Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Кал, пот и сълзи

Автор: Беър Грилс
Код на продукта:40
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
Цветно приложение: 24
ISBN: 978-954-95351-43-3
Издадена на: 14-03-2012
Размери: 142х210
Брой страници: 416
Корица: Мека
Националност: Английска
Редактор: Елена Радинска
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

Кал, пот и сълзи

 

Беър Грилс винаги се стреми да изживее приключенията до краен предел.

     Още като момче се научава да плува и да се катери с помощта на баща си. Не след дълго в училище Беър оглавява мисии по нощно катерене на забранени територии.

     Като тийнейджър намира своите идентичност и призвание в планинарството и бойните изкуства, които го отвеждат до подножието на могъщите Хималаи и до тренировъчен лагер за майстори на карате в Япония.

     При завръщането си вкъщи Беър се залавя с изтощителната подготовка за кандидатстване в Британските специални части, за да стане част от 21-ви полк. Това дълго пътуване го довежда до предела на физическата и умствената му издръжливост.

     По-късно, вследствие на ужасяващ инцидент по време на скачане с парашут в Африка, Беър чупи гръбнака си на три места. Лекарите не знаят дали някога отново ще може да ходи. Само осемнайсет месеца по-късно обаче, напук на лекарските прогнози, 23-годишният Беър става един от най-младите хора, изкачили Еверест.

     И това е само началото на многото му необикновени приключения...

     Познаван и обичан от милиони – заради документалната му поредица за приключения по целия свят „Оцеляване на предела“, като популярен автор на книги за оцеляване или пък като Главен скаут на Английската асоциация на скаутите – Беър Грилс е оцелял в ситуации, в които малцина биха се осмелили да попаднат.

     Сега, за първи път, Беър разказва историята на изпълнения си с опасности живот. Увлекателна и трогателна, „Кал, пот и сълзи“ е задължително четиво както за пристрастените към адреналина, така и за пътешестващите от удобното кресло.

Отзиви (6)

Автор

Беър Грилс пали огън в природата„Оцеляване на предела“ е едно от най-гледаните предавания на планетата, достигайки милиард и половина зрители в над 180 страни.

     Беър е автор на единайсет книги и като бивш член на Британските специални части е обявен за почетен командир в Кралския флот. Продължава да ръководи уникални експедиции до най-отдачелените и опасни кътчета на Земята, като тези мисии са набрали над милион и половина британски лири за благотворителни дейности в полза на децата по света.

     Беър наскоро стана най-младият Главен скаут на Английската асоциация на скаутите, което го прави лидер на 28 милиона скаути по целия свят.

     Живее със съпругата си Шара и тримата им сина – Джеси, Мармадюк и Хъкълбери, в холандска лодка в Лондон и на малък отдалечен остров на брега на Уелс.

Откъси

 

ПРОЛОГ

 

Температурата на въздуха е –20°С. Раздвижвам пръстите си, но те все още са вкочанени от студ. Старите травми, причинени от измръзване, винаги напомнят за себе си. За това е виновен Еверест.
– Почваме ли, братле? – операторът Саймън ми се усмихва. Оборудването му е готово за работа.
Аз също се усмихвам. Необичайно нервен съм.
Нещо не е съвсем наред.
Аз обаче не слушам вътрешния си глас.
Време е да се захващаме за работа.

Хората от екипа ми казват, че Канадските скалисти планини са много красиви тази сутрин. Аз не забелязвам красотата им.
Време е да навляза в своя таен вътрешен свят. Това е един мистичен Аз – съсредоточен, точен, с бистър ум, смел. Това е онази част от мен, която познавам най-добре, но към която се обръщам най-рядко.
Старая се да навестявам моя вътрешен свят само когато е необходимо. Като сега.
Под мен се намира склон, дълъг триста фута, покрит със сняг и лед. Стръмен е, но преодоляването му не е невъзможно.
Толкова пъти съм правил бързи спускания като това. „Никога не бъди самонадеян“, казва ми вътрешният глас. Винаги е прав.
Вдишвам дълбоко за последен път. Поглеждам към Саймън. Той мълчаливо кимва.
И все пак сме допуснали фатална грешка. Знам го. Но не правя нищо.
Навеждам се.
Скоростта веднага ме грабва. Обикновено това усещане ми е приятно. Но този път съм разтревожен.
Никога не се тревожа в такива моменти.
Знам, че нещо не е наред.
Малко по-късно се движа с над 40 мили/ч. Краката ми се плъзгат по планинския склон. Главата ми е на сантиметри от леда. Това е моят свят.
Движа се с все по-голяма скорост. Билото на хребета се приближава все повече. Време е да спра да се спускам.
Умело намалявам скоростта и забивам ледокопа в снега. Въздухът се изпълва с бял прах и лед. Докато врязвам ледокопа в билото с всички сили, усещам как постепенно забавям.
Успявам, както винаги. Като по часовник. Напълно съм уверен в себе си. Един от онези редки мигове, когато всичко ти е ясно.
Чувството ми се изплъзва. После изчезва.
Стоя на едно място.
Светът замира. И тогава… Удар.
Тежката дървена шейна на Саймън, натоварена със солидно метално операторско оборудване, се забива в лявото ми бедро. Саймън лети с над 45 мили/ч. В един миг попадам във вихър от болка, шум и белота.
Сякаш ме връхлита товарен влак. А аз изхвръквам по планинския склон като кукла.
Животът спира. Виждам го и го усещам като на забавен каданс.
За миг обаче чувствам само едно: ако ъгълът на сблъсъка беше само с един градус встрани, шейната щеше да ме удари в главата. Без съмнение това щеше да е краят ми.
Вместо това аз се гърча в агония.
Плача. От облекчение.
Ранен съм, но съм жив.
Виждам хеликоптер, но не чувам нищо. После в болницата. Неведнъж съм бил в болница, откакто започнах да водя „Оцеляване на предела“. Мразя болниците.
Виждам ги, щом затворя очи.
Мръсното, оплискано с кръв помещение за спешна помощ във Виетнам. Попаднах там, след като си отрязах половин пръст в джунглата. Там нямаше глезотии.
После свлачището в Юкон. Да не говорим за доста по-страшното свлачище в Коста Рика. За избухването на мината в Монтана или за онзи соленоводен крокодил в Австралия. Или за тигъра, дълъг 16 фута, на който налетях на един тихоокеански остров. Или пък за ухапването на змия в Борнео.
Безбройни разминавания със смъртта.
Всички ми се сливат. Всички са ужасни.
И все пак всички са хубави. Жив съм.
Твърде много са, за да им се мръщя. Животът трябва да се живее.
Усмихвам се.
На следващия ден забравям за сблъсъка. За мен той е минало. Стават произшествия, никой няма вина.
Извлякъл съм си поука.
Слушай вътрешния си глас.
Продължавам напред.
– Ей, Сай, аз съм добре. Само ще черпиш една пина колада, когато се измъкнем оттук. А, и ще ти изпратя сметките за бърза помощ, лекарска консултация и лечение.
Той ме хваща за ръка. Обичам този човек.
Преживели сме много неща заедно.
Поглеждам към пода, където лежи изпокъсаният ми туристически гащеризон, опръсканото с кръв яке, потрошената миникамера и счупените скиорски очила.
Тихо се питам: кога цялата тази лудост се превърна в мой свят.

 

Част 1

 

„Младите знаят твърде малко, за да са благоразумни, и затова се опитват да постигнат невъзможното. И го постигат, поколение след поколение.“

Пърл С. Бък

 

Глава 1

 

Прадядо ми Уолтър Смайлс имал една голяма мечта в живота си. Вдишвайки свежия солен въздух на северното крайбрежие на Ирландия, което толкова обичал, той се взирал надалеч към островите Коупланд, графство Даун. Зарекъл се, че един ден ще се върне да живее тук, в Портаво Пойнт – див малък залив, брулен от ветровете.
     Мечтаел да направи състояние, да се ожени за голямата си любов и да построи къща за съпругата си тук, край малкото заливче, което се издига над драматичното ирландско крайбрежие. Тази мечта щяла да го води през целия му живот, а накрая – да го убие.

     Уолтър произхождал от жилав род на нахъсани, решителни хора – не някакви величия, не представители на висшето общество, а здравомислещи, предприемчиви люде, които държали на семейството си. Дядо му бил Самюъл Смайлс, който през 1859 г. написал книгата Self-Help. Тази творба е крайъгълен камък. Мигновено се превърнала в бестселър, а първото й издание надминало по продажби дори „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин.
     Self-Help* /*„Самопомощ“, наричана „Библия на средновикторианския либерализъм“, е издадена през 1859 г. Само за една година са продадени 20 000 копия. През 1866 г. на пазара е пуснато второ, допълнено издание. Книгата донася огромна популярност на автора си – б. пр./ проповядвала, че упоритият труд и постоянството са ключовете към личния успех. Във викторианското общество за англичаните светът бил като стрида, която се отваря, стига само да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа. По онова време книгата Self-Help уцелила вярната струна. Книгата се превърнала във викториански наръчник, който окуражавал обикновените хора да си поставят високи цели. Основно твърдение в нея било, че благородството не е рождено право, а произхожда от нашите действия. Творбата изреждала простите, но неписани тайни на смисления, удовлетворяващ живот и описвала аристократизма като характер, а не като кръвна група.

     Богатството и санът невинаги са свързани с чертите на истинско благородство.
     Бедният човек, който е богат по дух, при всички случаи стои над богатия човек, който е беден по дух.
     Ако си послужим с думите на свети Павел: първият „няма нищо, но притежава всичко“, докато другият притежава всичко, но няма нищо.
     Само бедните по дух са наистина бедни. Онзи, който е загубил всичко, но е запазил смелостта, ведрия дух, надеждата, добродетелите и себеуважението си, продължава да е богат.

     За аристократична викторианска Англия на класовото разделение тези думи били революционни. Като завършек (а и, без съмнение, за да смачка егото на неколцина потомствени аристократи) Самюъл отново подчертава, че благородството трябва да се заслужи: „Портите на величието не са отворени за всички“.

     Самюъл Смайлс завършва книгата си със следната трогателна история за генерала джентълмен:

Това, което прави джентълмена, е саможертвата в името на другите в дребните случки от ежедневието… Нека цитираме анекдота за доблестния сър Ралф Ейбъркромби* /*Ралф Ейбъркромби (1734-1801) – шотландски военен и политик – б. пр./. Говори се, че когато лежал смъртно ранен по време на битката при Абукир* /*Селище в Египет, разположено на брега на Средиземно море – б. пр./, под главата му сложили войнишко одеяло, което значително облекчило мъките му.
Ейбъркромби попитал чие е одеялото.
– Това е войнишко одеяло – бил отговорът.
– Чие е това одеяло? – надигнал се сър Ралф.
– На един от войниците.
– Кажете ми името на човека, чието одеяло сте взели.
– Дънкан Рой от 42-ра рота, сър.
– Погрижете се Дънкан Рой да си получи одеялото още тази вечер.

Макар да можел да облекчи предсмъртната си агония, генералът не искал да лиши редника от одеялото му за една нощ.
Както пише Самюъл: „Истинската смелост и благородството вървят ръка за ръка.“
В такова семейство, с такава философия и такова наследство израснал и мечтал моят прадядо Уолтър.


Глава 2

 

     По време на Първата световна война прадядо ми Уолтър търсел приключения, когато и където можел. Бил известен като един от „малкото офицери, които се разтоварват в бой“.
     Уолтър получил свидетелство за пилот, но знаел, че поради липса на летателни апарати въздушните боеве са малко вероятни. Така той станал младши лейтенант в дивизията бронирани коли на Кралската военновъздушна флота – ранна форма на спецотряд, създадена от Уинстън Чърчил.
     За разлика от британските офицери на западния фронт, които прекарвали месеци в окопите, Уолтър обиколил голяма част от главните бойни полета… и бил в стихията си. Командирът му дори отбелязал в официалния си доклад: „Забележително е колко бодро лейтенант Смайлс приема опасностите и несгодите.“
     След това Уолтър бил прехвърлен временно в Руската императорска армия, за да се бие срещу турците на Кавказкия фронт. Тук той се издигнал бързо: през 1915 г. станал лейтенант, през 1917 г. – старши лейтенант, а през 1918 г. – капитан. По това време бил удостоен с много ордени: орден „За особени заслуги“ (1915 г.) и лента (1916 г.), вписване в Почетния списък (1919 г.), както и с руски и румънски ордени.
     В почетната грамота към ордена „За особени заслуги“ е записано: „Ранен на 28.11.1916 г. в Добруджа. При излизането си от болницата като доброволец оглави летящ ескадрон при изпълнението на специална задача край Браила. Проявената смелост беше основен фактор за успех.“
     При една битка Уолтър слизал два пъти от бронираната кола, за да я запали, докато над главата му се сипел дъжд от куршуми. Когато един куршум го улучил, Уолтър се добрал до канавката и се бил цял ден, докато траела атаката. Макар че бил ранен, след 24 часа той вече бил в частта си и нямал търпение да се хвърли в бой. Щом стъпил на крака, отново повел колите. Уолтър показал всеотдайност, граничеща с безразсъдство, и несломима храброст.
      Руски източник от 1917 г. описва Уолтър като „невероятно смел офицер и прекрасен човек“. Командващият руската войска написал следното в писмо до командира на Уолтър: „Изключителната храброст и безпримерно благородство на старши лейтенант Смайлс написаха светла страница в британската военна хроника и ми дават основание да го предложа за най-високо отличие – орден „Св. Георги“ четвърта степен.“ По онова време това било най-високото отличие за храброст, което руската армия присъждала на офицерите.
     Да си призная, като дете си мислех, че с това име – Уолтър – прадядо ми ще да е бил сух, сериозен човек. Като се поразрових обаче, открих, че всъщност е бил луда глава, невероятно смел и обаятелен. Радва ме и това, че на семейните снимки Уолтър изглежда точно като Джеси, най-големия от синовете ми. Този факт винаги ме кара да се усмихвам. Уолтър е много подходящ пример за подражание. Медалите му все още висят на стената вкъщи, а аз никога не проумях напълно колко смел човек е бил моят прадядо.

     След войната Уолтър се завърнал в Индия, където работил преди. За него се говорело като за работодател, който „общувал свободно с местните, наети в чаените му плантации, и много се интересувал от борбите на „низшите“ касти“. През 1930 г. Уолтър бил удостоен с рицарско звание и станал сър Уолтър Смайлс.
     На кораба, с който се върнал от Индия в Англия, Уолтър срещнал бъдещата си съпруга Маргарет, независима жена на средна възраст, която обожавала да играе бридж и поло, била красива, енергична и не понасяла глупавите хора. Последното, което Маргарет очаквала, настанявайки се на палубата на пътническия кораб с чаша джин с тоник и тесте карти в ръце, било да се влюби. Но точно тогава срещнала Уолтър. Любовта често прави така – идва неочаквано и може да преобърне живота ни.
     Скоро след завръщането в Англия Уолтър и Маргарет се оженили и въпреки „напредналата“ º възраст тя скоро забременяла… за свой огромен ужас. Просто не било „прилично“ жена, преминала четирийсетте, да ражда. Поне така мислела   Маргарет, която направила всичко възможно да прекрати бременността си.
     Баба ми Патси (която по онова време била нероденото дете в утробата на Маргарет) ми е разказвала как майка º „бързо излязла от къщи и направила трите най-вредни неща за една бременна жена. Яздила лудо, изпила половин бутилка джин и лежала няколко часа във вана с вряла вода“.
     Предприетите действия нямали успех (слава Богу) и през април 1921 г. се родило единственото дете на Уолтър и Маргарет, моята баба Патриша, или Патси.
     Завръщайки се в Северна Ирландия, Уолтър най-сетне осъществил мечтата си. Той построил къща за Маргарет в графство Даун, точно там, където бил стоял преди толкова години.
     Човек с остър ум и мислене на дипломат, Уолтър влязъл в политиката и в крайна сметка станал депутат от избирателен район Северен Даун, провинция Ълстър – длъжност, която достойно заемал.
     Всичко обаче се променило на 30.01.1953 г. Уолтър възнамерявал да се върне със самолет от Лондон в Ълстър, но през нощта се извила буря, а с нея дошло най-лошото време, сполетяло Англия през последното десетилетие. Полетът бил отменен, а Уолтър си купил билет за нощния влак за Странрар* /*Пристанищен град в Югозападна Шотландия – б. пр./.
     На следващия ден бурята била още по-заплашителна. Уолтър се качил на ферибота „Принцеса Виктория“ за Ларн, Северна Ирландия. Пътниците получили уверения, че плавателният съд е в състояние да отплава. Времето е пари – и фериботът напуснал пристанището.
     И до ден-днешен Ларн и Странрар носят отпечатъка на случилото се през онази нощ. Такива са последиците на предотвратимите бедствия, причинени от глупавото съперничене на човека с природата, при което човекът губи.
     Поука: бъдете предпазливи.


Глава 3

 

     Домът на Уолтър и Маргарет на брега край Доунахади* /* Град в източната част на Северна Ирландия – б. пр./ бил известен просто като „Портаво Пойнт“.
     Къщата, построена с любов, предлагала зашеметяваща гледка към брега. В ясен ден погледът прехвърлял далечните острови и се реел в открито море.
     Мястото било – и все още е – вълшебно.
     Но не и през онази нощ.
     На палубата на ферибота Уолтър гледал как крайбрежието на Шотландия се топи, докато стоманеният кораб се плъзгал към челюстите на очакващата го буря. Времето ставало все по-лошо, а плаването – все по-трудно. Оставали само няколко мили до северноирландския бряг, когато фериботът „Принцеса Виктория“ се озовал насред една от най-страшните бури, които някога се били разразявали в Ирландско море.
     В началото нещата вървели добре, но проблемът с кърмовите врати на ферибота се оказал фатален.
     Вратите бавно започнали да пропускат вода. Когато водата нахлула в трюма и вълните започнали да заливат палубата, корабът вече не можел да маневрира или да държи курс пълен напред.
     В трюма също било страшно. Пропускащите кърмови врати и невъзможността за изпомпване на нахлулата вода винаги са опасна комбинация при буря.
     Било само въпрос на време морето да надвие кораба.
     Вятърът обърнал „Принцеса Виктория“ успоредно на вълните. Скоро съдът започнал да се накланя под тежестта на влизащата вода. Капитанът наредил да се спуснат спасителните лодки.
     Един от оцелелите разказал пред Върховния съд в Ълстър, че Уолтър наредил спасителните жилетки да се раздадат на жените и децата.
     Насред рева на бурята капитанът и екипажът наредили на ужасените пътници да се качат в спасителните лодки.
     Никой не си дал сметка, че жените и децата отиват на смърт.
     Веднъж спуснати, лодките се оказали в капан между стоманения корпус на ферибота и бялата вода на прииждащите вълни.
     Във ветровито и дъждовно време този капан е смъртоносен.
     Лодките се разлюлели, а после започнали да се издигат и спускат под напора на връхлитащите ги вълни. Не можели да се отдалечат от ферибота. Екипажът бил безсилен срещу свирепия вятър и вълните. Една по една всички лодки се обърнали.
     В януарския мраз на Ирландско море хората можели да оцелеят само няколко минути.
     Бурята вземала надмощие; скоростта, с която вълните заливали кораба, ставала все по-голяма. Фериботът водел обречена битка със стихиите – знаел го капитанът, знаел го и Уолтър.
     Спасителният кораб от Доунахади „Сър Самюъл Кели“ влязъл в бушуващото море около 13.40 ч. в събота и успял да стигне до злополучния ферибот. Борейки се със страховитите вълни и с вятъра, екипажът на спасителния кораб успял да спаси само тридесет и трима от 165-те пътници на „Принцеса Виктория“.

     Като бивш пилот от Първата световна война Уолтър винаги предпочитал да се придвижва по въздух, а не по море. Когато летял с „Дакота“ до Северна Ирландия, той винаги държал да седи най-отпред. Шегувал се, че ако самолетът се разбие, би искал да умре първи.
     По ирония на съдбата убил го не самолетът, а морето.
     Бил направил всичко, което било по силите му. Всички възможности били изчерпани. Не били останали спасителни лодки. Уолтър тихо се оттеглил в каютата си, където изчакал. Изчакал морето да довърши започнатото.
     Не е чакал дълго, но трябва да му се е сторило цяла вечност. Стъклото на люка в каютата на Уолтър трябва да се е пръснало на хиляди частици, поддавайки се на безмилостния напор на водата.
     Моят прадядо Уолтър, капитанът на „Принцеса Виктория“ и още 129 членове на екипажа и пътници скоро били погълнати от мрака.
     Завинаги.
     Били само на няколко мили от брега на Ълстър. Още малко и от къщата на Уолтър и Маргарет в Портаво Пойнт можели да видят кораба.
     Застанали до прозореца на дневната, загледани в светлините на бреговата охрана, които озарявали небето, и зовящи екипажа на спасителния кораб от Доунахади да окаже помощ, Маргарет и семейството º можели само да чакат с тревога и да се молят.
     Молитвите им останали без отговор.


Глава 4

 

     Спасителният кораб от Доунахади влязъл отново в морето в 7 ч. сутринта в неделя. Пейзажът бил тих и зловещ като след буря. Екипажът открил развалините на кораба и качил на борда телата на единадесет мъже, една жена и едно дете.
     Останалите тела били изчезнали в морето. Никой не бил намерен жив.
     Същия ден Маргарет, не на себе си от ужас, изпълнила тежкото задължение да идентифицира телата край кея на пристанището в Доунахади.
     Тялото на любимия й не било намерено.
     Маргарет така и не се възстановила и година по-късно починала с разбито сърце.
     На възпоменателната служба в енорийската църква в Бангор* /*Град в източната част на Северна Ирландия – б. пр./, на която дошли над хиляда души, епископът на Даун казал в речта си, че Уолтър Смайлс е умрял така, както е живял, като „добър, смел и себеотрицателен човек, верен на словата „Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото* /*Из Послание на апостол Павел към филипяните – б. пр./.“

     Почти сто години по-рано, на същия ден, Самюъл Смайлс завършил своята книга Self-Help. В нея бил поместен трогателен разказ за героичен подвиг като пример за подражание за англичанина викторианец. Този разказ сякаш описва съдбата на прадядо ми Уолтър.

     Параходът плавал покрай африканския бряг с 427 мъже и 166 жени и деца на борда.
     Повечето мъже били новобранци, постъпили наскоро на служба.
     В два часа сутринта, когато всички спели, корабът се ударил силно в подводна скала, която пробила дъното. Веднага станало ясно, че плавателният съд ще потъне.
     Удар на барабани призовал войниците на палубата. Мъжете се строили като за парад.
     Било наредено „да се спасят жените и децата“. Безпомощните създания били изведени от каютите – повечето от тях не били облечени – и мълчаливо били натоварени на лодките.
     Когато всички лодки се отделили от кораба, командирът извикал, без да се замисли:
     – Всички, които могат да плуват, да скачат и да се отправят към лодките!
     Но капитан Райт от 91-ви планински пехотен полк казал:
     – Не! Ако го направите, ще потопите лодките с жените.
     Смелите мъже не помръднали. Ничие сърце не трепнало. Никой не изменил на дълга си.
     – Не се чу ропот, нито вик – разказвал оцелелият капитан Райт – до окончателното потъване на кораба.
     Съдът потънал, а с него и храбрата дружина, която шумно ликувала, докато вълните я заливали.
     Чест и слава на смелите и благородните!
     Примерът на такива люде не угасва. Той е безсмъртен, също като паметта им.

     Уолтър със сигурност е чел и е помнел тези думи от книгата на своя дядо.
     Те описват съдбата му.
     Наистина, примерът на такива хора не угасва. Той е безсмъртен също като паметта им.

 

Глава 5

 

     Дъщерята на Маргарет, моята баба Патси, била в разцвета на силите си, когато корабът „Принцеса Виктория“ потънал. Медиите отразили трагедията с репортажи, прославящи героизма и саможертвата на загиналите.
     Заглавията донякъде притъпили болката на Патси. За известно време.
     Попаднала във вихъра на медийното безумие, породено от нещастието, Патси се оказала победителка в междинните избори, проведени, за да се излъчи заместник на баща º в парламента.
     Чаровната и красива дъщеря поема политическия пост на своя баща герой. Звучи като филмов сценарий.
     Животът обаче не е целулоидна лента. Блясъкът на Уестминстър щял да струва скъпо на най-младата жена депутат от Северна Ирландия за всички времена.
     Патси била омъжена за Невил Форд, моя дядо, добродушен великан, едно от седемте деца в своето семейство.
     Бащата на Невил бил декан на йоркската катедрала и директор на училището „Хароу“* /*Едно от най-престижните средни училища в целия свят. Намира се в град Хароу (дн. предградие на Лондон). Основано е през 1572 г. – б. пр/. Брат му Ричард, феноменален млад спортист и ученик в „Итън“* /*Най-престижното средно училище в света. Основано е през 1440 г. от крал Хенри VІ. Сред неговите възпитаници има 19 министър-председатели на Великобритания – б. пр./, починал внезапно и неочаквано ден преди да навърши шестнадесет години. Друг от братята на Невил бил убит трагично при Анцио по време на Втората световна война.
     Невил обаче оцелял и звездата му изгряла.
     Признат за най-красивия мъж в Оксфорд, той бил надарен не само с добър външен вид, но и с фантастичен усет към спорта. Бил професионален състезател по крикет, вестниците го величаели като „майстор на ударите“. Най-важното за него обаче било да се ожени за любовта на живота си – Патси.
     Живеел с младата си жена на село в Чешир* /*Област в Северозападна Англия – б. пр./ и бил безкрайно щастлив. Започнал работа при производителите на хартия „Уигинс Тийп“ и заедно с Патси създал малко семейство на село.
     Решението на Патси така открито да тръгне по стъпките на баща си обаче тревожело Невил. Знаел, че то драстично ще промени живота им, но въпреки това се съгласил.
     Блясъкът на Уестминстър омагьосал младата му жена, а уестминстърските коридори били омагьосани от лъчезарната и красива Патси.
     Невил търпеливо гледал и чакал от дома им в Чешир. Но напразно.
     Не след дълго Патси започнала романтична връзка с депутат. Депутатът се зарекъл да се раздели с жена си, ако Патси напусне Невил. Банално, празно обещание. Но пипалата на властта здраво били сграбчили Патси. Тя напуснала Невил.
     За това си решение тя съжаляваше до края на дните си.
     Депутатът, разбира се, не се разделил с жена си. Животът обаче продължава, а Патси вече била изгорила всички мостове.
     Бедата, която щяла да разтърси нашето семейство, се случила. За двете малки дъщери на Невил и Патси – майка ми Сали и нейната сестра Мери-Роуз – светът се преобърнал.
     Невил бил дълбоко потресен от случилото се.
     Скоро около Патси започнал да се навърта друг политик, Найджъл Фишър, и този път Патси минала под венчило. Но още от началото на брака им вторият съпруг на Патси, Найджъл, º изневерявал.
     Тя обаче останала с него и носила кръста си с глупавото убеждение, че Бог я наказва, задето е напуснала Невил, единствения мъж, който наистина я бил обичал.
     Патси отгледала Сали и Мери-Роуз и постигнала много неща през живота си. Така например тя основала „Уиминс Кеъринг Тръст“, една от най-успешните благотворителни организации в Северна Ирландия, която и до днес помага на хората да се сближават с помощта на музиката, изкуствата и дори на планинското катерене. (Катеренето винаги е било в кръвта на рода ни!)
     Баба ми Патси била обичана от много хора и притежавала онзи така силен дух, с който дядо º и прадядо º се славели. Скръбта от младостта обаче никога не я напуснала.
     Патси написала красиво и много трогателно писмо за живота до сестра ми Лара, когато тя се родила. Писмото завършва така:

     Вкусвай миговете на истинско щастие като скъпоценност. Те идват неочаквано и носят опияняващи трепети.
     Но, разбира се, ще има и мигове, когато всичко ще върви зле. Може някой, когото много обичаш, да те нарани или разочарова и всичко може да изглежда много трудно или ужасно безсмислено. Но запомни, че всичко отминава и нищо не остава същото… и всеки ден носи ново начало и колкото и да е тежко, надеждата никога не умира.
     Добротата е едно от най-важните неща в живота и може да значи толкова много. Опитай се никога да не нараняваш хората, които обичаш. Всички правим грешки, понякога ужасни, но се опитай да не нараняваш никого заради собствената си себичност.
     Опитай се винаги да гледаш напред, а не назад, но в никакъв случай не се опитвай да забравиш миналото, защото то е част от теб и то те е направило такава, каквато си. Но опитай се, моля те, опитай се да се поучиш от него.

     Едва в последните години на живота си Невил и Патси почти „се събраха“.
     Невил живееше на няколкостотин ярда* /*1 ярд = 0,9144 м – б. пр./ от къщата на остров Уайт, в която израснах като юноша. Вече възрастна, Патси също прекарваше там дълги лета с нас.
     Двамата се разхождаха заедно и сядаха на пейката, която гледаше към морето. Въпреки топлината и нежността, с която тя го обграждаше, Невил се боеше да я пусне отново близо до себе си.
     След като я беше загубил, Невил беше живял петдесет години с болката, а такава болка трудно се забравя. Вече млад мъж, често я виждах да плъзва пръсти в ръката му на исполин. Беше красива гледка.
     Научих два много важни урока от тях: моравата на съседа невинаги е по-зелена, а за любовта си струва да се бориш.

 

Глава 6

 

     През първите години от живота си прекарвах всички ваканции в Портаво Пойнт в Доунахади, на северноирландския бряг, в същата къща, в която беше живял прадядо ми Уолтър, и толкова близо до мястото, където беше загинал.
Обичах това място.
     Морският вятър и мирисът на солена вода проникваха във всяко кътче на дома. Кранчетата на чешмите скърцаха, а леглата бяха толкова стари и високи, че можех да се кача на леглото си само като се катерех по рамката.
     Спомням си мириса на стария извънбордов мотор „Ямаха“ в нашата прастара дървена лодка, която баща ми изнасяше на брега, за да ни повози в хубаво време. Спомням си разходките сред гората и нацъфтелите диви зюмбюли. Много обичах да се крия и да тичам между дърветата, а баща ми да ме търси.
     Спомням си как по-голямата ми сестра Лара ме засили по пътя със скейтборда, а аз се блъснах в оградата. Или как двамата лежахме в леглото с баба Патси, болни от шарка, и не ни беше позволено да отиваме по-далеч от градинския павилион, за да не влизаме в контакт с останалите.
     Спомням си как плувах в студеното море и как всяка сутрин ядях варени яйца за закуска.
     С две думи, тук открих колко обичам морето и дивата природа.
     По онова време обаче не го знаех.

     Докато ходехме на училище, живеехме в Лондон, където работеше баща ми. Беше политик. (Странно е, или може би е не толкова странно, колкото е ирония на съдбата, че майка ми се оженила за бъдещ депутат, след като покрай майка си на  свой гръб изпитала опасната сила на политиката.)
     Когато родителите ми се оженили, баща ми бил напуснал Кралската морска пехота, където служил като офицер в продължение на три години, и работел като вносител на вино. После станал управител на малка винарна в Лондон, преди най-накрая да се яви на избори като кандидат за общински съветник, а после и за депутат от Чъртси, южно от Лондон.
     Но по-важното е, че баща ми беше преди всичко добър човек, мил, благ, забавен, верен и обичан. Сега обаче си спомням за времето, прекарано в Лондон, като за много самотно време.
     Татко работеше страшно много и често закъсняваше вечер, а мама беше негова асистентка и работеше заедно с него. Аз се измъчвах, защото ми се искаше да прекарваме времето си като семейство, спокойно и без да бързаме за никъде.
     Като се обърна назад, виждам, че съм копнеел за спокойни мигове с родителите си. Може би затова се държах толкова зле в училище.
     Спомням си как ухапах едно момче толкова силно, че после плюех кръв, а след това учителите позвъниха на баща ми, за да му кажат, че не знаят какво да ме правят. Баща ми каза, че той обаче знае какво да ме прави, и веднага дойде в училище.
     Сложи един стол в средата на физкултурния салон, децата насядаха по турски около него и той ме би, докато задните ми части станаха синьо-черни.
     На следващия ден, на една шумна лондонска улица се отскубнах от майка ми и избягах. Полицията ме хвана няколко часа по-късно. Мисля, че съм искал да привлека вниманието на околните.
     Майка ми постоянно ме заключваше в стаята ми, защото правех бели, но после се разтревожи, че може да ми свърши кислородът, и извика дърводелец да пробие няколко дупки във вратата.
     Казват, че неволята учи, и аз скоро открих, че през дупките във вратата мога да отключа вратата с помощта на кука от закачалка за дрехи и да избягам. Това беше първият ми досег със света на адаптацията и импровизацията, качества, които добре ми служиха през годините.
     По същото време развих влечение към физическото възпитание. Всяка седмица мама ме водеше в един малък гимнастически салон за начинаещи спортисти, ръководен от незабравимия г-н Стърджис.
     Часовете се провеждаха в прашен стар двоен гараж зад един блок в Уестминстър.
     Г-н Стърджис водеше часовете с желязната дисциплина на бивш военен. Всеки от нас си имаше място в салона, където трябваше да стои неподвижно в очакване на следващото упражнение. Г-н Стърджис доста ни пришпорваше, сякаш беше забравил, че сме само по на шест години, но ние, децата, обожавахме това отношение.
     То ни караше да се чувстваме специални.
     Строявахме се в редица под един метален лост, разположен на около седем фута от земята, и един по един казвахме: „Моля, г-н Стърджис, качете ме.“ Той ни повдигаше и продължаваше нататък по редицата.
     Правилата бяха прости: никой нямаше право да моли за разрешение да слезе, преди всички момчета да са се покачили на лоста и да са увиснали там като мъртви фазани. Дори тогава трябваше да помолим: „Моля, г-н Стърджис, свалете ме.“   Ако някой се предадеше и слезеше преждевременно, той биваше позорно изпратен на мястото си.
     Обичах тези упражнения и много се гордеех със своята решимост да остана последен на лоста. Майка ми казваше, че не може да гледа как слабото ми телце виси на желязото, а лицето ми е мораво и изкривено от сляпата решимост да издържа докрай.
     Едно по едно другите момчета се пускаха от лоста, а аз продължавах да вися и да стискам зъби, докато самият г-н Стърджис не сметнеше, че е време да сляза.
     Тогава се оттеглях на мястото си, ухилен до уши.

Рецензии и новини

Светът според Беър Грилс
Най-популярният авантюрист в света споделя защо една пица е много по-удовлетворяващо хапване от сурови кози тестиси.
Специално предложение:
+
+
+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 63,95лв.
Спестявате 20,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 20,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
Подобни Заглавия
Речни чудовища
  Допълнена и обновена с последните приключения на Джереми, с фотографии и илюстрации. Дълго повече от т...
Цена: 17,00лв.
По поречието на Амазонка
  На 9 август 2010 г. Ед Стафърд става първият човек, извървял цялото протежение на река Амазонка. Изпълнено ...
Цена: 16,00лв.
Оцеляване в дивата природа
  НАЙ-ДОБРИЯТ НАРЪЧНИК ЗА ЖИВОТ В ПУСТОШТА Тази книга е посветена на всеки един от 28-те милиона скаути по...
Цена: 22,00лв.
Истински характер
Забравете уюта на познатото и безопасното – истинският характер се кове в пещите на ада. Беър Грилс вдъхнов...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs