Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
+
Explorer 2/2017
Explorer 2/2017
4,95лв.
Цена на пакета: 35,00лв.
Спестявате 10,95лв.!

Купи пакет
+
Explorer 11/2018
Explorer 11/2018
4,95лв.
Цена на пакета: 25,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Да докоснеш върха

Автор: Димитър Златанов
Код на продукта:236
Наличност:В наличност
ISBN: 978-619-7300-44-4
Издадена на: 08.11.2018
Брой страници: 240 цветни страници
Корица: твърда
Националност: българска
Дизайн корица: © Издателство Вакон
Редактор: Екатерина Димитрова
Цена: 25,00лв.
Кол-во:

Резюме

Да докоснеш върха

Почитателите на волейбола знаят кой е Димитър Златанов и какви са неговите спортни постижения. Но, четейки тази книга, ще се докоснете до човека, приятеля, сина, съпруга, бащата и дядото Димитър Златанов.
Всички спомени са разказани пред моя репортерски диктофон с голям ентусиазъм. Нашите следобедни срещи в едно от столичните заведения бяха изпълнени с много емоции, обърнати назад във времето.
Представете си невероятна волейболна дъга – с всички цветове на природата, която се простира от Ихтиман до Холиоук. И по нея крачи Димитър Златанов. Наистина, преобладават топлите краски, но не са малко и тъмните нюанси. Пътят към
върха не е лек и не е за всеки.
Успехите са отредени за най-добрите, за изключителните. И само те си знаят какво е усещането, когато си на върха.
Екатерина Димитрова

Отзиви (0)

Автор

Димитър Златанов е роден на 9 ноември 1948 г. в Ихтиман. Той е единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук Масачузец (САЩ). Нападател №1 в света за 1970 година.Избран е за волейболист №1 на България за XX век, както и е сред най-добрите 25 волейболисти в света за ХХ век. От 1968 г. играе за ЦСКА “Септемврийско знаме” с които е 9 пъти носител на шампионската титла на България. През 1969 г. с ЦСКА става европейски клубен шампион а през 1976 х. - носител на КНК. Сребарен медалист е от световното първенство в София през 1970 г. Участвал е в три олимпиади - 1968, 1972 и 1980 г. Знаменосец е на българската олимпийска делегация в Мюнхен през 1972 г. и олимпийски вицешампион от олимпиадата в Москва през 1980 г. През 1981 г. става шампион на Италия с “Робе ди Капа” (Торино). Той е първият български волейболист, който играе в Япония. Като треньор на ЦСКА има четири шампионски титли, а като помощник треньор на Васил Симов в националния отбор печели бронзов медал на европейското първенство в Берлин през 1983 г.

През 2011 г. за изключителните му заслуги към Република България  в областта на физическото възпитание и спорта е удостоен с най-високото държавно отличие  - орден “Стара планина“ I степен.

Откъси

Най-добър нападател в света
Участниците в първенството бяха разпределени в четири групи с по шест отбора. В първата група, чиито мачове щяха да са в София, бяха България, Югославия, Белгия, Израел, Иран и Италия. Втората група включваше Чехословакия, Полша, Бразилия, САЩ, Унгария и се чакаше още един отбор. Срещите щяха да са в Ямбол. В Хасково бе разпределена третата група – Румъния, Япония, Венецуела, КНДР, Франция и още един квалификационен отбор. Двубоите от четвъртата група бяха в Кърджали, където отидоха тимовете на ГДР, СССР, Куба, Тунис, Монголия и Гвинея. Женските волейболни отбори също ги разпределиха в четири групи, които играха мачовете си в София, Севлиево, Бургас и Варна.
Но – да говорим за мъжкия ни национален тим. За да се избегне еуфорията около първенството и напрежението у състезателите, нас ни настаниха в един от комплексите на „Балкантурист“ в квартал Бояна – „Чепишев“. Там трябваше да анализираме на спокойствие мачовете на противниците, да имаме максимална концентрация и моменти на разтоварване. В свободното си време релаксирахме с игри на шах и табла. А табладжиите защитаваха егото си на добри играчи доста разгорещено. Завърза се страшен двубой между помощник-треньора Сава Робев и физиотерапевтите Бачето и Аврам, а ние като публика образувахме две агитки. Епек, дюшеш, дюбеш предизвикваше играта на единия или другия, както и реакциите на подкрепящите ги. Емоции, смях – когато хвърлянето отговаряше на очакването...

...
Започна световното първенство. Спечелихме с лекота предварителната група. Класирахме се за финалната шестица. В нея мачовете се играеха всеки срещу всеки. Интересът към първенството беше невероятен. С победите – апетитът да вървим напред се увеличаваше. Атмосферата в зала „Фестивална“ – отлична. Публиката – страхотна. Телевизията излъчваше всеки наш мач. Бихме с 3:1 отбора на Чехословакия (световен шампион от Прага `66). Невероятна победа с 3:0 и над тима от СССР (европейски шампион от 1967 година и олимпийски шампион от Мексико `68). Макар че руснаците взимаха аванс и в трите гейма, ние ги завършихме с успех за нас. Дотогава български национален отбор по волейбол не е имал победа над съветски тим. Е, ние успяхме. (След тази среща приятелските отношения между нашите две федерации се развалиха. И в продължение на седем години нямахме никакви контакти, като изключим официалните двубои помежду ни.) Изиграхме изключителен мач с японците. Класика. Бяхме пред угрозата да загубим, тъй като противникът поведе с 0:2 гейма. Подкрепяни обаче от невероятната публика и по-добрата наша игра, обърнахме мача и победихме с 3:2. Великолепно! След това на-
диграхме с по 3:1 отборите на Полша и Румъния. И – на финал!

Последен мач – с волейболистите на ГДР. До финала и двата тима нямаха загуби. Победителят ставаше световен шампион. Поведохме с 1:0. Немците изравниха. После стана 2:1 за тях. Ние спечелихме четвъртия гейм и – 2:2. Пети гейм. Напрежение, пси-хическа умора. Ние - физически изцедени докрай. 13:5 за нас. И в този момент се случи това, за което и днес по улиците ме спират хора, обичащи волейбола, за да ме питат: „Как изпуснахме шанса, като бяхме така близко до мечтаната титла“. Но в спорта нещата са непредсказуеми. Не можахме да противодействаме на германците. На две серии, както се казва, ни направиха по четири точки. От 13:5 стана 13:9, а след прекъсването, поискано от нашия треньор – 13:13.
После загубихме с 13:15.
И сега не мога да си дам точно обяснение защо се получи така. Тогава бях на 21 години. А по-късно, изхождайки от треньорската ми практика у нас и в Италия, имам свое заключение, но ще го запазя за себе си.

В съблекалнята – абсолютна тишина. Всички – с наведени глави. Тежко, неприятно. Знаеш какво си загубил. В отбора тогава бяхме – Димитър Златанов, Димитър Каров, Стойчо Крайчев, Здравко Симеонов, Александър Тренев и Брунко Илиев, като се включваха още Васил Симов, Лъчезар Стоянов, Кирил Славов, Стоян Стоев, Кирил Методиев и Цветан Павлов. Публиката остана безмълвна, втрещена...
Нещото, което тогава също ми направи впечатление, бе, че организаторът, който трябваше да агитира нашите запалянковци да ни подкрепят и развяваше българското знаме в залата, беше румънец. Странно. Защо не са избрали българин? Ама, кой знае? Както на всяко първенство, на форума в София също имаше индивидуални награди. Бях избран за най-добър нападател в света, а Митко Каров – обявен за най-добър играч в защита. Тези отличия донякъде ни носеха лично удовлетворение, но волейболът е колективен спорт и най-важна е победата на отбора. Разочарованието от загубата също е колективно и се понася от всички. За всеобщо съжаление не станахме световни шампиони.
В края на годината в журналистическата анкета за най-добър спортист на България бях класиран на второ място след Петър Киров (състезател по класическа борба, световен шампион в категория до 52 килограма). Удостоиха ни с правителствени награди. Получих и званието „Заслужил майстор на спорта“, което се присъждаше от Централния съвет на БСФС за постигнати резултати. Това звание можеха да ми го дадат и предишната година, когато ЦСКА стана европейски клубен шампион.
Резултатът си е резултат. Критерият – изпълнен. Но... Началниците вероятно са заключили субективно, че тогава съм бил млад за него. А освен това заслужилите майстори на спорта имаха и паричен бонус към заплатата. Като си заслужил обаче нещо, изкарал си го с много пот в тренировките, защо друг да решава какво и колко трябва да получиш. Номенклатура!
Три години след това световно първенство, когато бяхме на един лагер в Бразилия, научихме интересни подробности, които са се развили задкулисно по време на форума. Посрещайки румънската делегация на централна гара, секретарят на нашата федерация Кирил Николов, като е разговарял с румънския си колега, чул следните думи: „Киро, водя ти съдията, който ще свири финалната среща“. Как така румънците са знаели кой ще свири на финала? Вероятно са имали тази информация от тогавашния председател на международната волейболна федерация – французина Пол Либо, с когото бяха в приятелски отношения. И наистина точно този човек свири на финала.

...
Но тук има още предистории. Преди двубоя между отборите на Румъния и Полша (вече във финалната шестица) въпросният румънски колега отишъл при Киро Николов да го помоли българин да е съдия на срещата. Желанието им е било да получат едно рамо за победа. Нашият Киро обещал да уреди нещата. Назначил за съдия Тодор Тодоров – Стотинката, като му обяснил така да свири мача, че румънците да победят. Тодоров обаче му се сопнал, казал, че няма да си плюе на принципите, на съдийската кариера и т.н. (След това не свири въобще.) Съответно на мача имаше друг съдия, не български и поляците победиха румънците с 3:2.
Другата фрапираща случка е била преди нашата среща с отбора на СССР. Дошли представители от съветския тим и настояли Киро така да ни обработи, че да загубим мача. Той им отговорил, че не може да нареди на състезателите да паднат... А пък ние здраво ги отупахме – с 3:0.
И на финала вече румънският арбитър ни го върна тъпкано. Призна няколко погрешни отсъждания на своя помощник – турчин, който свири доста мрежи и престъпвания на линията в наш ущърб. И... ние останахме със сребърните медали. На трето място се класираха японците.
Подобни уговорки и задкулисни игри са се случвали и на други световни първенства, не е било само у нас. Все пак всеки иска отборът му да мине по-леко в квалификациите. А, ако спечели медал, това му дава директна квота за бъдещата олимпиада. Отивайки на такъв голям форум, не е все едно дали ще се готвиш спокойно за него, или ще се бъхтиш в тежки квалификационни мачове. И всеки си прави сметка.

Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs