Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 25,00лв.
Спестявате 7,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 26,00лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 20,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Изгубеното сърце на Азия

Автор: Колин Таброн
Код на продукта:257
Наличност:Извън тираж
Превод: © Маргарит Дамянов
ISBN: 978-619-7300-67-3
Издадена на: 05.2019
Размери: 142x210
Брой страници: 480
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: Издателство "Вакон"
Редактор: Яна Парашикова-Аролска
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 22,00лв.
Кол-во:

Резюме

Изгубеното сърце на Азия

Името Колин Таброн е добре известно на голяма част  от читателите. В книгата, която държите, той описва пътуването си през Централна Азия след разпадането на Съветския съюз и документира масовите социални вълнения в разтърсения от политическите промени район. Таброн е вдъхновяващ автор, безстрашен пътешественик и прозорлив наблюдател, а „Изгубеното сърце на Азия“ е изключителен пътеводител за историята, населението и културата на тази обширна територия с богато минало и смутна политика.

Отзиви (5)

Автор

Колин Таброн е всепризнат майстор на писането за пътешествия. Първите му книги са посветени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. пътува из Съветския съюз, преследван от КГБ. В следващите години се раждат прекрасните му разкази за необятната земна шир, обхващаща Русия и Азия: „Сред руснаците“, „Изгубеното сърце на Азия“, „В Сибир“, „Сенки по пътя на коприната“ и „Отвъд стената“ (всички без последната са публикувани от издателство „Вакон“). Носител е на множество награди.
Освен това Колин Таброн е награждаван романист. Живее в Лондон.

 

Откъси

1

Туркменистан
.......


Морето беше останало зад нас и летяхме над пустиня, безбрежна като в сън. Пясъците Ӝ се преливаха в небето и разяждаха с безцветна светлина всички хоризонти. Нищо не подсказваше къде се намираме – или пък че въобще се движим. Крилата на самолета бяха последните веществени обекти във Вселената. При все това, като огледах дремещите и умислени лица наоколо, ме осени, че само моето не принадлежи на опалената от слънцето пустош. Имаха широки скули, обветрени и застинали. Спяха.
Вече напредвахме по 40-ия северен паралел, по средата на пътя между Гибралтар и Пекин, в сърцето на света. Предполагам, че това е детинска представа – светът да има сърце, но при мен незнайно защо се беше оказала много трайна. Като малък много бързо бях отхвърлил идеята, че някой ден бих могъл да се плъзна надолу по Северния полюс или да прокарам пръсти по нажежения до червено екватор. Но несъзнателно бях продължил да чувствам, че някъде в сърцевината на най-голямата континентална маса на света, отвъд по-познатите народи, пулсира друга полузабравена страна, а всички останали са нейна периферия.
Но дори и на картата тя оставаше неясна и историята я наричаше с мъгляви имена: Туркестан, Централна Азия, Страната отвъд реката. Някъде на север от Иран и Афганистан, на запад от китайските пустини и на изток от Каспийско море (което вече се намираше далеч зад нас) тази огромна потайна страна се беше затворила в себе си. Подхранваните от ледници реки – древните Окс и Яксарт, Чу и Зарафшан – така и не стигаха до океана, ами изчезваха в безотточни морета или намираха смъртта си в пустинята. Хималаите откъсваха планините Ӝ от животворните мусони и там Памир се издига като оголено стълпотворение от плата – толкова високо, пише Марко Поло, че не прехвръква птица и огънят гори с блед пламък, в който можеш да пъхнеш ръка.
И все пак този район се е разпрострял от казахските степи до Хиндукуш. Беше по-голям от Западна Европа и насечен от свирепи географски крайности. Докато Памир почива под вечната замръзналост, пустинята Каракум под нас може седмици наред да къкри при над 40 градуса на сянка, а низините Ӝ се втвърдяват в подобна на камък повърхност. 
– Там долу няма нищо за гледане – каза седналият до мен узбек. – Това е страната на туркмените. – Презрение помрачи гласа му. – Те са пастири.
После, усетил моя несръчен руски, попита:
– От Прибалтика ли си?
– Не, от Англия.
– Англия. – Замисли се върху думата, сякаш чакаше нещо, каквото и да било, да се пръкне в главата му. – Това е съвсем до Америка…
Загледах се надолу. Корпусът на самолета се носеше над пустош, където криволичеха едва забележими пътища. Тук и там, сякаш на схема по анатомия, канали и артерии се сливаха сред бледата тъкан на пясъците или се разливаха в тъмни поля. На места земята побеляваше в солени низини, където всички храсталаци бяха повехнали или пък никога не ги е имало. Но на фона на огромната пустиня тези форми изглеждаха незначителни като кратери на Луната. Километър след километър единственият цвят беше ужасяващо, лъхащо на глад платинено, не толкова чист пясък, колкото разпрашената глина на издъхналите сред пепелта му империи: Персийска, Селевкидска, Партска, Македонска… Беше страховито и някак очаквано – че сърцето на света не е тръпнещ орган, ами непостоянна въпросителна. 
Хората го населили с вътрешните си демони. В древни времена тук властвали кимерийските орди, живеещи във вечна мъгла, и ужасните скити с техните коне и злато. Превърнало се в коридор на вълни от номадски народи. Векове наред оставало смълчано и никой не познавал скитанията на тукашните хора, а после внезапно засилвало дивата си конница на запад и на изток – скити, хуни, турци, монголи, – за да разнищи омекналите околни империи. Тук бил хинтерландът на Божието отмъщение.
Освен това нейните удушени реки подхранвали свои собствени империи, недостигнали до западните уши заради обграждащия ги безкрай. Оставили са следа в градове и гробници, разбили се в надвисналата пустош или в долините на реките. Едва след XV век, когато Монголската империя се разпаднала и Пътят на коприната замрял, тези страховити вътрешни земи се изпразнили от история и се разцепили на малко известни ханства и племенни пасища. Четири века по-късно Руската империя лесно ги погълнала и това породило неясен шум, довят през Москва сякаш от куклата на вентрилоквист.
– Ще отидеш в Самарканд и Ташкент – каза човекът до мен. Звучеше повече като заповед, не като въпрос. – Но няма да ходиш в Таджикистан, там воюват. Сега навсякъде воюват. Никой не знае какво ще е бъдещето…
Само че в главата ми моето пътуване се проточи през близо десет хиляди километра планини и пустини. Съветската туристическа система беше рухнала и си бях осигурил виза посредством предварителни резервации на стаи в поредица неприветливи хотели, които често щях да пренебрегвам. Старият ред – съветска Централна Азия – се пропукваше и преди няколко месеца нейните пет републики, изкуствено създадени от Сталин, бяха обявили своята суверенност. Узбекистан, Таджикистан, Казахстан, Туркменистан и Киргизстан – съветският прилив внезапно се беше отдръпнал от тези малко познати мюсюлмански народи и ги беше оставил голи в тяхната независимост. Какво ще стане с тях? Чудех се дали ще се хвърлят в ислямската пещ, или ще се сберат отново в комунистическа маса. Можех да си представя бъдещето им единствено в светлината на силите, които вече познавах: ислямът, Москва, Турция, Западът.
Вече повече от час снежните върхове на Копетдаг, „Сухата планина“, ни направляваха на изток. Витаещи в море от мараня, те прокарваха извечна фронтова линия между два свята – тюркския и персийския. В продължение на над 300 километра те ни следваха като вълните на океан, който аха да изригне из Иранското плато на едва 50 километра на юг.
После започнахме да се спускаме над обширен оазис. Под нас подобният на змия Каракумски канал носеше тиня и вода към Каспийско море. Колхозите изглеждаха спретнати като римски лагери, разграфени от бледи улици, по които нищо не помръдваше. Глас по озвучителната уредба обяви, че след десет минути ще кацнем в Ашхабад.
Ашхабад, столицата на Туркменистан, не будеше в мен никакви чувства. Страната беше една от най-дивите и най-бедните от бившите съветски републики – по-голяма от Германия пустинна област, населена от по-малко от четири милиона души. Преди повече от век местните жители били земеделци в оазисите или номади скотовъдци, а техните набези пълнели пазарите в Бухара и Хива с хиляди персийски роби. Сега вече Туркменистан беше открил нефта, газа и природните богатства, а изглежда, също така и обичаите на диктатурата. След рухването на Съветския съюз почти нищо не се беше променило в управлението с изключение на формалното отхвърляне на комунизма.
Докато наблюдавах пътниците на кацане, установих, че широките монголски физиономии принадлежат на казахите и узбеките, които пътуваха на изток. Туркменските лица обаче бяха яростно индивидуални и анархистични. Понякога разкриваха кафяви коси с издължена челюст и тънък нос. Неколцина можеха да минат за германци или англичани. През две места от мен жена с овално лице и сини очи кърмеше синеоко бебе. Пред нея се беше отпуснал молла с тюрбан и брада, която започваше от хлътналите му бузи и се разделяше на две надолу по гърдите. Докато вадеха багажите си изпод седалките на стенещия самолет „Туполев“, почти не видях сред тях куфар – мъкнеха стегнати с разбридани върви пакети, денкове и прокъсани торби. Все още приличаха на номади: хищни опортюнисти, застигнати от историята насред преселението си.
Столицата им, когато стигнах до нея, въобще не изглеждаше тяхна – руски град почти без собствен характер. Обикалях объркано по улиците: артерии, прокарани под алеи от ели и чинари – неуместна зеленина. Преди век тук имало само няколко колиби, но военният пост, който ги заменил, завещал широки пътища, прокарани за армейски фургони и артилерия. През 1948 г. земетресение сринало Ашхабад и взело 110 000 жертви. Сега всичко беше скромно, със съвременен изглед. Градът притежаваше пасивна чудатост. Изглеждаше полупразен. Министерства, гимназии и учреждения се разгръщаха в пастелни цветове и безличен класически ред. Тук-там разни имитации на ориенталски плочки или гипсови релефи правеха реверанс към местната култура, но сърпът и чукът и червената петолъчка все още бележеха всяка порта и фронтон. Никой не ги беше махнал, а и сякаш не ги забелязваше. Бяха се съхранили като спотаено предзнаменование.
Улиците още бяха пълни с руснаци – тромави младежи по дънки и жени с широки ханшове, къносани коси и уморени лица. Дърдорещите ветерани от войната по парковете още бяха окичени с медали, а сред розовите лехи се привеждаха яки градинарки. Копнеех да поприказвам с някого. Младежите се мотаеха под кестените, а младите майки с деца на разходка ме изкушаваха със загадъчността на все още непознатите хора. Какво ли правеха, когато не бяха тук? За какво мислеха? За момента населяваха побъркващо далечна страна.
Две момиченца се возеха на детско влакче на релси между дърветата. Бяха стиснали малките кормилца и си мислеха, че карат влака, а майка им седеше отстрани и ги гледаше. Разменихме няколко шеги, докато дъщеричките Ӝ важно-важно управляваха, но смехът ни беше крехък и кух. Може би илюзията за контрол беше твърде позната и болезнена за възрастните. Оказа се, че е половин рускиня и половин арменка и че до предходната година била омъжена за туркмен. Малките момиченца с жълтеникава кожа и черни очи бяха плод на този съюз. Сега обаче искаше да се върне в Русия.
– Всички искаме. Приятелите ми руснаци само за това говорят. Някои вече заминаха. Баба ми и дядо ми пристигнали като земеделци по царско време – по онова време в Русия имало глад за земя, така че не познавам друга страна освен тази.
– И това е вашата родина?
Тя се поколеба.
– В известен смисъл. – Може би сега вече въобще нямаше родина. Имаше едно от онези славянски лица, които се обагрят в парадоксално трогателна сантиментална тъга. – Ще бъде трудно да се върнем. Всъщност дори не става дума за „връщане“. – Леко потрепери, докато говореше. – Сега обаче правят живота ни тук много труден. Ако си търсиш работа, трябва да кандидатстваш на туркменски. Първият въпрос, който ти задават, е: „Говорите ли туркменски?“. Аз обаче никога не съм го учила…
Каза го с учудено съжаление, сякаш съвсем внезапно беше забелязала, че наоколо има култура, а не отмираща неуместност. През целия Ӝ живот именно тези полупренебрегвани тюркски народи били принуждавани да учат руски. А сега за една нощ се беше превърнала в чужденец в собствената си държава.
– И къде ще отидете? – попитах я.
– Не знам. Имам роднини в Москва, но там е невъзможно да се намери работа. Двустайните апартаменти струват милион и половина рубли… Там се живее трудно. – После тъжно добави: – По-трудно, отколкото тук. – Детското влакче спря със скърцане и дъщеричките се измъкнаха от него. Внезапно жената избухна, пълна с горчивина: – Но те ще съжаляват, когато си тръгнем! Руснаците управляват всичко тук! Само ние успяваме да движим нещата. Когато си тръгнем, какво бъдеще ги чака?
Разбира се, бъдещето обикаляше в града около нас, но оставаше непроницаемо. Туркмените населяваха улиците и апартаментите като чужденци. Крачеха с развлечени якета и прашни обувки. Жените им си обличаха рокли на цветя и същите меланхолични якета, но на главите им, върху косите, хванати на лъскави опашки, искряха копринени шалове. От време на време се явяваше някой възрастен мъж с висок овчи калпак или синя чалма, сякаш изскочил от друго време, или пък млада булка проблясваше в кадифе до глезените.
При все това те се движеха през един съветски град. Внезапно бяха наследили всички градежи и институции на друга цивилизация. Десетилетия наред Москва се беше опитвала да ги асимилира в рамките на един безнационален стереотип – Homo sovieticus, и тяхната собствена култура беше погребана в него. Дори имената на улиците – улица „Гагарин“, булевард „Ленин“ – засега бяха останали непроменени. Единствено площад „Карл Маркс“ беше станал площад „Туркменистан“, а цинично наречената улица „Свобода“ беше прекръстена на „Махтумкули“ – живелия през XVIII век основател на родноезичната тюркска литература, чийто портрет понастоящем се взира от стените на кабинети и институти, сякаш е президент.
Независимо откъде го погледнеш, градът изглеждаше временен, почти пасторален: бидонвил, чиито ламаринени и азбестови покриви чезнеха между дърветата на фона на обвития в мъгли Копетдаг. От време на време си фантазирах, че всичко това представлява огромна военна база, построена до някой истински туркменски град, който вече беше изчезнал. Въпросният град обаче убягваше на въображението.
Докато скитах по стерилните площади и булеварди, дълбините на промените в този народ оставаха непознаваеми. Изглеждаха притъпени. Дори руснаците сякаш не бяха на мястото си в тази метрополия, а носеха със себе си усещането, че са преселени от провинцията. Тътреха се по паважа като селяни. Сякаш самият град не принадлежеше никому. Със своята решетка от улици, редици от дървета и безлични паметници той представляваше съвършена лаборатория за комунистическия експеримент, където напълно различни хора ще се смесят и светът ще стане по-прост.

* * *

Беше началото на април и от небето ръсеше топъл дъжд. Той полира булевардите в лъскаво зелено, развълнува застоялата повърхност на езерцата пред безбройните жилищни блокове и излюпи рояк розови чадъри над жените. При всяко подухване вятърът се процеждаше през дограмата на хотелския прозорец.
В хотела обаче не проникваше почти нищо друго. Беше пародия на докаралия собственото си поражение съветски свят, който го беше създал. Люшкаше се в небето като скална стена от балкони и колонади. Вътре обаче всичко се рушеше. Настланите с камък подове разпръсваха мавзолейно униние във фоайето и трапезариите, над които бяха надвиснали лющещи се тавани. В стаите нищо не работеше, но имаше всичко – хладилник, телевизор, телефон. Банята ми сигурно е била проектирана за някой недъгав, а талашитените мебели, боядисани в злокобно черно, се разпадаха. Електрическите кабели се скитаха като номади по стените, а малкият ръждясал хладилник изпълняваше ролята и на нощно шкафче, което въздишаше неутешимо. Знаех, че идните месеци ще притъпят възприятията ми за тези баналности, но в този момент ги наблюдавах в несвяст. Дори в тази почти напълно лишена от дъжд страна влагата беше издула напуканата мазилка зад прокъсаните тапети и нейните приливи бяха оставили следи в цвят сепия.
Навън коридорите бяха тъмни. През тази пролет нестабилното положение в Централна Азия държеше чужденците настрана. Единственият признак на живот беше в ресторанта, където малък оркестър от тамбура, тъпан и акордеон изпълняваше тюркска естрада пред делегация от Анкара.
Намерих работещ телефон и позвъних на номера, който ми бяха дали в Англия. Беше на един туркменски писател. Приятел ми каза, че бил скрит дисидент и започнали да го издават едва след перестройката. Само това знаех.
Всъщност целият му народ беше забулен в мъгла за мен. Стават част от познатите ни исторически хроники чак през XIV век – кавказоидна раса с капка монголска кръв. Страната им, заедно с цяла Централна Азия, останала почти непристъпна допреди 150 години. Тогава, в рамките на едва половин век преди болшевишкия хаос, европейските пътешественици донесли със себе си противоречиви разкази. Туркмените били диви и покварени – твърдели те: горд, невеж и негостоприемен народ, натруфен с чудати алени кафтани и с чудовищни овчи калпаци на главите. Можели да яздят по 130 километра на ден и да оцеляват само на грухано жито и вкиснало мляко. Били едновременно лакоми, аскетични, приветливи, крадливи, безочливи, своеволни и чистосърдечни. Били готови да те заколят за нищо пари.
Затова, когато Ораз се появи в хотела, цял рояк миражи потръпна и се изпари. Имаше правилно, красиво лице с високи хлътнали бузи и стройно тяло. Беше елегантен, дори издокаран, но леко се стесняваше, сякаш този облик – или каквото там беше – му беше неудобен. Наближаваше петдесетте, но в него имаше нещо момчешко. Беше странна, леко смущаваща смесица.
– Не познаваш нашия град? Значи ще го обиколим заедно!
Малко по малко наблюдавах как изпод наложената изисканост се надига суровият туркмен. Нямаше и помен от грубостта и жестокостта, които мълвата твърдеше, че туркмените притежават. Все пак той с часове крачеше с корава лекота и говореше прекрасен руски без акцент и с невинна гордост в своя град назаем. Обясни ми, че 12 години работил като държавен служител в администрацията на министър-председателя, и посочи една безлична сграда:
– Тук написах първия си роман.
– Едва ли не в офиса на министър-председателя…?
– Да, започнах още когато Брежнев беше жив. Отне ми шест години. Ставаше дума за корупцията в управлението и беше очевидно откъде черпя материал. Направих специално проучване.
Цялото начинание било рисковано, направо безразсъдно. Може би това обясняваше тази животинска бдителност в него. Попитах го:
– Но какво всъщност очакваше от бъдещето?
– Въобще не си представях, че книгата някога ще види бял свят. – Усмихна се, толкова отдавна му се струваха онези години. – Спомням си как си мислех, че ръкописът ще се предава от приятел на приятел. Всъщност обаче не се страхувах – поне не за себе си. Само за децата.
Въпреки това година след година продължавал със своя таен и очевидно безперспективен труд. Не можех да преценя дали го е направил от отвращение от околния свят – като един вид пречистване, – или заради творческа обсебеност от сюжета.
– Но дори насред управлението на Брежнев и цялото лицемерие – каза той – не вярвах, че хората ще могат завинаги да живеят в лъжа. Не и завинаги. Трябваше да има край.
Това ще да е била далечна надежда за човек, роден в епохата на Сталин. Само че Ораз притежавал инстинктивна и странно неугасима вяра, която се кореняла в сигурността, че накрая насажданата доктрина ще се препъне, защото всяко поколение се ражда невинно.
– В момента навсякъде цари хаос и всички са озлобени – каза той. – Животът стана много скъп след перестройката. Само че трябваше да се случи. Сега може и да е трудно, но нещата ще се оправят…
В крайна сметка именно перестройката беше променила живота му. Трябваше да вярва в нея и в по-свободното бъдеще. В известен смисъл той беше неин символ и предвестник.
Крачеше нервно и забързано. Изглеждаше едновременно възторжен и уязвим. В Туркменистан от романа му бяха продадени удивителните 60 000 бройки.
– Беше първото подобно нещо, позволено тук – каза той. – Истински скандал.
Въпреки това запитах как народът му ще успее да се измъкне от съветската сянка. От всички хора в стария съюз те бяха най-неподготвени за независимост. Комунистическите модели и пропаганда, колхозите и институциите бяха потискали всичко централноазиатско в продължение на 70 години. После за една нощ, като във фантазиите на някой ученик, всички учители изчезнали и оставили съобщение, че урокът е бил грешен.
– Само че ние никога не сме били близки с руснаците – каза Ораз. – Ние, туркмените, имаме съвсем различен характер. Чувал ли си за „туркменчилик“? Това е нашата същност, така да се каже. Означава независимост, дори безделие, и гостоприемство и храброст. Един вид – нашата гордост. Руснаците решиха да Ӝ се присмеят. Ако например жена докосне мъж на обществено място, това е против „туркменчилик“. Благоприличното отношение между половете е дълбоко заложено в нас. Дори да сме женени, никога не се целуваме пред децата. Всичко това е интимно.
Изглежда, „туркменчилик“ изразяваше сдържаното тюркско достойнство. То избягваше страстите и всяко по-изявено вглеждане в себе си.
– Но разбира се, всичко това се разми, откакто дойдоха руснаците. Дори идеята за диктатура ни е чужда. Винаги сме били свободни.
Малко по-късно минахме покрай новооткритото иранско посолство – неугледна сграда, накацана от гнездящи гълъби – и той го изгледа с неприязън.
– Темпераментът ни е различен и от този на иранците. Тук подобен фундаментализъм не може да настъпи. Ние сме здравомислещи хора.
Описваше древен вододел между Севера и Юга – границата между персийското оживление и по-търпеливите тюрки. Говореше така, сякаш в екстремизма имаше нещо немъжествено. Освен това иранците са шиити, а само преди век туркмените сунити ги бяха поробили като по-долни и от неверниците.
– Нашият народ не се интересува от догми. Не преследваме никого заради убежденията му. Някои руснаци може би ще си тръгнат – тези, които не са родом оттук, но повечето ще останат. Добре дошли са да останат – но не като управници. Това е нашата страна и тя ще бъде хубаво място.
Засмя се и в смеха му имаше веселост и увереност.
Патриотизмът му беше простодушен, често наивен. Вярваше в присъщата правота на своя народ, както руснаците някога вярвали в своята. Туркмените били по природа миролюбиви – каза той. Това, че непрекъснато воювали помежду си, било мит на съветските историци. Подминахме статуя на Калинин, съратника на Сталин, която скоро щеше да бъде заменена от паметник в чест на първия туркменистански министър-председател, разстрелян заради своето родолюбие през 1941 г.
– Никой не знае къде е погребан, но тук ще му издигнем мемориал. – Докато обикаляхме около паметника на падналите във Втората световна война, Ораз каза: – Ето поне едно нещо, което ни свързва с руснаците – победата срещу фашизма!
Беше един от онези преувеличени и въпреки това покъртителни монументи, които изпълват Съветския съюз: статуя на майчинството, която се извисява срещу вечен огън, затворен между кървавочервени мраморни колони. Паметта на мъртвите все още се честваше сред планини от хризантеми и гладиоли. Само че вечният огън беше угаснал. Счупената дюза за газа тихо съскаше. Нямах сърце да кажа на Ораз, че хиляди и хиляди централноазиатски войници, озлобени срещу Сталин, бяха дезертирали към германците.
Въпреки това поне засега той изглеждаше неподатлив на разочарованието. Въображаемото бъдеще го правеше щастлив. Беше ме страх за него. Чудех се дали въобще някой от неговото поколение е вярвал в комунизма.
– Може би един процент от хората – изсмя се той рязко.
– Най-бедните?
– Не! Другите. Функционерите. – Бяхме стигнали до парк, където беше запазена една статуя на Ленин – надвиснала гневно над нас. – А сега не знаят в какво да вярват.
Ленин се издигаше върху пиедестал от пъстроцветни туркменски плочки и бе вдигнал ръка към Иран в декламаторски жест. Надписът отдолу обещаваше освобождение на народите от Изтока.
– В града има 56 паметника на Ленин – каза Ораз. – Този ще остане, останалите ще бъдат премахнати.
Крачеше около пресъхналите фонтани, ограждащи паметника, издокаран в костюм и вратовръзка, докато над него облеченият с торбести панталони Ленин мачкаше каскета си в ръка.
– Може би някой ден и този ще изчезне. Само че не сега.
Почувствах перверзна радост, че ще се съхрани – жест на умереност и крехко признаване на миналото. Група земеделци на екскурзия позираха за снимка пред монумента. Фотографът – намусен младеж с фланелка с надпис USA: Nice Club – ги подреди в полумесец от преплетени ръце и безрадостни лица. Помислих си: значи хората още идват да се снимат тук – по навик или заради някаква отмираща вярност.
Когато обаче младежът нагласи статива си, аз погледнах през визьора и видях, че клиентите му са рамкирани на фона на ориенталските плочки, а Ленин беше ампутиран някъде в небето.
– Вече не го включваме в снимките – каза фотографът. – Мина му модата.
Какво обаче, помислих си, може да го замени? Вечерта, докато двамата с Ораз влачехме крака през държавната галерия, усетих как туркменската култура безвъзвратно ми се изплъзва. Модерните картини, които разкрасяваха стените Ӝ, Ӝ отдаваха почит единствено в синтетични образи – племенни воини, свирещи на лютня или яздещи през мъгливи планини сред веещи се старомодни одеяния. Художниците бяха туристи в собственото си минало. В дъното на залата 18-метров туркменски килим – най-големият в света, както се твърдеше – беше окачен като ален водопад от шарени символи.
– Ще ми се да мога да ти ги прочета – каза Ораз и посочи стилизираните коне и птичи очи. – Биха ти разказали половината ни история. – Поклати глава. – Само че не мога.
Каза, че дори класическото изкуство на поезията отмирало.
– Никой ли не пише вече?
– О, да. Всички пишат. Само че никой не чете.

Същата вечер, докато скитах сам из пустите улици, се натъкнах на мраморния подиум, откъдето някога туркменският президент и неговите министри отправяли поздравленията си за манифестациите на 1 май. Допреди няколко месеца това било политическото сърце на града. Сега подиумът лъщеше изоставен оттатък уличните лампи. Покачих се на трибуната и усетих как мраморно-варовиковата черупка на стените се рони под ръцете ми. Поставената най-горе статуя на Ленин вече я нямаше – сякаш огромна птица беше отлетяла от гнездото, но пиедесталът, разбит от премахването Ӝ, беше обкован с дъски, боядисани да наподобяват камък, сякаш все още беше твърде болезнено да бъдат изложени на показ останките от онези поразителни стъпала.
Загледах се към булеварда под мен, разширен до седем платна за преминаващите манифестации. Вятърът духна мъртвата шума по стълбите и си спомних какво беше казал Ораз за липсата на вяра в комунизма. Въпреки това през тази нощ си фантазирах, че той все още изпълва спящия град – в лозунгите, които никой не беше посмял да изтрие от стените, в жаргона в устата на хората, дори в оцелялата статуя на Ленин в близкия парк, която предупреждаваше да не смущават духа му.

* * * 

Корвус беше вече стар. Под щръкналата бяла коса лицето му светеше пълно и набръчкано, а очите му сълзяха зад очилата. Преди 30 години бил министър на културата на Туркменистан и тачен поет. Освен това беше герой от войната. Докато ме поздравяваше, усетих, че здравата му фигура още излъчва авторитет. Носеше скъп финландски костюм и златен пръстен с карнеол. При все това туркменската приземеност и стаеният хумор малко подкопаваха неговия престиж.
Сякаш водеше шизофренично съществуване. Беше прекарал обществения си живот в съветското правителство, но къщата му се беше сгушила в туркменско предградие, осеяно със сенчести дворове, където топлата вода течеше по дебели тръби на подпори над уличките и според мюсюлманския обичай хората се събуваха, преди да влязат.
Покани ме вътре. Изглеждаше кротък и разсеян. Живееше със семейството на най-големия си син. Коридорът беше пълен с разхвърляни обувки и играчки. Застинах от удивление, когато влязох във всекидневната. Бях пристъпил във всепоглъщаща джунгла от туркменски предмети. Сякаш бях пропаднал през пода на безличния съветски свят в древния субстрат в съзнанието на неговия народ. Филактерии от ковано сребро с инкрустирани полускъпоценни камъни, конски камшици, колчани и камилски хлопки, обшита с пискюли рамка за врата на юрта, все още запазила тъмния блясък на растителните бои – всичко това покриваше стените с варварско изящество.
– Синът ми и жена му ги събират – каза старецът. Изглеждаше леко недоволен.
– Великолепни са.
Седна до мен на дивана. Не можех да разбера какво си мисли. Целият му живот е бил посветен на съветското бъдеще, при което националните различия ще изчезнат. Въпреки това години наред синът му малко по малко беше събирал миналото на своя народ и го беше трупал по стените като разточителен безмълвен празник. И сега то висеше пред очите на стария човек като обвинителен акт. Историята, от която той се беше отказал. След малко обаче печално каза:
– Според мен е правилно, че това се случи и че сега сме свободни. Правилно е, че старият съюз се разпадна. – Говореше така, сякаш се беше борил срещу всяко изречение, преди то да го надвие. Не ме погледна. – Въпреки че войната сякаш ни обедини.
Войната. Беше се върнал от нея с покрити с медали гърди. 
– Като Брежнев – каза той през смях. 
Беше оцелял от свирепата танкова битка при Курск и беше воювал през ужасната зима на 1942-1943 г., когато ходът на цялата война се променил и Хитлер изгубил целия свят. Лицето му се оживи, докато разказваше за нея. Отпусна се в нейната простота. Тогава нещата били по-лесни. Някъде в полята на Южна Украйна – каза ми – сам-самичък нападнал немски танк и бил ударен от шрапнели.
– Свестих се в снега, целия в кръв. – Шеговито се потупа по гърдите и гърба, размахвайки късите си ръце покрай тялото си. – Не знаех жив ли съм, или не. Как са ми краката? Още са тук. Главата ми? Не съм я загубил. Само че гърбът и хълбокът ми бяха разпрани, а дланта ми беше бъркотия от сухожилия. Затова натиках сняг около раните, германците не ме уцелиха и изпълзях настрана. После един от нашите офицери – един хулиган с мотор – нападна, напи ме с водка и ме откара. Оперираха ме в полевата болница, упоен с газ, и се събудих ей така.
Вдигна ръка и видях, че два пръста ги няма, а остатъците бяха събрани заедно в набръчкан чукан. Ухили се насреща.
През мрачните години на триумф след войната отишъл в Москва да учи. Може би по онова време вярвал в съветското единство. Оженил се за руско сираче и се върнал в Ашхабад като герой. Подсмихна се и прокара осакатената си ръка през гърдите си, за да покаже редиците медали. По-късно писал поеми за войната и любовни стихове. Станал председател на Туркменския съюз на писателите, а после, през 60-те години, и министър на културата.
Чудех се обаче колко е вложил в тази власт? Дали е вярвал в марксизма-ленинизма, или в литературата – или по някакъв мистериозен начин и в двете? Трудно ми беше да попитам. Изглеждаше толкова стар и някак си изчерпан, макар и спокоен. Беше си свалил сакото и си беше облякъл плетена жилетка. Беше отпуснал ранената си ръка на коленете си. Жена му обаче живееше в Москва – не Ӝ пукало за Ашхабад, каза той – и той пътувал от едното място до другото, без да са съвсем разделени. Сякаш сега животът му се беше свел до тези поделени лоялности. Може би това беше неговата истина.
Запитах се доколко е леко съжителството на това семейство: гаснещият герой от войната, неговият син режисьор Байрам, който работеше по изследване за жестокостите на Червената армия, и бъбривият десетгодишен внук. Между всички тях сякаш бяха зейнали дълбоки бездни от преживявания.
Байрам се прибра по-късно, блед и поривист. Нямаше излъчване на затворена несигурност, каквото често виждах около мен по улиците. Развълнува се от моя интерес към туркменските неща и ми показа колекцията си предмет по предмет, като развиваше в краката ми вековни килими сред пълни с отличителна гордост приказки. Това не били бездушните продукти с безцветни анилинови бои, които двеста лошо платени момичета (каза ми той) изработвали в местната съветска фабрика. Това били творения, създадени с любов, търпение и умения, които се предавали от майка на дъщеря. Изкара и украшения: огърлици, които заливаха гръдта с лапис лазули и сребърни звънчета; украшения за глава от емайл и филигран, които се стягаха зад ушите на жената, преди да се извисят нагоре в бъркотия от верижки. Стичаха се между пръстите ми като вода.
Междувременно старецът включи телевизора, който се намираше сред номадските съкровища, и си сипа бренди с пепси.
– Едно време пиех много – каза той неясно на кого. – Сега обаче почти не пия.
По любимия му канал Ашхабадският оркестър, издокаран в бели вратовръзки и фракове, свиреше Мусоргски.
Байрам беше пълен с проекти. Работел по филм, каза той, който би бил немислим само две години по-рано. Ставаше дума за документална лента за бягството на неговия народ от Червената армия по време на насилствената колективизация през 30-те години, когато един милион туркмени и други се спасили в Иран и Афганистан.
Говореше като баща си, с внезапни изблици на чувства, докато продължаваше да вдига пред очите ми украшения, за да им се любувам.
– Дори ще покажем епизод как червеноармейските картечари покосяват бежанците в планинските проходи. Да, наистина се е случвало. – Вдигна аметистова диадема, сякаш е принадлежала на някой от мъртвите. – Московската телевизия купи филма! Поискаха от нас да изрежем престъпленията на Червената армия, но ние казахме „не“. Така че ще го излъчат целия!
Безгрижно се разсмя – толкова удивително беше обръщането на силите.
Баща му продължи да слуша Мусоргски, но след малко излезе навън на двора. Помислих си, че сигурно е било по-лесно да преживее войната и всичките години при Сталин, отколкото да посрещне шока на независимостта. Байрам обаче отхвърли тази мисъл с едно махване:
– Не, не и за баща ми. Той вече беше независим. Никога не е вярвал в Партията. Напусна я преди 24 години.
– Защо? – попитах удивен. Отказът от Партията е бил равносилен на самоубийство.
– Имаше някакъв скандал… когато беше министър на културата. Казаха, че твърде много пътувал – в Турция и Индия. КГБ го взе на прицел.
Помислих си: значи в очите на Москва възгледите му вече не са били толкова чисти.
– И какво направи той после?
– Нямаше какво да направи. След като напуснеш Партията, с теб е свършено. Няма шанс да си намериш работа. Така че си стоеше вкъщи и пишеше поезия… – Усмихна се уморено. – Така си го спомням през цялото ми детство.
Така че каквото и да се е било случило, аз не бях разбрал правилно. Наскърбеният и примиренчески поглед на стареца се коренеше в нещо по-старо от независимостта на страната му. Малко по-късно го попитах за Ораз – който беше написал подривния си роман в самото сърце на правителството, а Корвус само каза:
– Знам кого имаш предвид.
Нямаше как да объркам нотката на цензура. Може би това предателство беше засегнало някаква остатъчна вярност към системата. Той самият просто я беше напуснал и беше станал поет.

* * *

В неделите, когато отваряше централният пазар, градът се изпълваше със селски стопани. Те от ранна сутрин чакаха с упорито равнодушие иззад купчините с мандарини, нарове, цвекло, чушки и сушени кайсии – хора, чиито лица изразяваха цялата яростна гама на туркменската изменчивост. Имаше монголоидни образи, чиито бузи бяха достигнали старостта без нито една бръчка, издължени кавказоидни ликове със стряскащо бледи очи, както и бедуински лица със сплескани носове, изригващи изпод тесните чела. Някои по-възрастни жени, пазещи спомен за младежката си свенливост, все още покриваха със забрадки вече некрасивите си лица и по цял ден клечаха зад шепа лук или няколко моркова от домашните си градини.
Купувачите се влачеха безутешно между тях. Внезапната инфлация беше хвърлила в шок разпадналия се Съветски съюз. Всички се оплакваха. Всеки ходеше с траурно песнопение от сравнителни цени на уста: „Сега кило месо струва сто рубли… а миналата година беше само десет! При Брежнев всичко беше по-добре…“ А обикалящите наоколо руснаци изглеждаха също толкова бедни като другите.
Именно тук срещнах художника Момак. Също като мен и той скиташе наоколо: мършав мъж на средна възраст с торбести дънки и маратонки. Изглеждаше леко театрално в тази грубовата среда. Притежаваше изострената меланхолия на някой цар от персийска миниатюра. Сатенена брада се къдреше в черно чак до скулите и воднистите му очи. Каза ми, че чувствал връзка със селяните. Те сякаш били по-близо до корените на неговия народ. Не можех обаче да си представя те да изпитват същото чувство към него.
 Закара ме до студиото си с 20-годишна жигула. Каза ми, че преди години бленувал да продаде всичките си картини и да си купи мерцедес.
– Обожавам тези коли. – Почука по напуканото предно стъкло. – Вместо това се сдобих с тази. – Жигулата сякаш беше сглобена от вторични суровини. Движеше се на тласъци и се люшкаше като истинско творческо возило. Минахме с дрънкане по улиците „Гогол“ и „Пушкин“. – Надявам се да запазим тези имена – каза той. – Те са били истински хора – писатели, не политици…
Мразеше политиците. Според него дори ислямът беше не толкова религия, колкото навик. Влиянието му винаги е било слабо върху земните туркмени. Каза ми, че в града бил преброил три новостроящи се джамии, но те били признак на леко културно възраждане, а не на догматична революция.
– Ние, туркмените, никога не сме били особено вярващи. Не сме имали много джамии. Било е достатъчно пет-шест човека да се съберат в някоя къща и да се помолят… Спомням си го от времето, когато бях малък.
Студиото му се намираше в предградие, където още бяха пръснати къщите на жертвите на земетресението от 1948 г. Постройката била изоставена години наред, докато с неколцина приятели не я възстановили. Сега се беше превърнала в сбор от мрачни ателиета, където сякаш никой не работеше. Дворът беше осеян с отломки от скулптури – две обезглавени останки от социалистическия реализъм от боядисан в сребристо стиропор и един захвърлен бюст.
Тръгнахме по ехтящ коридор, където гигантски печки се издигаха като стълбове. В студиото на Момак имаше примитивна преса за гравюрите му. Седна непохватно. Трудът на живота му беше струпан наоколо – непродаден. Платната се издигаха на купчини по лавиците или бяха накамарени покрай стените. Като студент бил запленен от Пикасо и Шагал и с течение на времето картините му станали опасно непредставителни. След перестройката – обясни той – си спечелил някакво признание в Москва и дори в Източна Европа. Сега обаче животът бил труден и той бил много изолиран. Издържал две дъщери от първата си жена, а от втората имал малко момче, което били обрязали предния ден и то цяла нощ плакало.
Неуверено ми показа някои от нещата си. Ранните му маслени платна представляваха романтични сцени, вдъхновени от туркменското село, и колебливи етюди по Пикасо. Само че гравюрите и акварелите му бяха натрапчиви и странни. Трескаво беше рисувал сватби и миражи. Най-вече миражи. Сякаш миналото на неговия народ се мержелееше току отвъд хоризонта, подлудяващо неуловимо. Фигурите му приличаха на призраци. Те крачеха и яздеха сред абстрактни пустини и планински долини и от тях струеше меланхолия. Това бяха хора, бягащи на лунна светлина. Сенките им върху пясъка и скалите бяха също толкова важни като тях самите и често правеха нещо различно.
– Това са само опити – каза той. – Никога не можеш да постигнеш каквото искаш, нали така?
Неговата мъка и стремежът да намери корени в миналото на своя поруган народ може би се дължаха на страданията му като сираче. Баща му и двете му малки сестри загинали при земетресението през 1948 г., когато майка му била бременна с него. Когато бил на тринайсет, тя също починала.
– Може би затова вече побелявам… – Докосна кичур сивкава коса, прораснал назад от слепоочията му. Беше едва на 43. Нищо чудно, че картините му оплакваха изгубената родина. Беше избрал да се засели в покрайнините на града, сред жертвите, а приятелите му произхождаха от малцинствата, които се лашкаха между руското и тюркското население на всички централноазиатски столици – арменци, татари, евреи, корейци, поляци.
Зачудих се дали възприема картините си като път назад към своето минало.
– Не, не, нищо такова. – Изражението му се отпусна в нещо като трагична мекота. – Всичко е само линия и цвят. Нищо друго. Линия и цвят. Не, не съм преоткривал моята култура, просто развивах техниката си.
Някои от картините му залитаха към чудновата буквалност. На една от тях думите от тюркски ръкопис се спускаха като завеса зад брадат художник. Композицията обаче се стопяваше в четири части, думите бяха избелели и фигурата беше сведена до сянка.
– С това искам да кажа, че без познание за миналото си човек е просто нищо – обясни педантично Момак. – Не може да разбере сам себе си. Изчезва.
Прокара пръсти по акварел, озаглавен „Сватба: Етюд на старото и новото“. Селска булчинска рокля – в яркоаленото на плодовитостта – почиваше в музейна витрина: разкошна, но недостъпна, а до нея манекен на западна невеста позираше в девствено бяло. Беше гола под воала.

* * *

Копнеех за някакъв географски център на тази размита нация, но такъв не съществуваше. Нямаше си нито Ватикан, нито Акропол. Народът Ӝ може би се беше разселил на запад в пустинята Каракум през Х век, но дори това не беше сигурно. В края на XIX век настъпващите руснаци открили туркмените пръснати из предпланините на Копетдаг в укрепени села и номадски лагери. От всички централноазиатски народи туркмените имали най-здраво усещане за свой собствен народ и най-голяма воля да воюват. Но дори и при тях идеята за държавност била мъглява. Първо се възприемали според племето си – текинци, йомути или салори – и границите им непрекъснато се менели.
Помислих си, че може би единствено градчето Геок-Тепе на трийсетина километра северно от иранските предпланини се помни като национална светиня. През 1879 г. туркмените отблъснали царската армия от стените му при едно от редките поражения на имперската мощ в Централна Азия. Две години по-късно обаче руснаците се върнали начело с кръвожадния генерал Скобелев – Кървавите очи, както го нарекли туркмените – и отново обсадили Геок-Тепе.
Зад дългия пет километра отбранителен насип текинците, най-свирепото и могъщо племе, били събрали десет хиляди конници за последен отпор. Артилерията не успяла да пробие редута и руснаците изпратили сапьори да минират меката пръст под стените. След 20-дневна обсада, два тона експлозиви и порой от снаряди отворили почти 50-метрова пробойна, убивайки стотици защитници. После руската пехота нападнала под звуците на военните оркестри и нахлула през дупката. Ръкопашният бой прекършил замаяните туркмени. Те побягнали от крепостта заедно с жените и децата си и хиляди били изклани безмилостно. Години наред равнината била осеяна с човешки кости. За хората от племената било достатъчно само да чуят руски военен оркестър, за да избухнат жените в истеричен плач, а мъжете с ужас да се хвърлят по очи на земята.
Въпреки това Геок-Тепе се превърнал в символ на героичното поражение и когато го споменах пред Байрам, сина на Корвус, той много се развълнува и настоя да ме закара дотам. Било само на петдесет километра. Познавал един местен историк, който щял да дойде с нас. Щели сме да отидем на гроба на туркменския военен предводител Курбан Мурат.
– Ще си направим купон!
Докато тръгнем на следващата сутрин, купонът вече беше набъбнал извън контрол. Напуснахме града с раздрънкана волга, пълна с неговите приятели от държавната телевизия – един присмехулен режисьор, който вече беше пиян, подобен на мишка сценарист и приветливият историк с великански размери и покрито с белези от шарка лице. Надушили веселбата, те колективно бяха напуснали бюрата си и разпалваха карнавалната еуфория.
Още преди да излезем от предградията, се отбихме в месарницата на техен приятел. Минахме покрай люшкащата се джунгла от покрити с мухи крави и овце и си проправихме път до склад с пръстен под, в чиято зловеща потайност приседнахме по турски за импровизирана гощавка. Появиха се кръгли хлябове и паници с краставици и скоро малкото помещение се огласи от плисъка и бълбукането на водка. Надигна се заразен възторг. Вдигахме тостове за страните си, семействата, работата, бъдещето и миналото. Туркменско и руско красноречие се сблъскаха в безпомощни потпури. От време на време се появяваше месарят, за да измъкне някой нож или окървавена престилка. Скоро обаче въобще не ни пукаше. Прегръщахме се в пиянско братство и мръсните шеги се лееха, докато режисьорът безмилостно допълваше всички чаши.
Дори със замъгленото от водка съзнание прозирах колко е странен режисьорът. Той се беше самоназначил за шут на компанията, но имаше лице на изхабен клоун. При всяко движение перчем сивееща коса падаше над подпухналите му очи. Не разбирах голяма част от шегите му, но останалите бяха леко самоунизителни. Другите се хилеха подлизурски. Ролята на шегаджията беше станала негова запазена марка, негов паспорт. Всеки момент щеше да рухне.
– Английската култура! Туркменската култура! – Вдигна трепереща чаша. – Това са високи култури! Не като руснаците… – Чашите ни се сблъскаха. – Обичам Англия… А най-много обичам принцеса Ана! Това се казва хубава жена! – Изпъкналите му очи се появиха току пред моите. Пълнеше чашата ми с водка. – Водката е лек за всичко! – Само историкът не пиеше. – Той е много сериозен мъж – изпелтечи клоунът. – Иска да си говори с теб за история. Обаче казва, че алкохолът се бъзика с мозъка му.
На лицето на историка се разля усмивка, която още дълго време остана там без никакъв смисъл, сякаш беше забравил за нея. Всичките му настроения преминаваха през тази бавна градация и засядаха в изражението му дълго време, след като съответното чувство трябваше да е изчезнало.
Влагата от пръстения под вече се просмукваше през чорапите и панталоните ни. Въпреки това пиянски се нахвърлихме върху последните трохи и остатъци. Със замъглено удивление си спомних, че насядалите на пода на месарницата мъже бяха културният каймак на Ашхабад. Сега обаче ризите и вратовръзките им повече приличаха на част от пантомима, а нашата почерпка сякаш беше отприщила в тях дълбок и земен копнеж, по-древен от исляма.
Час по-късно криволичехме по покрития с дупки път към Геок-Тепе. Километър след километър Ашхабад сякаш се разпростираше в посока на пръснатите села, с накацали сред тях къщички от светли тухли и занемарени градини. Страната имаше празен и недовършен вид, сякаш е била нарочена за предградие и беше в режим на очакване. Метални пилони и телеграфни стълбове кръстосваха равнината като мърлява паяжина. Покрай пътя бяха струпани купчини тръби и отломки. Всички постройки изглеждаха или в строеж, или порутени – без никакъв интервал между завършването и разрухата.
Подминахме фабрики за цимент и азбест и винпроми. После се появиха памучни поля и лозя, както и колхози с имена „Слънце“ или „Слава“, украсени с избелели лозунги в чест на силата и труда. Веднъж пресякохме Каракумския канал, спуснал се на 1100 километра на запад от Амударя, древната Окс, за да напоява всички тези оазиси под Копетдаг. Кафявият му кипеж течеше между бетонни стени под надвисналите тръстики.
Малко по-късно, докато шофирахме през пасищата, стигнахме до огромно гробище. Тук били погребани много от загиналите в клането в Геок-Тепе, а година по-късно положили сред тях и туркменския водач Курбан Мурат. Той бил не само воин, но и суфия от братството „Накшбандия“, свят човек, и гробницата му се превърнала в притегателно място за поклонници и символ на съпротивата. Била почитана тайно дори през съветско време.
– Била се превърнала в проста могила – каза историкът, – но хората я помнели.
Промъкнахме се през дупка в бетонната стена. Гробницата на светеца беше възстановена непохватно: тухлен куб под глинен купол. Всички бяхме поизтрезнели и мълчаливо се олюлявахме през тревата към нея. Навсякъде около нас се вълнуваше океан от безименни могили, осеяни с бели макове. Историкът каза:
– Двама от прадядовците ми били убити в битката. И те са погребани тук.
Знаеше мястото, но не тръгна натам. Отвори вратата на гробницата на Курбан Мурат. Само режисьорът остана отвън, внезапно засрамил се или пък безразличен, като прокарваше ръце по лицето си в жест на мюсюлманска благословия.
Взирахме се в бледата светлина, която проникваше през отворите в покрива. Бяхме сами. Гробната могила се издигаше огромна в плен на стените. Беше покрита със зелена коприна. Поклонници бяха оставили различни камъни в основата, където няколкостотин рубли почиваха непокътнати. Обиколихме три пъти гроба обратно на часовниковата стрелка по ислямския обичай, като се провирахме край стените. Всички мълчаха. После внезапно и страстно моите спътници се проснаха по очи в основата на гроба и удариха чела в могилата. Гледах ги, онемял от изненада. Изведнъж в гробницата отекна древният племенен престиж на мъртвия и цялото непроизносимо минало. Когато спътниците ми се надигнаха, по челата им имаше прах.
В следващия миг вече бяхме навън, обратно сред гробовете. Няколко лястовици пърхаха в тревата.
– Много хора идват тук на годишнината от битката. – Историкът направи жест с ръка, за да изобрази опашките. – Особено потомците на падналите. 
Само че повечето мъртви бяха анонимни. Тук и там туркменски самовар, обезцветен и ръждясал, издаваше съществуването на гроб, или пък стърчеше надписан надгробен камък. Огромната част обаче бяха белязани единствено от грубата пръст, която изпъкваше над храсталаците и маковете.
– Идват ли накшбандите? – Бях чел, че те още се срещат в Централна Азия.
Той обаче каза:
– Не. Не са важни. Нашата религия е по-стара от тяхната, по-стара от исляма. Имаме своя собствена вяра. Затова не можем да приемем фундаментализма, Иран и другите неща. – Лицето му се изпречи пред моето като кръгла луна. Искаше да разбера: – Хората, които посещават нашите храмове, не са съвсем мюсюлмани, нали разбираш, нищо че се наричат така. Вярата им е по-ранна… различна.
Вярвах му, застанал край този племенен мавзолей – леговището на свят воин. Духът на почитане на предците витаеше във въздуха. Официалните практики в джамиите и всички конструкти и вярвания на градския ислям изглеждаха толкова далечни. Това беше тайно място на племенна памет и гняв.
– През онзи ден руснаците избили 15 000 от нашите, сред тях много жени и деца, и загубили 3000 от техните. – Историкът се загледа над неравното море от пръст. – Били са варвари.
При все това той си измисли броя на падналите врагове. На фона на ужасяващите туркменски жертви руснаците (вероятно премълчавайки) преброили под 300 от своите. Само че версията на историка беше славна и проста. Той реконструираше миналото на своята страна също толкова опасно неподвластно на истината, колкото руснаците някога представяли своето. Докато обикаляше между гробовете, той претендираше за 7000-годишна наследственост на туркмените по тези земи, сякаш бяха чисти потомци на неолитните хора. Пресъздаваше ги не като роботърговци идолопоклонници, които се бяха сдобили с по-изискана религия, а като древен и хомогенен народ, пропит със стара мъдрост. 
Сега вече и режисьорът се препъваше по пътеката край нас.
– Това не е наша трагедия! – Ризата му беше зейнала над стегнатата вратовръзка. – Това е тяхна трагедия, трагедия на руснаците. Именно руснаците трябваше да си тръгнат от тази страна, не ние. Като британците от Индия и французите от Алжир! – Клоунските му очи се завъртяха към мен. – Като при целия колониализъм – трагедията е на колонизаторите!
Несигурно промърморих нещо. Колониализмът сякаш не можеше да се сведе до толкова прости модели. Наливаше се до смърт също като руснак.
– Това е тяхната катастрофа, тяхната грешка! – Треперливата му ръка направи жест към гробовете. – Тия, другите, не са сбъркали…
Час по-късно, когато потеглихме към Геок-Тепе, странната безразсъдна жар отново го връхлетя и той настоя да спрем. Никой не дръзна да му откаже и скоро всички се бяхме проснали в тревата с още две бутилки водка и торба полувтечнено сирене. Край нас лъщеше застояло езеро, където бетонен шлюз отклоняваше вода от Каракумския канал. Едва бълбукаше. Само че главата ми вече напълно се беше отделила от тялото и собствените ми обувки изглеждаха чужди. Мъгляво ги различавах в края на краката ми. Самообявилият се клоун ни беше вдетинил всичките. Избухвахме в бурен идиотски смях всеки път, когато отвореше устата си. Прашни храсталаци криеха позора ни от пътя.
– Ето едно прекрасно туркменско местенце – изкрещя той и всички се разхилиха.
Усещах как историкът скрито ми съчувстваше, като току докосваше ръката ми, а очите му казваха: „Съжалявам“. А Байрам от време на време ми буташе сирене и хляб и шепнеше:
– Яж, яж, стига само си пил. Трябва да се пазиш…
Копнеех тайничко да изсипя чашата си, но режисьорът ме гледаше с трескави очи при всяко ново наливане и вдигаше тост след тост. После – първоначално като полуподигравка и почти като опрощение – плъзваше ръце по лицето си в жест на мюсюлманска благословия, докато накрая вече пръстите се гърчеха по бузите му в пристъп на цинично отчаяние. Той обаче измърмори:
– Посивял съм. Само добрите хора посивяват… Виж ги тия другите… – Изправи се и се запрепъва в тревата. – Това е прекрасно местенце… Ще предадеш ли любовта ми на принцеса Ана?… Нашата култура е висока…
Така и не стигнахме до Геок-Тепе, ами някак си се върнахме обратно в Ашхабад сред облак от алкохолни изпарения. В хотела дежурната на етажа обикновено стоеше на пост на бюрото си с отегчена бдителност. Този път обаче там нямаше никой и аз затършувах в чекмеджето, за да намеря ключа си. Внезапно спрях. Лист хартия привлече вниманието ми. С ужас установих, че чета доклад за собствените си похождения. Щателно бяха отбелязани часовете, когато съм излязъл и съм се прибрал в стаята си, както и самоличността на хората, които бяха идвали при мен. Усетих леко гадене. Обзе ме онази напрегнатост, позната ми отпреди дванайсет години, когато КГБ беше по петите ми през Западна Украйна. Написаното ми припомни това, което вече знаех, но бях забравил насред удоволствията от деня: че това не беше свободна страна.
Зачудих се пред кого се отчита местното КГБ. Дали се беше пречистило от руските елементи и беше останало само туркменско, или беше съхранило връзките си с Москва? И най-вече – какво целяха? Помислих си обаче, че най-вероятно местната организация може да се промени единствено с мудността на юрските завроподи, които имали два мозъка – един в главата и един в основата на опашката. Организъм с тромави вегетиращи инстинкти. Известно време просто щяха да продължат да правят това, за което са били програмирани, независимо колко е безсмислено, тъй като открай време само това са правили.
В следващия момент се появи дежурната, доста развълнувана. Тя сякаш също принадлежеше на изчезващ вид – дебела руска бабушка с къносани къдри и почернени вежди. Поздрави ме, като ми помаха с пръсти, а после измъкна моя ключ от джоба си и ме засипа с усмивки.
– Колко глупаво от моя страна…

* * *

На следващия ден възобнових плана си да стигна до Геок-Тепе. Шофьор на име Сафар предложи да ме вози 110 километра срещу само два долара (девалвирането на рублата беше превърнало доларите в злато) и тръгнахме на път покрай същите фабрики, памучни поля и посърнали пасища. Колкото повече напредвахме, толкова по-беден ставаше районът. Къщурките отстъпиха пред колиби от гофрирана ламарина: кошари, жилища, тоалетни. Опалени от вятъра мъже мързелуваха по вратите с тъмни, подобни на бедуинки жени в черни одежди и ярки забрадки. Навсякъде из тревистата равнина скитаха стада от каракулски овце и агнета – източник на астрагановата кожа – и дребни едногърби камили. Полята бяха обрамчени от солени блата, които лъщяха като мръсен сняг.
Сега вече планините на Копетдаг се тълпяха по южния хоризонт и разхвърляха хълмовете си по пътя ни. Отвъд тях бушуваше буря и небето тъмнееше. Внезапно се появи военно летище. Реактивните изтребители, наредени пред хангарите в камуфлажен цвят, гледаха към Иран на 50 километра оттатък планините. Не бях сигурен, че по този път се допускат чужденци, но старите правила бяха рухнали и летището беше оградено само с ръждясала бодлива тел и изоставени вишки, откъдето никой не гледаше. Секунди по-късно ги бяхме подминали.
Чудех се какво ли си мислят хората за този арсенал насред страната им – силите на Общността на независимите държави, – но Сафар само сви рамене. Призна, че изкарал казармата в химическо поделение край Бухара и че няма нищо против руснаците.
– Можем да се разберем с тях. Нищо им няма. Руснаците няма да си тръгнат.
Аз знаех обаче, че те вече си тръгваха.
Замислих се за Сафар. Рядка бяла коса тръгваше назад от челото му и издълженото му лице беше набраздено от дълбоки бръчки. Всички те сякаш отиваха в правилната посока и носът му изпъкваше над голяма усмихната уста. 
Както обаче бях свикнал да очаквам тук, животът му се беше развил като трагедия. По време на земетресението, когато бил още момче, загубил тригодишната си сестричка, погребана под отломките, а баща му бил изчезнал много по-рано през Сталиново време.
– Въобще не го познавам. Бил е търговец на сол през границата с Иран. – Махна към планините. – Там се оженил за майка ми. Туркмените се били пръснали по цялата граница, но през 1936 г. го арестували като кулак и го пратили в Сибир. Майка ми е вече на деветдесет, но още помни. Върнал се при нея за един месец, после пак го арестували и години по-късно тя получи писмо от друг изгнаник, в което се съобщаваше, че баща ми е умрял там някъде, край Новосибирск. Така разбрахме.
От известно време под склоновете на планината се надигаше по-бледа линия от укрепления, която сега танцуваше на един хълм южно от нас – партски град дворец на повече от две хиляди години. В това се криеше вълшебството на тази страна. Километри наред няма нищо освен съвременни села и колхози. Изведнъж – сякаш столетията са се свили като меха на акордеон – някоя древна светиня се появява сред приказно усамотение, съхранена от сухия въздух или плаващите пясъци. Такъв беше град Ниса.
Само 80 години след като Александър Велики преминал през района на път за Индия, полуномадските парти се разбунтували срещу наследниците му и създали своя собствена империя. Ниса сигурно е бележела северните предели на тяхното господство и още изглеждаше внушителна. Наоколо нищо не помръдваше. Внезапно край портата прозвуча срамежлив поздрав и сред нереалната светлина съзряхме червенокосо момче със светли очи. Шмугна се сред развалините. Можеше да произхожда отвсякъде: от Персия, Македония или дори (въображението ми се развихри) от победените римски легионери, които партите подкарали на изток след битката при Кара.
Градът пред нас беше също толкова призрачен като момчето. Построен от печена пръст, той имаше същия цвят като прахоляка наоколо. Дъждът, вятърът и изпепеляващото слънце бяха изличили всички детайли и бяха оставили лабиринт от стени и кули. Обикалях коридорите с чезнещо предусещане. Проходите бяха толкова веществени, че очаквах всеки момент да се натъкна на нещо интимно или индивидуално. Само че 18-метровите стени и стърчащите от тях бастиони бяха загладени до стръмни урви, а под тях коридорите приличаха на естествени клисури. Дори кръглата тронна зала, някога украсена със статуите на властвалите тук полуобожествени князе, беше просто черупка. Земята поглъщаше обратно целия град. Той губеше своята конкретност.
Опитах се наум да го изпълня с артефактите, които бях видял в музея в Ашхабад. Те издаваха град, заразен с нечистокръвна гръцка култура. Спомнях си статуетките от прозирен мрамор и поразителните рогове за пиене от слонова кост. Единствено в тях успях смътно да доловя града. В основата си разцъфваха в изваяни дракони с щръкнали бивни и криле на огнени птици, но декоративните пояси, които се тълпяха нагоре по рога, бяха опасани с полугръцки образи, които воюваха или принасяха жертви в пози на повехнала грация или блъскаха цимбалите си по време на забравени ритуали.
Самият град обаче беше мъртъв. Краката ми потъваха безтелесно в прахоляка. Тук и там редовете яки печени тухли още личаха ясно по стените, но после пак потъваха. Скитах из монохромен лабиринт. Източен вятър фучеше в ушите ми, но сякаш не докосваше нищо друго. Само веднъж зърнах странното червенокосо момче да ме наблюдава от един далечен бастион.

Приближихме Геок-Тепе по здрач. Сафар не беше нито озлобен, нито почтителен, когато достигнахме Голготата на неговия народ, ами продължи да бъбри все така бодро. На юг планините се издигаха като тревисто плато с надвиснали буреносни облаци. Пресякохме самотна железопътна линия.
– Ето затова сме тръгнали на война с руснаците – каза Сафар. – Искали да докарат тук железница, но ние, туркмените, сме били против.
Подозирах, че несъзнателно ми представя съветската версия на конфликта: тълкувание на царисткия империализъм, което правеше туркмените да изглеждат назадничави. Що се отнася до руснаците, комбинация от мотиви – алчност за търговия и ресурси, търсене на сигурни граници, възмущение от трафика на славянски роби – тласнала царистката империя към стените на Геок-Тепе. В крайна сметка руснаците били засмукани от празнотата и слабостта на цялата тази страна – чисто и просто от властовия вакуум. 
Първоначално видяхме само разпиляно в далечината градче и смълчаните релси. После започнахме да се движим край бетонните ограждения на колхоз, зад които бяха скрити други, по-стари стени. Може би нарочно беше разположен тук – за да приспи миналото. Бяха го нарекли „Мир“. След малко обаче лозята свършиха и над пасищата се надигна нисък зигзаг от землени укрепления, сякаш гръбнакът на погребан в шубрака змей.
Покатерихме се отгоре. Край нас назъбеното външно укрепление се беше обрушило до обрасъл с пелин остатък от миналото. Бодлива тел увенчаваше върха. Стигнах до него и замръзнах изумен. Под мен, докъдето стигаше погледът ми в здрача, се отваряше огромен квадрат от укрепления с обиколка от близо пет километра. Мъжделееше върху платото и беше абсолютно пуст. Тук 35 000 текинци и 10 000 конни воини се били събрали в гъмжащ град от шатри. Някои от бастионите бяха високи под четири метра – след обсадата горните им части били съборени, за да бъдат погребани избитите, но в продължение на стотици метри се извисяваха зловещо непокътнати. Двойният парапет обикаляше като порутен коридор и от амбразурите и укритията за стрелците бяха останали пукнатини или зеещи дупки. След битката открили тук много мъже все още по местата, където били простреляни. Някои били мъртви от дни, с отпуснати между коленете глави.
Стигнахме до място, където се строеше нова гробница. В основите Ӝ беше вградена каменна плоча с името на загиналия водач и фаталната година – 1881. Сафар се отпусна на земята и зашепна молитви, а после заедно обиколихме гробницата. Попитах го дали всичко се помни както е било.
– Да – отговори той. – Местните хора помнят тези неща. Освен това платиха за гробницата.
Известно време се препъвахме по призрачните укрепления сред гъстеещия здрач. Те се простираха пред нас като хълмчета от натрупана пръст, поразени от дъждовните води и артилерията. Отвъд могилата, където туркмените установили батарея и наблюдателен пост, южните стени се топяха в сумрака, а фаталната пробойна беше погълната от колхоза. Някъде наблизо редутът на руснаците бил стигнал на няма и седемдесет метра от укрепленията. Докато ги минирали отдолу, те можели да чуят как туркменските часови си приказвали и се чудели защо неверниците си завират зурлите в земята като свине. След като мините избухнали и пробойните били щурмувани, паника обзела туркменския лагер. Повечето боеспособни мъже се метнали на конете и се измъкнали през пролуките в същите стени, които обикаляхме сега, а обезумелите тълпи мирно население тръгнали след тях. Руснаците ги преследвали повече от 16 километра през равнината, покосявайки хиляди – старци, жени и деца.
Сега, докато стояхме в крепостта, осъзнах, че цялата земя наоколо е нагъната от могили. Те се разбиваха в краката ни като печален океан. Беше невъзможно да не стъпваш по тях – бяха толкова много, без надгробия и обрасли с магарешки тръни. На сутринта след битката преброили 6500 трупа вътре в укреплението, а още 8000 били посечени по време на бягството.
– Никой не знае кой почива тук – каза Сафар. – Руснаците ги погребали.
Взирах се безмълвно. Просто ги покрили с пръст там, където били паднали. 
Вече беше тъмно, когато се върнахме при колата. И двамата мълчахме. Фаровете се люшкаха бледо по пътя. Бях чел, че руснаците издигнали мемориал на своите сънародници, паднали в битката.
– Видях го преди три месеца – каза Сафар. – Нищо особено.
Аз обаче с чувство за вина поисках да го видя. Толерантността, с която туркмените го бяха оставили непокътнат, ме изпълни с озадачена топлота.
Само че, докато обикаляхме покрай железопътната линия, Сафар започна да се притеснява.
– Мислех, че е тук – каза той. – Сигурен съм, че беше.
Три или четири пъти минахме по един и същи път, но така и не успя да го познае. Наоколо градът се беше превърнал в развъдник на мъждиви светлини в слепите прозорци.
Внезапно Сафар вдигна ръце в недоумение.
– Ето го!
– Къде? – попитах, проточвайки врат.
– Там!
Фаровете осветяваха могилка от пепел и отломки, но едва-едва – сякаш хвърляха несигурен ореол около предмет със съмнителна святост. Сафар отклони колата от нея.
– Добра работа са свършили.
Попитахме един минувач какво е станало.
– Не знам – отговори човекът. – Просто изчезна.
– Как?
На лицето на мъжа напираше смях, но той каза със сериозна деловитост:
– Казаха, че Господ го направил през нощта.

Подобни Заглавия
Към една планина в Тибет
В новата си книга Колин Таброн пътува до Тибет и поема по пътя на поклонниците към Кайлаш – най-свещената пла...
Цена: 16,00лв.
Огледалото на Дамаск
Колин Таброн ни повежда из дебрите на Дамаск, какъвто малцина са го виждали. В това възхитително пътешествие&n...
Цена: 17,00лв.
Йерусалим
Преминете зад стените на един загадъчен град между небето и земята. Според древните предания в сърцето на Й...
Цена: 18,00лв.
Сред руснаците
От Прибалтика до Кавказ, „Сред руснаците“ е грандиозно пътешествие из историята и културата на един от най-з...
Цена: 19,00лв.
Издателство Вакон © 2019 - Изработен от iSenseLabs