Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Вишнево клонче

Пътешествие из бита, морала, философията и храната на японците

Код на продукта:224
Наличност:Не е налично
Превод: © Славка Джерекарова
ISBN: 978-619-7300-39-0
Издадена на: 05.2018
Брой страници: 256
Националност: Руска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Главен редактор: Елена Можолич
Редактор: Николай Антонов
Цена: 16,00лв.

Резюме

Вишнево клонче

„Какво е истинското лице на народа, за чийто портрет чуждестранните автори най-често са използвали само две бои: или само розова, или само черна – описвайки или гейши в кимоно, или самураи, които си правят харакири?“

 

Във „Вишнево клонче“ Япония разцъфва в цялото си пъстро многообразие като ароматен вишнев цвят. Мирогледът на японците, самобитната им култура, хармоничната връзка с природата, философията на ритуалите им са клончета от голямото национално дърво, които от векове събуждат любопитството и подхранват въображението.

Още от първите страници на тази книга познавачът на японската душа Всеволод Овчинников отваря вратата към истинската Япония и ни повежда на пътешествие от древността до съвремието, като дава отговор на многобройните въпроси, които изникват по пътя. Защо стремежът към хармония е толкова важен за японците? Защо раждането се празнува по шинтоисткия ритуал, а погребенията се извършват по будистки обреди? В какво се изразява дългът пред вишните сакура? И защо мълчанието е по-красноречиво от думите?

Публикувана за първи път през 1971 г., „Вишнево клонче“ представлява необятен извор на познания за живота на японците и предлага изключителната възможност да се направи паралел между минало и настояще, между традиции и съвременност, които в Япония и до днес съжителстват в особено единство.

Отзиви (2)

Автор

Всеволод Овчинников е виден руски журналист и публицист. Роден в семейството на архитект, той е принуден да прекъсне средното си образование заради избухването на Втората световна война. Разпределен е към Военния университет, където изучава китайски език. През 1951 г. е назначен като кореспондент във в. „Правда“. Живее в Китай, Англия и Япония, където прекарва шест години. Кратки командировки го отвеждат и до страни като САЩ, Никарагуа, Мексико, Индонезия, Индия, Тибет. По време на 40-годишния си стаж Овчинников е многократно награждаван за творчеството си с някои от най-големите руски отличия и ордени. И до днес списва своя авторска колонка във в. „Российская газета“.

Откъси

СЪДЪРЖАНИЕ:


TEXНИТЕ ВКУСОВЕ
Страници от дневника
Нужен е пътеводител
Капки от копието на Изанаги
Естетика вместо религия
Керамика и кулинария
Четири мерки за прекрасното
Уроци по красота
Цветя и чай


ТЕХНИЯТ МОРАЛ
Всеки да си знае мястото
Вярност, дълг, признателност
Съвестта и самолюбието – дълг на честта
Област на ограничаване и област на отпускане
Корените на двойствеността
Култ към поклоните и извинениятa
Защо мълчанието е по-красноречиво от думите


ТЕХНИЯТ БИТ
В сянката под навеса
Вратата към истинската Япония
Шест татами
Едноетажно Токио
Живот на колела


ТЕХНИЯТ ТРУД
Теснота и простор
Маршрутите на художника Хирошиге
Жената в кимоно
Гейша
Ръцете на момичетата
Раждането на бисера
Един милион милионери


ТЕХНИТЕ ПОМИСЛИ
Купете си щастлив сън
Властта на малкия екран
Сълзите на екрана
Джиму разиграва коня си
Тайната на „Есенните води“
Защо се възкресяват боговете?
Изкачване на Фуджи
Кому принадлежи светинята?
Дълг пред вишните

 

ТЕХНИТЕ ВКУСОВЕ


СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА


Зад тънката подвижна преградка се чуха крачки. Като стъпваха леко с боси крака по рогозката, в съседната стая влязоха няколко души, по гласовете личеше, че са жени. Сядайки, те дълго и настойчиво си отстъпваха една на друга най-почетното място; след това млъкнаха за миг, докато прислужницата, подрънквайки с бутилките, отваряше бирата и нареждаше закуски на масичката; и отново заговориха, всичките заедно, прекъсвайки се една друга.
Ставаше дума за обработване на риба, за парите, които изкарваха, за машинациите на предприемача, които те, вдовиците, проумяваха трудно.
Аз лежах зад хартиената стена, вслушвайки се алчно във всяка дума. Нали тъкмо желанието ми да навляза в живота на японската провинция ме доведе в това селище – на най-далечния край на остров Сикоку. Утре преди разсъмване, някъде към три часа, трябваше да отида с рибарите на лов. Бях замислил всичко това с надежда, че ще ми се удаде да поживея няколко дни в рибарско семейство. Но се оказа, че даже в глухото селище има гостоприемница. Оставиха ме сам в стаята и ми казаха да си легна по-рано, за да не се успя.
Като че ли може да се заспи при такова съседство! Въртях се на дюшека, напрягах слух, но смисълът на разговора в съседната стая непрекъснато ми се изплъзваше. Никой в мое присъствие не би почнал да говори за живота си с такава откровеност като тези жени от
рибообработването, събрали се да отпразнуват деня на заплатата. Но изглежда, че тъкмо тази вечер осъзнах зад каква непроницаема стена все още е скрит от мен вътрешният свят на японците. Голяма работа, че разбирах езика им – по-точно думите и изреченията, щом при това разбиране чувствах с горчивина, че тяхната душа все още е тайна за мен.
Наистина имаше един миг, когато всичко ми стана разбираемо и близко, защото пийналите женски гласове внезапно подхванаха познатата мелодия.
... И пока за туманами
Видеть мог паренек.
На окошке на девичьем
Все горел огонек...
Как ли е стигнала до тях тази песен? Дали мъжете им са я донесли от сибирския плен, преди някой свиреп ураган да предреши рибарските им съдби? Или тези жени са овдовели още през войната и са чули от други песента за самотата, очакването и надеждата, насищайки я със своята неутолима мъка?
Зад преградата бутилките отново дръннаха, беседата ту утихваше, ту се оживяваше. Но аз вече безнадеждно бях загубил нишката є и мислех за свои неща.
Разбира се, вдовиците навсякъде са вдовици. Но хората тук не само говорят другояче – те чувстват другояче, имат свой подход към живота и други начини за изразяване на грижите и радостите.
Ще мога ли някога да ги разбера напълно!
Още през детството си бях чел, че вечерният Париж мирише на кафе, бензин и парфюми. Опитай се обаче да опишеш на какво мирише вечер оживената улица на японския град!
На ъгъла, искрящ от горе до долу с неоновите реклами на ресторантите, седи бабичка край мангал. Върху въглените са подредени извити морски раковини с отвора нагоре и бълбукат с нещо сиво, което се вари в тях. До плоска сушена сепия и още някакви миризливи морски продукти в пепелта се пекат неправдоподобно обикновени кокоши яйца.
На две крачки – познатата ми от Пекин машина, която бърка кестени с горещ пясък. Ето го и аромата на печени картофи, който ми припомня за пионерските лагерни огньове. Той долита от сложното съоръжение, което прилича на бойна колесница; в него има мангал с въглени, а над тях като месо на ченгели са окачени батати, големи, малки. Избирай и гледай как ги пекат пред очите ти!
От кабарето „Звезден прах“ изхвръкна женска фигурка. Присядайки на крайчеца на някакъв сандък, за да не измачка сребристата си прозрачна рокля с невероятно деколте отпред и отзад, момичето, примигвайки от удоволствие като дете, бързо захапа топлия картоф. А бабичката търговка през това време грижовно прикри с нещо голите му рамене – дали поради вечерния хлад, дали от погледа на минувачите...
Днес бях на фестивала на популярните естрадни ансамбли и отнесох със себе си незабравимо впечатление от това, което видях и чух – не толкова на сцената, колкото в залата.
Създателите на най-модните, най-търсените плочи се състезават тук в някакво невероятно темпо. Солистката едва взема финалната нота, още не е стигнало до края буйството на барабанчика, а подвижният под вече понася оркестрантите зад кулисите, изтласквайки веднага следващия ансамбъл, който също свири с пълна сила...
На сцената новоизпечените кумири на годината се сменят един друг с бързината на калейдоскоп. Нито секунда отдих от боя на барабаните и акордите на електрическите китари.
Но шумовите каскади, изригващи от сцената, са нищо в сравнение с взривовете буйство, от които залата се разтриса ежеминутно. Никога не съм мислил, че с такова изстъпление може да се вие и да се тропа с крака в продължение на два часа. Нима това са същите японски девойки, които минават за образец на грациозност и сдържаност, безупречно контролирайки проявата на своите чувства?
Цяла тълпа съвсем обезумели поклоннички се втурват към сцената, блъскайки се една друга. Десетки ръце с подаръци се протягат към дългокосия идол. Една девойка се измъкна напред с гирлянда от цветя, но не успя да стигне до певеца. Той великодушно направи крачка до самия край на рампата и леко се наведе. Но в мига, когато поклонничката най-после успя да окачи цветята на шията му, в гирляндата се впиха десетки ръце. Хванатият в това цветно ласо кумир загуби равновесие и падна сред тълпата на своите виещи поклоннички, които като ято хищни риби започнаха буквално да го разкъсват на части, за да докопат някакъв сувенир от него.
Като се нагледах до гуша на подобни сцени, аз допълних броя на необяснимите парадокси на Япония с още един.
Човек би си помислил, че толкова залитналата към крайностите на западната мода днешна японска младеж вече напълно се е откъснала от нравите и обичаите на старото поколение.
И въпреки това, щом є дойде време за сватба, всяка от тези истерично виещи разчорлени девойки отново се превръща в образец на скромност, смирение и покорност. Щом стане годеница, тя сякаш отново се кълне в законите на прадедите си. Това се изявява не само във факта, че въпреки каквато и да било мода нейното облекло и прическа ще бъдат точно такива като на красавиците, които някога Утамаро1 е изобразявал на своите гравюри. Много по-важно е, че тази вярност към старите традиции се проявява в покорство пред родителската воля. Защото същото това поколение, чиито вкусове толкова внимателно се наблюдават и чиито капризи користно се насърчават от производителите на грамофонни плочи, от собствениците на телевизионните студия, на кинотеатрите, на модните къщи; поколението, което, както изглежда на пръв поглед, самї
1 Японски художник (1753-1806), прославил се като създател на цветни гравюри върху дърво – б. пр.си избира кумирите и самї ги сменя – това поколение и досега продължава да се примирява с правото на родителите му да решават най-важния въпрос за човека – кой да стане негов спътник в живота, баща или майка на неговите деца.
Колкото и да бият на очи ултрасъвременните черти в облика на японската младеж, все пак две трети от браковете в тази страна и досега стават чрез сватосване, тоест според избора на родителите.
Всички в Япония: от учениците до престарелите селянки са свикнали да пътешестват колективно, марширувайки в стройна колона зад флагчето на екскурзовода. Правят изключение само младоженците. Те се държат подчертано отчуждено и делово прелистват прилични на ученически бележници книжки с талони за посещение в музея, парка или храма, за влака, за автобуса, за хотела и т. н. С такива книжки ги снабдява туристическото бюро, на което плащат предварително за цялото си сватбено пътешествие (обикновено три- или петдневно), и не мислят повече за пари.
Младоженците си личат веднага и по статива за фотоапарата, който те мъкнат навсякъде със себе си, за да се снимат двамата на фона на забележителностите. Въпреки че покрай всяка забележителност непременно се сблъскват няколко новоизлюпени съпружески двойки, кой знае защо, никога не можеш да видиш, че си правят снимки едни на други, на базата на взаимопомощта.
Впрочем младоженците си личат още по-ярко и по друг белег. Всичко по тях: от шапката на съпругата до обувките на съпруга, винаги е безупречно ново; дори да е евтино, непременно е току-що купено.
Заедно с мен в купето на експреса пътуваха вече три двойки младоженци, когато обърнах внимание на четвъртата. На перона ги изпращаше голяма тълпа; изглежда, че заминаваха веднага след сватбената церемония.
Влакът тръгна. Младоженката, едра, необичайно висока за японка, свали палтото си и старателно го окачи, докосна с ръка пищната си прическа и седна удобно край прозореца.
В сравнение с нея младоженецът изглеждаше слабоват. Зачервен след сватбеното пиршество и от вълнение, той се чувстваше неловко: безцелно бъркаше из джобовете си, въртеше глава насам-натам, непрекъснато си поправяше връзката и накрая запали цигара.
Личеше си, че те за пръв път остават насаме. Дългото мълчание дотежа и на двамата. Тогава тя го погледна приветливо и той сякаш живна, разцъфтя и внезапно, като по вдъхновение, стана и взе пътната чанта. От нея измъкна пачка листове, прилични на грамоти, каквито у нас дават на победителите в спортни състезания, или на облигации: червени, сини, зелени шарки ограждаха надписа по средата.
Разглеждайки тази пачка, младият съпруг започна разгорещено да обяснява нещо на спътницата си. Неловкостта му отведнъж изчезна – той вече не изглеждаше като треснат, лицето му стана одухотворено, дори и влюбено, особено като извади писалката си и започна да вписва по няколко думи на всяка от хартийките. Щом се полюбуваше на листа, той го предаваше на жена си, вземаше друг, пак є обясняваше нещо и пак го надписваше. А тя го поглеждаше крадешком и тихичко се смееше, прикривайки лицето си с ръка. Така всички листове, един по един, преминаха в ръцете на младата жена. Той метна крак връз крак и отново запуши, но вече не нервно, а с удовлетворение и като се облегна назад, наблюдаваше младоженката.
Наблюдавах и аз: какво ли ще правят по-нататък? Вероятно това бяха акциите, които той е получил като зестра. Тогава тя ще ги разгледа и ще му ги върне. Жената явно също не знаеше какво да прави. Няколко пъти тя размаха пачката като ветрило, но сигурно є се стори, че такова отношение към акциите е непочтително и започна мълчаливо пак да ги прелиства.
Той протегна ръка – не, не за да вземе листовете, а само за да потърси сред тях един, да го отбележи с нещо; след това отново, сега вече демонстративно, подаде цялата пачка на жената.
Тя подравни листовете на коленете си, а след това замислено ги сгъна на две. Чух как щракна закопчалката на нейната голяма черна чанта.
След няколко минути мъжът задряма, както и другите младоженци в това купе. Главата му изпъкваше ярко върху бялата калъфка на креслото, малко по-високо от рамото на спътницата му. Нейните очи напрегнато гледаха в далечината. Улавяйки случайно своето отражение в стъклото на прозореца, тя му се усмихна и поправи косите си.
Тишината на квартала в Токио, където живея аз, сутрин се нарушава най-напред от велосипедистите. Ето че спря млекарят – чува се как подрънкват бутилките, прикрепени към багажника. След няколко минути пак спря някой. След това друг – и още, и още. Велосипедите на всички са стари и отчаяно дрънкат. Докато се ослушвах, преброих седем души. Добре де, млекарят донесе мляко, пощальонът вестниците, а останалите кои са?
Веднъж трябваше да ходя на гарата в 6 часа сутринта. Реших да взема със себе си вестниците. Отворих пощенската кутия – беше още празна. Тъкмо в този момент иззад ъгъла майсторски зави велосипедист, спря и ми подаде „Йомиури“.
– Къде са другите вестници? – учудих се. – Нали сме абонирани и за „Асахи“, „Майничи“ и „Санкей“?
– Не се безпокойте, сега ще дойдат – усмихна се момчето. – Почваме да разнасяме вестниците по едно и също време. По-рано не може – договор!
Действително след малко се появи цяла колона велосипедисти. Всеки от тях пусна в пощенската ни кутия по един вестник.
И преди това ми беше известно, че вестникът на ЦК на Японската комунистическа партия „Акахата“ се доставя на абонатите не от пощаджиите, а от активистите на местните дружества. Лесно можех да разбера защо. Не всеки читател на комунистически вестник иска името и адресът му веднага да станат достояние на полицията. Но какъв смисъл има другите вестници – всичките тези „Асахи“, „Майничи“ и „Йомиури“ – да се
отказват от услугите на пощата и да дублират разносвачите си? Защо всеки от тези вестници предпочита да има собствена система за разпространение?
– По неволя трябва да имаме навсякъде собствени разносвачи, иначе конкурентните вестници ще ни грабнат абонатите – отвърнаха ми.
И така – конкуренцията! Ето го, би могло да се каже, универсалния ключ към разгадаването на необяснимите явления в японския буржоазен печат. Но дали е така? Достатъчно е само няколко пъти да отидеш на пресконференции с японски журналисти в Токио, за да се сблъскаш с още един парадокс. Макар да виждаш в залата представители на най-различни органи на печата, радиото и телевизията, въпросите задава винаги само един от тях. Другите слушат и записват. Там, където представителите на конкурентните редакции би трябвало най-много да се състезават в находчивост, оригиналност и настъпателност, многоликият печат неочаквано се отказва от конкуренция и предпочита да води диалога сякаш от името на едно-единствено лице.
Въпросите се съгласуват предварително и общо се взема решение кой да ги задава от името на всички. В Япония съществува система от журналистически пресклубове, в съответствие с която всяко държавно учреждение, политическа партия или обществена организация е задължена да прави официални изявления само за целия печат по съвкупност, за да не може новина от такъв сериозен характер да стане монопол на един-единствен орган на печата.
Централните вестници, радиото и телевизионните компании имат свои представители и в пресклуба към министър-председателя, и в пресклуба към командването на американските военни бази, и в пресклуба към Комунистическата партия в Япония. Участието им се определя само от интереса, който представлява за тях даденият източник за информация.
– Но как можеш да се откроиш сред конкуренцията си, как може да се прояви известно своеобразие при такова съзнателно обобщаване на материала, при такава стандартизация на дажбата, от която се храни печатът?
– Ние разсъждаваме така – обясниха ми, – по-добре е в десет случая да имаме това, което имат и другите, отколкото поне веднъж да се окажем по-назад от другите. Разбира се, системата на пресклубовете обезличава вестниците, но за сметка на това всеки от тях има гаранция, че никога нищо няма да пропусне...
Как се съвместяват подобни разсъждения с идеята за конкуренцията като основен закон на буржоазния печат?
Дойде непознат човек в работен гащеризон и с жълта каска и ни връчи вързана с панделка кутия и писмо. В кутията имаше три различни на цвят тоалетни сапуна. В плика писмено извинение: поради смяна на водопроводните тръби в квартала се налага да се копаят канавки и да се обезпокоят жителите от трясъка на пневматичните машини.
След това ние с жена ми пак цял ден спорихме за японската вежливост, по-точно – за нейната необяснима обратна страна.
Пламенното влюбване, което новакът изпитва към Япония, неизбежно се помрачава от първото недоразумение, с което той се сблъсква, щом се докосне до опакото на японската вежливост. На първо време нищо друго в Япония не хипнотизира повече от екзотичната учтивост. В разговорите всички се съгласяват един с друг, а при срещите си отмерват церемониално поклони, които биха изглеждали уместни само в исторически филми или на сцената.
Това наистина е незабравимо зрелище! Щом забележи познат, японецът счита за свой дълг преди всичко да замръзне на мястото си, даже ако е по средата на улицата и право към него се движи трамвай. След това той сякаш се пречупва в кръста, така че дланите на протегнатите му ръце се смъкват надолу по коленете, и застивайки за още няколко секунди прегърбен, внимателно вдига нагоре само очите си. Да се изправиш пръв е невежливо и покланящите се зорко се дебнат един друг.
Отстрани тази сцена кара наблюдателя да мисли, че и двамата са получили колики и нямат сили да се изправят.
Токийските вестници са пресметнали, че всеки служител ежедневно прави средно по тридесет и шест официални поклона, представителите на търговските фирми – по сто двадесет и три, момичето край ескалатора в универмага по две хиляди петстотин и шейсет!
Но погледнете подир японеца, който, току-що разменил с вас церемониален поклон, отново се слива с уличната тълпа. С него сякаш мигновено става тайнствено превъплъщение. Къде отидоха изисканите маниери, вниманието, учтивостта му? Той си пробива път в човешкия поток, без да обръща внимание никому.
Докато минувачите по улицата или пасажерите във вагона са му непознати, японецът счита, че има право да се отнася към тях като към неодушевени предмети. Качвайки се в автобуса, той може без угризение на съвестта да блъсне от стъпалото жена с дете на гърба. В блъсканицата може да се срита със съседа си. Налага се само и двамата да дават вид, че правят това като част от тълпата, а не като отделни личности. Ако отново се обадиш на познатия си, който сред тълпата внезапно се е превърнал в грубиян, още веднъж ще забележиш същото тайнствено превъплъщение. Той пак става усмихнатият, внимателният, изискано вежливият спрямо теб.
Японската учтивост се ограничава в областта на личните отношения и съвсем не засяга общественото поведение; всеки, който пристига в Япония, по-лесно може да открие това противоречие, отколкото да разбере причините му.

Подобни Заглавия
Монасите маратонци
На крачка от шумните улици на днешен Киото, в будистки манастир навръх планината Хией живее една малка група ...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2018 - Изработен от iSenseLabs