Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 37,00лв.
Спестявате 5,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 40,00лв.
Спестявате 5,00лв.!

Купи пакет

Петер Хабелер

Автор: Карин Щайнбах и Петер Хабелер
Код на продукта:1-3
Наличност:В наличност
Превод: © Йордан Чобанов
Цветни страници: 208
Издадена на: 11.2017
Националност: Австрийска
Дизайн корица: stadthaus 38, Insburk
Редактор: Атанас Настрадинов
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Петер Хабелер

Петер Хабелер става световно известен през 1978 година, след

като заедно с Райхолд Меснер успява да осъществи първото изкач-

ване на Еверест без допълнителен кислород. Следват още успешни

експедиции на осемхилядници например на Нанга Парбат, Чо Ою

или Канчендзьонга.

   Още преди това Хабелер си създава име с ранни и понякога неверо-

ятно бързи повторения на екстремни маршрути като северната

стена на Айгер или ръба Френе на Монблан. Той е първият европеец,

успял да изкачи тура „Салате” на Ел Капитан в легендарната мека

на свободното катерене Йосемити, Калифорния.

През юли 2017 симпатичният алпинист от Цилертал стана на

75 години - повод за ретроспекция към един вълнуващ живот с и в

планините.

   „През активния ми период като катерач и височинен алпинист

реалната ми цел никога не е бил пътят, а винаги върхът. Бях фоку-

сиран върху тази цел. Днес, за мен планините не са само предизви-

кателство. Те са и място на покой... В планините чувствам сила и

топлина.”

   Това активно отношение към живота се усеща във всеки ред от

тази забележителна книга за планините.

Отзиви (0)

Автор

За дързостта, борбата, радостта и приятелството

Петер Хабелер става световно известен през 1978 година след като на 8 май заедно с Райхолд Меснер осъществява първото изкачване на Еверест без допълнителен кислород. Следват още успешни експедиции на осемхилядници - Нанга Парбат, Чо Ою и Канчендзьонга – но още преди Еверест Хабелер си е създал име с ранни и понякога невероятно бързи повторения на екстремни маршрути като северната стена на Айгер или ръба Френе на Монблан. Той е и първия европеец, успял да изкачи тура „Салате” на Ел Капитан в легендарната мека на свободното катерене Йосемити. Както самият Петер признава:

„Дръзки идеи ни хрумваха често. Имах една такава, когато през 1967 бях за първи път на Монблан и се изкатерих до върха по най-трудния път, през ръба Френе. Подобна дръзка идея ни споходи двамата с Райнхолд, когато през 1974 искахме да изкатерим северната стена на Айгер за един ден и в крайна сметка успяхме да се справим за около десет часа. Бяхме дръзки, когато се пробвахме през зимата по тура на Бонати на Матерхорн. И слава на Бога за дързостта ни… В крайна сметка тази дързост беше налице и на Еверест.”

Тази забележителна книга ни превежда по пътя на най-известния австрийски алпинист от родните му цилерталски планини през най-трудните стени на Алпите до най-високите върхове в света и описва всички най-вълнуващи моменти в живота му: триумфи и поражения, близки срещи със смъртта, приятелства и раздели. Тя е и искрен разказ за родолюбието, себепознанието и вътрешната убеденост, която, отново и отново, го дърпа към върховете.

„Роден съм в Цилертал и съм отраснал в планините. Като дете по-скоро любопитството беше това, което ме отведе до алпинизма. Как изглеждат нещата там горе; ще намеря ли там нещо, което го няма в долината? Веднъж някой беше казал, че оттам се виждало морето. Е, от родните планини не видях морето, но пък за сметка на това имах много изключително интензивни и прекрасни преживявания, които формираха характера ми и предопределиха  житейския ми път занапред”.

„През активния ми период като катерач и височинен алпинист реалната ми цел никога не е бил пътят, а винаги върхът. Бях фокусиран върху тази цел. Днес, за мен планините не са само предизвикателство. Те са и място на покой ... В планините чувствам сила и топлина.”

„Алпинистите изобщо не могат да изпитват страх просто така, като основно чувство в живота. Ако се страхувахме от смъртта не бихме станали екстремни алпинисти. Не бихме тръгнали без кислород на Еверест. Нито бихме се пробвали да достигнем върха на Канчендзьонга при ужасни условия. Никога не бихме го направили.”

 „Човек винаги стига до места, които го карат да надмогва себе си - сигурен съм, че и ти се чувстваш по същия начин по време на катерене. Отново и отново ти се налага да преодолееш себе си. Кой може да ти каже, че ще стане? Особено по време на някоя премиера, когато не знаеш какво ще ти се стовари, нито каква ще е следващата площадка или дали цепката ще стане още по-надвесена. Бориш се със себе си, но и си толкова зает да намираш следващата хватка, че за страха не остава много място. В крайна сметка алпинизмът е битка със собствената ти вътрешна слабост. И аз водя тази битка с удоволствие.”

На 22 юли 2017 г. Петер Хабелер навърши 75 години, но въобще не е загубил радостта от катеренето – само няколко месеца преди това, на 30 и 31 март, заедно с Давид Лама отново изкачи северната стена на Айгер – нещо, което, както сам казва „един 75 годишен човек не прави всеки ден”. Този път бивакуват в „Бивака на смъртта”, но само за да дадат на снимачния екип на „Сервус ТВ” достатъчно възможности за снимане. Ето как радостта блика от него на върха:

„Прекрасно. Прекрасно, прекрасно, прекрасно. Като цяло това продължава да е една невероятно впечатляваща стена! Все още добре си спомням как през 1974, когато за първи път бяхме тук, изобщо не успяхме да се изкатерим заради лошото време ... Естествено вече бях уморен… Последните въжета от „Паяка” до ръба ми се сториха адски дълги, нямаха край… Просто бях щастлив, че сме стигнали. С Давид се чувствах толкова сигурен, колкото в прегръдката на Авраам.”

Атанас Настрадинов

Откъси

ЦЕЛТА Е ВЪРХЪТ

КАРИН ЩАЙНБАХ и ПЕТЕР ХАБЕЛЕР

...

Калпазани на Еверест

ПЪРВОТО ИЗКАЧВАНЕ НА НАЙ-ВИСОКИЯ ВРЪХ В СВЕТА БЕЗ КИСЛОРОД

 

… През нощта излезе буря. Почти не спахме и недостига на кислород стана забележим. Краката ми бяха студени и не можех да ги стопля. В три часа сутринта Райнхолд започна да вари чай. Знаехме, че днес трябва да решим. Около пет и половина изпълзяхме от палатката с котки на крака. Вятърът продължаваше да духа силно от югозапад. Тъмни облаци бяха надвиснали над стената на Нупце. Първият ми импулс беше да се върнем – трудно можех да си представя, че ще се изскача дори и няколко стотин метра при тези условия. Поради колебанието ми, Райнхолд беше спечелил малка преднина…

Чувствах оловна умора в краката си. Само след 20 - 30 метра трябваше да спирам и да почивам. Ако това се влошеше нямаше да мога да стигна дори и до Южния връх…

Не можеше да става и дума за извисени мисли или чувства. Кръгозорът ми беше съвсем тесен - ограничаваше се само до най-необходимото. Виждах само краката си, само следващите стъпки и хватки. Движех се като автомат. Напълно изключих и бях способен да мисля само за следващите пет метра пред мен. Не мислех за Еверест и за целта ни…

Въздухът ставаше все по-оскъден и по-оскъден. Бях на границата на задушаването… От време на време спирах, забивах пикела в снега и се облягах на него за половин минута. Поемах си въздух като риба на сухо и се опитвах да се успокоя. Тогава отчетливо усещах как мускулите ми се изпълват с нова сила и това ми стигаше за следващите десет или двайсет крачки.

Междувременно бях догонил Райнхолд. Поведох и се възползвах да избирам скалист терен, за да не се налага да пробивам пъртина в бездънния сняг. Катерехме пасажи от I и II степен на трудност. Концентрирахме се изцяло върху катеренето и усещахме, че телата ни се напасват към ограниченото количество кислород… Около девет и половина достигнахме до лагер 5.

Райнхолд започна да вари чай…. И на двамата ни беше ясно, че след почивката за пиене трябва да тръгнем веднага, дори и само защото времето все повече се влошаваше. Обща ни воля победи желанието да се върнем или поне да преспим. Искахме на всяка цена да продължим нагоре, макар и само до високия 8 750 метра Южен връх…

Газех напред по Югоизточния ръб, придържайки се от източната страна. Райнхолд беше десет метра зад мен. Малко преди да достигнем стръмното изкачване, което водеше до Южния връх потънах в бездънен пухкав сняг. Пълзях на четири крака като къртица, но траверсирах наляво към един скален ръб, който стръмно се спускаше в 2 000 метровата югозападна стена. Около 150 метра катерехме по ръба. Беше най-високото и най-въздушно катерене, което някога съм правил - при това без въже. Само без падане ...

Малко след 12 часа достигнах Южния връх. Райнхолд, който се движеше на  около 20 метра под мен беше почти неразличим … Върхът изглеждаше на една ръка разстояние, но въпреки това знаехме, че този участък често отнема часове…. Ръбът беше силно навят – вързахме се….

На Стъпалото на Хилари, най-отвесната част от ръба, имахме възможност да използваме стъпките на групата минала преди нас. Някои от тях, за жалост се бяха разпаднали, а и основата не беше стабилна. Последните метри до върха извървяхме – или по-точно пропълзяхме – заедно. Въпреки цялата еуфория, че скоро ще успеем, физически бях напълно изтощен. Вече не се движех по собствена воля, а механично, като машина. Малко след 13 часа стояхме на най-високата точка на Земята.

Прегърнахме се. Радвахме се. Най-после се бяхме освободили от нечовешкото усилие да трябва да продължим. Бях в състояние смътно да осъзная, че сме първите хора, които са успели да се качат на най-високата точка на света без каквато и да било употреба на допълнителен кислород. Въпреки това, нямах усещане за триумф, а по-скоро за пустота. Целта, която значеше толкова много за мен беше постигната. Аз бях празен, както физически, така и духовно. Исках надолу, само надолу …

Внимателно се захванах със слизането. Изпълзях на четири крака обратно по петметровото изкачване до Южния ръб… Обозначих за Райнхолд слизането със стрелка в снега и бавно се запързалях надолу по източната стена към лагер 5. Използвах пикела като спирачка. Този тип спускане, на „рамаз”, изисква дългогодишни тренировки, голяма сръчност и не е за всеки. Под лагер 5 се включих в един кулоар. На няколко пъти ми се наложи да прекъсвам пързалянето, за да откатервам къси скални прагчета, но в крайна сметка успях много бързо да сляза на 8 150 метра. Въпреки всичко, на приблизително 200 метра над южното седло се озовах върху снежна дъска. Понесох се неконтролируемо надолу и загубих пикела и котките си. За щастие всичко завърши благополучно и се измъкнах леко – само с един усукан глезен. Ерик Джоунс, който наблюдаваше по-голямата част от слизането ми не повярва на очите си. От върха до Южното седло се бях спуснал за един час.

Половин час по-късно, малко след 15 часа дойде и Райнхолд … Най-после можехме да си починем. Нашата идея, наистина, беше осъществена успешно.

 

...

Успехи и отстъпления по високите планини на света

„АКО СЕ СТРАХУВАХМЕ ОТ СМЪРТТА,

НЕ БИХМЕ СТАНАЛИ ЕКСТРЕМНИ АЛПИНИСТИ”

… Една гигантска странична цепнатина, надолу от „Крушата” (по североизточния ръб на Даулагири – бел. ред.) блокираше пътя ни напред. Така че на първо време - обратно в базовия лагер. На следващия ден - лошо време, ден за почивка. На обяд станах и се зачудих, защо имам проблеми с дишането.

На каква височина се намирахте?

Бяхме на около 4 300 - 4 400 метра. Всъщност никаква височина. Не му придадох голямо значение. Легнах отново и заспах. По някое време през следобеда скочих, защото не можех да дишам. Лежах по гръб и не можех да си поема въздух. Както и да се въртях и обръщах не ставаше по-добре. В един момент си помислих, че имам белодробен оток от височината. На Михел, който лежеше до мен му направи впечатление, че нещо не е наред, защото бях неспокоен. „Да, Михел, много лошо се задъхвам” , обясних му. „Това го чувам, казва той. -  Хриптиш”. Помислих си: „Луд ли си?” Естествено по това време не бяхме взели нищо с нас. Хабелер не хваща височинен белодробен оток, няма начин.  

Имали сте само аптечка за спешни случаи - никакви лекарства за височинна болест?

Да… Тогава изпаднах в паника. Беше пет и половина вечерта, скоро щеше да се стъмни. Но си мислех, че ако все още успея да стигна до базовия лагер на чехите, в него има двама лекари. Те със сигурност биха имали антибиотици или някакво друго средство, което да помогне на дробовете ми.

Колко метра денивелация трябваше да слезеш до там?

Не беше толкова далече, два часа или два часа и половина може би дори три. Щях да се справя. На бърза ръка прибрах спалния чувал в раницата, взех челника и се подготвих да стигна през глетчера до чехите, колкото е възможно по-бързо. Леко ръмеше. Стана тъмно. Заваля силно. Почти не можех да си поема въздух. Но си мислех, че въпреки всичко ще сляза. Трябва да стане. Тогава стана тъмно като в рог. Това беше едно идиотско бягство – трябваше да си остана да лежа в палатката, да легна на страни, да пия много. Тогава най-вероятно щеше да ми мине от само себе си. В началото на глетчера се минаваше надолу по един малък склон, който успях да различа в светлината на челника. Преди да успея да се осъзная се подхлъзнах и полетях четири или пет метра надолу в ледниковите отломки. Не беше толкова зле, не се бях наранил, но челникът ми се счупи. Седях си там в тъмното и валеше. Стана ми ясно, че ситуацията се затяга; че сега трябва да се взема в ръце, защото ако продължавам да съм припрян и допусна грешка на следващия ден ще съм си отишъл. Така или иначе беше ясно, че без светлина не мога да се ориентирам през глетчера. Значи трябваше да намеря някъде място, под което да мога да пропълзя, за да съм защитен поне от най-лошия дъжд. Пропълзях обратно нагоре по склона, защото си спомнях, че на приблизително 20 метра по-нагоре имаше камък. Не голям, но надвесен, така че да мога да се наместя полулегнал, полуседнал под него в спалния ми чувал. За момента бях в безопасност, успокоих се. По някое време забелязах, че вали толкова силно, че въпреки всичко капе по чувала, и че постепенно всичко се намокря. Беше около осем и половина - девет и ставаше все по-студено. Опитах се да се държа топъл с упражнения за напрягане на мускулите. Времето се точеше безкрайно бавно. Бях облякъл всичко, което имах- шапката, ръкавиците - но всичко беше подгизнало с вода. Изведнъж ми направи впечатление, че е станало много тихо. Дъждът беше преминал в сняг. Беше дванайсет и половина, стана един, стана един и петнайсет – и стана ледено студено. Спалният чувал беше замръзнал и шумолеше при всяко движение, което правех. Естествено по това време вече ми беше ясно, че трябва да внимавам да не замръзна. Трябваше да се боря. Активизирах се. Опитвах се през цялото време да раздвижвам бедрата, долната част на краката и цялата мускулатура на тялото. В никакъв случай не трябваше да заспивам. Някак си трябваше да изкарам нощта, а беше едва два и половина. Към шест щеше да се развидели. Може би щях да успея да тръгна още в пет и половина. Най-късно към осем щях да съм при чехите. Треперех, тресях се, безмилостно мръзнех и по някое време вече нямах сили да се съпротивлявам, и заспах. Трябва да съм заспал, защото изведнъж видях тунел пред мен. Тъмен тунел с един прекрасен, ярко осветен, сияен изход. Беше ми топло и удобно, чувствах се невероятно добре.

Значи не си изпитвал страх или ...

Не, напротив! Беше уютно, беше хубаво. След като видях тунела веднага се ободрих. Седях си доволен под камъка и нищо не ми липсваше. Изчаках да стане достатъчно светло, вдигнах се и съвсем бавно тръгнах надолу към базовия лагер на чехите покрай мястото, където бях паднал предишната вечер. Диагнозата, поставена от експедиционната лекарка на чехите бе пневмония...

Видял си смъртта в очите Преживяването със сигурност е било разтърсващо.

Естествено, като цяло, имах адски много късмет, че оживях. От една страна, защото през нощта на глетчера не продължих да падам по-надолу. А от друга - че изобщо се събудих. Със сигурност бях „с единия крак от другата страна” предвид, колко се бях преохладил. Регина много се занимаваше с изследвания за смъртта. Беше прочела няколко книги на Елизабет Кюблер-Рос. Тунелът, това просто беше дупка и там беше приятно топло, светло, уютно и спокойно. Особеното беше, че след като отново се събудих се чувствах толкова спокойно и сигурно. Сияйната светлина ме върна обратно. Отчаянието ми, страха ми от замръзване си бяха отишли. Знаех, че нищо не може да ми се случи. Всичко беше наред. В момента, в който се развидели слязох надолу. Чувствах се някак си защитен.

Изпитвал ли си и друг път нещо толкова силно?

Не, никога по-късно.

 

Все още активен на 75

„ТОВА, КОЕТО И ДО ДНЕС ПРОДЪЛЖАВА ДА МЕ ДВИЖИ Е РАДОСТТА”

Какво беше усещането отново да си на върха на Айгер 43 години по-късно?

Прекрасно. Прекрасно, прекрасно, прекрасно. Като цяло това продължава да е една невероятно впечатляваща стена! Все още добре си спомням как през 1974, когато за първи път бяхме тук, изобщо не успяхме да се изкатерим заради лошото време: вятърът под стената на Айгер беше толкова силен, че направо те събаря на земята. Естествено вече бях уморен. Стана сравнително късно, около четири и половина. Последните въжета от „Паяка” до ръба ми се сториха адски дълги, нямаха край. Помислих си, че не сме много далеч от 1974! Веднага щом стигнахме догоре дойде хеликоптера, за да направи кадри на върха и естествено ние се прегърнахме. Просто бях щастлив, че сме стигнали. С Давид се чувствах толкова сигурен, колкото в прегръдката на Авраам. Помислих си за хората, на които им се е налагало да слизат при лошо време; които са правили три или четири бивака, дори стоящи. Никога не бих се справил с един стоящ бивак по време на буря. А момчетата са се справяли. Познавах ги всичките. Андерл Хекмайр и Матиас Ребич познавах много добре. На курсовете ми за планински водач срещнах и с Валтер Алмбергер. Добре познавах Тони Хибелер и Хайнрих Харер. Онези трагични истории на Айгер също се въртяха в главата ми. Това е едно особено чувство на благодарност, когато си горе, почти на  75 и всичко е минало благополучно!

Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs