроб и изсъхнала риба; патладжани, пълнени с нещо гибелно; паничка мляко и удавен фасул; силно препържен хляб; неопределима сива паста; жабешки бутчета в студено тесто и купчина неща, спотаили се в тъмен сос.
Сухел беше нисък младеж с жълтеникаво лице, увенчано с куп черна коса. Разговаряхме за овощните градини на Дамаск и как е най-добре да ги обиколим. Той предпочиташе автобусите, Разук мрънкаше за такси, а аз намеквах за коне.
– Конете са твърде скъпи – каза Сухел – и освен това ще ти продадат някой калпав и ще загубиш много пари, когато се опиташ да го препродадеш. Виждал ли си тукашния конски пазар? Боже мой...
Казах им, че автобусите никога не ходят на много от местата, които искам да видя. Трябваше ми нещо, което да се придвижва по черни пътища и пътеки. Сухел дъвчеше жабешко бутче. Разук предложи да използвам колело: можел съм да отида на петъчния пазар за велосипеди и да си купя нещо на старо, което обаче ще се разпадне само за седмица. Знаел откъде мога да си наема. Нямало да е красиво, но можело и да изкара няколко месеца.
Мястото беше малък дюкян на Правата улица. Собственикът ни прецени с измъчено изражение и ни посочи три-четири неща, които тук минаваха за велосипеди. Фаровете, помпата и скоростите бяха просто слухове от Европа, спирачките бяха немислим лукс.
Пазаренето започна полека. Нима това не е един беден чужденец – каза Разук и като молител протегна ръка към мен. Как така шест лири на ден? Нима няма сърце. Мъжът каза, че имал жена и пет деца. За пет лири на ден щял да се погрижи за всички ремонти по колелото.
Разук огледа велосипеда, все едно цял живот само с това се беше занимавал.
– Колелото ти не става и за торен червей – каза той.
Отговорът на мъжа излетя твърде бързо, но звучеше като недвусмислено арабско проклятие, което включваше не само съответния човек, но и предците и потомците му, съпругите, магаретата, реколтата, котката и изобщо всичко негово.
Разук се усмихна.
– Колелото е като месечина – настоя мъжът. Ритна предната гума, която издаде лек съсък. Разук разкритикува кормилото, веригата и дръжките. Мъжът изтъкна колко са здрави спиците и свали на четири лири. След като Разук вече беше тръгнал да си ходи, а мъжът се беше направил, че не му пука, а после и двамата се бяха дърлили за пиастри, сделката най-сетне приключи. Прадедите на Разук се върнаха към изконното си блаженство и аз разполагах с велосипед за един месец.
Карането на колело дори в модерните квартали на Дамаск е строго специализирано изкуство. Няма нужда да внимаваш за светофари и еднопосочни улици – някоя отпусната ръка, изкарана през прозореца на колата, е обичайният сигнал, че нейният стопанин в някакъв предстоящ момент ще извърши нещо немислимо. Трамвайните линии са точно толкова широки, че да прекатурят велосипедиста, който в същия момент може да бъде ухапан от някое муле или насран от камила.
Но – както измърмори продавачът на велосипеди – всички сме в Божиите ръце.

* * *

Река Барада се ражда в Ливанските планини. Без нея нямаше да има Дамаск и този факт беше достатъчен, за да изследвам долината º. Имаше обаче и втора, по-странна причина, тъй като на стръмен връх над реката се намира гробът на Авел.
Вярващите хора извеждат от това убийство голяма част от злото на света. Вярно е, че Адам продал невинността за знание, но греховете му се свеждали до гордост и любопитство – две характерни за арабите черти. Смъртта на Авел, от друга страна, разкрила насилието и неестественото в човека и може да се твърди, че от нея произлизат всички злочести и исторически събития. Затова моето пътуване имаше две дестинации – изворите на Барада, водоизточника на благоденствието на града, и гроба, начало на неговите нещастия.
Пътят е стръмен и красив. В края на октомври вятърът е остър, но слънцето още пече силно и прахолякът е неукротим. Дамаск изчезва зад белите хълмове и планинските лавици на Антиливан бдително ме обграждат. Барада ромони от всички страни, разлива се на пътя или се стича по прораслите на склона измършавели бурени.
Странно е, че толкова малка рекичка е породила толкова много – не е по-голяма от поток в английска гора, а влачи зеленото си течение през хълмове, които са безжалостни към всякакъв живот. Никъде не се докосва до дърво или цвете, което да не й принадлежи. Тръни с виолетови шапчици я приветстват със сковани крайници. Водомерки се въртят около лъщящите мехурчета, а под водата треви са се проточили по течението като перата на удавени воини.
На няколко километра отвъд Думар, някога забогатял покрай римляните, пътят се отделя от реката. Прахолякът и жегата задушават и заслепяват. Тромави гарги с пепелявосиви корсажи приплясват между скалите. После пътят се спуска между кипариси към село Джудейде и отново се надига ромон на вода.
Още няколко километра по-нататък шосето навлиза сред амфитеатър от планини, където блестящо минаре сред горичката от тополи издава Бесима. Жителите на Дамаск идват тук, за да излъжат летния вятър сироко, но през есента е пусто. Селяните са отмъкнали колони от разрушените антични градове и са ги качили на покривите на къщите, където се използват за изтласкване на водата след дъждовни нощи.
Вече се спускаше вечер, когато стигнах до Фидже, основния извор на Барада. Последният пътешественик, писал за него преди стотина години, видял как реката блика от пещера под развалините на два храма. Аз видях огромен ресторант, оборудван с всички крайморски изхвърляния – яркочервени перила, имитации на тухлени стени, люлки с балдахин. Около потока бяха струпани редици от фонтани, милостиво неработещи, а над него колебливо се издигаха подобни на комини купчини камъни – лебедовата песен на един римски храм.
От вратата на ресторанта се появи дебел и много щастлив мъж и ме попита дали ще желая нещо. Нищо – отговорих. За миг се облегнах на стената и се зачудих дали няма друго Фидже.
Слънцето беше припълзяло на запад и пускаше жълти пръсти по хълмовете. Натиснах педалите обратно към Дамаск, без да знам къде ще прекарам нощта. В село Ашрафие блед младеж на около седемнадесет ме попита дали бих вечерял в неговата къща. Казваше се Мустафа. Баща му бил болен, но аз съм бил добре дошъл. Тази непосредствена покана ме успокои. Посрещането на гост е спонтанно задължение, наследено от пустинята, която налага или спазване на закона, или гибел.
Стигнахме по мост и покрай джамия до къщата, която изглеждаше или полупостроена, или полуразрушена. Вратата ни отвори пълна жена с невинно лице. „Майка ми“, каза Мустафа. Движеше се изненадващо грациозно и се извини, че къщата била разхвърляна. Видях едно-единствено помещение с измазани с цимент стени и таван и под, частично покрит с груби черги. На глинени полици бяха подредени одеяла и няколко гърнета. Мустафа излезе, откъсна две рози, които цъфтяха самотни в градината, и ми ги подаде.
Стаята беше пълна с хора, които клечаха покрай стените, а по пода се прокрадваха деца. Бащата на Мустафа лежеше на желязно легло, което заемаше половината стая. Настина изглеждаше много възрастен – с плът, която беше изтъняла като хартия около костите, и твърда като царевичен кочан четина по страните. Когато ме видя, той вдигна ръка за военен поздрав и слабо се усмихна. Очите му бяха сиви и много ярки. Казах му, че не искам да го безпокоя. Той не ме разбра, но кимна и се ухили.
Жена му Хаят ни направи чай и прошепна нещо на роднините: мълчаливи мъже и жени с пепеливи лица и свенливи усмивки. Тук бяха една омъжена дъщеря на име Салиха и братът на стареца, който имаше същите сиви очи. Бяха дошли да се поинтересуват от здравето на възрастния човек и да предложат помощ, тъй като голямото семейство е единствената застраховка на човек. Повечето живееха в село на 25 км навътре в планината и си тръгнаха преди мръкнало.
Седнах между Мустафа и две деца. От момичето се чуваха бронхиални хрипове при всяко навеждане, а другото имаше петна от йод по цялото си лице и по краката.
– Имам осем братя и сестри – каза Мустафа. – Едно време имах повече, но Господ отнесе с болести четири от тях. В Дамаск такси блъсна баща ми. Вече цял месец е на легло. Казват, че след още месец, ако такава е Божията воля, пак ще може да ходи нормално.
Откога не го е виждал лекар? Мустафа не беше сигурен. Може би двадесет дни, може би повече. Щом вдигнех очи към леглото, старецът улавяше погледа ми и се сгърчваше от конвулсии, стенеше тихо, бърчеше лице и стискаше с две ръце таблата на леглото над главата си. Когато си мислеше, че не гледам, се успокояваше, мърмореше си нещо и дърпаше конци от пуловера си. Когато с Мустафа се прибрахме от чешмата, го намерихме седнал, захапал цигара и с увиснали от леглото мазолести крака.
Хаят внесе поднос с фасул, солени маслини и кисело мляко, които изядохме върху откъснати ивици плосък хляб маркук. Жените се хранят с остатъците от трапезата на мъжете – система, която първоначално убива всякакъв апетит. После обаче, когато чезнещият домакин изригна в крясъци „Яж! Яж!“, жените бяха забравени.
Хаят даде на най-малкото дете да суче. После започна да тъпче хляб и фасул първо в устата на момчето, после в своята. Старецът нещо си мълвеше под одеялата, но ако някое от децата се заиграеше твърде близо до леглото, размахваше по тях счупен бастун, блъскаше с него по стената или го прокарваше по железните пречки като по раздрънкан ксилофон.
Преди злополуката изкарвал добри пари: равностойността на шест лири стерлинги месечно. Сега не му давали нищо.
– Не беше виновен той, че колата го блъсна. Колите трябва да гледат къде карат. И трябваше да го закарат в болница.
Мустафа въртеше в ръце лекарството, оставено му от доктора. Съдържаше морфин и опиум, Sédations des douleurs intenses. Мъжът вдигна презглава фланелата си и показа буца в цветовете на дъгата в основата на гърба си. Гипс стягаше три счупени ребра. Отпусна се назад и по навик отново започна да стене.
Внезапно Мустафа грабна един нож и хукна през вратата. Хаят пищеше на двора. Само че всички закъсняхме. Когато аз излязох, тя вече заключваше остатъка от пилетата си в курника. Бяха мършави дребни птици, а три от тях с окървавени шии лежаха като вързопи стари парцали в изсъхнала леха с царевица. Мустафа проклинаше и кършеше ръце.
– Пак беше кучето. Избяга през реката. Бог ми е свидетел, следващия път ще го убия!
Вече бяха останали само пет пилета.
Хаят се върна, усмихна се, каза ми да не се притеснявам и настоя да хапна още. Запали газена лампа и я окачи на желязна кука на тавана. На кехлибарената й светлина бръчките под скулите на възрастния човек потъмняха и се спуснаха към четината по страните му, а очите му изглеждаха неестествено ярки. Помислих си, че е доста красив старец. Момичето отново хриптеше и Хаят, на която вече не й се ядеше заради пилетата, я взе в скута си. Салиха коленичи в един ъгъл и заговори с напев, който непрекъснато се плъзгаше по ръба на смеха. Само че хвърляните от нейния ратуй сенки криеха очите º. Хаят продължи да ме гледа и да се усмихва, мълвейки приветствия и „Шарафтена“ и молейки Господ за прошка заради бедната трапеза.
Постлаха одеяла и се приготвиха за сън. Тъй като нямаше място за всички ни, Мустафа каза, че ще ме заведе при най-голямата си сестра Рафайе, която живеела по-нагоре в селото и се грижела за две от децата на майка си.
Електрически крушки озаряваха селото със светлина и хората се разхождаха край реката. Сякаш всички бяха роднини на Мустафа.
– Това беше най-големият син на чичо ми – каза той. – Салам алейкум. Братът на съпруга на сестра ми.
Ходихме дълго, преди да стигнем до къщата. Новините ни бяха изпреварили и до вратата вече стоеше жена с лампа в ръка. Две малки деца се притискаха към коленете й.
Седнахме по турски в стаята край мъждукащата лампа. Някой беше отишъл да пусне електричество за къщата. Можех да различа единствено чекрък и примус в единия ъгъл, както и глинени лавици, натрупани с още одеяла и гърнета.
Предложих на жената малко чай, който бях купил в селото. В началото отказа, но я бяхме сварили неподготвена и тя нямаше какво да ни предложи, поради което от сумрака се протегна ръка и взе пакета. Примусът припламна. В стаята заприиждаха хора: яки мъже, увити в куфиите си, първоначално сковани и официални, но скоро вече усмихнати. Изблици смях съпровождаха шегата, че те всички били глупаци. Поздравяваха ме в полумрака с „г-н Колин“ и всеки поотделно ме молеше да извиня поведението на останалите.
Внезапно крушката светна и можехме да се огледаме едни други. Имаха мили, честни лица – може би с изключение на селския интелектуалец, чиито очи бяха събрани и светеха като два закалени кинжала. Рафайе беше красиво момиче с пълни черти и изправена стойка като на бедуин. Стаята й беше по-голяма, отколкото бях помислил, и отзад имаше ниша, пълна с амфори. В ъгъла имаше голям сандък – какъвто мюсюлманите дават на дъщерите си, за да държат вътре своя чеиз – и бюфет, покрит с мрежа срещу по-едрите насекоми.
Докато часовете се нижеха в разговори, се появи дъска за табла – погладиха я и я прибраха. После мъжете запяха с дългите, страстни викове на Арабия – стари песни, неразбираеми за мен, които обаче бяха „много прекрасни“. Отново се възроди шегата за глупаците. Помолиха ме и аз да пея. The Duke of Plaza Toro предизвика озадачена тишина, но Stranger in Paradise беше посрещната с бурни овации. Отново диви арабски песни изпълниха нощта. Понякога куплетите започваха с „Г-н Колин...“ и прескачаха от уста на уста, докато накрая се изливаха в уверения, че думите са за добре дошъл.
Скоро помещението се тресеше от шума и си помислих, че селският полицай ще дойде да ми поиска паспорта. По-късно забелязах, че седи до лакътя ми с отметната в песен глава. Минувачи присядаха край вратата и напяваха под звездите. Рафайе седеше настрана и се опитваше да си чете приказки на глас, като понякога далечно ни се усмихваше. След много време сложи децата да си легнат, но може би почти час малкото момиченце Маджида ме фиксираше с лешниковите си очи измежду одеялото и своите рошави къдрици.
Интелектуалецът се премести до мен и успя да въдвори тишина.
– Какво правят британците в Аден?
Въпросът му легна върху нашето дружелюбие като полицейска ръка върху рамото на престъпник. Сигурно слушаше радио. Дори останалите сякаш се подразниха от вмешателството му, макар съзнанието на всеки сириец да е като пчелна пита от политически идеи. Никой друг не прояви интерес към Аден и аз декларирах неведение по въпроса. Какво е Аден? Ядеш ли го, пушиш ли го, може би правиш балончета с него? (Странно, но заради арабското произношение на името, различно от английското, се почувствах оправдан.)
Някой запя, друг отново пусна шегата за глупаците и моментът отмина.

* * *

– Ти красив спиш – каза ми Рафайе на английски.
За един щастлив миг си помислих, че ме е гледала през нощта, но после се усетих, че се е ровила в учебниците по английски на децата и се опитва да ме попита дали съм спал добре.
– Да – отговорих, – аз красив спя.
Пихме сладко кафе и хапнахме солени маслини. В седем часа Мустафа трябваше да хване автобус за Дамаск и на прага се разделихме с Рафайе, хванала по едно дете във всяка ръка.
С колелото стигнах обратно при Хаят и стареца. Болеше го и полуобърнат вдигна ръка за военния си поздрав. Когато ме видя, склонността му да драматизира се върна и той застина в странна поза. Опитах се да му кажа довиждане и да стисна ръката му, но пръстите му бяха като зъбци на вилица и той само изстена.
Дадох на Хаят цигари за него и пъхнах между тях малко пари – приблизително колкото едноседмичната надница на стареца. Казах й, че са за лекарства и че мога да си възстановя сумата от здравното министерство в Дамаск. За миг очите й проблеснаха, после отказа. Придадох си обиден вид и настоях. Накрая, може би с мисъл за пилетата й, тя ги притисна към себе си, усмихна се смутено и докосна гърдите си.

* * *

Рано сутринта сянката ми се гънеше по скалите като цирков клоун върху старовремско колело. Далеч пред мен сякаш огромна птица беше снесла снежнобяло яйце на върха на размирни скали. „Хабил, Хабил – кимаха хората от долината. – Гробницата на Авел.“ А в подножието античният гръцки град Авила с името си свидетелстваше за преданието и беше осеял планинския склон над реката с входовете на гробници.
Някога Авила се намирала на важния път между Хелиопол, днешния Баалбек, и Дамаск. Лисаний, който бил цар на Халкида малко преди Христос да се роди, направил града своя столица. Известно време след като той бил убит по подбуждение на Клеопатра, Авила преминала към друг Лисаний, когото свети Лука споменава като тетрарх на Авилиния по време на службата на свети Йоан Кръстител. Споменава се отново и през последните години на византийския император Ираклий, който отстъпил Сирия на арабите. Номадите я плячкосали и ограбили религиозния й панаир (сук) и оттогава насетне арабското село, което се появило на мястото, се нарича Сук Уади Барада. Фризовете и капителите от древния град са се преродили в шеметни превъплъщения в новите домове – дорийски капители като стъргалки за обувки, архитрави като ъглови камъни, завити волути и модильони в стените на много овощни градини.
Прекосих моста на място, където реката се разделя на три под бъркотия от кленове. Дори и най-достъпните гробници са високо на хълма. Птици са си издълбали гнезда в най-меката скала. Където е по-твърда, древните гърци издялали стъпала, които предлагат здрава опора. Край входовете на някои от погребалните камери има изваяни релефни фигури. Отдалеч изглеждат веществени и са вперили уверен взор към долината. Отблизо обаче тази същност чезне. Стърчат остри варовикови ръбове и фигурите губят своята индивидуалност. Вятърът е откъртил късове от глави и тела. Личат още само дългите йонийски хитони и разкрачените, здраво стъпили крака.
Вътре открих дълги дълбоки шахти, приютили натрошени камъни, прах и тук-там късчета кости. Това били фамилни гробници. Във всяка камера имаше по четири до шест шахти, издълбани в скалата. Над всяка ниша или над всеки две имаше издялана арка. Може би в подобна гробница Йосиф Ариматейски положил тялото Христово. Вероятно телата били спускани в дупките в бели одежди и дървени ковчези, а в епохата на Птолемеевото господство богаташите били полагани в антропоморфни саркофази с изваяни образи на антични гърци и бради като на фараони.
Седнах край римския път за Авила и хапнах нарове. Някога бил важен път, но сега от него личаха само няколкостотин метра, където беше пронизал странична издатина на един хълм. На два метра над главата си видях два надписа и усетих прилив на носталгия по дома, тъй като различих не букаите на куфическия шрифт, нито перченето на арабския накш, ами здравата ръка на имперския Рим: „Император Цезар М. Авр. Антонин, Авг. Арменски, и Император Цезар Л. Аврел. Вер Авг. Арменски възстановиха пътя, разрушен от силата на реката, планината беше прокопана под ръководството на Юлий Вер, легат на провинция Сирия, на разноски на народа на Авилиния“. Отгоре зееше ниша, изпразнена от бюст, а втори надпис свидетелстваше за строежа на „Лизий Максим“. Някога пътят стигал до Авила по виадукт, но сега свършва в пропаст. Надникнах над ръба и отново видях гробниците, а далеч отдолу се извиваше Барада, която древните, благодарни за богатството и красотата, наричали Хрисороас – Златната река.
Гробницата на Авел се губеше зад отвеса на планината. Вероятно се намираше на 300 м над мен, но така и не откривах път към нея, тъй като върхът изригваше като почти вертикална скална стена. Започнах да се катеря през осеяни с варовик поля. Гледката под мен се сведе до прости линии: бели планини, зелена нишка. На отсрещния хълм канари бяха полегнали в браздите на стръмния склон подобно на камъните в японска градина. Вече нямаше зелени звуци. Нещата шумоляха и свистяха: слушах долината и не чувах нищо освен сухото пукане на крилцата на насекоми, безболезненото триене на оръфани храсти, ефирни стъбълца, дращещи по камъка. Вятърът изтръгваше стържещи звуци от туфи повехнали жълти растения: духове на цветя. Долу в долината магаре пристъпваше по сянката си като сънлива муха, а хората се бяха превърнали във фигурки на Утрило, попарени в полята и по стените.
Над мен се виеше пътека, белязана от отпечатъците на кози копита. Сред скалите на върха започна да се разкрива път. Петнайсетина метра се катерих на ръце и колене под шарените сенки на недорасли дъбове – последен жест на природата в тази пустош. Под мен гледката се разпростираше и в долината се множаха тополите, които сякаш маршируваха през враждебните хълмове, устремили се към Дамаск.
Съвсем изведнъж се озовах на върха на планината. Усетих между пръстите си внезапната крехкост на мънички виолетови цветя. Земята следваше плавен наклон сред изобилието от глухарчета и белият купол стърчеше към небето.
Мястото беше пусто. Пред мен имаше дълга сграда със затворени капаци на прозорците. Отворих портата от ковано желязо и влязох в двора. Вратата издрънча след мен. Погледнах надолу под един дървен капак и срещнах погледа си десет метра по-долу в кладенеца на светилището. Почуках на вратата на мавзолея, но отсреща долетя само ехо. От другата страна на постройката имаше пътека, която продължаваше около километър и половина по хребета, разкривайки някъде там наличието на по-лесно изкачване от моето.
Преди по-малко от век на върха се издигали два дорийски стълба и архитрав от римска църква. Според преданието света Елена построила църквата на мястото, където Каин и Авел предложили своите жертви. Сега обаче няма и следа от развалините, а колоните на портика са се изтърколили надолу по планината. Хората казват, че Каин убил Авел в село Зебдани, на 15 км на север, и че в продължение на 40 години го носил на гръб, тъй като не знаел какво да го прави. На склоновете на тази планина зърнал гарван, който копаел дупка, за да погребе свой сродник – затова направил като птицата и погребал тук собствения си брат.
Обиколих гробницата. На задната стена имаше три тесни прозореца и аз, колкото успях, напъхах глава във всеки от тях. През първите два видях само пустия под, напръскан със светлина от цепнатините на капаците. Отвъд третия, стряскащо близо, се издигаше чудовищен гроб – може би седем метра дълъг и несъразмерно тесен, все едно в него бе положен змей.
Измъкнах главата си и си припомних думите в Битие: „В онова време имаше на земята исполини“. Спомних си за други гробове. В Бейтима край Хермон се е разпростряла десетметрова гробница, където според легендата почива Нимрод – могъщ ловец и бунтовник срещу Господ. Заради греховете му на неговия гроб никога не пада роса. А на планината Шиит в Ливан лежи дълъг и тесен гроб, който според местните жители е на Сит, третия син на Адам.
Седнах под недораслите дъбове и си представих исполините. Преди десет или дванадесет хиляди години земята вероятно е гъмжала от тях. Сигурно са използвали тополи като тояги и са се изхранвали, като са улавяли птиците, гнездящи в косите в събратята им. По здрач, когато слънцето изчезвало отвъд полезрението им, са си лягали с въздългите си жени в издължени пещери. Последните сред тях, тревожни и бездетни, изчезнали в гробовете си в зората на историята. После дошли хората. Те открили мегалитните долмени в Палестина и Западна Европа, както и пещерите гробници, някои с дължина десетки метри.
Погледнах назад към стените на светилището. Може би други са корените на легендите за великаните. Според книгата „Второзаконие“ Ог, васанският цар, „оставаше от рефаими [исполините]. Ето, одърът му беше железен одър, и сега е в Рава, у Амоновите синове: дълъг девет лакти, а широк – четири лакти, мъжки лакти“. „Първа книга Паралипоменон“ е описала последните дни на царете великани, исполините от Гет и Газер, чиито копия имали дръжки колкото „тъкарско кросно“. В сравнение със синовете на Енак съгледвачите на Мойсей били като скакалци. Емими и зумими крачели сред чукарите на Моав и страната на Лот, а рефаимите стенели под водите. Амос заявява, че на амореите „височината беше като височина на кедър“ и били яки като дъбове. Така че може би костите на аморейски цар или филистимски великан почиваха под купола на Авел.
Само че един жител на Сук ми каза, че там бил погребан римски император. Думите му ме слисаха. Кой император би бил това? Дали не е тялото на Каракала, убит на път за Храма на Луната в Кара? Или трупът на лукавия император Макрин, посечен край Антиохия? Или пепелта на Гордиан е била пренесена от Ефрат, или пък одраните останки на Валериан – от Персеполис? Може би дори са извлекли осакатения труп на Елагабал от Тибър и са го заточили обратно в родината му.
Докато се спусках към подножието на планината на Авел, слънцето огряваше хълмовете, а луната беше в контранастъпление над Ливан. Дочух американски глас. Огледах се, но видях само благ възрастен човек с бяла кърпа ратуй на главата. Казваше се Ахмед. На младини се качил на кораб за Съединените щати и тридесет години бил машинист в Мичиган. По Божието благоволение се върнал жив и здрав в родното си село с малко пари, акцент от Средния запад и уважението на много приятели. Тръгнахме до къщата му, която гледаше през долината от планинския склон, и подминахме купчини чакъл, събрани от селяните за основа на път. Сред отломките имаше както консервени кутии, така и колони и антаблемани от гръцкия град. Отново се появиха антични преси за покрив.
Съпругата на Ахмед имаше издължено, шеговито лице и изглеждаше много по-млада от своя съпруг. Изпод хлабаво вързаната й забрадка косата й се спускаше на изтъняла опашка, за чийто край беше вързала ключа за къщата. Ахмед беше на седемдесет и сред многото му деца имаше шестгодишна дъщеря, която ми предложи – ако бих чакал толкова дълго – и се засмя. Подобно на много сирийски деца тя имаше прекрасна светла коса, която старецът омаяно целуваше.
Седнахме на възглавници на чардака. Здрачът се прокрадваше по крилата на планината и вдигаше в небето ята закъснели гълъби. Можехме да видим гробницата на Авел право над нас, а слънцето още огряваше купола й.
– Друзите ходят там – каза той. – Идват на групи от около Хермон и Ливан. Нали си чувал за друзите?
Мислех си, че живеят основно в Южна Сирия. Бях видял друзи на пазарите в Дамаск и бях изненадан от гръмовносините очи и порцелановата красота на жените им. Религията им се основава на вярването, че Адам и Христос са въплъщения на Господ, и има една отхвърлена теория, която проследява корените им до кръстоносците.
Ахмед не знаеше нищо за религията им, освен че я пазят от чужди очи като в железопътен тунел и че вярванията им очевидно стигат до Авел.
– Понякога нощем виждаме огньовете им оттук – каза той – и ги чуваме как танцуват и стрелят във въздуха. Първо идват при гробницата през деня. Мъж вика от върха пазителя на светинята, който живее в подножието, и той се качва и я отключва за тях.
Погледнах планината. Стори ми се невероятно.
– Как би могъл да чуе вика?
– Винаги чува.
– Ами ако спи? Или слуша Радио Кайро?
– Винаги го чува. После те му дават част от месото си като награда – например бъбреците на овцата или нещо друго, за да го занесе на семейството си.
Куполът на гробницата беше изчезнал като угаснала светлинка. Сега вече можехме да различим само очертанията на хребета, черен и странно равен, узурпирал половината небе.
Ахмед влезе вътре да се моли. След четвърт час се появи отново и ми прочете историята за зачатието на Дева Мария от Корана. Разказът е благочестив, тъй като зачатието е извършено от ангел, което отстъпва единствено на дар от Господа. Седяхме дълго време в полумрака и обсъждахме Корана, Библията и последователността на пророците. Умът му се зарея назад към годините в Америка, към Мичиганския експрес, холандските инженери и студените зими. Под тъмнеещата маса на Планината на Авел сравнявахме спомени от Ню Йорк и Помпей. Възхищавал се на делата на древните и ми разказа как югославски инженери, които прокарвали тръби за река Барада през съседна планина, установили, че римляните ги били изпреварили с осемнадесет века.
Скоро студът на настланата с плочки веранда започна да яде обутите в чорапи крака. Вътре беше топло и децата бяха заспали, натъркаляни като кукли. Жената на Ахмед ни донесе домашни захаросани плодове, но той не им обърна внимание и отново свали молитвеното килимче от мястото, където висеше сред облак цветя около неговия коран. Обърна се към стената, редувайки сурите с оригвания и хрипове. Помислих си, че подобна молитва би трябвало да е висша форма на доволство. Най-големият му син ме заразпитва за Англия и Америка и как би могъл да си намери по-добре платена работа.
– ... Петнайсет долара на ден?... Уалла! Това са 55 сирийски лири... Колко струва жената там?...
Отговарях приглушено, тъй като Ахмед се молеше, но скоро той се дотътри до леглото и ни остави да обсъждаме пиастри, лири и – боях се – Аден.
Делях една стая с хиляди бобени зърна, оставени да се сушат, и с инкрустиран със седеф бюфет. Сънувах Ахмед, старателно коленичил за молитва, докато Мичиганският експрес руши всички бариери между Гранд Рапидс и Детройт.

* * *

През есенните сутрини въздухът в планината е суров и ободряващ. Миеш се с леденостудена вода и си мислиш, че слънцето никога вече няма да те стопли. В долината над Авила дърветата продължават да се тълпят покрай коритото на реката. Мислех си, че в крайна сметка изворите й са някъде отвъд пределите на Ливан. Но когато я последвах нагоре по течението, тя стана бистра и всяка скална издатина я влудяваше.
Минах с колелото покрай станцията, която по римски образец изпомпваше вода пред планината, и продължих през долина, обрасла с тръни и прекатурени скали, към хоризонт от разкривени маслинови дървета. Черногръба змия, навила се на пътя като скъсан автомобилен ремък, се шмугна в храстите.
Скоро склоновете на отсрещните ридове строго се надигнаха срещу ми и аз излязох в плодородната долина Забадани, ширнала се навътре в Ливан. От всички страни напираха охровите залезни хълмове, където Ной пасял стадата си. Полята бяха набръчкани от пълзящи лози и тук най-сетне намерих извора на Барада в едно мизерно езерце. Поради някаква омагьосваща илюзия сякаш течеше нагоре през равнината. Хвърлих сухо листо в реката и го наблюдавах как за миг се колебае, а после съвсем полека тръгва срещу природните закони. Спомних си обаче, че това е вълшебна страна, убежище на длъгнести великани, змейове и демиурзи.
Обратно в уединението на планинската река седнах и похапнах от сочното грозде на Забадани. Откъм скалите с присвити очи ме наблюдаваха гръцки гробници. Стадо кози подрънкваше оттатък хълма. Под ухаеща на мускус ела, свещена за Пан, проследих с поглед течението на реката и си представих, че съм в Гърция. Под ръцете ми изникваха минзухари, благословили ложето на Зевс и Хера. Край мен трептеше маслина, дар от Атина за човешкия род.
Сигурно тук живеят наяди – помислих си, – полубезсмъртните нимфи на извори и реки. Те се пръснали надалеч из Римската империя, тъй като техни скулптурни изображения били открити чак в Индия. Сигурно векове наред са живели необезпокоявани под Авила. И ако почаках достатъчно дълго, може би някоя щеше да се появи, крехка и с коси като пръските на водопад. Последните от техния род, заченати от скитащи кентаври в последните години на Ираклий, са могли да намерят убежище само тук, тъй като нагоре реката течеше през равнини, нивя и села.

ДРУГИ ПЪТЕПИСИ
ОТ КОЛИН ТАБРОН

СЕНКИ ПО ПЪТЯ НА КОПРИНАТА
КЪМ ЕДНА ПЛАНИНА В ТИБЕТ
В СИБИР
ОГЛЕДАЛОТО НА ДАМАСК

Йерусалим
Изгубеното сърце на Азия
Хълмовете на Адонис
На гости при руснаците
Пътешествие из Кипър
Зад Стената

 

Подобни Заглавия
"В Сибир"
През 80-те Колин Таброн пише бестселър за пътуванията си из Съветския съюз. В края на 90те, след падането н...
Цена: 16,00лв.
"Сенки по Пътя на коприната"
„Сенки по пътя на коприната“ е пътуване из най-грандиозните места по света. Пътешествие през сърцето на Кита...
Цена: 16,00лв.
"Под юртите на Монголия"
„Жената се движеше грациозно в ароматната атмосфера на палатката. Жестовете й, пъргави и премерени, бързи, но...
Цена: 17,00лв.
Към една планина в Тибет
В новата си книга Колин Таброн пътува до Тибет и поема по пътя на поклонниците към Кайлаш – най-свещената пла...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs