Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:
+
Цена на пакета: 26,00лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Буда на тавана

Национална награда за литература на САЩ. Награда „ПЕН/Фокнър“.

Автор: Джули Оцука
Код на продукта:К-5
Наличност:В наличност
Превод: © Мария Демирева
ISBN: 978-619-7300-43-7
Издадена на: 19.07.2018
Размери:
Брой страници: 180
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Добродана Попов
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Мариана Пиронкова
Цена: 14,00лв.
Кол-во:

Резюме

Буда на тавана

През първата половина на XX век група млади японки имигрират в Сан Франциско, за да се омъжат за японци, които са виждали само на снимка. Те вярват, че в непознатата страна ги очакват щастие, любов и сигурност, но когато стъпват на пристанището, ги застига реалността – жестока, неумолима и необратима.

Вдъхновена от реални исторически събития, „Буда на тавана“ проследява тяхната необикновена съдба – от дългото мъчително пътуване с кораб до пристигането им в Сан Франциско и първите им нощи като нови съпруги. От съсипващата работа на полето и в къщите на белите жени до нестихващия копнеж за майчината прегръдка и за дома, в който никога няма да се завърнат. От раждането и отглеждането на деца, които някой ден ще се отрекат от произхода и културното си наследство, до началото на войната, която ще промени живота им завинаги.

Мечтите на младите японки, техните надежди, трагедии и малки победи трогват и завладяват читателите още от първата страница, а изящният и необикновен стил на Джули Оцука насища книгата с палитра от емоции и я превръща в истински литературен шедьовър.

Отзиви (4)

Автор

Джули Оцука е родена и израснала в Калифорния. Учи изящни изкуства в „Йейл“ и се изявява като художник в продължение на няколко години, преди да започне да пише на трийсетгодишна възраст. Както „Буда на тавана“, така и първата й книга – „Когато императорът беше божествен“, се радват на изключителен успех по целия свят. Оцука е носител на редица престижни награди и отличия. Живее в Ню Йорк.

Откъси

На кораба почти всички бяхме девици. Имахме дълги черни коси и широки плоски стъпала. Не бяхме особено високи. Като малки някои от нас се бяха хранили само с оризова каша, затова сега краката им бяха леко изкривени като лък. Други пък бяха едва четиринадесетгодишни – съвсем млади момичета. Някои бяха от града и имаха стилни градски дрехи, но повечето бяхме от село и бяхме облечени в стари кимона, които носехме години наред – доизносвани избелели дрехи, които преди това са били на сестрите ни, кърпени и пребоядисвани безброй пъти. Някои момичета идваха от планинските райони и бяха виждали морето само на снимка, но други бяха дъщери на рибари и животът им досега бе преминал край морето. Навярно много от нас бяха изгубили брат или баща в морето, или пък годеник. Може би в някое тъжно утро наш любим човек беше скочил във водата и бе заплувал навътре в морето, а сега бе наш ред да продължим напред.

На кораба – още преди да решим кого харесваме и кого не, преди да си разкажем една на друга от кои острови идваме и защо ги напускаме, преди дори да се запознаем – ние най-напред разгледахме и сравнихме фотографиите на съпрузите си. Всички те бяха красиви млади мъже с тъмни очи, гъсти коси и гладка кожа без петна. Брадичките им бяха волеви. Имаха добра стойка. Носовете им бяха прави. Приличаха на братята и бащите ни, но дрехите им бяха по-хубави – носеха сиви рединготи и елегантни костюми от три части в западен стил. Някои от тях стояха на тротоара пред дървени островърхи къщи с бели дъсчени огради и грижливо окосени морави. Други пък бяха облегнати на автомобили Форд Модел Т, паркирани на алеята пред къщите им. Някои бяха в ателиета, седнали на твърди столове с високи облегалки. Ръцете им бяха прилежно скръстени, а погледите им – вперени право във фотоапарата, сякаш бяха готови да превземат света. Всички мъже бяха обещали да ни чакат на пристанището в Сан Франциско.

На кораба ние често се питахме: Дали ще ги харесаме? Дали ще ги обикнем? Дали ще ги разпознаем, щом ги видим за първи път на пристанището?

На кораба спяхме в най-евтините каюти, където беше мръсно и тъмно. Леглата ни представляваха тесни метални койки, подредени една върху друга. Матраците бяха твърди, тънки и потъмнели от петна от други пътувания, други животи. Възглавниците бяха пълни със сухи шушулки от пшеница. Остатъци от храна се въргаляха между спалните места, а подовете бяха мокри и хлъзгави. Нощем затваряхме единствения малък страничен прозорец и тъмнината се изпълваше с шепот. Ще боли ли? Телата се мятаха неспокойно под одеялата. Морето се надигаше и спускаше. Влажният въздух ни задушаваше. Нощем сънувахме съпрузите си. Сънувахме нови дървени сандали и безкрайни топове индиговосиня коприна. Сънувахме, че живеем в къща с комин. Че сме красиви и високи. Сънувахме, че сме се върнали в оризищата, от които толкова отчаяно искахме да избягаме. Сънищата с оризищата винаги бяха кошмари. Сънувахме по-големите си и по-красиви сестри, които бащите ни бяха продали в салоните за гейши, за да могат останалите в семейството да си позволят месо. След тези сънища се събуждахме, останали без дъх. За миг ми се стори, че бях на нейно място.

В първите дни на кораба страдахме от морска болест и не успявахме да задържим изядената храна, затова често се налагаше да ходим до парапета на палубата. Бяхме толкова замаяни, че не можехме да стоим на краката си, затова лежахме унесени и вцепенени в койките си. Не помнехме собствените си имена, какво остава за имената на съпрузите ни. Припомни ми отново, госпожа Коя бях аз? Някои от нас стискаха коремите си и се молеха на глас на Канон, богинята на милостта – Къде си ти? – призовавахме я ние. Други пък предпочитаха да понасят страданията на болестта мълчаливо. Често посред нощ се будехме заради бурното вълнение и за един кратък миг не знаехме къде се намираме. Нямахме представа защо леглата ни не спираха да се движат, нито пък защо сърцата ни биеха толкова учестено. Земетресение. Това бе първата мисъл, която ни хрумваше. В тези моменти посягахме към майките си, в чиито прегръдки бяхме спали до деня, когато напуснахме домовете си. Дали в този миг те спяха? Сънуваха ли? Дали мислеха за нас ден и нощ? Дали все още вървяха по улиците, натоварени с пакети, три крачки зад бащите ни, които крачеха напред с празни ръце? Дали тайно ни завиждаха, задето бяхме заминали? Не ти ли дадох всичко? Дали се бяха сетили да проветрят старите ни кимона? Да нахранят котките ни? Дали ни бяха казали всичко, което трябваше да знаем? Дръж чаената чаша с две ръце, пази се от слънцето, никога не казвай повече от нужното.

Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs