Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
+
Explorer 1/2016
Explorer 1/2016
4,95лв.
Цена на пакета: 36,95лв.
Спестявате 10,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 4/2016
Explorer 4/2016
4,95лв.
Цена на пакета: 41,95лв.
Спестявате 10,00лв.!

Купи пакет

Експедиция до крайната точка

"Привлечен съм от крайната точка. Като метал от магнит."

Автор: Райнхолд Меснер
Код на продукта:220
Наличност:В наличност
Консултант катерене: Момчил Дамянов
Превод: © Жанина Драгостинова
ISBN: 978-619-7300-30-7
Брой страници: 400
Корица: Мека
Националност: Германия
Дизайн корица: © Издателство Вакон
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 22,00лв.
Кол-во:

Резюме

Експедиция до крайната точка

„Привлечен съм от крайната точка. Като метал от магнит. Може би защото само там е възможно спасението.“

За да изживея величието на Еверест, трябва да съм такъв, какъвто е върхът. Трябва да мога да мисля като Еверест. Природата на върха, с който искам да се срещна без технически хитрости, ще ми разкрие човешката природа. Тогава ще знам какво изпитват върхът и човекът. Не ме интересуват големите височини, интересува ме само тази връзка.

Заставам срещу Еверест с цялото му величие и суровост. Готов съм да се откажа от върха, ако не мога да го изкача без кислородна маска. С модерни кислородни апарати аз мамя не върха, а самия себе си.

Легендарният катерач Райнхолд Меснер винаги се е стремял да предизвика собствените си способности и да подложи под съмнение „невъзможното“. През 1978 г. той за пореден път променя облика на алпинизма: заедно с Петер Хабелер стават първите хора в историята, които изкачват Еверест без допълнителен кислород. Този успех, плод на няколкогодишна усилена подготовка, разбива представите за възможно на скептично настроените лекари, учени и алпинисти, според които „Еверест без допълнителен кислород е самоубийство“.

За Райнхолд Меснер самото изкачване на върха никога не е стояло на преден план, за него важни са навлизането в непознати територии, изследването на собствените умения, изправянето срещу личните граници и съмнения. Преодоляването на страха и самотата са част от настоящата книга, в която освен личната си история Меснер разказва и тази на върха. Тя започва през 1852 г., когато е изчислено, че Еверест е най-високият връх на Земята, и е белязана от триумф и трагедии.

„Експедиция до крайната точка“ е разказ за първото изкачване на Еверест без допълнителен кислород, за първите, често трагични, опити за покоряване на върха и за всички знайни и незнайни герои от миналото, осмелили се да устремят поглед към Покрива на света. Но книгата е и яростна критика на все по-комерсиалните съвременни експедиции и призив за завръщане към изконните ценности на алпинизма.

Отзиви (3)

Автор

 

 

 

 

 

 

Роден в Южен Тирол през 1944 г., Райнхолд Меснер е едва на пет години, когато за първи път вкусва разредения въздух на Алпите, и оттогава любовта му към планината е безусловна. В своите 3500 изкачвания той прокарва над сто нови маршрута и става първият човек, стъпил на всички четиринайсет осемхилядника в света. Изключителната му кариера включва експедиции в Гренландия, Антарктида, Тибет, пустините Гоби и Такламакан. Автор е на над шейсет книги, които са преведени на повече от десет езика.

Откъси

Години преди Австрийското алпийско дружество да състави експедицията си до най-високия връх на света, в която ние с Петер Хабелер бяхме включени като самостоятелен екип, аз бях започнал да се занимавам с Еверест. При придвижването с шерпите непрекъснато обсъждаме възможността за изкачване без кислородни апарати. Мненията остават разделени, макар и част от тях да вярват, че при сериозен опит може и да има някакъв малък шанс. Размерите – ледопадът, Долината на мълчанието, склонът на Лхотце, Югоизточния ръб – ни стават ясни чак седмици по-късно. Чак след като вече няколко пъти бях изкатерил отсечката до Южното седло, прекарвайки дни и нощи в мъчение на голяма височина, започвам да следвам съветите на Дауа Тенсинг. Дълго нося шапката му. В базовия лагер и по време на изкачванията като защита от слънцето. По-късно на ледопада вятърът ще я духне от главата ми и повече няма да я намеря.

Снегът се топи и водата се стича по отъпканите пътеки. Керваните с якове, които снабдяват последните села и пасбища с хранителни продукти и носят необходимия им инвентар, минават през кал. Качвам се нагоре покрай дълга молитвена стена. Сам със себе си. Колко често на път към базовия лагер съм тръгвал сам. Наслаждавам се на това уединение. Местните хора са ми достатъчна компания. Още не се вижда зелен мъх по стръмните поляни. Рододендроновите храсти вляво и вдясно на пътя стоят като изгорели. Листата висят кафяви и прашни. Но земята ухае на влага и пролет.

Когато въртя из ръцете си и разглеждам шапката на Дауа Тенсинг, ми се струва, че приличам на него. Да, аз съм много по-освободен от предишния ден. Колко интензивно мислех за Еверест, а дали знаех кой съм всъщност? С какво въодушевление, с каква лекота разказваше Дауа Тенсинг за експедициите си! Те са част от живота му, също както трите съпруги, шапките му и снегът, който така обилно бе навалял през пролетта. Има ли на света нещо по-интензивно от алпинизма? Нещо по-естествено?

Аз също вече бях изучил Еверест от всичките му страни. Най-вече в представите си. Да, аз съм един щур европеец, който пристига тук, защото иначе не намира никакви други възможности да придаде по-дълбок смисъл на живота си.

Вече от седмица сме на път. Вървим бавно, за да се аклиматизираме, и правим кратки отбивки до околните села. Така непрекъснато сме в контакт с шерпите, които от 400 години живеят в югозападната част на Еверест. В тези голи високопланински долини е трябвало да намират начини да оцеляват, докато експедиционното дело не им е предоставило шанс за увеличаване на благосъстоянието. Бях решил да катеря Еверест, както те го правят. Както човек решава да напише книга или пък да ушие дреха. И съм готов да понеса всичко по пътя към върха.

 

Обяд. Екипът е далеч напред, вероятно кухнята отново е прибрана, така че ще трябва да се лиша от яденето. Но няма значение. Чашата чанг – лека оризова бира, на която се насладих в къщата на Дауа Тенсинг, още ме държи. Макар че съм леко замаян, със сигурност не ми е попречила. „До базовия лагер – беше казал старият шерп – можеш да пиеш чанг, ракши и всичко, което обичаш, но след това нищо повече, никакъв алкохол. Също и не бива да се пуши, това е важно.“ Повтарям си тези изречения, често. Сякаш непременно искам да ги запомня. Докато след това се спускам надолу към разбуненото корито на Дудх Коси, зад мен се изправя един от върховете с най-красива форма на света: Ама Даблам! Има върхове, при вида на които никой не пита защо искаме да ги изкачим. Цветовете им, формата им, линиите им са така ясни, така опияняващи, че въпросът би прозвучал наивно. Всеки запален по алпинизма човек би искал да го изкачи. Ама Даблам! Всяко дете би разбрало едно такова предизвикателство. Планина, която отива отвесно нагоре, и връх, в който се сливат всички линии. Нагоре. Защо се качваме на тези върхове? Кой знае отговора? Докато бях у дома, ми се струваше напълно възможно нещо да ме отклони от намерението ми да се изкача на връх Еверест, например някоя хубава жена. Сега тази представа ми е чужда, сега Еверест става част от живота ми и нищо не може да ме отклони от идеята. Върхът и идеалният партньор са ми достатъчни.

Докато с крайчеца на дясното око наблюдавам ресните на молитвеното знаме, което бях завързал около шапката, виждам как краката ми на смени влизат в зрителното ми поле. Сякаш не са част от мен, джапат равномерно през калните локви по стръмния хълм напред към Пангбоче. Тук-там – камъни, като вдигна глава, за да видя пътя изпод периферията на шапката, пред мен се появява върхът, Ама Даблам. И имам странното чувство, че се нося из въздуха. Какво освобождаващо състояние. Сякаш ще се понеса лек и бездиханен над местността. Макар че съм принуден да се движа бързо, не се чувствам изморен. Имам чувството, че ще трябва все така да катеря нагоре планината, в равномерния ритъм на сърцето ми, с крака, които сякаш вече не са моите собствени.

Бялото, раздърпано молитвено знаме вчера ми беше връчено от един лама от Тхианбоче. Като талисман. След като групата ни присъства на молитвена церемония, ние, благословени и отрупани с подаръци, продължихме по пътя си. Беше ни обещано, че всеки ден, независимо къде се намираме, монасите ще се молят за нас и за успешното ни придвижване. Най-вече да имаме късмет и да се върнем обратно.

Пангбоче е мъртво. Само над покривите на сухия градеж на къщите се веят разкъсани молитвени знаменца от сукно. По тях са отпечатани молитви. Колибите са празни. По поляните тук-таме има сняг, пътеките са мръсни. Навсякъде кал. Изведнъж се разлайва куче, отнякъде с бяг пристигат момче и момиче и мятат камъни по големия тибетски мастиф, който бил ухапал техния Лхаса Апсо. След като прогонват кучето, момчето се приближава към мен и ме разглежда с накривена настрани глава. Сякаш съм първият чужденец, който се появява тук след края на тежките зимни месеци. Над веждите и под долната му устна се е образувала дебела кора от мръсотия. Вероятно не се е къпал от миналата есен. Ръцете му, които трудно могат да бъдат различени от кората на дърво, са подути и покрити с брадавици. Погалвам го по сплъстената коса. Сякаш просто трябва да пипна чужда кожа, за да мога окончателно да се потопя в тази страна. Косата му е като мръсна вълна. Не, не съм прекъснал връзката си с миналото, но се чувствам някак сраснал с тези хора, с тази страна.

След последната ми експедиция в Непал, след завръщането ми от Дхаулагири през 1977 г., бях спал съвсем малко. Не само раздялата с жена ми беше причината да изгубя равновесието си, имаше и нещо друго, което ме караше да се чувствам така, сякаш животът ми е бил изпразнен от съдържание. Макар да съм напълно наясно, че катеренето на планини ми дава също толкова малко и също толкова много смисъл, както всички останали дейности или просто самият живот, сега чувствам, че отново живея по-свободно. Спя добре и дълбоко, усещам се на мястото, на което физически съм, понякога дори прекомерно. Като че ли всичко е ясно и не се нуждая от осмисляне на съществуването си.

 

Базовият ни лагер. Построен е там, където ледникът Кхумбу остро извива наляво. Между морените и замръзналия на вълни леден поток. В мека падина между камъните са издигнати повече от 20 палатки. Над тях непрекъснато виси облаче дим. Постоянно. На 50-метрова връв, опъната между три високи дървени пръта, се веят безброй молитвени знаменца. Символ на щастието и мира.

Следобед в базовия лагер. Към трийсетина души седят на припек пред палатките. Снегът е мръсен и мокър, изпъкналите камъни – топли и сухи. От едната страна, на обърнатата към Пумо Ри долина, са палатките на шерпите, от другата, с гледка към Еверест, на катерачите, наричани сахиб от местните. Между тях лагерува нашият придружаващ офицер, официален представител на правителството, който лежи в палатката, повален от височинната болест. Всички седят и си приказват, ядат, четат. Петер подрежда чисто новия си инвентар. От време на време поглежда с надежда към дълбоката синева на небето.

 

Вчера в базовия лагер пристигна последната поща. Имаше и вестници. И отново усещам как нещо ме разсейва. Прекалено многото информация ме кара да блокирам. Често чувството за свобода ме обзема чак след седмици на път. Когато съм далече от телефона, кореспонденцията и бюрокрацията, от всички онези ограничения и правила, които са част от съвместния живот на хората в градовете.

Толкова дълго ми се беше наложило да чакам, за да се реализират мечтите ми, та понякога ми се струваше, че ми се изплъзват. Чак когато вече бях изгубил надежда да отида на Еверест, се отвори шанс. След шест години планиране. Затова в крайна сметка алпинизмът не можа да се превърне за мен в професия, а си остана игра. И сега правя нещо, за което накрая дори не се осмелявах да мечтая.

 

Отново и отново, както и на отиване към базовия лагер, ме питат защо с Петер искаме непременно да направим опит без кислородни апарати. Това не е възможно да се обоснове от гледна точка на алпинизма, на спорта. За да го обясня, трябва да се върна към историята. В първите 200 години на алпинизма на преден план стои върхът. По това време върховете е трябвало да бъдат покорявани и изучавани. Върхът е непознатото, което човек е искал да има с всички средства, с всички възможни техники. Опитите са посветени на получаването на доказателство за превъзходството на човека в планината. От няколко години обаче напред излиза не върхът, а човекът, с неговите силни и слаби страни, човекът – как се чувства той в гранични области, по високите върхове и пустините. Изложен на леда, на мрака и на смъртта.

 

 

Подобни Заглавия
Погребани в небесата
Второ, преработено издание!   Когато Едмънд Хилари става първият човек, покорил Еверест, до него стои ...
Цена: 16,00лв.
"Дългият път през Америка"
Тръгнал от Аляска с идеята да свърже с колело двата края на американския континент, Филип Жак стига до Ушуая с...
Цена: 16,00лв.
Свободата да бъда там, където искам
Райнхолд Меснер е един от най-великите планинари в човешката история. Той разширява границите на възможно...
Цена: 20,00лв.
Първите седем
Когато приключението е закодирано в ДНК-то, а сечивото се е превърнало в естествено продължение на ръката, ед...
Цена: 25,00лв.
Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs